Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (3)

Глава III
Среща с първата буря

Скоро след като минахме нос Флетъри, вятърът взе да се държи досущ като през нощта, когато загина „Сент Стивън“, защото от източен стана южен. Но тъй като времето оставаше ясно, знаех, че няма опасност от буря, и като опънах всички ветрила и обърнах „Сора“ бейдевинд, взех курс към югозапад.

Надвечер вятърът отслабна, а когато в девет часа светлината на нос Флетъри вече озаряваше водата, бризът замря и се озовахме в безветрие на деветнайсет мили югозападно от него. Освен ярката светлина на носовия фар виждахме светлините и на няколко други кораба, които също бяха попаднали в безветрие и дрейфуваха като „Сора“. Тъй като се намирахме извън пътя на параходите, сложихме на палубата силна светлина и тримата слязохме в каютата, запалихме лули и заговорихме за многообещаващото си бъдеще. Мак се закле, че ако успее да пипне поне петдесет хиляди лири стерлинги от съкровището на остров Кокос, в много късо време ще стане крал на Ирландия. Какви ли не въздушни замъци се градяха тази вечер.

Когато малко преди полунощ излязох на палубата, всичко беше мокро от роса. Тъй като в тази част на света това бе сигурен признак, че на другия ден ще задуха западен вятър, слязох долу и казах:

— Джентълмени, утре ще имаме западен вятър и понеже сега е почти полунощ, най-добре е да теглим жребие за вахтите. Който излезе пръв, ще поеме първата вахта до два часа, следващият — втората вахта от два до четири, а третият — от четири до шест.

— Че за какво да бъда на вахта? — възрази Мак. — Сега е пълно безветрие, времето е чудесно, защо да не се приберем всички да му откъртим здравата, както направихме в залива Сук?

— Нищо подобно, Мак — отговорих аз. — Сега, когато сме на море, трябва да бдим денонощно над нашето малко корабче.

Тогава теглихме жребие и всеки си пое вахтата.

На другата сутрин около единайсет часа от северозапад задуха лек бриз и „Сора“ зави на юг. Скоро бризът се засили и към седем часа вечерта планинските върхове на остров Ванкувър се загубиха. През следващите два дена имахме хубаво време при същия вятър, който тласкаше корабчето ни със скорост около сто седемдесет и пет мили на денонощие. На третия ден вятърът внезапно се засили и ни принуди постепенно да свиваме ветрилата, тъй че в три часа следобед вече се движехме с грот с три рифа и скорост около осем и половина мили в час при попътен вятър. Въпреки че някои от вълните се разбиваха много силно, „Сора“ се подчиняваше отлично на кормилото и водата не я заливаше. Обаче, знаейки от опит с големи кораби, че е опасно да се движиш фордевинд при шест бала вълнение и все по-засилващ се вятър, реших да опитам това със „Сора“ още отсега, понеже тогава още не познавах особеностите ѝ.

Добре помня една случка от времето, когато бях съвсем млад и работех на канадския барк „Дж.У. Паркър“. Идейки от западния бряг на Южна Америка с товар от нитрат и държейки курс към Ламанша при силен югозападен вятър откъм кърмата, баркът се движеше леко с вдигнати долен и горен марсел на гротмачтата, фок и долен марсел на фокмачтата. Около три часа следобед, когато аз и още един моряк бяхме вързани заедно за кормилото, капитанът се качи на палубата и като забеляза, че вълните се разбиват зад нас, но не заливат кораба, се изказа, че баркът се държи великолепно фордевинд; аз, естествено, също бях на това мнение, като гледах как вълните ни настигат с голяма бързина и минават под кърмата ни с такъв оглушителен грохот, че просто ме побиваха тръпки. Обаче в такъв случай корабът винаги повдигаше кърмата си и вълната минаваше, без да му причини никаква вреда.

Оставаха само няколко минути до четири часа, когато връхлетя нова голяма вълна. Чух я да идва, но на кърмчиите не е позволено да поглеждат назад, когато корабът е в такова затруднено положение, затова не видях приближаването ѝ. Този път кърмата на кораба не се повдигна навреме, вследствие на което вълната се удари в нея с такава страшна сила, че направи всички възможни пакости, само дето не запрати кораба и екипажа му на дъното. Тъй като въжето, с което двамата бяхме вързани за кормилото, беше много хлабаво, вълната ме напъха под перилата на левия борд, а помощникът ми увисна през борда, но въжето още го държеше, та успяха да го издърпат обратно. Вратите и светлият люк на каютата станаха на парчета, а самата каюта се напълни с вода. Няколко врати на носовата рубка също бяха разбити и същата вълна, която извърши всички тия пакости, обърна кораба напреки на вятъра. Мисля, че корабът щеше да потъне, ако не беше добрият дърводелец, който го закърпи!

Когато кораб се обърне напреки на вятъра при силна буря, това става за няколко секунди, водата залива цялата палуба от край до край и ако не преметне хората през борда, то ги прави неспособни да боравят с ветрилата достатъчно бързо, за да ги спасят. Докато ставаше това с „Дж.У. Паркър“ и докато вълната се прехвърляше над перилата от наветрената страна, малкото оцелели ветрила бяха отнесени от вятъра. Корабът обаче беше здрав и читав, защото след като загуби ветрилата си, застана с борда към вятъра и вълните и добре пазеше равновесие.

Когато вятърът спадна до четири бала, целият екипаж се запретна да вдига нови ветрила и чух първия помощник, стар, опитен моряк, да казва: „Трябва да благодарим на бога, а не на моряшката си сръчност, че сме живи.“ През следващите години се убедих, че е бил напълно прав, осъзнавайки голямата ни грешка, че се бяхме движили твърде дълго фордевинд.

Като си спомних тази случка и някои други малки премеждия, които бях имал по море, аз реших веднага да поставя „Сора“ в дрейф и да я обърна, доколкото е възможно, срещу вятъра със скъсен с три рифа грот и малък щормови стаксел. Помощниците ми стояха готови да стегнат гротшкота, докато аз държах румпела и дебнех възможност да обърна срещу вятъра при колкото е възможно по-спокойно море. Когато корабчето се озова върху сравнително гладка вълна, сметнах, че е дошъл моментът; тогава сложих румпела по вятъра, гротшкотът бе затегнат със светкавична бързина, корабчето направи завой и преди да се приближи следващата вълна, „Сора“ плаваше вече бейдевинд, ала една голяма вълна заля носа ѝ. Подвижният ѝ кил не бе смъкван, откакто бяхме влезли в залива Сук, и макар да беше вдигнат, корабчето се носеше напред с малките си ветрила, но потоци вода заливаха палубата му и изобщо беше много неприятно. Тогава се залових да го поставя в такова положение, че да не се клати толкова много. Най-напред прибрахме съвсем стаксела, вследствие на което корабът се стрелна право срещу вятъра и едва не скъса грота си. После опитахме със скъсен с три рифа грот и смъкнат подвижен кил, уравновесявайки с кормилото така, че да не криволичи, но и това се оказа напразно.

В резултат от гореописаните две маневри корабът се носеше стремително напред, но вълните го заливаха и ставаше неуправляем, излагайки всички ни на неминуема опасност да потънем. Тогава вдигнахме подвижния кил и поставихме стаксела точно срещу вятъра, а румпела — наполовина. Така уравновесихме кораба, който застана три-четири румба фордевинд и макар че се отклоняваше почти под прав ъгъл към подветрената страна, все пак сравнително по-малко се клатеше.

На смрачаване вятърът се превърна в силна буря, но въпреки това „Сора“ се държеше много добре и оставаше почти суха. Обаче от време на време корабът потреперваше под напора на ветрилата и ясно беше, че те са все още много, макар че нямаше как да ги смаляваме повече, тъй като бяха свити напълно. Тогава реших да прибягна до плаваща котва, при все че никога преди не бях си служил с такава, тъй че нито аз, нито някой друг на кораба знаеше истинската ѝ стойност; пък и нямахме такова приспособление на борда.

Постъпих по следния начин:

Подпората на гротгика и няколко дъски от койките, дълги около шест фута, вързахме заедно със старо платно в нещо като вързоп, към който прикрепихме четиридесетфунтова котва. После закачихме тази импровизирана плаваща котва за въже, дебело три инча, спуснахме я откъм наветрената част на носа, прибрахме стаксела и когато плаващата котва се озова на около петдесет ярда от кораба, усукахме края на въжето около мачтата. Тъй като гротшкотът бе издърпан до крайност, естествено очаквах, щом въжето се опъне, корабът да обърне нос към вятъра, но много се лъжех. От време на време той се обръщаше почти с борд към вятъра и вълните и под напора им едва не се преобърна. Тогава смъкнахме съвсем грота, което донякъде оправи положението, но все още не можехме да се уравновесим и непрекъснато загребвахме вода.

Тогава се убедих, че единственият начин да направиш кораб устойчив е да вдигнеш някое малко ветрило откъм кърмата и тъй като нямахме бизанмачта, използвахме щормовия стаксел, като вързахме ъгъла му за края на гротгика, отвързахме дерикфала, вързахме го за ъгъла на стаксела и изтеглихме стаксела напред вместо назад, получавайки по този начин плоско косо ветрило над кърмата. „Сора“ веднага обърна нос към вятъра и застана на плаващата си котва така спокойно, както кораб стои на котва в затворен залив, тъй че когато насядахме в каютата, не можехме да си представим, че действително преживяваме бесен ураган в морето и ни блъскат огромни вълни. Посоката на вятъра беше север-северозапад и поради недобрата си плаваща котва „Сора“ се отклоняваше с около миля и половина-миля и три четвърти на час в посока юг-югоизток.

Бурята продължи да беснее с неотслабваща сила близо два дена и наистина удоволствие беше да гледаме как малкото корабче с помощта на плаващата котва преодоляваше съвсем леко и спокойно тия големи островърхи вълни. Когато вятърът отслабна достатъчно, изтеглихме плаващата котва на борда и при много малки поддържащи ветрила насочихме кораба отново на юг.