Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (2)

Глава II
С шлюп в открито море

Около три месеца след отплаването на двата кораба от ескуимолтското пристанище, през което време с нетърпение очаквах новини за пътуването им, за голяма моя изненада и радост получих от Хефнър следното писмо:

„Драги приятелю Вос, трябва да призная, че наистина много съжалявам, дето не послушах съвета ви по отношение на стотонната шхуна и не се възползвах от компанията ви като спътник до остров Кокос, но както знаете, на времето бях уверен, че е от моя изгода да използвам военния кораб.

Със съжаление трябва да ви кажа, че експедицията завърши с пълен провал, в смисъл че не можех да се възползвам от съкровището, ако го натоварех на «Емперийоз».

На път за острова един ден някакъв офицер взе да ме разпитва за съкровището и ме попита намислил ли съм какво ще правя с него, щом то се озове на борда, а когато казах: «Ще го откарам във Виктория», той отговори, че такова съкровище, превозвано с английски военен кораб, трябва да се предаде от адмирала на английското правителство, което на свой ред ще го върне на законния му собственик, тоест перуанското правителство.

След като обмислих внимателно думите на офицера, реших да не пренасям съкровището с този кораб, с други думи, да не бъде намерено то с моя помощ.

Когато пристигнахме на острова, веднага започна работа под мое ръководство, като се стараех да държа хората на безопасно разстояние от точното място.

След като непрекъснато ги разкарвах насам-нататък в течение на две седмици, те се умориха, на наблюдаващите ги офицери също им дойде до гуша.

Разбира се, през цялото време цареше голяма възбуда и всеки очакваше да рине с лопата златни кюлчета и диаманти. Но когато след всичкия този черен труд нищо не излезе наяве, постепенно настъпи разочарование.

Тогава офицерът ми каза, че трябва да съм сбъркал мястото, което с неохота признах, забелязвайки същевременно, че в същност не зная къде другаде може да се намира то. Добродушният офицер ме погледна с усмивка и рече, че ще трябва да доложи изявлението ми на командира.

Вечерта, когато се качих на борда, очаквах да ме накастрят здравата, но нищо подобно не се случи.

На другата сутрин обаче поехме отново по море и стигнахме Акапулко, където ме свалиха на брега и понастоящем още се намирам тук.

Безспорно трябва да благодаря на англичаните, че са добри хора, тъй като се отнесоха снизходително към всичко. Ако бях изиграл тоя номер на американци, положително щяха първо да ме влачат под кила на кораба си за наказание, после да ме обесят на главната мачта и да ме надупчат с дванайсет куршума, а на края щяха да ме удавят, за да се уверят, че съм умрял.

Така че, драги приятелю, с настоящото повтарям предложението, което направих преди известно време във Виктория. Елате тук колкото може по-бързо, с който кораб сметнете за добре, тогава ще отплаваме за остров Кокос, ще вземем съкровището и ще натоварим на кораба толкова, колкото би могъл да носи без риск. Ако не успеем да вдигнем всичко наведнъж, ще оставим излишното за втория курс, защото то ще бъде в пълна безопасност там, където е скрито сега.

Моля, обадете ми се колкото е възможно по-скоро чрез централната поща, Акапулко, Мексико.

Искрено ваш,

Дж. Хефнър.“

Излишно е да казвам, че съдържанието на това писмо ме развълнува много. Обзе ме предишното чувство — че сега имам възможност да стана милионер — и сърцето ми подскочи от радост. Обаче този път не взех пак да градя въздушни замъци, нито да се веселя предварително, а обмислих внимателно въпроса и се помъчих да изпипам работата колкото може по-добре.

Финансовите ми средства бяха оскъдни, затова беше изключено да набавя голям кораб и бързо разсъдих, че е за предпочитане да тръгнем с малък, най-вече защото не исках да имаме повече спътници от наложително необходимите. Освен това сезонът беше благоприятен — месец юни, когато, общо взето, времето по тихоокеанското крайбрежие на Америка е чудесно.

Така че се опитах да купя кораб от тридесет-четиридесет тона. Обаче не можеха да се намерят такива кораби и на края се спрях на един десеттонен шлюп^[1] на име „Сора“.

Той беше наистина малък за морско пътешествие от близо четири хиляди мили, но бях решил твърдо да тръгна с него, пък каквото ще да става. Нямаше друг избор, тъй като без пари не можех да се сдобия с голям кораб, затова купих „Сора“ и я екипирах.

Тя беше построена здраво от орегонски чам и имаше тежък дървен подвижен кил, прав вълнорез и изящна, умерено издадена кърма. Размерите ѝ бяха: максимална дължина — тридесет и пет фута, дължина по водолинията — тридесет фута, ширина — дванайсет фута; газенето ѝ, при подвижен кил и около пет тона баласт вътре, беше три фута и шест инча. Ветрилата ѝ се състояха от грот, гафелен топсел и кливер. Екипирайки напълно „Сора“, аз я запасих с двеста галона^[2] питейна вода и достатъчно хранителни и други продукти за трима в продължение на четири месеца. Когато всичко бе натоварено, газенето на кораба възлизаше на малко повече от четири фута.

На 5 юли 1898 г. всичко беше готово за отплаване. Взех със себе си двама мои приятели: Мак, който никога преди не бе пътувал по море, и Хан — моряк като мен. На другия ден в един часа следобед вдигнахме котва и отплавахме от Виктория, Британска Колумбия. Тъй като бяхме запазили в тайна проектирания си рейс, излязохме от пристанището като туристическа яхта. При лек източен бриз, вдигнали всички ветрила, напуснахме Джеймсовия залив и поехме покрай пристанището, откъдето стотици жители на Виктория ни изпращаха, размахвайки шапки и кърпи и пожелавайки ни добър път.

Скоро след това вятърът се позасили и за късо време минахме външния рейд и навлязохме в Кралския път, след което взехме курс към Рейс Рок, заобиколихме го в четири часа и се насочихме на запад към Тихия океан.

Вятърът се засили значително, като стана западен и същевременно предизвика силни къси вълни, от които малкото корабче заподскача по-силно и от разбеснял се кон. Дори Хан и аз — стари моряци, свикнали само на големи кораби (които имат съвсем друго движение в сравнение с малка лодка като „Сора“) — не се чувствувахме много удобно, ала горкият Мак, за когото това беше първото пътуване с ветроход, бе провесил глава през перилата и току опяваше: „Ако тая пущина продължи още много да подскача така, ще трябва да изхвърля ирландското си сърце, тъй като всичко друго е вече зад борда!“

Като виждахме на какъв хал е, а и ние двамата се чувствувахме „терсене“, решихме да влезем в заливчето Сук, много уютно заслонче за малки съдове на около пет мили западно от Рейс Рок. В седем часа се закотвихме там. Поради силните западни ветрове останахме в него до 9 юли, когато в четири часа, при умерен източен бриз и хубава, ясна утрин, поехме отново. Щом се озовахме в Протоците, лекият източен бриз бързо се засили и рано следобед минахме нос Флетъри, който е най-издадената точка на Съединените американски щати в северозападна посока.

Сега пред нас се простираше тъмносиният Тихи океан. Около четиридесет мили от нос Флетъри се намира нос Бийл, който е най-северозападната точка на остров Ванкувър. И на двата носа има отлични фарове, раздалечени на около четиридесет мили един от друг. Тази област е известна сред моряците по тихоокеанското крайбрежие като „моряшко гробище“, тъй като много яки кораби с целия си екипаж са отишли на дъното там поради силните северозападни ветрове или острите скали по ванкувърския бряг, в които се разбиват.

Никога няма да забравя нощта на 1 април 1887 г., когато бях втори помощник на американския кораб „Топ Гелънт“, с пълен брой мачти и ветрила, плаващ през протоците Хуан де Фука към открито море почти борд до борд с прекрасния кораб „Сент Стивън“, също с пълна екипировка, и един американски барк, чието название е изхвръкнало от ума ми. И трите тези кораба, вдигнали всичките си ветрила, надвечер минаха нос Флетъри и взеха курс към северозапад при силен източен бриз.

Никой от тях не беше на повече от пет мили от нос Флетъри, когато вятърът стана южен при лошо време, което предвещаваше буря.

— Предстои ни тежка нощ — каза нашият капитан. — Вятърът по всяка вероятност ще задуха от югозапад, и то здравата.

— И без това духа вече доста здраво — рекох аз. — Да прибера ли трите бомбрамсела?

— Не прибирай нищо — отговори той. — Сега е време да използваме ветрилата, защото трябва да се отдалечим от ванкувърския бряг колкото може по-бързо, докато вятърът не е задухал от югозапад и не ни е настигнала бурята.

„Топ Гелънт“ имаше доста годинки, но беше все още здрав кораб, в добър ред и състояние и ако някога е използвал максимално ветрилата си, то беше именно тая нощ. Перилата и палубата от подветрената страна бяха под вода, а в наветрения борд се разбиваха огромни вълни. В седем часа вятърът отнесе гротбомбрамсела, след което прибрахме форбомбрамсела и крюйсбомбрамсела.

— Ако продължи да духа от юг само още един час, ще бъдем извън всякаква опасност — каза капитанът, но за наше нещастие това не се случи. Скоро вятърът стана югозападен и се изви една от най-силните бури, които са се разразявали някога край североизточния бряг на Северна Америка.

— Всички горе за обиране на ветрилата — извика капитанът.

Брамстенговите ветрила, грота и няколко ветрила откъм носа и кърмата прибрахме с най-голямата възможна бързина, но въпреки усилията ни някои бяха разкъсани на парцали от бурята, преди да успеем да ги вържем за реите. Фокът, горните и долните марсели и някои от щормовите ветрила при носа и кърмата оставихме разпънати, но въпреки че бяха съвсем нови и от най-първокачествена материя, едно след друго се накъсаха на парцали от страшната сила на северозападния вятър.

В единадесет часа, когато целият екипаж беше се запретнал при фокреята да спасява това, което бе останало от фока, долният марсел на фокмачтата откъм подветрената страна се скъса и запрати един моряк от фокреята право в морето.

— Човек зад борда! — разнесе се по цялата рея и след като закрепиха добре няколкото парчета, останали от фока, всички моряци се заспущаха към палубата да спасяват другаря си.

Поради тъмнината, воя и рева на бурята и на разбиващите се вълни човекът зад борда нито се чуваше, нито се виждаше, а тъй като спасителните лодки на корабите тогава (пък и сега) не можеха да се използват в такова време без риск, целият екипаж се втурна да хвърля на давещия се въжета и спасителни пояси. За щастие той се улови за едно въже, след което бе бързо издърпан на борда, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал въпреки трудното изпитание.

В полунощ бурята беше в разгара си и понеже дотогава вятърът вече бе отвял всички ветрила, добрият стар кораб се мяташе в браздата между вълните на произвола на стихиите, отнасян постепенно към ванкувърския бряг.

— Загубихме ветрилата си — каза капитанът, — но ако до осем часа сутринта бурята отслабне и продължаваме да плаваме все така, ще спасим и кораба, и товара, и екипажа.

Капитан Уикбърг на „Топ Гелънт“ наистина излезе прав. Държахме се, докато бурята направи всичките ни ветрила на парцали, и по този начин спасихме кораба, товара и екипажа, защото, когато на сутринта бурята отслабна и небето се изясни, се намирахме на четири мили от ванкувърския бряг. Тогава завързахме нови ветрила, продължихме пътуването си и най-после пристигнахме благополучно на местоназначението.

Същата нощ новият и прекрасен кораб „Сент Стивън“ с целия си екипаж, капитана, неговата жена, децата му и две пътнички отиде на морското дъно. Баркът, който заедно с нас минаваше през Протоците, също потъна през тая страшна нощ. Само двама от екипажа се спасиха, държейки се за останки от барка при потъването му.

В тези води именно, които бяха погълнали толкова много млади и смели моряци, плавах сега с десеттонен шлюп и като го сравнявах с големите кораби, с които бях плавал дотогава, почти се убедих, че дори за всички пари на света не бих рискувал да измина с тази малка черупка четирите хиляди мили до остров Кокос. „Но в края на краищата — мислех си аз — какво е живот без пари?“ Тъй че, изпълнени с надежди, вдигнали всички ветрила и при източен бриз, излязохме със „Сора“ от протоците Хуан де Фука и поехме по Тихия океан, държейки курс към юг.