Глава VII
Недостиг на провизии
Заминаваме, без да сме вдигнали булото. Южноамериканският бряг
Времето лети на остров Кокос, където има големи възможности за лов, риболов и иманярство, но тъй като се бяхме отказали от последното, а другите развлечения ни бяха омръзнали, решихме да се приготвим да тръгнем отново по море.
За да прекараме „Сора“ благополучно над пясъчната коса, трябваше да я измъкнем от речното корито и след като я закотвим надълбоко, да натоварим баласта и припасите, но тъй като разполагахме само с нашата лодка, пренасянето на всичко на борда и подготовката за плаване ни отне доста време.
Когато проверих провизиите ни, установих, че те са пострадали много сериозно от злополуката и дори всичката храна, която Гислер можеше да ни отдели, нямаше да ни стигне за обратния път до Виктория. Поради северните ветрове, които духаха по американския бряг, не можехме да мислим да плаваме на север, без да си осигурим повече припаси, и понеже не бързахме особено да се прибираме, решихме да се насочим към Гуаякил (Еквадор).
На 21 септември негово превъзходителство губернаторът на остров Кокос и лейди Гислер ни устроиха прощална вечеря и след като получихме всички провизии, които можеха да ни дадат, на другата сутрин отплавахме за Гуаякил, на разстояние около, седемстотин мили. Вятърът беше северозападен и след като оставихме подире си залива Уейфър и минахме Роки Пойнт, взехме курс на изток и заобиколихме острова. Едва задминахме източния му край, вятърът стана югозападен, тъй че при силен югозападен мусон и разпънали всички ветрила скоро оставихме зад хоризонта златния остров, където преди четиринайсет дни се бяхме надявали да забогатеем.
Югозападният мусон беше силен, времето — ясно, и като нагласихме ветрилата за бейдевинд, насочихме уверено „Сора“ към залива на Гуаякил, в който влязохме около обед на 27 септември. Вятърът бе доста поотслабнал, та се закотвихме близо до един бриг, развяващ перуанското знаме.
Едва спуснахме котва и капитанът на брига се приближи с лодката си до нас и запита откъде сме.
— От Виктория, Британска Колумбия — отговорих аз.
— От Виктория с такава черупка! — възкликна той.
Като видя, че жилищните ни помещения не са много комфортни, той ни покани на своя кораб. Беше перуанец, но говореше добре английски. Аз и Мак се прехвърлихме с капитана на кораба му, а Джек предпочете да остане на шлюпа.
Когато се качихме на борда, капитанът ни заяви, че веднага щом завършат тоя ден товаренето, възнамерява да ознаменуват случая, та много ще се радват, ако им правим компания. Ние приехме поканата. В отговор на въпроса закъде сме се запътили, разказах за лошия ни късмет на остров Кокос и споменах, че искаме да прескочим до Гуаякил за провизии.
— Послушайте съвета ми, стойте по-далеч от Гуаякил — отговори капитанът. — Там върлува много опасна треска.
— Е, все ще трябва да отидем някъде да попълним припасите си — отвърнах, — и то колкото може по-скоро, защото складът ни е почти празен.
Капитанът ни посъветва да се отбием в Каляо, пристанището, за което плаваше, а то беше на около шестстотин мили южно от Гуаякил.
— Там — каза той — ще имате най-хубавия климат на света и ще можете да си набавите каквото желаете; ако пък нямате достатъчно провизии за дотам, с голямо удоволствие ще ви помогна, защото съм добре запасен и мога да ви отделя достатъчно, за да изкарате дотогава.
Трябва да кажа, че капитанът на перуанския бриг беше славен човек. Следобед той ни устрои голяма гощавка, а към пет часа, след като бяхме решили да наминем към Каляо, добрият стар морски вълк ни набави всички припаси, от които се нуждаехме за път.
Капитанът като стар крайбрежен моряк ми даде ценни сведения за ветровете, времето, теченията и т.н. Почти през цялата година ветровете духат от запад, а времето е хубаво, ясно. Течението се движи в северна посока със средна скорост около двайсет мили на денонощие.
— Нали разбирате — каза той, — и вятърът, и течението ще бъдат неблагоприятни, но с малко и добре екипирано корабче като вашето ще можете да лавирате на къси галсове близо до сушата. По такъв начин ще бъдете почти извън течението, а на някои места дори може да намерите благоприятно противотечение. Що се отнася до мен — продължи капитанът, — поради размерите и конструкцията на кораба ми съм принуден да се движа там, където има достатъчно простор, така че, като отплавам оттук, ще обърна ветрилата за бейдевинд, благодарение на което ще мога да държа курс северозапад около две хиляди мили, след което около две хиляди мили ще карам на изток, а после ще се насоча към Каляо, който е на около още хиляда и петстотин мили.
— При това положение ще трябва да пропътувате приблизително пет хиляди мили оттук до Каляо — забелязах аз.
— Горе-долу толкова — съгласи се капитанът.
Бригът стигна местоназначението си повече от един месец след нас.
И той, и ние се обърнахме бейдевинд и при силен бриз поехме един до друг към юг. Скоро след това и двата кораба вдигнаха всичките си ветрила. Виждах ясно, че този стар бриг — като че строен с мили, а рязан с ярдове — имаше нужда от широк простор и благоприятни ветрове, за да плава. „Сора“ го оставяше зад кърмата си, а курсът ѝ беше с около два румба по-добър. Обаче перуанският капитан се оказа прав във всяко отношение. Ние срещахме силни южни ветрове, плавахме доста добре покрай сушата и всеки ден имахме ясно време. Течението също се оказа почти такова, каквото го бе описал. Денем се движехме на къси галсове край сушата, благодарение на което винаги изминавахме по-голямо разстояние в южна посока, отколкото нощем, когато гледахме да се държим по-далеч от брега заради безопасността на кораба.
Голямата планинска верига на Андите по перуанския бряг, чиито заснежени върхове блестяха от тропическото слънце, представляваше великолепна гледка. Тук-там по брега виждахме малки градчета, около които сновяха рибарски лодки. Нямаше никакви пристанища, само прибоят биеше силно брега, затова не посмяхме да пристанем чак до 11 октомври, когато рано сутринта съзряхме остров Сан Лоренсо, висок около хиляда и триста фута, издигнал се преди години в резултат от земетресение и образувал оттогава прекрасното пристанище Каляо. В единайсет часа вечерта се закотвихме близо до доковете.
Поради работа, която налагаше да се върна във Виктория, запасих „Сора“ с провизии, поставих на мое място друг човек и я изпратих обратно на север. После през Панама се прехвърлих в Ню Йорк, а оттам по канадската тихоокеанска железница стигнах Виктория в Британска Колумбия.
При това пътуване „Сора“ бе изминала разстояние от около седем хиляди мили.
Като заключение на разказа ми за нашето пътешествие със „Сора“ трябва със съжаление да кажа, че не постигнахме целта си, но въпреки това странствуването безспорно ни достави голямо удоволствие, при което научих и нещо, което не знаех въпреки дотогавашния ми опит като моряк: че малък съд е надежден в силна буря толкова, колкото и голям, и дори далеч по-надежден от много от големите. Именно опитът, придобит при плаването със „Сора“, в последна сметка доведе до безпримерното презокеанско пътешествие от четиридесет хиляди мили с бойното кану „Тиликум“, строено от индианците на Британска Колумбия.
