Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (33)

        Дяволът в кокпита! Разкошна закуска. Остров Родригес. Последиците от един циклон

По правило затишията се смятат за нежелани гости на ветроходите, но тъй като почти всичко на борда се бе измокрило, зарадвахме се на промяната на времето, която ни даваше възможност да се изсушим. През тоя топъл слънчев ден свалихме всички ветрила, накачихме мокрите си дрехи по палубата и въжетата и „Тиликум“ заприлича повече на плаваща китайска пералня, отколкото на ветроходна яхта. След това опънахме навес над кокпита и се отдадохме на безгрижно, приятно пушене.

Докато си почивахме така, изтегнати на пейките в кокпита, забелязахме, че някаква летяща риба се мярна над главите ни. Като станахме, се видяхме заобиколени от цяло ято такива риби, гонени от делфини. Последните проявяваха голяма ловкост в гонитбата, правейки дълги скокове, когато някоя риба се принудеше да се гмурне във водата, понеже крилата ѝ изсъхваха след продължителен полет, те мигновено се озоваваха на това място, за да хванат жертвата си. Летящите риби бяха станали обичайна съставка на всекидневното ни меню, но никога досега в камбуза на „Тиликум“ не бяха влизали делфини. Толкова много скачаха около нас, че ни изкусиха да извадим риболовните си принадлежности, за да хванем някой за домашна консумация. Делфините се ловят почти по същия начин, както сьомгата или скумрията. И в единия, и в другия случай, докато лодката плава по водата, зад кърмата ѝ се влачи дълго въже, на края на което е закачена кука и бял парцал; делфинът помисля парцала за риба. На големи кораби също съм имал много пъти случай да улавям делфини и скумрии с помощта на въже, приготвено по тоя начин, но вързано за утлегара, докато корабът се движи с голяма скорост. Сега „Тиликум“ стоеше неподвижен, само леко се поклащаше вследствие на океанските вълни, тъй че делфините съсредоточаваха вниманието си върху летящите риби и не се интересуваха от риболовните ни принадлежности.

Слънцето току-що бе залязло, над главите ни се спускаше красивата тропическа нощ. Делфините се бяха отказали от гонитбата и плаваха лениво около нашата лодка. От време на време някой от тях се обръщаше настрана, сякаш да си легне да спи. Докато седяхме в кокпита, забелязах наблизо един дебеланко в тази поза и мислейки, че ще мога да се справя с него, го улових за опашката, за да го издърпам на борда. Обаче жестоко се лъжех. Едва го докоснах, той така ме цапардоса с опашката си, че ми напомни за електрически удар. Разбира се, на драго сърце го пуснах и той побягна като стрела. Около осем часа, когато се бях прибрал в каютата, а Мак още се закачаше с един делфин, изведнъж чух силни плясъци, последвани от страшен шум в кокпита. Приятелят ми завика:

— Какво е това? Какво е това? Уловил съм самия дявол!

Изскочих светкавично на палубата и видях, че Мак се е покатерил от страх на покрива на каютата и се старае да стои по-далеч от нещо, което се блъскаше в кокпита, като едва не разбиваше пода в усилията си да избяга. Поради тъмнината не можех да разпозная шумния непознат, но като запалих фенер, бързо се убедих, че е млада акула, дълга около три фута и половина, която размахваше бясно опашката си. Според моряшкия етикет, спазван по цял свят, убихме я, а трупа ѝ хвърлихме в морето.

Тази случка разбуди ловния ни инстинкт. Делфините продължаваха да се въртят около нас и тъй като всички други средства се оказаха безрезултатни, решихме да си послужим с харпун. За тази цел направихме комбинация от кука, нож и метален прът и отец Мак, който се смяташе за спец-харпунджия, пое работата в свои ръце. Когато се приближи следващият делфин, той успя да забие харпуна в тялото му и да го издърпа на борда. Окачихме плячката да пренощува на бизанвантите, а на другата сутрин менюто ни се състоеше от пшенична сметана, пресен пържен делфин, препечени сухари с новозеландско масло и кафе (първо качество). Такава беше закуската ни след петдесет и осем дни плаване по море. Е, сухоземни плъхове, мислите ли, че можете да ни биете в това отношение?

Тоя ден ядохме делфин за закуска, обед и вечеря и пак ни остана доста голямо парче и за другата сутрин. През деня от югоизток задуха лек бриз, тъй че продължихме пътя си. На сутринта остатъкът от рибата, макар и малко размекнат, на мирис и вид изглеждаше напълно годен за ядене и тъй като лодката ни се движеше с добра скорост, а възможностите да уловим друг делфин бяха малки, сготвихме останалото и го излапахме с голям апетит. Скоро след това обаче почувствувах спазми в стомаха и леко главоболие. Помощникът ми се оплака от подобно неразположение, което бързо се засили и у двама ни. Главата ми пулсираше ужасно и като че щеше да се разцепи. Почти нямаше съмнение, че рибата се е развалила, без да забележим; бяхме се налапали здравата и сега изпитвахме последиците от отравяне. В такъв случай, ако не се вземат бързи мерки, може да настъпи смърт. Помнейки добре каква полезна работа ни свърши горчицата при подобен случай на остров Уесъл, незабавно поставихме лодката на дрейф и запалихме печката. Скоро сместа беше готова и всеки погълна своята дажба, в резултат от което бързо преминаха всякакви болки. Обаче, тъй като се чувствувахме още отпаднали, цяла сутрин останахме на дрейф, а на обед хапнахме съвсем леко — пшенична сметана и по чаша чай. От това ни стана по-добре и след един час можехме да продължим пътуването си. Вечерта се наядохме както трябва и се оправихме напълно.

В този момент се намирахме на четиристотин мили от Родригес. Югоизточният вятър продължаваше да духа силно и сутринта на 28 ноември забелязахме острова. Следобед, когато се приближихме до югоизточния му край, видяхме много рибарски лодки, движещи се към сушата, и тръгнахме след тях. Скоро навлязохме между кораловите рифове, опасващи Родригес от тази страна, и се закотвихме сред рибарските лодки, които бяха пристигнали тук малко преди нас.

Когато спуснахме котва, неколцина негри-рибари се качиха при нас. Те говореха френски и Мак, който знаеше добре този език, бързо изпроси от тъмнокожите няколко хубави живи риби, които сготвихме за вечеря. След като се навечеряхме, рибарите, на брой общо четиридесетина души, ни поканиха на брега. Те имаха лагер, състоящ се от няколко грубо построени колиби до брега, където спяха, когато времето не позволяваше да се приберат по домовете си, които се намираха на известно разстояние оттук, в селото, на северния край на острова. На другата сутрин отплавахме за там, а щом пристигнахме, се привързахме за един малък пристан. Скоро след това управителят на Родригес дойде на борда да научи подробности за пътуването ни. По негова покана го придружих до жилището му (Мак остана на борда), където прекарах един приятен ден с него и със семейството му. Следобед, докато седяхме на просторната веранда и разговаряхме на различни теми, някакъв джентълмен се приближи до мен и каза:

— Вие ли сте капитан Вос от „Тиликум“?

Отговорих утвърдително, след което непознатият се представи като началник на английската телеграфна станция, връчвайки ми същевременно телеграма, която гласеше:

„КАЖЕТЕ НА КАПИТАН ВОС ДА ПРАТИ ТОЗИ КЕЙК.“

— Какво значи това, сър? — запитах аз.

Началникът обясни, че бил на „Тиликум“, където помощникът ми между другото му разправил историята с новозеландския фруктов кейк и непредвидения му, макар и славеи край. Като научил това, той веднага телеграфирал на своя колега на Кокосовите острови, в резултат от което възмутеният получател пратил горното категорично искане. Джентълменът явно едва сдържаше усмивката си, когато добави, че освен туй имал нареждане да вземе незабавни мерки за получаване обратно на кейка.

— Е, какво ще правите сега? — попита той.

Разбира се, невъзможно беше да възстановя кейк, изконсумиран до трошица преди две седмици. Тъй че обясних накратко защо не сме стигнали Кокосовите острови въпреки всички наши усилия и какви премеждия сме имали в Индийския океан — като не забравих в заключение да похваля високото качество на въпросния предмет — и на края помолих началника да предаде съжаленията и извиненията ми на получателя. И двамата джентълмени се посмяха от сърце и всички се разбрахме, че въпросът е уреден.

Малко преди пристигането ни циклон споходил острова, оставяйки подире си значителни опустошения. Моят домакин каза, че този циклон бил най-страшният, който се помнел на Родригес. Близо до жилището на управителя имало издигнат флагщок от твърдо дърво, с диаметър девет инча и височина тридесет фута от земята до салинга, за който бил закрепен с четири здрави кабела. Но силата на урагана го пречупила по средата като стъклена пръчка. Когато запитах за скоростта на вятъра, началникът на телеграфната станция ме осведоми, че не я е измервал, понеже ветромерът му заедно с постройката, близо до станцията, където бил монтиран, бил отнесен и пръснат на такова пространство, че впоследствие не могъл да намери останките. Железните стълбове, който крепели покрива на верандата на телеграфната станция, се счупили и много къщи били изравнени със земята; из целия остров били причинени големи щети.

— Ако циклонът ви бе настигнал във вашето малко корабче — добави управителят, — нямаше да бъдете живи да разкажете за премеждието си!

— Не съм убеден в това — възразих аз. — Мисля, че опасностите, на които сме изложени в открито море, нямаше да бъдат по-големи от вашите тук, на острова, с тоя счупен флагщок, отломки от железни стълбове, къщи, дървета и други тежки предмети, хвърчащи около вас.

През втория и последен ден преди отпътуването ги тръгнах на изследователски поход. Родригес е висок и не много плодороден остров, широк почти дванайсет мили от изток към запад и шест от север към юг. Населението му възлиза общо на около три хиляди души и се състои главно от африкански негри, примесени със заселници от френски произход и известен брой техни потомци-мелези. Главните стоки за износ са едрият рогат добитък, фасулът, солената риба и козите. Помощникът ми и аз бяхме удостоени с вечеря в телеграфната станция, а на другата сутрин бе отслужена литургия в католическата църква — от уважение към моя помощник — за успешно пътуване. След това отплавахме за Дърбан.