Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (41)

Глава I

Един прекрасен слънчев ден през октомври 1911 г. седях спокойно в каютата на тюленоловната шхуна „Чичишима Мару“, закотвена в пристанището Йокохама след пътуването ѝ до сибирските брегове. Обмислях току-що прокарания закон, забраняващ лова на тюлени, и какво да предприема по-нататък, когато на борда се качиха двама младежи и след като се представиха, казаха:

— Вие ли сте същият оня капитан Вос, който извършил околосветско пътешествие с „Тиликум“?

— Да — отговорих, — аз съм.

От тоя момент нататък имах много посетители на шхуната, всички повече или по-малко заинтересувани от дотогавашния ми опит. Ловът на тюлени обаче беше забранен за петнайсет години, затова на 1 ноември напуснах кораба и си наех квартира на брега.

През 1911 година Съединените щати, Канада, Япония и Русия сключиха договор, забраняващ лова на тюлени за петнайсетгодишен срок. Отделена бе парична сума за обезщетяване на всички ловци на тюлени, тъй че когато дойдох от Виктория, Британска Колумбия, за да поема командуването на японски тюленоловен кораб и да отплавам от Йокохама за три години, японското правителство трябваше да ми плати полагаемото се обезщетение. Но то много бавеше изплащането.

През юни 1912 г., докато чаках тия пари, двамата млади йокохамски яхтсмени, които ме бяха посетили преди, дойдоха пак да ме попитат безопасно ли е да се пътува през океана с малък плавателен съд. Отговорът ми беше точно същият, който бях давал винаги на въпроси от тоя род след плаването си със „Сора“: че малък съд е толкова сигурен в море, колкото и голям. Понякога, когато правех такива изявления, слушателите ми ме поглеждаха накриво, сякаш искаха да кажат: „Е, на други ги разправяй тия.“ В такива случаи аз тупвах с крак и отговарях: „Да, и дори много по-сигурен от някои големи“ — думи, които бяха безспорно потвърдени от пътешествието на „Морска царица“.

Двамата млади хора, които ми говореха за предприемане на дълго пътуване, бяха Ф. Стоун и С. А. Винсънт и по време на тоя разговор тримата се разбрахме да опитаме да обиколим света с йола „Морска царица“, която в момента мистър Стоун строеше и беше полузавършена. „Морска царица“ се строеше по образец на „Морска птица“, с която мистър Т. Ф. Дей, редактор на „Кормило“, извърши знаменитото си плаване от Ню Йорк до Рим. Размерите ѝ бяха: максимална дължина — двайсет и пет фута и осем инча; водолиния деветнайсет фута; ширина осем фута и три инча; газене — три фута и шест инча; ветрилна площ — четиристотин квадратни фута.

В началото на юли малкото корабче бе спуснато на вода, а на 26-и натоварихме на борда сто и тридесет галона питейна вода, провизии за три месеца, две пушки, един револвер и боеприпаси, един „кодак“, един грамофон и личните ни вещи. С това корабчето беше готово да отплава по море. Тъй като и тримата от екипажа бяхме членове на Йокохамския яхтклуб, членовете на тази организация уредиха в наша чест прощален банкет.

В два часа следобед на 27 юли 1912 г., придружени от всички лодки на клуба, тръгнахме на път. Духаше слаб южен вятър и се движехме бавно, затова един парен катер ни настигна и ни поведе по Токийския залив. Катерът откачи буксирното въже, с което ни влачеше, ала докато се мъчех да го развържа, случайно изтървах зад борда знамето, което, понесено от течението, заплава и изчезна от очите ми. Катерът беше пълен с пътници, дошли да ни изпращат, чухме един от тях да казва: „Английското знаме падна.“ Винсънт, все още в цивилно градско облекло, извика: „За нищо на света!“ — и се гмурна в морето, а след няколко секунди излезе на повърхността жив и здрав. Когато настигна яхтата, зрителите го поздравиха с гръмко „ура“.

След като катерът изсвири трикратно със сирената си, нашите приятели тръгнаха обратно към Йокохама, а ние сведохме трикратно мокрото си знаме на бизанмачтата като прощален салют. После поехме с вдигнати ветрила на юг. Лекият югозападен бриз ни отведе на около три мили от Урага, който е на около четиринайсет мили от Йокохама. Всички яхти се движеха близо до брега, където имаха приятен брегови бриз, и скоро ни настигнаха.

Бяхме се разбрали да се закотвим тая нощ в пристанището на Урага. Поради слабия вятър беше вече доста късно, когато хвърлихме котва. Всички слязохме на брега и за голяма наша изненада яхтсмените уредиха в чест на екипажа на „Морска царица“ танц на гейши, който продължи до ранните утринни часове. Нощта мина много приятно.

На другата сутрин в осем часа всички яхти вдигнаха ветрила и след като за последен път се сбогуваха с нас, потеглиха за Йокохама, докато ние бяхме принудени да останем на котва, за да опаковаме наново припасите си. През последните няколко дни бяхме получили много подаръци от нашите приятели, главно под формата на хранителни продукти, тъй че каютата и кокпитът бяха претъпкани с всевъзможни неща, които трябваше да приберем, преди да излезем в открито море. Опаковането им и различни други дребни работи ни отнеха целия ден и едва в шест часа на 29 юли напуснахме пристанището на Урага.

Малката „Морска царица“ отплава от Урага с помощта на лек северен бриз, който се позасили, когато заобиколихме Суносаки, последния нос, след което взехме курс към изток и пред нас се разкри синята гръд на великия Тихи океан. Тогава вятърът постепенно стана източен-североизточен и при слаб бриз и доста силно вълнение откъм изток „Морска царица“ пое бавно към югоизток. Разбира се, това не отговаряше на желанията ни, тъй като възнамерявахме да преплуваме около хиляда мили в източна посока, преди да се отправим на юг към Маршаловите острови. Обаче трябваше да се примирим с тоя вятър, тъй че като обърнахме корабчето си остър бейдевинд, хапнахме хубаво супа, риба, консервирано месо и компот, запушихме и се заловихме за работа, в резултат от която изготвихме следния правилник:

1. Да се поддържат три вахти от по четири часа, с изключение на тази от четири до осем часа вечерта, която се разделя на две двучасови вахти, известни на моряците като „кучешки вахти“.

2. Часовете за ядене да бъдат следните: закуска в седем часа, обед в дванайсет и вечеря в пет и половина.

3. На борда на прекрасния кораб „Морска царица“ за всичко има място и всичко трябва да си бъде на мястото.

4. Кърмчията отговаря за поддържането на съответния курс на кораба и няма право да заспива, иначе ще бъде наказван с ведро морска вода, плиснато на главата му от оня, който го хване. Той не бива да напуща палубата, когато е дежурен, а да чака да го освободят след изтичането на вахтата му.

Като одобрихме правилника, както се полага, поехме на югоизток остър бейдевинд, разминавайки се от време на време с някоя японска риболовна джонка. Планинските върхове на хоризонта все повече се снишаваха и надвечер почти изчезнаха от очите ни. Призори на другата сутрин „Морска царица“ и тричленният ѝ екипаж бяха вече сред безбрежната шир на Тихия океан, където комари, мухи и папатаци са непознати, а усмихнати данъчни бирници не преследват нещастника, побягнал от парични тегоби.

30 юли започна с лек югоизточен бриз, който се задържа цял ден. Видяхме два кита, които, изглежда, се боричкаха, защото изскачаха заедно от водата и вдигаха страшен шум. На другия ден имахме умерен източен бриз на тридесет и пет градуса и четиридесет и пет минути северна ширина и сто четиридесет и два градуса и десет минути източна дължина, при силно североизточно течение. Следобед вятърът стана по-южен, благодарение на което за пръв път от тръгването можахме да поддържаме курса си, но по-късно се засили значително и ни принуди да скъсим грота с един риф. След това в течение на около двайсет и пет часа лодката се движи със средна скорост пет възла.

Тъй като рано сутринта на 1 август вятърът отслабна, отпуснахме пак грота, но това се оказа само затишие пред наближаваща буря, защото след няколко часа се заоблачи и към девет часа задуха силно. Незабавно скъсихме отново грота, но времето продължаваше да се влошава, затова яхтата легна на дрейф само с кливер и бизан, благодарение на което преодоляваше отлично големите вълни. Но бурята показваше признаци, че още повече се засилва, ето защо спуснахме плаваща котва. Само с плаваща котва „Морска царица“ се държеше по същия начин, както „Сора“ и „Тиликум“, тъй като без поддържащо ветрило се обръщаше с борд към вълните, но щом вдигнахме малкия бизан и той се опъна, корабчето обърна нос към вълните и започна да преваля всеки връхлетял талаз така грациозно, че никой в каютата не би помислил, че действително се намира в морето, толкова устойчиво бе движението ни. Много интересно беше за двамата ми млади помощници, които никога не бяха преживявали подобно нещо, да гледат как малкото ни корабче се издига върху гребените на големите вълни, а после плавно потъва отново в браздите помежду им, готово да посрещне следващите. Очаквах за няколко дни да ги хване морска болест, което, разбира се, би било лош късмет за тях, ала би ни икономисало провизии, защото човек, предприел такова пътешествие, трябва да държи сметка за всичко; но това не стана. Те бяха винаги готови да изпълнят задълженията си в часовете за ядене, а понякога и между тия часове. Скоро се убедих, че надеждите ми са напразни, и много сериозно се замислих как да намаля апетита им поне с две трети.

Докато „Морска царица“ лежеше на дрейф, вечерята ни се състоеше от по четири пържени яйца на човек, четири големи филии бекон, ябълки, хляб, масло, сирене, чай и компот. Прекарвахме вечерта в пушене, разговор и слушане на грамофона. Цяла нощ дрейфувахме при пълна луна и красиво небе, но силен вятър.

На сутринта вятърът стана умерен и пак поехме с грот, скъсен с един риф. През тоя ден и част от следващия имахме сравнително хубаво време и с помощта на умерения западен бриз изминавахме средно по около четири мили в час. Надвечер вятърът бързо се засили, а към десет часа вече виеше яростно, което ни принуди да легнем на дрейф при отчасти скъсени ветрила. Бурята обаче не трая много дълго и един час след полунощ продължихме както преди фордевинд.

На 5 август вятърът стана североизточен и все повече се засилваше, но тъй като вълнението не изглеждаше опасно, държахме курс на юг с малки ветрила до около два часа следобед, когато природата ни предупреди да легнем на дрейф. Една голяма разбиваща се вълна удари „Морска царица“ в левия борд, вследствие на което едва не се обърнахме настрана. В тоя момент Стоун и аз бяхме на палубата и с големи усилия успяхме да се задържим. Винсънт, изхвърлен от койката си, се удари в отсрещната стена на каютата. Значителни щети бяха нанесени долу под формата на счупени съдини и една прекатурена кутия с яйца, която изтърси съдържанието си върху новия шлем на Стоун, та заприлича на тиган, готов за пържене на яйца. Това явно забавляваше екипажа, само не и достопочтения собственик, комуто никак не му беше до смях. Пушки, боеприпаси, камера и снаряжение — всичко получи полагаемата се доза морска вода. Тогава легнахме на дрейф с плаваща котва и поддържащо ветрило. В шлема се бяха счупили почти една дузина яйца. Винсънт ни увери, че ги бивало и не били за изхвърляне, но тъй като Стоун отказваше да ги държи в шлема си, счупените яйца преминаха в тигана и изчезнаха със следобедното ни кафе.

В четири часа влязох в кокпита да видя как върви яхтата ни по развълнуваното море и забелязах, че тя продължава да бъде обърната с нос към вълните и да се плъзга най-грациозно по огромните водни планини, но скоростта на кърмовото ѝ отклонение се е почти удвоила. Нещо става с плаващата котва, помислих си аз. Като погледнах към носа, забелязах, че плавката на котвата е все в същото положение. Тъкмо се канех да отида при носа да проверя дали въжето е още опънато, точно под плавката видях една голяма акула. Веднага ми направи впечатление, че огромният хищник си играе с нашата плаваща котва.

— Донесете една пушка на палубата! — извиках аз.

Животното обикаляше лодката на около двеста ярда разстояние. От време на време то се показваше над някоя вълна и ни гледаше, сякаш искаше да каже: „Аз си свърших работата; вълните ще довършат останалото и вие тримата ще бъдете мои жертви.“ Но, мисля, скоро разбра, че екипажът на „Морска царица“ и една пушка не са по силите му, и офейка. Един час след това се изви силна буря, придружена с големи разбиващи се талази, и за да покажа на двамата си помощници въздействието на маслото върху тия вълни, направих малки експерименти с различни видове масло, които носехме за тази цел. Първият ни експеримент беше с керосин. Тъй като керосинът е много рядък, нужно е да мине доста време, докато подействува, но ако се използват тежки масла, например рибено масло, достатъчно е да капнете малко, за да се изравни гребенът на голяма разбиваща се вълна. Наистина удивително е да гледаш действието на една малка капка върху такива вълни. Щом маслото докосне водата, то се разлива върху доста голяма площ, а когато вълната стигне това място, сякаш се плъзва по маслото и гребенът ѝ изчезва.

Понеже „Морска царица“, подобно на „Тиликум“ и „Сора“, издържаше на всякакви вълни без помощта на масло, ние го икономисвахме за евентуална бъдеща нужда. Винсънт, след като няколко пъти бе съборен от люлеенето, успя да направи снимки на развълнуваното море. Лодката дрейфуваше с необикновено голяма бързина, но тъй като понасяше спокойно вълнението, оставихме я така за през нощта. Чак на сутринта забелязахме, че яхтата ни тече. До обед бурята отслабна и когато прибрахме плаващата котва, видяхме, че е силно разкъсана. Това несъмнено беше причината за бързото дрейфуване през нощта. Повредата несъмнено се дължеше на акулата. Вятърът стана умерен и понеже духаше от североизток, обърнахме яхтата към югоизток. Течението се засили още повече и тъй като беше против принципите ми да тръгвам на дълъг път с течаща лодка, била тя голяма или малка, предложих да се върнем на японския бряг, за да я поправим. Двамата ми помощници се обявиха решително против предложението ми и бяха готови да изгребват водата денонощно, ако продължавам на изток, на което се съгласих при условие че положението не се влоши още повече. Обаче от време на време течението се засилваше и се страхувах, че тежестта върху кила е непосилна за лодката и постепенно отслабва сцеплението между шпангоутите на скелета. Предстоеше ни още около две хиляди мили път, докато съзрем най-близкия остров от Маршаловия архипелаг, а бяхме само на около петстотин мили от японския бряг. Ето защо отново предложих да се върнем и след като обясних колко е опасно да продължаваме дълго океанско пътуване с течаща лодка, и двамата ми приятели приеха моето предложение. Тогава решихме да се отправим към островите Бонин.

На 6 август вятърът задуха от югоизток, времето се проясни и за пръв път от три дни видяхме слънце и определихме местоположението си: оказа се, че корабчето ни се намира на тридесет и осем градуса и петдесет и три минути северна ширина и петдесет и един градуса и четиридесет и пет минути източна дължина. Североизточното течение ни бе отнесло на сто и двайсет мили по на север, отколкото предполагах, и тъй като течението се засилваше, променихме курса си към Аикава, китоловна база близо до Сендаи, която според изчисленията ни отстоеше на около петстотин мили от нас. Никога дотогава в живота си не бях принуждаван да се връщам с течаща лодка, затова преживях дълбоко нещастието ни. На всичко отгоре беше рожденият ми ден: навършвах петдесет и четири години. Но нямаше как. Взехме курс на запад и при силен югоизточен вятър течащата „Морска царица“, вдигнала всичките си ветрила, се насочи към сушата. Сутринта на 7 август вятърът се превърна в умерена буря и отново бяхме принудени да скъсим грота.

В три часа на следващото утро, докато лодката се движеше доста уверено, една малка вълна заля кърмата, което сметнах за предупреждение от природата да намалим ветрилата. След това прибрахме бизана и продължихме само със стаксел при силен източен вятър и твърде развълнувано море; лодката се движеше по този начин много спокойно, ала сутринта на 8 август вълните взеха да заливат кокпита, затова легнахме на дрейф със скъсени бизан и щормови стаксел, обърнати към вятъра. При това положение, въпреки силния вятър и вълнението, лодката дрейфуваше много спокойно. В десет часа вятърът стана умерен, а по обед малкото ни корабче, вдигнало всичките си ветрила, хукна отново като подплашено псе към брега на Япония. Следобедът беше хубав.

От деня, в който напуснахме японския бряг, имахме все лошо, дъждовно време, тъй че промяната в настроението на стихиите бе добре дошла. Нощта също беше прекрасна и изпитвахме истинско удоволствие да си лежим безгрижно на койките, без да чуваме воя на вятъра и рева на разбиващите се вълни, а малката „Морска царица“ да плава спокойно при лек бриз и гладка вода. След вечерята, поради красотата на нощта, и тримата насядахме в кокпита да поприказваме за патилата си след отплаването от Япония и за злополучното протичане на яхтата. В девет часа Винсънт и аз се прибрахме, оставяйки помощника на вахта до полунощ, след което беше ред на Винсънт до четири часа сутринта.

Слизайки долу, казах:

— Вижте какво, искам да си поспя добре, тъй че моля да не се развикате: „Всички на палубата, свивай ветрилата.“

Едва се допрях до койката и моментално заспах непробудно — до момента, когато чух ония познати думи, които бях произнасял толкова често през последните десет дни: „Скъсявай грота!“ — ала този път говореше Стоун преди завършването на вахтата му. За секунда се озовах на палубата. „Морска царица“ препускаше като състезателен кон, с подветрен планшир под водата. Скъсихме грота с един риф и прибрахме бизана, след което яхтата продължи вече съвсем спокойно. В полунощ Винсънт пое кормилото, а Стоун и аз се прибрахме. Спах дълбоко, докато чух от стълбата спокойния глас на Винсънт:

— Хей, капитане, вече е четири часът; ред е на твоята вахта.

— Добре — рекох; — как е времето?

— Отлично — бе отговорът.

Тогава излязох на палубата и наистина вятърът бе станал умерен, а небето се бе изяснило. След като спуснах отново всички ветрила, аз поех кормилото, а Винсънт запали печката да свари кафе. След половин час кафето беше готово и тъй като утринта беше много красива, и тримата пихме кафето си в кокпита.

Към девет часа забелязахме на североизток дим и като погледнахме с биноклите си, видяхме две мачти и върха на комин, които постепенно се издигаха над водата. Явно беше голям параход, който се движеше на югозапад, а след половин час, намирайки се на около миля и половина от нас, той се обърна и се насочи към яхтата ни: когато се приближи, се оказа, че е японският параход „Чикаго Мару“, който пътуваше от Сиетъл за Йокохама.

— Какво търсите тук в тая лодка? Да не би вятърът да ви е отнесъл от сушата? Или сте се изгубили? — викна японският капитан. — Елате до борда ни, ще ви вдигна с яхтата и ще можете да стигнете с мен до Йокохама.

Благодарихме на капитана за грижата, която проявяваше към нас, и за любезното му предложение да ни вземе на борда, и след като му обяснихме накратко кои сме и къде отиваме, капитанът ни съобщи местоположението си и се разделихме като най-добри приятели. След по-малко от половин час параходът се загуби от очите ни и отново останахме сами.

Към обед се озовахме сред ято риби, в същност водата просто гъмжеше от тях. Като претупахме набързо обеда, измъкнахме на палубата ловните си принадлежности. Двамата ми помощници бяха на мнение, че аз трябва да поема кормилото, а те да се занимават с риболов; така мислех и аз, защото от опит знаех, че рибата в тая част на океана много трудно се лови. Докато те превиваха врат да ловят риба, аз им заявих, че ще изям сурова всичката риба, храната през тоя ден. Около четири часа подир обед край нас заподскача стадо делфини и двамата рибари се завтекоха към каютата за пушки. След по-малко от минута те вече стояха на палубата със заредени пушки и чакаха делфините да се приближат до нашата лодка. Едва се озоваха на разстояние един изстрел, помощниците ми откриха огън и една от големите риби се обърна с корема нагоре.

— Промени курса!

— Обърни фордевинд!

— Завий!

— Бързо, бързо, потъва!

Само за секунда получих кажи-речи една дузина команди и толкова се обърках с тях, че лодката се озова между два вятъра. Във всеки случай не можех да направя нищо, за да я приближа до рибата.

— Вдигни грота! — изкрещя Вини. — Бързо! Ако изпуснем тая риба, ще си имаме семейни разправии.

— Гротът е вдигнат. Какви ги дрънкате там? — извиках аз.

Все пак след всевъзможни крясъци и маневри се приближихме до убитата риба.

— Какво ще правите с нея? — полюбопитствувах аз. — Не можете да качите тая риба на борда, защото тежи около петстотин фунта.

— Дори и хиляда фунта да тежи, пак ще я качим — отвърна Винсънт.

Тогава смъкнахме грота и като вързахме опашката на рибата за гафелгардела на гротмачтата, успяхме постепенно да вдигнем чудовището на борда.

Когато проснахме рибата напреки на палубата — от тежестта ѝ носът на малкото корабче почти потъна под водата, — Винсънт ме погледна и рече:

— Чувал съм те да казваш, че си човек, който държи на думата си.

— Винаги — отговорих аз.

— Тогава изяж рибата сурова.

— Да изям какво? — запитах възмутено. — Май този път ще трябва да ме освободите от дадената дума, мистър Винсънт, защото сигурно си спомняте, че делфинът не е риба, а зоолозите го причисляват към бозайниците.

Така успях да се отърва от бедата, произтичаща от едно прибързано изявление. Обаче тази случка ми послужи като урок и реших занапред да се въздържам от необмислени обещания.

Времето продължаваше да бъде чудесно и в събота, 10 август, в четири и половина часа следобед забелязахме земя. Обаче вятърът замря и попаднахме в безветрие до сутринта, когато излезе лек бриз от югоизток и в единайсет часа хвърлихме котва в уютното малко пристанище Аикава, китоловна база, разположена на японския бряг, на около четири мили западно от остров Кинкасан.

Аикава е малко селище и няма съоръжения за ремонт на кораби; но с помощта на мистър Курогане, директор на китоловна компания, изкарахме „Морска царица“ на брега и установихме, че причината за протичането ѝ е в лошото калафатене, иначе корабчето беше в отлично състояние. Калафатихме я наново и след като я сложихме пак на вода, беше непропускаема като запушено шише.

По време на престоя ни в Аикава направихме разходка с едно малко каботажно параходче до остров Кинкасан. Този остров се посещава от поклонници, тъй като е предопределен за религиозни цели. Там има много сърни и елени, които се смятат за свещени. При пристигането ни параходчето се закотви на стотина ярда от западния бряг на острова, където слязохме с голяма мъка поради яростните буруни. След като вървяхме по една пътека, водеща към най-високия връх на острова, стигнахме голям японски храм. Един от свещениците ни покани да разгледаме храма, който, както ми каза, императорът на Япония посещавал веднъж в годината, за да се моли. Когато влязохме в храма, водачът ни въведе в голяма японска стая и ни почерпи с японски чай и пасти. „Колко любезен е тоя стар свещеник“ — мислех си аз; ала мнението ми за стария джентълмен се промени, когато той ни каза, че имало обичай чужденците, посещаващи острова, да дават по стотина йени за поддържането на храма.

— Твърде скъп следобед за бедни моряци — забеляза Стоун.

— И аз мисля така — отговорих. — Нямам даже толкова йени в джоба си.

Обаче след като обяснихме положението си, свещеникът се задоволи да платим само за чая и пастите.

Островът е обрасъл с различни видове големи и малки дървета и прекрасни пасища за сърните и елените, които могат да се видят на стада из целия остров и са кротки като овце. От източната страна на острова се намира фар, който пръска неподвижна ярка светлина и се забелязва от деветнайсет мили разстояние.