Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (36)

        Наемане на нов помощник. Бурите около нос Добра надежда. Отпътуване от Кейптаун

Няколко дена след това натоварих „Тиликум“ на влака и потеглих за Претория. Когато пристигнах там, научих, че моят стар приятел мистър Рей ми уредил квартира и изложба на лодката. На другата сутрин отидох на гарата да проверя дали тя е пристигнала. Беше много рано и гишето не бе още отворено. Запитах един млад човек, явно от железопътния персонал, видял ли е да докарват с влак някаква лодка.

— Да — бе отговорът, — пристигна снощи и след като я свалихме от вагона, дойде един кон и я ритна по главата.

— Чия глава ритнал конят? — попитах разтревожен.

— Главата на лодката, за която става дума. Нали знаете, онова украшение там отпред.

Тогава отидохме на мястото, където лежеше лодката, и наистина носовото украшение на „Тиликум“ се оказа счупено и парчетата сложени на палубата. Младият човек огледа внимателно строшените части и каза:

— Виж какво, капитане, главата на тая пущина беше същинско плашило. Човек, който е обърнал някоя и друга чаша повече, като я види, ще баялдиса. Нищо чудно, че конят се уплаши. Но съм сигурен, че ако се оплачеш в управлението, ще ѝ сложат глава като за пред хората, и то даром.

Носовото украшение представляваше оригинална индианска дърворезба, тъй че не можеше да се замени в Претория. Обаче железопътната компания ми постави на разположение дърводелец с нареждане да направи на лодката ми всичко, каквото пожелая. Така първоначалното носово украшение бе заменено с друго, което имаше малко по-цивилизован вид. А от ремонт почти не стана нужда; въпреки това трябва да призная коректността на железопътните служители в Претория.

Срещнах няколко стари приятели от Виктория, Британска Колумбия, дошли тук през войната и останали. По тази причина се задържах в Претория значително повече, отколкото позволяваше програмата ми. Там имах удоволствието също да стисна ръката на генерал Бота, който ми заяви, че по-скоро би прекарал още една южноафриканска война, отколкото да се опита да прекоси Атлантическия океан с „Тиликум“.

Мистър Рей ме представи на един млад човек на около двайсет и две години на име Е. Харисън, който работеше в същата кантора с него. Той ме помоли да взема младия му приятел като помощник до Англия. Мистър Харисън беше родом от Гипсланд, Австралия. Той бе напуснал Мелбърн преди около една година като пътник на параход, плаващ за Южна Африка.

Разбрах, че има много малък опит; обаче общото ми впечатление беше добро и приех услугите му като помощник. Тъй като в момента не можеше да напусне службата си, уговорихме да се срещнем в Кейптаун.

Дойде определеният за заминаването ми ден. „Тиликум“ бе вдигнат на влака и аз, придружен от мистър Рей, който си бе издействувал десетдневен отпуск, потеглих за Ист Лъндън. Там си осигурих временен помощник за маршрута до Кейптаун и отплавах за Порт Елизабет, на около сто и тридесет мили разстояние, където пристигнах след двайсет и три часа път.

Порт Елизабет няма пристанище в истинския смисъл на думата, а рейд, образуван от широк залив, отворен към югоизток. Там бях очевидец на гледка, каквато никога не съм виждал нито преди, нито след това. Повече от две дузини големи ветроходи с хоризонтални реи лежаха заседнали на един пясъчен плаж близо до града! Осведомиха ме, че всички тези обречени кораби стояли закотвени в рейда — едни товарели, други разтоварвали, трети били готови да излязат в открито море и само чакали нареждане от собственика си. Изведнъж от югоизток се появила силна буря, която вдигнала големи вълни; тогава всички тези нещастни кораби скъсали котвите си и полетели към брега, за да намерят гибелта си там. Когато корабите се отделили от котвите си, те се сблъскали един с друг; части от мачтите и реите им били отнесени, някои почти изцяло се разпаднали. Други останали наглед в сравнително добро състояние; но всички до един напуснали завинаги сините води на океана, обречени да се разбият в брега или бавно да изгният.

Мистър Рей ме придружи с влака до Порт Елизабет и когато отплавах оттам, аз се сбогувах с този верен приятел, който вече имаше в джоба си железопътен билет за връщане у дома си в Претория. Той ме помоли още веднъж да се грижа добре за младия Харисън и добави:

— Мисля, че е болен от туберкулоза в лека форма, но пътуването с „Тиликум“ ще му бъде полезно.

— Туберкулоза. — повторих аз. — В такъв случай не мога да го взема.

Мистър Рей обаче се застъпваше толкова енергично за своето протеже, че на края се съгласих да го приема за маршрута до Лондон, като казах:

— Добре. „Тиликум“ е избавял досегашните ми помощници от какви ли не беди, а понякога и дори мен е оправял. Тъй че не е изключено да отърве и него от леката форма на туберкулоза, както се изразяваш ти.

Приятелят ми остана много доволен от това и след прощално ръкуване се разделихме.

Разстоянието до Кейптаун е приблизително четиристотин и петдесет мили. Времето се държеше прилично, когато при силен североизточен бриз потеглихме от залива Алгоа и взехме курс към нос Добра надежда. Вятърът запази силата си, докато се озовахме южно от залива Мосел, след което отначало отслабна, но скоро стана западен и задуха силно. За пръв път заобикалях носа, но знаех славата му, затова не исках да попадам на една от прословутите му западни бури, придружена със силно вълнение, тъй че подкарах към залива Мосел. Вятърът бързо се засилваше, но като плавахме с малко ветрило и с подветрения релинг непрекъснато под водата, успяхме да избегнем бурята и да се закотвим в залива Мосел, който е отлично защитен от западните ветрове. На сутринта времето се бе оправило и при източен вятър продължихме пътя си. Държахме този курс, докато наближихме Дейнджър Пойнт, на около четиридесет и пет мили от носа. Тогава вятърът пак стана западен и задуха силно. Тъй като знаех подходящо място за подслоняване, отдалечих лодката от сушата и след като се озовахме в достатъчно широк морски простор, легнахме на дрейф, докато премине бурята.

След залез, когато бяхме долу в каютата, попитах помощника си, който бе плавал дълги години из океана и минавал носа повече пъти, отколкото пръсти имаше на ръцете и краката си, виждал ли е някога Летящия холандец, който според поверието обичал да броди из тия води.

— Да — отговори той, — неведнъж, след лошокачествено уиски, но ако пиеш само доброкачествено, никога няма да го видиш!

През нощта вятърът се превърна в необикновено свирепа буря и поради силното противоположно течение се образуваха много високи, стръмни вълни. В полунощ бурята и вълнението стигнаха връхната си точка. От време на време някой талаз се разбиваше под носа на нашето малко корабче и го разтърсваше от край до край. Сегиз-тогиз аз излизах на палубата да видя дали котвената ни светлина гори и всичко ли е наред. Веднъж, поглеждайки през люка, забелязах, че лодката ни явно с голям труд си пробива път над ревящите талази.

— Е, „Тиликум“ — рекох аз, — как ти се чинят бурите около нос Добра надежда?

И през виещия вятър и плясъка на вълните ми се счу отговор:

— Бъди спокоен; не се страхувам от тях; те не струват и наполовина колкото задното копито на един известен кон в Претория.

„Тиликум“ преодоля бурята край нос Добра надежда почти като всички предишни бури. След няколко дни пристигнахме в Кейптаун, където първият човек, когото срещнах при слизането си там, беше мистър Харисън, който малко преди това бе пристигнал от Претория, за да доложи, че е готов да ме последва. Една голяма циркова сграда, подведомствена на градските власти, бе поставена на мое разположение, за да изложа „Тиликум“. Тук го държах три седмици, през което време почти цялото население на Кейптаун дойде да разгледа, както се изразяваха някои, „корабчето от остров Ванкувър“.

Малко преди отпътуването ни „Тиликум“, пребоядисан наново, се спусна пак на вода, за да се приготви да прекоси Атлантическия океан до Пернамбуко, Бразилия.

На 14 април, напълно запасен с провизии, вода и значително количество поща за Европа, той се закотви до един малък пристан пред доковете. Отпътуването ни бе определено за три часа следобед. Още преди това кейовете започнаха да се изпълват с народ, дошъл да гледа отплаването ни. Около нас сновяха влекачи и други параходчета, като от време на време някой от тях се приближаваше до борда ни и пътниците ни подаваха различни подаръци. Всички тези пакети се трупаха един върху друг в каютата, тъй като в тоя момент бяхме много заети да се ръкуваме и сбогуваме.

Времето беше тихо и хубаво. Точно в определения час едно от параходчетата ни взе на буксир и придружени от почти цяла дузина други, натоварени с пътници, поехме към морето. Беше истинско удоволствие да ни влачат така — параходчетата кръстосваха около нас, а пътниците размахваха шапки и кърпи.

Точно когато излязохме от залива Тейбъл, от юг задуха лек бриз и ние опънахме ветрила. Параходчетата изсвириха за последен път и от аплодиращите тълпи на палубите им пак се вдигнаха във въздуха кърпи, шапки и каскети. После всички завиха обратно към пристанището, а ние потеглихме на север.