Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (4)

Глава IV
Ловни приключения
Сан Блас. Печална новина

Вятърът продължаваше да духа от северозапад, времето се оправи и към полунощ „Сора“, отново опънала всички ветрила, поддържаше своя курс със средна скорост сто двайсет и пет — сто и петдесет мили на денонощие до 25 юли, когато на разсъмване на около десет мили пред нас се показа остров Гваделупа? Този остров, дълъг петнайсетина мили и широк от три до пет мили, отстои на почти сто и четиридесет мили от северния бряг на Долна Калифорния.

Когато приближихме острова, вятърът отслабна, но на пладне бяхме на около един хвърлей камък от брега. Земята изглеждаше напълно безплодна, а целият бряг беше опасан от буруни, тъй че не се решихме да слезем.

Продължихме обаче покрай брега на толкова близко разстояние, доколкото позволяваха подводните камъни и вятърът, защото човек никога не знае какво ще намери на уединен ненаселен остров. Познавах един човек от Виктория, който, обикаляйки усамотени места, намерил къс амбра^[1], който струвал сто и петдесет хиляди долара! Ние нямахме такъв късмет.

Когато стигнахме южния край на острова, видяхме няколко птици, иначе той изглеждаше съвсем пуст и необитаван нито от човек, нито от звяр.

Изведнъж Мак се провикна с все гърло:

— Вижте, какво е застанало там на скалата?

Когато погледнахме в посоката, накъдето показваше, забелязахме един козел. Не беше зле да вкусим малко прясно месо, тъй че защо да не спуснем лодката си, да се насочим към брега и да застреляме Козльо.

Ловната треска ни завладя, но тъй като беше невъзможно да пристанем на това място, продължихме на юг, където намерихме хубав песъчлив плаж и двамата с Мак слязохме там, като той носеше обикновена пушка, аз — ловджийска, а Джек остана да наглежда лодката, с която се бяхме приближили до брега.

Отправихме се нататък, където бяхме видели Козльо, ала се натъкнахме на създание без рога.

Мак извика:

— Но това е госпожа Коза и ако постои там само още една минутка, ще ѝ светя маслото.

Госпожа Коза постоя, Мак стреля, но не улучи и гощавката ни отиде по дяволите.

Мак много се ядоса, загдето изпусна козата, и ме помоли да взема пушката, докато той „поиграе на куче“, но на възраженията ми най-после се съгласи да опита отново, когато пак се яви възможност.

Продължихме и скоро след това намерихме един козел проснат под малко дърво.

Умрял ли беше или просто заспал?

Пристъпихме предпазливо, държейки пушките си готови за стрелба, но когато се приближихме повече, видяхме, че Козльо само си подрямва, и Мак настоя да го уловим жив.

Докато успея да отговоря, той го хвана, а Козльо, изправен на крака, се бореше за живота си.

Да можех да филмирам случилото се през следващите няколко минути, щях на място да направя състояние. Борбата беше кой ще надвие, ала на края Мак обхвана Козльо с две ръце за шията и го държеше здраво. Извиках му да пусне козела, за да го застрелям, но той се възпротиви, заявявайки, че ако направи това, козелът ще го намушка.

Най-после козелът успя да се отскубне от хватката на Мак и побягна.

Стрелях веднъж, но не улучих; стрелях повторно, но умерих пак на същото място; а Козльо благополучно офейка.

Поради иманярската треска не искахме да губим повече време и се върнахме при лодката си. „Сора“ беше закотвена на около сто и петдесет ярда от брега и в наше отсъствие Джек бе застрелял от палубата на нашия кораб друга госпожа Коза! Качихме я на борда и няколко дни се гощавахме с прясно месо.

Скоро след връщането си на кораба вдигнахме котва и се запътихме към Акапулко на разстояние около хиляда и двеста мили. Времето се задържа хубаво, вятърът беше лек и вече се намирахме на почти петдесет мили от нос Сан Лукас — южния край на полуостров Калифорния, — когато настъпи пълно безветрие и два дена дрейфувахме сред безброй костенурки.

Костенурките се оказаха много по-лесна плячка от козите на остров Гваделупа. Спуснахме малката си лодка и се приближихме до тях с пушките си. Наоколо имаше много плавей и някои от костенурките си играеха с парчета от дъски, без да обръщат ни най-малко внимание на нашата лодка, докато изсвири куршумът. Застреляхме няколко от тях и по този начин значително увеличихме хранителните си припаси.

През следващите няколко дни имахме слаб югозападен вятър и благодарение на него стигнахме нос Кориентес, но когато бяхме на петнайсетина мили от брега, попаднахме пак в безветрие.

Към два часа следобед над високите планински върхове по мексиканския бряг се появиха тъмни дъждоносни облаци.

— Мъти се нещо — рекох аз.

Но Мак, който беше на друго мнение, отвърна:

— Аз не мисля така; погледни барометъра. От две седмици той стои на „постоянно“.

Аз самият, предупреден от природата — защото тези тъмни облаци наистина бяха предупреждение за моряците, които от опит обръщат внимание на такива явления, — нагласих ветрилата на кораба си така, че да бъде готов за очакваната буря. Тъй като имахме широко водно пространство за маневриране, а и цареше пълно затишие, смъкнах всички ветрила и зачаках удара.

Облаците идваха от югоизток и колкото повече се приближаваха към нас, толкова повече наедряваха. Към четири часа, докато ги следях от кокпита, се появи първата бръчка по водата, а след няколко минути около нас вилнееше най-страшна буря.

Тъй като бурята бе връхлетяла с такава сила, мислех, че скоро ще мине, но горчиво се излъгах. Тя продължаваше със същия бяс час след час и на всичко отгоре вятърът стана югозападен, духайки право към сушата.

Когато земята изчезна от очите ни, бяхме на около петнайсет мили от брега, което значеше, че ако поставим кораба на плаваща котва и бурята не стихне, след около девет часа вятърът ще ни отнесе до брега. Затова решихме да вдигнем ветрила и понеже всичко беше здраво и ново, а и лодката — достатъчно яка, за да издържи, поставихме грота с три рифа, както и щормовия стаксел, смъкнахме подвижния кил и „Сора“ запълзя край подветрения бряг, с палуба под водата, а над перилата ѝ към наветрената страна се премятаха зелени талази.

Бурята продължи с пълна сила до единайсет, часа, после отслабна, с нея намаля и вятърът, тъй че направихме завой оверщаг и се насочихме към сушата. В полунощ дъждът спря, облаците се разпръснаха и настъпи прекрасна звездна нощ. Лек югозападен бриз, издувайки всичките ни ветрила, ни върна обратно там, откъдето бяхме тръгнали в началото на бурята. Обаче бризът скоро замря и започнахме пак да дрейфуваме в затишие досущ като предния ден. Времето се задържа хубаво, макар че не полъхваше ни най-слаб ветрец чак до около два часа на другия ден следобед, когато за наше учудване забелязахме същата гледка, както предишния ден: тъмни тежки облаци се издигаха над планините и прииждаха към нас, а барометърът се държеше като преди. В четири часа се появи първият лек полъх и скоро свихме пак ветрилата и се насочихме към открито море, подгонени от бурята.

Нощта беше точно като предишната и както гласи старата поговорка, всичко се случва по три пъти, та и третата нощ изкарахме по същия начин. Беше ни дошло вече до гуша и се отправихме към Сан Блас, които стигнахме след два дена.

Едва спуснахме котва и до нас се приближи лодка с четирима мексиканци, единият от които, лоцман, се качи на борда на нашия кораб.

— Какво търсите тук по това време на годината? — запита той и без да дочака отговора ни, обясни, че всичките им големи съдове са привързани за брега поради бурите по тия места.

— Как смеете да идвате тъдява в такова време с това жалко коритце, когато всичките ни големи съдове са привързани, защото ни е страх, че може да ги разбият бурите, които бушуват сега по нашия бряг? Трябва да закарате яхтата си на безопасно котвено място нагоре по реката, иначе ще се блъснете в скалите — рече той.

Помнейки патилата си в течение на три нощи, ние послушахме съвета му и закарахме кораба нагоре по реката, където нито морето, нито вятърът можеха да му напакостят.

Престояхме две седмици в Сан Блас, при което се убедих, че старият лоцман е прав. Всички кораби стояха закотвени от юли до октомври поради лошото време. Но за голямо наше съжаление и огорчение научихме, че мистър Хефнър е умрял наскоро от треска в Акапулко.

Събрахме се на съвет да решим да продължим ли сами, или да се откажем от пътуването. Всички ни бе обхванала най-злокачествена иманярска треска, пък и каква полза да бием път дотук и да се върнем, когато остров Кокос е само на хиляда и осемстотин мили от нас! Освен това Хефнъровата карта на острова се бе запечатала в мозъка ми, така да се каже, и бях уверен, че ще мога да си спомня отбелязаните на нея ориентировъчни знаци, които водеха към мястото, където беше скрито съкровището.

Докато се намирахме в Сан Блас, преживяхме още много бури, подобни на трите, от които вече бяхме опитали, а през последната нощ, която прекарахме в реката, един шлюп с почти същите размери както нашия кораб и закотвен недалеч от нас бе ударен от гръм и се разцепи от носа до кърмата.

На другата сутрин вдигнахме котва при прекрасно време, но преди да продължа по-нататък, трябва да кажа няколко думи за това красиво място, Сан Блас.

То е малко мексиканско градче с около три-четири хиляди жители; старият лоцман единствен от тях говореше английски. От планините, обграждащи града от две страни, се спуща прекрасна сладководна река, гъмжаща от алигатори и други влечуги. Плажът е покрит със ситен бял пясък, явно най-добрият развъдник на пясъчни мухи в света. Между тях и комарите, които бяха представени от милиони кръвожадни насекоми, ни беше твърде горещо, меко казано. Те се държаха така, като че никога в живота си не бяха кусвали свястно ядене. Времето беше кажи-речи същото, както през трите нощи край брега, и Мак подхвърли, че Сан Блас трябва да е бил последното място, създадено от бога. Джек обаче, като по-вещ в това отношение, каза, че сигурно е било първото, защото доста се е подобрило оттогава насам.