Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (17)

        Катастрофално пътуване

На 20 октомври мистър Лъкстън дойде при мен и рече:

— Виж какво, Джон, намерил съм добър моряк, който да ме замести за маршрута ти до Сидней, та ако си съгласен да го вземеш, аз ще хвана някой параход, а когато пристигнеш там, ще се присъединя пак към теб и ще завършим пътешествието, тъй като вече се убедих, че „Тиликум“ е способен да го доведе докрай.

Приех предложението му и на другата сутрин новият ми помощник дойде на борда. Като го гледах, видя ми се именно такъв, какъвто се оказа впоследствие — първокласен моряк. Казваше се Луис Биджънт, на тридесет и една години, родом от Лаучестър, Тасмания. Заповядах на Биджънт да пристъпи към работа, като приготви лодката за отплаване, добавяйки, че заминаваме следобеда. Но тъй като си бяхме спечелили доста приятели във Фиджи, тръгнахме едва на другия ден в три часа след пладне. Капитан Кларкбе тъй любезен да ни закара на буксир чак до фара. Един час по-късно той потегли обратно с катера си, а ние при умерен югоизточен бриз взехме курс към Сидней, на разстояние около хиляда и осемстотин мили. При залез, когато бяхме на около седем мили извън залива, навлязохме в пролива между два острова, но тъй като той ми се виждаше много опасен за корабоплаване, приближих се до един плаж със спокойна вода и се закотвих.

На сутринта, на разсъмване, тъкмо вдигнахме отново ветрилата, забелязахме, че котвата ни се е заклещила за дъното, затова не можем да я измъкнем. Помощникът ми предложи да се гмурне, за да я освободи, но тъй като водата гъмжеше от акули, вместо това отрязах котвеното въже и при силен източен бриз взехме отново курс на запад. Вятърът се задържа все така силен, а времето — ясно до сутринта на 27-и, когато небето се заоблачи, а през деня вятърът се засили още повече. В девет часа вечерта прибрах фока и бизана и с грот и стаксел, при силен източен вятър и курс югозапад, „Тиликум“ продължи съвсем спокойно, само от време на време загребваше малко вода, но за това не заслужаваше и да се говори.

Бях на вахта на палубата от осем до дванайсет. Около половин час преди полунощ осветлението на компаса ми угасна. Тъй като нощта беше съвсем ясна и на югозапад светеха ярко много звезди, избрах една от тях почти пред носа на лодката и управлявах по нея до края на вахтата си; тогава повиках помощника, той стана и зае мястото ми на кормилото. Казах му да води лодката по звездата отпред, докато поправя осветлението. След това взех кутията с компаса и осветлението и слязох в каютата. Помощникът ми умееше добре да поддържа курса на кануто по звездите, затова нямаше защо да бързам с компаса, тъй че вместо да запаля веднага лампата, си запалих пура, после — друга за помощника ми и му я подадох. Тогава се залових с осветлението на компаса. Докато се занимавах с него, помощникът ми разправяше колко му било приятно да плава с „Тиликум“ и как искал да стигне с него до Лондон.

— Ако продължим при тоя вятър — каза той, — ще пристигнем в Сидней тъкмо за състезанията за мелбърнската купа. Надявам се по това време зет ми да бъде в Мелбърн, сигурно го познавате? Казва се Кастела и командува американския кораб „Остров Хавай“.

— Добре познавам капитан Кастела и неговата съпруга — отвърнах аз. (Въпросният кораб беше по това време най-големият и най-красив стоманен кораб под американско знаме.)

Така моят помощник възбуди силно любопитството ми и цяла минута забравих съвсем компаса, докато най-после той каза:

— Пред нас се заоблачава, тъй че не е зле да ми подадете компаса.

Докато бъбрехме, „Тиликум“ се движеше безупречно, подчинявайки се отлично на кормилото. Запалих лампата и подадох нактоуза на помощника си, който за секунда пусна румпела, за да го сложи пред себе си, на седалката в кокпита. Тъкмо го доставяше на мястото му, видях една голяма разбиваща се вълна, която се приближаваше към кърмата на лодката. Разбирайки по вида ѝ, че е опасна, извиках с все гърло:

— Дръж се!

Но преди думите да изскочат от устата ми, вълната ни удари.

Аз се бях изпречил на вратата на каютата, за да не пусна да влезе вода, но когато вълната връхлетя, тя ме повали. Само след секунда обаче се изправих да проверя дали не е направила някаква пакост на палубата. Не виждах помощника си, а в това време лодката вече завиваше, за да застане срещу вятъра. Взрях се към носа, мислейки, че помощникът ми спуща плаващата котва или се занимава с някаква друга работа, но той не се забелязваше. Извиках, но не получих отговор. Тогава разбрах, че е паднал зад борда и, разбира се, сигурно от наветрената страна, защото лодката се движеше много бързо, тъй че трябва да го е оставила на известно разстояние зад кърмата си, преди да се обърне срещу вятъра. Поради силния вятър и вълнението ми беше невъзможно да се опитвам да се връщам обратно там, където бе паднал. Ето защо поставих кормилото по вятъра, свалих ветрилата и спуснах плаващата котва, за да не позволявам на вълните да ни отнасят много настрана. Мислейки, че помощникът ми ще съумее да доплува до лодката и че само по този начин може да спаси живота си, продължавах да го викам по име, но все не получавах отговор. Дълго крещях и виках, но напразно. Чуваше се само воят на вятъра и от време на време плясък на разбиваща се вълна. Минаха десет минути, двайсет, тридесет, един час, а все още никаква следа от моя злочест спътник. Тогава разбрах, че е загинал.

Смъртта на помощника ми се дължеше отчасти на небрежност, тъй като аз винаги имах спасително въже, единият край на което беше вързан за лодката, а другият — увит около тялото на кърмчията. Още щом постъпи при мен, му казах никога да не пропуска да си слага спасителното въже, когато застане на кормилото, както правех аз, и ако бе послушал съвета ми, вълните може би пак щяха да го преметнат зад борда, но нямаше да го отдалечат от лодката.

Вълната, която завлече помощника ми, съвсем не беше толкова опасна. Разбира се, тя носеше достатъчно вода, за да отмъкне човек, който не се държи за нещо. Обаче по-късно по време на пътешествието лодката бе заливана и от по-големи вълни, но никога не се случи такова печално нещастие.

След като се отказах от всякаква надежда да видя отново помощника си, аз слязох в каютата и там намерих всичко плувнало във вода. Завивките бяха просмукани и всичко друго в каютата беше много мокро. Тогава изгребах водата, след което излязох пак на палубата и седнах в кокпита, мислейки за загубата, която бях претърпял. Наближавах южната граница на югоизточния пасат, но вместо пасат в утринните часове той се превърна в ураган. Тъкмо щях да погледна компаса, да проверя дали вятърът още духа в същата посока, за мой ужас видях, че компасът и нактоузът също са изчезнали!

Когато настъпи зората и слънцето се показа на източния хоризонт, качих се на покрива на каютата да огледам добре наоколо за изгубения си помощник. Но не се виждаше нищо, освен големите талази с разпенени гребени и носещите се по небето облаци, докато „Тиликум“ с помощта на плаващата си котва и щормово ветрило над кърмата преваляше смело всяка вълна, която го настигнеше.

В осем часа вдигнах наполовина малкото си канадско знаме, а после се залових да търся един малък джобен компас, който, доколкото знаех, бившият ми помощник носеше със себе си, когато ходихме на лов в гората на остров Ванкувър. След като не можах да го намеря, изведнъж се сетих, че мистър Лъкстън го държеше в един от куфарите си и сигурно е взел несъзнателно компаса със себе си, когато ме напусна в Сува. Така че се оказах сам сред морето без компас.

В тоя момент се намирах на около шестстотин мили югозападно от Сува и на около хиляда и двеста от Сидней, откъснат от света, без компас, по който да управлявам, всичко — просмукано с вода, а лодката — дрейфуваща в буря. Известно време бях просто като гръмнат и не знаех какво да правя и какво ще стане с мен. Първата мисъл, която ми дойде, беше да почакам тук да мине някой кораб. После се сетих, че съм далеч от пътищата на корабите и мога да си кисна тук с месеци и да не видя нито един.

Сутринта вятърът поотслабна. На обед слънцето грееше ярко. Взех квадранта си и като се качих на покрива на каютата, обгърнах с една ръка мачтата, за да не падна зад борда, и се опитах да измеря пладнената географска ширина. Докато стоях така и гледах как слънцето се издига бавно към зенита на север от мен, си рекох: „Аха, там е север.“ Когато се обърнах на север, вятърът беше на около десет румба от дясната ми страна, а вълните идваха от същата посока, от което, разбира се, можеше да се заключи, че посоката на вятъра и вълните е изток-югоизток. Последното наблюдение почти ме убеди, че мога да се движа сравнително добре, като при ясно време се водя по слънцето, луната или звездите, а в лошо време се оправям криво-ляво по разреза на вълните.

Малко след пладне вятърът стана доста умерен, а вълните загубиха пенестите си гребени. Прибрах плаващата котва и с помощта на фокстаксела насочих „Тиликум“ по югозападния му курс, държейки го в разреза на вълните, чиято посока беше изток-югоизток. Управлявайки лодката така, че вълните от изток-югоизток да я бият два румба в левия траверс, аз поддържах курса югозапад.

Ориентирите, по които се водех, бяха слънцето, луната, звездите и океанските вълни, ала скоро установих, че океанските вълни са най-добрият пътеводител за лодката. Но се принуждавах да си служа и с небесните тела, за да определям посоката на вълните. Единственото затруднение при определянето на курса беше, като станех от сън и времето се окажеше мрачно и облачно. Но още по-лошо беше, когато вълните идваха от противоположни посоки; тогава бях безпомощен и се принуждавах да дрейфувам, докато времето се изяснеше.

В течение на два дена след злополуката духаше все от изток-югоизток и тъй като не можех да спя, продължавах денонощно да държа лодката в движение, до третия ден, когато вятърът утихна и попаднах в пълно безветрие.

От времето на злополуката до безветрието имаше два и половина дена, през което време аз не мигнах и хапвах съвсем по мъничко, и то студено ядене; мога да кажа, че почти не ми бяха останали сили. Ето защо се запретнах да си сготвя топла храна и след като се наядох доста добре, легнах да поспя. Легнах съвсем за кратко на малката си койка, като се въртях насам-натам и мислех за събитията от последните няколко дни. На края обаче задрямах и сънувах какви ли не неща. Присъни ми се, че изчезналият ми другар наднича през вратата в каютата, от което се уплаших и се събудих. Като погледнах часовника, за моя изненада видях, че съм спал само десетина минути. Няколко пъти се опитах пак да заспя, но напразно. Обаче полежах няколко часа; после ми се стори, че от вратата на каютата подухва бриз, и наистина, когато излязох на палубата, от юг духаше умерен бриз. Бедата беше там, че когато легнех на койката си, не можех да заспя, а когато управлявах, особено при слаб вятър, не можех да стоя буден. Все пак вдигнах ветрилата и правех всичко възможно да поддържам курса на „Тиликум“ към Сидней.

На другия ден вятърът и времето се задържаха почти без промяна. Едва следобед, когато бях кажи-речи заспал, силен южен шквал връхлетя „Тиликум“, който бе разпънал всички ветрила, и го повали настрана. Аз също се преметнах; само благодарение на някаква щастлива случайност не паднах зад борда, защото лодката беше на ляв галс, с ветрила, обърнати бейдевинд. Седях до левия борд и дремех, когато тя легна на лявата си страна. Блъснах се в планшира от подветрената страна и благодарение на това се задържах, но едва не си разбих главата. За мой късмет фокмачтата се счупи и лодката моментално се изправи.

От падането си навехнах врата и полежах известно време в кокпита, докато осъзная какво е станало. Когато дойдох на себе си, аз се огледах и видях, че фокът, част от фокмачтата, фокстакселът и целият бягащ такелаж на фокмачтата висят зад борда. Гротът и бизанът още си бяха на мястото и благодарение на тях и с помощта на фокгардела, увиснал зад борда, лодката се държеше добре срещу вятъра. След като махнах грота и прибрах бизана, „Тиликум“ се уравновеси така добре, като че стоеше на плаващата си котва.

През следващите няколко часа, докато размишлявах върху плачевното си състояние и какво ще стане по-нататък с „Тиликум“ и с мен, оставих го да дрейфува в това положение. След малко стигнах до извода, че докато има живот, има и надежда, а където има воля, има и изход; а тъй като притежавах и едното, и другото, запретнах се за работа, като прибрах всичкия бягащ такелаж на фокмачтата и ветрилата, висящи зад борда, вързах ги на палубата и тъй като два дена духа силно, оставих лодката да дрейфува с плаваща котва и щормово ветрило. През цялото това време, разбира се, не можех да сторя нищо за поправяне на повредите, но като държах нощем на палубата котвен фенер, спях, доколкото беше възможно.

През втората нощ вятърът постепенно замря, а на разсъмване времето беше тихо и ясно. След отслабване на вълнението се залових да снадя фокмачтата и да сложа всичко на място, тъй че следобед бях готов за нов бриз. Не стана нужда да чакам дълго, тъй като още същата вечер се появи умерен бриз. Оттогава до 14 октомври имах лек вятър и хубаво време, ала когато се намирах на около сто и петдесет мили североизточно от Сидней, излезе силен бриз откъм кърмата. Аз продължавах да се движа по вятъра, докогато смятах, че това е безопасно, но щом вятърът се превърна в ураган и започна силно вълнение, легнах в дрейф по обичайния начин. Поставих фенер на палубата, а след това си легнах (с всичките дрехи). От време на време ставах да погледна свети ли още фенерът на палубата.

Около полунощ станах да видя наред ли е осветлението, но за моя изненада то бе угаснало, а на всичко отгоре пред носа ми се появиха зелена, червена и бяла светлина. Разбира се, веднага се сетих, че това са светлини на параход и че той иде право към мен. Нямаше време за губене. Трябваше да известя на наблюдателя на парахода, че съм пред него и че след пет минути ще ме блъсне. Знаех, че нямам време да оправям осветлението, затова изух единия си чорап, напоих го с газ и го запалих. Олекна ми на сърцето, като видях, че зелената светлина изчезна от погледа ми. Бяха забелязали моя сигнал и след по-малко от пет минути край мен мина един голям параход.

Бурята вилня три дни и три нощи, след което вятърът отслабна, но тъй като не виждах нито слънце, нито луна, нито звезди и загубих всякаква ориентировка, държах лодката на плаваща котва до обед, когато установих местоположението си — стотина мили югоизточно от Сидней. В това време вятърът бе замрял, а морето се бе съвсем успокоило. Два часа по-късно небето беше кристално ясно, с изключение на един много гъст облак, който се задаваше от югозапад. Следях го, докато ставаше все по-голям и по-голям. След малко, когато се издигна на около четиридесет и пет градуса над хоризонта, той заприлича на огромна арка, опираща се в океана, единият й край — на югозапад, а другият — на югоизток, и по всичко личеше, че иде нова силна буря. Ето защо вързах всичките си ветрила и се приготвих за урагана; но облакът престана да се издига и докато го наблюдавах, забелязах нещо като дълго острие, което се образуваше под центъра на свода, а до него лека-полека от океана се проточи и се приближи друго подобно острие, а когато двете остриета се съединиха, образуваха огромен воден смерч. Веднага се втурнах в каютата да взема пушката си, което не ми отне повече от половин минута, а докато изляза пак на палубата, смерчовете бяха станали вече два. После, за много късо време, се образуваха един след друг шест, най-близкият от които беше на не повече от една миля от мен; но те се спряха там и поради пълната тишина можех да чувам как водата се издига към облака, което приличаше на шум от далечен водопад. Скоро след това един от смерчовете се разпадна, после — друг, след това се издигаше трети, и така в течение на около три часа те ту се вдигаха, ту падаха един след друг. Облакът все повече и повече се разширяваше — до шест часа, когато и последният смерч се разпадна.

Трябва да отбележа тук, че няколко пъти преплавах Южния Тихи океан и в много случаи виждах водни смерчове, но никога преди и след това не съм наблюдавал смерчове от такова естество. Всички други водни смерчове, които съм виждал, се движеха повече или по-малко под наклон, докато въпросните бяха напълно отвесни.

В течение на един следобед, от около три до шест часа, трябва да съм наблюдавал от лодката си най-малко тридесет смерча и най-близкият до мен, доколкото можех да преценя, беше на около една миля. Стрелях няколко пъти по посока на смерчовете и един от тях се разпадна скоро след изстрела ми, но дали вследствие на сътресението от стрелбата или от естествени причини, не мога да кажа. Корабни капитани, които са срещали водни смерчове, са ми разправяли, че те непременно се разпадат от гърмеж на пушка, ако се стреля от двеста ярда. Аз обаче бях много доволен, че си стоях на мястото, защото ако се бяха приближили до корабчето ми и не успеех да ги разбия с пушката си, „Тиликум“ и аз може би и до ден-днешен щяхме да се носим из небето.

В шест часа облачната маса, която бе образувала огромната арка и изглежда бе всмукала от океана хиляди и хиляди тонове вода, се разпадна и за няколко минути покри небето с тъмни дъждоносни облаци. Времето обаче оставаше тихо, но дочух лека гръмотевица; после блесна светкавица, последвана от силен гръм, и ме връхлетя страшна буря. Нямаше вятър, ала от време на време много силен шквал, примесен с дъжд. Светкавиците очевидно блясваха много близо до лодката ми, защото правеха тъмната и облачна нощ ярка като ден. Знаех, че съм абсолютно неспособен да предотвратя падането на гръм върху лодката ми, затова слязох в каютата и легнах на койката си да чакам по-нататъшните събития.

Гръмотевиците изглежда трещяха много близо до „Тиликум“ и се страхувах да не би следващата светкавица да удари кануто и да прекрати съществуването и на двама ни. Обаче нищо не се случи нито на мен, нито на лодката ми, а по-късно гръмотевиците отслабнаха, докато най-после в полунощ спряха съвсем. Станах, отворих вратата на каютата и се озърнах. В момента не се виждаше никъде никакво облаче и небето беше осеяно със звезди. При това от югоизток духаше лек бриз и тъй като имах всички звезди, които ми трябваха, за да се ориентирам, веднага вдигнах ветрилата на „Тиликум“ и взех курс към Сидней.

Лекият югоизточен бриз продължи цяла нощ, но на сутринта се засили. На обед имах толкова много вятър, колкото можеха да издържат всичките ми ветрила, и това положение продължи до мръкване, когато бризът постепенно стана умерен, и в девет часа си казах: „Ако изчисленията ми са правилни, скоро ще видя светлините на Сидней.“

От тоя момент нататък непрекъснато следях за светлини и след петнайсет минути ги съгледах.