Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Venturesome Voyages of Captain Voss, 1913 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Борис Миндов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- thefly (2016)
Издание:
Автор: Джон Клаус Вос
Заглавие: Смелите пътешествия на капитан Вос
Преводач: Борис Миндов
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1980
Националност: канадска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 28.II.1980 г.
Редактор: Жана Кръстева
Художествен редактор: Владимир Иванов
Технически редактор: Добринка Маринкова
Рецензент: Юлия Бучкова
Художник: Стоян Желязков
Коректор: Мария Филипова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4119
История
- — Добавяне
Глава XVIII
Къде е фарът?
Първата ми сказка. Забавна случка. Среща с маорите
Скоро след завършването на демонстрацията „Тиликум“ бе натоварен отново на влака и откаран в Литълтън. Когато го спуснахме пак на вода, двамата с мистър Бъкридж се качихме на него и отплавахме за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия, намираща се на почти двеста мили. При умерен западен бриз бързо изминахме четирите мили по Литълтънския залив и „Тиликум“ отново заби нос в Тихия океан. Вятърът постепенно задуха от югоизток и при силен бриз лодката се понесе към Уелингтън. Когато се озовахме почти пред Куковия проток, вятърът стана североизточен и ни подгони към нос Кемпбел, чийто бял въртящ се фар забелязахме малко след смрачаване. Почти в същото време вятърът пак задуха в предишната посока и взехме курс право към Пенкароуския фар, който се намира при източния вход на пристанището Никълсън.
Към полунощ югозападният вятър много се засили. Пенкароуският фар се извисява на около четиристотин фута над водата и се вижда от тридесет мили разстояние; следователно според моите изчисления трябваше да го забележим към полунощ. Затова почнах да го търся с поглед, защото едно от основните ми правила е да бъда нащрек, когато според изчисленията предстои да видя земя или фар и корабът държи курс натам, и никога да не напущам палубата, докато не се убедя. Но ако времето е мъгливо и има някаква опасност, върша това, което е дълг на всеки внимателен мореплавател в непозната обстановка, а именно обръщам лодката с кърмата към брега и чакам, докато се проясни.
В случая, с изключение на няколко облака, надвиснали тук-там, времето беше напълно ясно. Бях уверен, че скоро ще забележим фара, но тъй като още не го виждахме, отидох в носовата част на лодката, където ветрилата не пречат на погледа. Помощникът ми управляваше и „Тиликум“ се носеше със скорост седем мили на час при попътен вятър и вълнение от дясната страна на кърмата. Стоях на мястото си от един до пет часа, когато мислех, че сме на пет мили от фара; но все още не можех да го различа. В сутрешните часове беше много тъмно и реших, че е най-добре да легнем на дрейф и да чакаме да се съмне, ала изведнъж точно пред нас и високо в небето блесна фарът.
Изглежда, че въпросният фар е разположен много нависоко, затова не се вижда в облачно време, тъй като тогава се струпват тъмни облаци и го закриват. Що се отнася до фаровете, които се различават от повече от двайсет и пет мили, мога да кажа, че никога не съм отбелязвал подобен случай. Тъй като нощта беше тъмна, а и двамата не познавахме местността, легнахме на дрейф с малки ветрила. Когато се съмна, обърнахме лодката по посока на вятъра и при силен южен бриз влязохме в пристанището на Уелингтън, закотвяйки се близо до кея на Куийн стрийт.
Уелингтън е столица на доминиона Нова Зеландия, а жителите му много приличат на сънародниците си по други места, които бях посетил: всички разполагаха с предостатъчно средства за живеене, изглеждаха щастливи и доволни, и тъй като още ламтях за милионите, които не бях успял да намеря на остров Кокос, свалих „Тиликум“ на брега и го изложих в една голяма зала.
За пръв път в живота си се качих на подиум да говоря пред публика — работа, толкова далечна от попрището ми. Никога няма да забравя момента, когато стъпих на подиума и видях близо шестстотин души, които ме гледаха и следяха всяко мое движение. За щастие подиумът беше със здрава конструкция, иначе, мисля, щях да потъна в него. Няколко дена преди сказката един опитен оратор, който ме учеше на лекторско изкуство, ме предупреди за сценичния страх.
— Когато се качиш на сцената — каза той — и видиш публиката пред себе си, може да се уплашиш и да не бъдеш в състояние да говориш, както често става с начеващи. Ако ти се случи това, представи си просто, че всички глави, които виждаш пред себе си, са градина със зелки, и бързо ще се оборавиш!
Работата е там, че смятах за недостойно да дам такава воля на въображението си, още повече че познавах и обичах толкова много новозеландци, но както ме увери учителят ми, без това не можело. Тъй че говорих почти цял час, след което моят помощник, мистър Бъкридж, взе думата и изнесе много интересна сказка за преживелиците си с експедицията на капитан Скот до Южния полюс. Между другото разказа колко весело си прекарвали през тъмните и студени зимни месеци, когато корабът им „Дискавъри“ замръзнал в леда, и как задигали с другарите си отлично шотландско уиски от офицерската каюта и го криели в снега, където то замръзвало, и вместо да пият уискито по обичайния начин, го ядели като сладолед!
Когато мистър Бъкридж почти завършваше разказа си, гласът му изведнъж секна, очите му се облещиха и ми се стори много уплашен. Отначало помислих, че е получил внезапно сърдечен паралич; но той успя да довърши сказката си с шепот, който, сигурен съм, никой не можеше да чуе, после направи лек поклон, като че искаше да каже: „Толкова от мен за тази вечер, добри хора!“ — при което получи оглушителни овации от публиката. После хората наставаха от местата си и наобиколиха „Тиликум“, а аз тъкмо се канех да запитам помощника си да не би да му е станало зле, на подиума се качи висок, красив млад джентълмен и като стисна ръката на Бъкридж, каза с усмивка:
— Затова, значи, не можех да разбера какво става с моето уиски!
Той беше лейтенант Ърнест Шекълтън от „Дискавъри“, чието лице мистър Бъкридж разпознал случайно между публиката тутакси след разказа си за „заледеното уиски“, което консумирал с такава наслада сред замразените равнини на Юга!
Лейтенант Шекълтън сега има почетната титла „сър“ и като съдя от срещата ни в Уелингтън и по-късно в Шотландия, а и от четеното и чутото впоследствие за него, най-лошото, което бих му пожелал, е да стане адмирал в английския флот, преди да стигне четиридесетте!
Блестящите отзиви в сутрешните вестници на другия ден ни насърчиха да говорим още няколко пъти при препълнени салони. По молба на един бял маорски вожд от Палмърстън Норд, красив град във вътрешността, качихме лодката на влака и придружени от вожда, прекосихме острова до това място. В околностите на Палмърстън живеят много маорски фермери, които дойдоха със стотици в града да ни направят визита. Те бяха много доволни, че виждат кану, което е прекосило океана, за да стигне до тяхната страна, и този факт явно засили вярата им, че едно време техните предци са се преселили с големи канута в Нова Зеландия от някоя далечна област на Тихия океан. Един маор, който говореше свободно английски, ми каза, че досега не вярвал на тази легенда, понеже смятал, че е невъзможно да се прекоси океанът с такава крехка лодчица.
— А сега, като виждам със собствените си очи, че сте изминали хиляди мили с това индианско кану и сте пристигнали благополучно до нашите брегове, вече не се съмнявам, че и моите прадеди може да са извършили същото!