Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (30)

        Море от камъни. По стария маршрут: вдигнато наполовина знаме. Диви острови: мисионер и търговец

На 17 август „Тиликум“ бе закотвен близо до кея на Куийн стрийт, готов за отплаване. Рано следобед един голям речен пътнически параход, претъпкан с изпращачи, ни взе на буксир и докато се отдалечавахме бавно от кея, хиляди любопитни, насъбрали се около пристанището, ни приветствуваха с „ура“ и протягаха шии да видят за последен път корабчето ни. Денят беше чудесен и тих и докато изпращачите ни аплодираха от брега, корабите, закотвени в пристанището, ни салютираха със знамената си, а параходите свиреха със сирените си. Всичко това беше съпроводено от звуците на един духов оркестър, който свиреше на борда на нашия влекач любимата мелодия „Живот върху океанските вълни“. Когато излязохме от пристанището, бяхме развили вече пълна скорост и прекрасният, гостоприемен град Оклънд бързо изчезна от очите ни. В четири часа параходът изсвири трикратно, което значеше: „Вдигай ветрила и отвържи буксирното въже.“ Направихме това незабавно, след което параходът ни обиколи два пъти, като пътниците на палубата крещяха до прегракване „сбогом“ и „на добър час“, оркестърът загърмя отново, а сирената зарева. Тогава приятелите ни се прибраха по домовете си, а „Тиликум“, оставен сам да измине дълъг път по вода, се възползва от лекия южен бриз, за да поеме на север.

Цял следобед вятърът остана доста слаб, а и времето не изглеждаше твърде благоприятно, затова се закотвихме да пренощуваме от подветрената страна на едно островче. На следващата сутрин времето беше ясно и от юг духаше умерен бриз. Потеглихме, държейки курс към Големия бариерен остров. Вятърът се засили и в два часа следобед минахме през протока между Големия и Малкия бариерен остров, след което се насочихме към открития океан, държейки курс към Новите Хебриди, отстоящи на около хиляда и двеста мили от Оклънд.

Помощникът ми беше образован човек с изтънчени обноски. Направи ми впечатление, че когато заминавахме от Оклънд, неколцина от приятелите му на сбогуване го назоваваха Макмилън, а други — просто Мак. На запитването ми той отговори, че бил известен в Нова Зеландия под това име, и тогава се разбрахме за по-кратко и на борда на „Тиликум“ да бъде Мак.

Беше около единайсет часът сутринта на 22 август. От известно време земята бе изчезнала от очите ни; сега вятърът духаше от изток и при халфвинд нашата лодка поддържаше северния си курс без помощта на кормилото. Възползвах се от хубавия ден, за да запозная новия си помощник с всички тънкости на борда и с поддържането на реда на палубата. След това казах:

— А сега, Мак, да слезем в каютата да те посветя в тайните на готвенето.

Мак бе плавал много с яхти и скоро усвои не по-зле от мен управлението на „Тиликум“, а когато опря до готвенето, се оказа първокласен готвач. Тъй като наближаваше обед, Мак запита имам ли на борда брашно и свинска мас.

— Колкото щеш — отговорих аз.

— Тогава позволи ми да ти покажа как правим палачинки в Нова Зеландия — предложи той.

Наистина интересно беше да гледам как „отец“ Мак меси тестото, а после прави палачинки с такава правилна форма, като че ги произвеждаше сладкарница, и толкова вкусни и крехки, че почти се топяха на езика.

— Браво — рекох, — ти си човек на място.

И не грешах!

Източният вятър продължи, докато стигнахме географската ширина на Северна Нова Зеландия, където той задуха силно от североизток. Тъй като по този начин вятърът стана почти насрещен, ние легнахме на дрейф и зачакахме спокойно приближаващата буря. Бурята беше много силна и утихна едва след тридесет и шест часа, ала „Тиликум“ както винаги я превъзмогна. Мак доказа, че е моряк и в хубаво, и в лошо време и че стомахът му е недосегаем от морска болест. Бури вилнеят както на брега, така и в морето, и дори там малко по-яростно, тъй че, естествено, хора, които са прекосявали океана с големи кораби, ще си помислят, че при буря яхтсменът е подложен на страшни изпитания с малката си лодка. Но въпреки голямата разлика в размерите, не е така; човек се чувствува много удобно в малка лодка, когато е на дрейф, както се вижда от възторженото възклицание на новия ми помощник при това негово първо изпитание:

— Тук е като на същински пикник!

В десет часа вечерта на 27 август се намирахме на двайсет и девет градуса и двайсет минути южна ширина и сто седемдесет и три градуса източна дължина; помощникът ми дежуреше на палубата, а аз спях в каютата. Лодката ни се носеше при лек западен бриз в хубава, мечтателна нощ, когато изведнъж чух вика на Мак:

— Капитане, хей, капитане; ела бързо горе; намираме се на бряг!

Макар че бях дълбоко заспал, само за няколко секунди изскочих на палубата. Според наблюденията от предния ден по обед трябва да се намирахме най-малко на триста мили от най-близката земя, а именно Норфолкските острови. Обаче това смайващо известие ме поуплаши и накара да се размърдам повече от обикновено. Когато се озовах на палубата, заобикалящата ни обстановка наистина създаваше впечатление като че се намираме на суша. Обаче, като се огледахме по-добре, разбрахме, че сме навлезли в цяло поле от плаваща пемза! Вземайки няколко от каменните късове, установихме, че са много леки. По размери те бяха различни — от картоф до човешка глава. Тъй като морето изглеждаше буквално покрито с тях, прибрахме ветрилото си и зачакахме да се съмне.

Когато слънцето се издигна в ясното небе на лъчезарното утро, странна гледка се разкри пред нас. Додето стигаха очите, повърхността на океана имаше жълтеникавосив цвят от шуплестото вещество, което почти като корк следваше всяко движение на неспокойното море. От юг духаше умерен бриз, затова вдигнахме ветрила и подкарахме лодката пак по северния ѝ курс. Докато плавахме така, видяхме, че пемзата се е насъбрала на петна; някои места бяха съвсем чисти и приличаха на локви, а на други се образуваше гъста маса, която покриваше изцяло водната повърхност. Отначало в уплахата си решихме, като прекосим някоя от „локвите“, да караме направо към „камъните“, но скоро се убедихме, че поради плаваемостта на веществото лодката си пребива път през него много лесно, наглед без да губи скорост.

През деня вятърът задуха от изток-югоизток и разбрах, че сме стигнали зоната на попътните пасати. „Тиликум“ развиваше пет и половина мили в час и очаквахме скоро да видим края на огромното поле от пемза. Тоя ден изминахме около шейсет мили и привечер каменните петна изглеждаха все така плътни, но понеже лодката не страдаше от това, дори не оставаше драскотина по боята ѝ, продължихме да държим курс към север. Твърдението, че корабчето ни не пострадваше от търкането с твърдия материал и че скоростта му не намаляваше, може да ви се струва преувеличено; но все пак в него няма нищо невярно. Параболичната вълна, образувана от носа, порещ водата, отблъскваше настрана плаващите камъни и разчистваше достатъчно широко пространство, за да може лодката да мине, без бордовете ѝ да влязат в досег с пемзата.

30 август ни завари на двайсет и два градуса и тридесет минути южна ширина и сто седемдесет и два градуса източна дължина и все тъй продължавахме да се промъкваме през пемзовия пласт, който обаче явно изтъняваше. Точно тоя ден прекосихме приблизителното място, където през злополучната вечер на 27 октомври 1901 г. загубих нещастния си помощник. Времето беше чудесно, от югоизток духаше умерен бриз. Мак предложи да минем над водния гроб на мистър Биджънт с вдигнато наполовина знаме. Така и сторихме. Вдигнахме знамето сутринта в осем часа и го смъкнахме при залез. Ето извадка от бордовия дневник:

31 август. — Вятър и време без промяна. Плават пластове от пемза, на места доста дебели.

1 септември. — Вятър и време постоянни. Минахме обширни пластове от пемза. Местоположение на обед — сто мили юг-югоизток от остров Анеитюм.

На 2 септември сутринта, когато спях блажено на койката, на разсъмване ме събуди глас от палубата:

— Земя точно пред нас.

Тъй като от наблюденията ни предния ден знаех коя е тази земя и че сме още далеч от нея, казах на помощника си да ме уведоми, когато „Тиликум“ се приближи до сушата, след което се тръшнах и заспах отново. В седем часа, когато излязох на палубата, на около двайсет и пет мили в посока север-северозапад се виждаше ясно Анеитюм, най-южният остров от Новите Хебриди. Щом наближихме острова, вятърът взе да отслабва и чак към три часа следобед стигнахме югоизточния му край. Тъй като времето беше чудесно, а водата — съвсем спокойна, с помощта на лекия източен бриз успяхме да се доближим на около двеста ярда от песъчливия бряг, където видяхме наредени много туземци, които очевидно ни чакаха да слезем. Разстоянието не беше голямо, затова различавахме ясно мъжете, жените и децата, всички с тъмен цвят и оскъдно облекло, а някои дори без каквато и да е дрешка. Тъй като видът на туземците, гледани отблизо, никак не засилваше доверието ни в тях, въздържахме се от опит за приставане и продължихме покрай брега в северна посока. Като забелязаха, че ние, противно на очакванията им, не слизаме, те затичаха по брега, като крещяха, подвикваха и ни правеха знаци да спрем при тях. Виждайки хубави кокосови палми и други плодни дървета, а и подмамвани от подканящите жестове на хората на брега, ние вече сериозно мислехме да пристанем и на края се насочихме към брега.

Една стара поговорка гласи: „Кажи истината, та да засрамиш дявола!“ — и така ще сторя в случая. Когато се приближихме на такова разстояние, че виждахме бялото в очите на тия черни екземпляри, ние потръпнахме и решихме, че не е за препоръчване да си опитваме късмета тук! Затова обърнахме пак към морето и след като се отдалечихме достатъчно от сушата, поехме към следващия остров, Тана, разположен на около четиридесет мили северозападно от Анеитюм. На смрачаване от югоизток се появи, силен бриз, а в един часа сутринта легнахме на дрейф на три мили от източния бряг на Тана и източно от действуващия вулкан, чието сияние бяхме виждали цяла нощ. Този вулкан се намира на около осем мили западно от Порт Резолюшън, хубаво малко пристанище, наречено така от Кук на името на кораба му при откриването на тези острови.

На зазоряване се приготвихме да влезем в пристанището, където се надявахме да намерим мисионер, но вятърът замря и някакво течение ни отнесе далеч от земята в южна посока. Денят беше много хубав и тих и докато дрейфувахме, се забавлявахме, като уловихме няколко големи акули. Пратихме тези морски тигри на оня свят с куршум в главата. В три часа от югоизток задуха умерен бриз и с негова помощ се устремихме към входа на Порт Резолюшън. Слънцето се готвеше да залезе, когато се приближихме до пристанището и вятърът значително отслабна. Не можехме да различим нищо, освен кокосови палми и други дървета до някаква стара постройка близо до водата с явно туземна конструкция. Затова обърнахме обратно към морето с намерение да пренощуваме по-далеч от брега, а на другата сутрин да търсим мисионерската къща. Някои от читателите ми може да си помислят, че сме били много страхливи, като не сме влезли в пристанището да се закотвим там за през нощта. На тях искам да изтъкна, че едно време жителите на Новите Хебриди са се ползвали с много лоша репутация като човекоядци и коварни в отношенията си с белите. Взехме тази предпазна мярка, понеже бяхме само двама на малка лодка и нито на мен, нито на помощника ми се искаше да ни заколят и изядат или изобщо да си имаме неприятности. Тъкмо обърнахме яхтата си и я насочихме към открития океан, забелязахме някаква лодка, която излизаше от залива. Погледнах бързо през бинокъла си и различих осем души, които гребяха право към нас. В това време вятърът бе замрял напълно и ни беше невъзможно да избегнем приближаващата лодка; ето защо веднага приготвихме огнестрелното си оръжие за незабавно действие.

Туземците се примъкваха все по-близо и по-близо до нас и когато бяха на около четиристотин фута, сложихме пушките си на рамо и се прицелихме с вик: „Горе ръцете!“ Тогава кърмчията незабавно обърна лодката обратно и гребците спряха да гребат. След това кърмчията се изправи на кърмата и, трябва да призная, се почувствувах малко неудобно, когато извика на доста добър английски:

— Страхувате ли се от нас, капитане?

— Не съвсем — отговорих аз, — само че искаме да разберем какво целите.

Тогава човекът обясни, че някакъв мисионер ги пратил да ни вкарат на буксир в пристанището.

— Мисионер ли? — казах аз. — Къде е мисионерската къща?

Тогава ми посочи малка пролука между върхарите на няколко високи дървета, достатъчно широка, за да можем да видим камбанарията на мисионерската църква. По това разбрах, че човекът ни е казал истината; тогава свалихме пушките и поканихме непознатите чернокожи да се приближат до нас, което те и сториха. За да се сприятеля с тъмнокожите, подарих всекиму по малко пресован тютюн за дъвчене и тъй като нямаше вятър, туземците ни помъкнаха на буксир към пристанището.

Щом пристигнахме на пристана близо до мисионерската къща, трима европейци с малка лодка тръгнаха да ни посрещнат. Когато се качиха на борда ни, първият от тези джентълмени се представи като мистър Уот, мисионер на Тана, вторият — като мистър Уилсън, търговец, а третият беше млад помощник-мисионер. Спуснахме котва и обяснихме накратко целта на посещението и на пътешествието си. По покана на мистър Уот слязохме с групата на брега, където той и жена му ни нагостиха с много вкусен обед.

При завързалия се разговор попитах мистър Уот за обичаите и нравите на туземците и специално дали все още се занимават с човекоядство. На този въпрос незабавно отговори търговецът, който ме увери, че само преди няколко дни те изяли свой сънародник. А мистър Уот добави, че било много трудно да се прекрати този ужасен обичай. След това мистър Уилсън обясни, че в последния случай младият мисионер отишъл дори на мястото, където ставало пиршеството, за да вразуми туземците. Но вместо да се вслушат в съвета му, те грабнали няколко кости и като ги захвърлили върху мисионера, му дали да разбере, че е по-добре да не се меси.

На запитването ми относно огромните количества пемза, които бяхме срещнали и значителна част от които, както виждахме, бе изхвърлена на брега на Тана, мистър Уот заяви, че я забелязали за пръв път преди три месеца, но не знаел какъв е произходът ѝ.

На другия ден разгледахме селото и околностите му. Главният мисионер живееше в хубава къщурка до спретната църквица. Единственият недостатък, който можах да намеря в местоположението ѝ, беше, че дърветата я закриват, поради което почти не може да се вижда от брега. Това трябва да се има винаги пред вид като много важно условие на остров, чиито жители се славят като канибали, на които не може да се вярва. Защото това място би могло не само да служи за почивка на мореплаватели, както в нашия случай, но и признаците, че е населено от европейци, винаги ще показват, че е сигурно убежище за кораби в опасност и за моряци корабокрушенци. Колкото и да е чудно, изглежда, малко внимание се е обръщало досега на това просто обстоятелство, тъй като констатирах същата „незабележимост“ на аванпостовете на европейската цивилизация по други усамотени места на Тихия океан.

Може би е уместно да кажа тук една-две думи за мисионерите и търговците в Тихия океан. И едните, и другите са подложени на неблагоприятна критика както от пътешественици, така и от хора, които са прекарали по-дълго време из тези краища. Доколкото съм имал досег с тях, впечатлението ми е много благоприятно. Това важи също и за туземните мисионери, които далеч надвишават останалите по брой. През цялото време и мисионери, и търговци проявяваха към мен радушие и искрено гостоприемство и макар че невинаги имаше съгласие помежду им, което ми се струва естествено, тъй като различията са вкоренени в професиите им, те непрекъснато се стараеха да угодят на чужденеца, когото — не бива да забравяме — едва ли щяха да видят повторно. Някои от търговците дори стигаха дотам, че ме снабдяваха с провизии и материали, без да получат нищо в замяна.

Близо до мисията се бе струпало едно туземно село, състоящо се от най-нескопосните жилища, които съм виждал при пътуванията си: колибки от груби колове, подпрени под ъгъл на един хоризонтален прът и покрити с влакна от палмови листа или корава трева. Цялото това творение прилича на голяма кучешка колиба, с отвор в единия край. За да влезеш, трябва да пълзиш. Вътре подът е гола земя и липсва всякаква мебел, като се изключат може би няколко рогозки, на които се спи.

Коренните жители на Новите Хебриди спадат към меланезийската раса. Цветът на кожата им е много тъмен, телосложението — здраво. В Тана, около селото, те бяха облечени в басмени дрехи. Но някои мъже, дошли специално за случая от по-далеч и наричани от европейците „бушмени“, се явиха съвсем голи. Туземците, общо взето, бяха гостоприемни към нас, новодошлите, и ни подариха плодове. Все пак, с оглед на по-горните ми обяснения, не бих слязъл от малка лодка в която и да било част от тези острови, ако няма наблизо европейска колония.

Тана е изключително плодороден остров и отглежда в изобилие отлични плодове и зеленчуци. Известно време преди нас със случайно отбил се в Тана параход пристигнали двама души от Ероманго, друг остров от групата. Сега те желаеха да се приберат и ме помолиха да ги взема със себе си, тъй като чули, че пътят ми минава оттам. С удоволствие щях да ги откарам обратно до родното им място, ако не беше ме разубедил мистър Уот, който бе прекарал много години на тия острови и познаваше коварството на тяхното население. Именно на Ероманго мистър Уилямс, инициаторът на мисионерските начинания в Южните морета, бил сполетян от съдбата на толкова много смелчаци и убит като неколцина други след него.

Втората си и последна вечер на Тана прекарахме с мистър Уилсън в изящната му къщурка в европейски стил. Благодарение на двамата мисионери и на търговеца краткият ни престой мина извънредно приятно, а туземците от острова бяха толкова интересни хора, че с удоволствие бихме останали повече. Но тъй като пътуването ми през Тихия океан вече далеч надвишаваше времето, предвидено за тази част от маршрута, а и ми предстоеше още много път, тая вечер в девет часа напуснахме гостоприемния си домакин, за да се приготвим за заминаването на другата сутрин.

„Тиликум“ беше закотвен на около петдесет ярда от брега, тъй че тръгнахме към него с малка лодка, принадлежаща на мистър Уот. Когато се качихме на борда, за наша изненада заварихме трима бушмени в адамово облекло, седнали в кокпита.

— Какво искате, приятели? — запитах аз, като не забравих същевременно да бръкна в задния си джоб.

— Уиски, тютюн — отговори един от тъмнокожите с явно единствените две думи на английски, които знаеха.

След като обясних, че нямам възможност да им услужа с уиски, подарих всекиму по щипка тютюн, в замяна на което ми дадоха няколко големи портокала. После тримата неканени гости се прехвърлиха в малкото кану, с което бяха дошли, и явно много доволни, загребаха обратно към сушата. Помощникът ми каза, че тия приятели никак не му харесват на вид и трябва да ги държим под око. Обаче останахме през нощта на мястото, където бяхме закотвени, и нищо особено не ни се случи.

На 5 септември в десет часа слязохме отново на брега да се сбогуваме с домакините си и много туземци — мъже, жени и деца — ни наобиколиха, за да могат и те да стиснат ръцете на чуждоземните гости. След това се върнахме на „Тиликум“ и придружени от тримата европейци с лодката им и няколко канута, пълни с туземци, поехме отново към морето. Скоро стигнахме входа на залива и след последно сбогуване с приятелите, които оставяхме след себе си, при умерен югоизточен бриз взехме курс към вратата на Тихия океан — остров Четвъртък, в протока Торес, на разстояние около две хиляди мили.