Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (11)

        Мореходните качества на „Тиликум“

Със стария Мак, индианците, риболова, бойните танци, състезанията с канута и нашите ловни и риболовни походи времето ни минаваше тъй приятно, че останахме в залива Доджиз до 6 юли.

Разбира се, от известно време всичко беше готово за отплаване по море и тая нощ двамата спахме на борда. Аз станах рано на другата сутрин и видях, че времето е чудесно, с тих брегови бриз. Казах на помощника си: „Всички на палубата, вдигай котва и разпъвай ветрила!“ — и след няколко минути бяхме вече вдигнали всички ветрила и излизахме от залива на път към океана.

Лекият североизточен вятър постепенно премина в северозападен и се засили, когато се отдалечихме от сушата. Държахме курс на юг, тъй като възнамерявахме да прекосим екватора на сто двайсет и пет градуса западна дължина и да се отбием най-напред на Маркизките острови. Около обед имахме силен северозападен бриз, а в три часа, когато планинските върхове на остров Ванкувър едва се подаваха над хоризонта, а аз седях при кормилото в кокпита, на значително разстояние от нас забелязах струя вода, изхвърляна във въздуха. Известно време следих мястото и тогава разбрах, че това е фонтан на кит. От предишен опит знаех, че в тази част на океана има много китове, но тъй като моят помощник никога не бе виждал такъв фонтан и по това време се намираше в каютата, зает с приготвянето на следобедния чай, подвикнах му да се полюбува на тази гледка. Докато и двамата наблюдавахме кита, забелязахме, че той идеше към нас, като на няколко минути изхвърляше повече от половината си огромно тяло извън водата, а после падаше обратно и това именно предизвикваше плясъка. Грамадното морско чудовище се приближаваше все повече и повече към нас и скоро разбрахме, че то се мъчи да избяга от хищни делфини, които са най-злият му враг. Китът правеше всичко възможно да се измъкне, като размахваше големите си перки, единственото му средство за защита, но винаги, когато излезеше на повърхността, делфините, понякога по половин дузина, скачаха на гърба му, а други отдолу го режеха с големите си перки. Беше борба за живот, но виждахме ясно, че китът, макар и голям, отмаляваше бързо от страшните удари, нанасяни му от неговите врагове. Последния път, когато противниците се показаха, те бяха само на стотина ярда от нас и тъй като бяхме приготвили пушките си, дадохме няколко изстрела сред тях, след което всички те изчезнаха.

Цял ден времето се задържа хубаво и ясно и благодарение на силния вятър „Тиликум“ се движеше като малък кораб. Вечерта, преди да се мръкне, изгубихме от погледа си сушата, която в течение на петдесет и осем дни след това не видяхме. Намирахме се вече в открит океан и не можеше и дума да става да влезем да пренощуваме в пристанище или да връзваме „Тиликум“ за дърво. Сега бяхме принудени да оставаме в море и нощем, и денем и да се примиряваме с несгодите. Не само това, но и трябваше да държим ветрилата вдигнати и да поддържаме курса на лодката, тъй като ни предстоеше да изминем по права линия най-малко четири хиляди мили, преди да видим отново земя, а за да пропътуваш четири хиляди мили в океана с малка лодка, е нужно да си отваряш добре очите. Ето защо най-напред трябваше да науча спътника си как да се грижи за „Тиликум“, докато аз спя.

Помощникът ми се оказа схватлив човек и няколко дни, докато времето беше хубаво, никак не ми беше трудно да го науча достатъчно на мореплавателно изкуство, за да се грижи за „Тиликум“ и денем, и нощем. Оттогава нататък ние се редувахме да дежурим на палубата и разпределихме часовете си за хранене така: в седем часа закуска, която се състоеше от овесена каша и кондензирано мляко, понякога варени яйца с кафе и сухари; в дванайсет часа обед, за който обикновено имахме варени картофи, различно консервирано месо, кафе, сухари и масло; за вечерята в шест часа си правехме обикновено някаква яхния от останалото от обеда, а на края — чай със сухари и масло. Гореизброеното не е много като дневна дажба, но и с него карахме отлично и бяхме винаги в добро здравословно състояние. В готвенето също се редувахме.

Времето се задържа хубаво, а вятърът — умерен, северозападен до 11 юли, когато почна да се засилва в сутрешните часове, докарвайки от северозапад гъсти облаци. По обед „Тиликум“ се движеше с най-голямата си скорост при вдигнати всички ветрила. Вълните започнаха да стават по-големи и от време на време гребените на някои от тях се прехвърляха над нас и хубаво ни измокряха. Тъй като вятърът и вълнението непрекъснато се засилваха, прибрах грота и спинакера и с помощта само на фока „Тиликум“ плаваше добре. Ала вятърът все повече се засилваше и в три часа следобед духаше така здравата, че вълните ставаха опасни за малка лодка. Сметнах за най-добре, докато е време, да легна в дрейф, така че да мога същевременно да експериментирам с лодката, за да видя с какви ветрила ще се държи най-добре срещу вълните.

За да обърна лодката си с нос към вълните, най-напред смъкнах всички ветрила, за да се движи колкото е възможно по-бавно фордевинд. След това заръчах на приятеля си да застане отпред, да се улови за фокмачтата и да бъде готов, когато му кажа, да спусне плаващата котва зад борда.

За голямо мое учудване той отказа да ми се подчини, заявявайки, че не би го сторил за нищо на света. „Тиликум“ пазеше доста добро равновесие с прибрани ветрила по посока на вятъра и вълните, които от време на време леко го обливаха и тъй като нямаше особена причина да бързаме да лягаме в дрейф, подвикнах на спътника си да дойде в кокпита и да седне до мен да го посъветвам; но вместо да излезе, както исках, той само подаде глава от вратата на каютата и наостри уши да чуе какво ще му кажа.

— Виж какво, Норман — рекох аз, — искам да ти обясня накратко на каква опасност сме изложени от разбиващите се вълни. Дори големи кораби могат да потънат от една-единствена такава вълна, ако се оставят дълго да ги блъска вятърът, та си представи какво ще стане с „Тиликум“, с теб и с мен, ако продължаваме така в силна буря. А и бурята още не се е развилняла както трябва, ала до довечера и това ще стане, ето защо трябва да осигурим безопасността на лодката си, докато вълнението не се е засилило.

— Не е ли по-добре и по-сигурно да оставим лодката да си я тласкат вълните? Тогава тя ще се движи почти с тяхната скорост; така, мисля, вълните няма да имат власт над нея и опасността за лодката ще бъде по-малка — отговори помощникът ми.

— Може да ти изглежда така, само че е тъкмо обратното. Преди всичко при буря вълните се движат със скорост от около двайсет и седем до двайсет и осем мили в час. Нашата лодка е в състояние в най-добрия случай да развива най-много осем мили в час, и то да изминава тези осем мили само ако е на гребена на вълните, защото когато е помежду им, вятърът духа над нея и така губи скорост. Докато вълните още не се разбиват, можем спокойно да я оставим да си върви с каквато скорост си иска, но когато се разбиват, много опасно е да оставим лодката да плава пред тях. Вълните започват вече да се разбиват, затова трябва да се приготвим да легнем на дрейф.

— И все пак не мога да разбера — настояваше помощникът ми — защо лодката да бъде в по-малка опасност, ако спре на едно място, отколкото ако плава, тласкана от вълните и вятъра.

— Виж какво, Норман — отвърнах аз, — искам да бъдеш съвсем наясно по този въпрос, защото зная, че тогава ще имаш повече вяра в лодката ни. Ето защо ще ти обясня в какво се състои опасността, когато плавателен съд се движи по посоката на разбиващи се вълни. При това положение кърмата му се навежда, понеже я всмуква водата, и колкото по-бързо плава, толкова по-голямо е всмукването в случая, тъй че когато някоя разбиваща се вълна настигне лодката и кърмата ѝ е наведена поради всмукването, вълната ще я залее с огромна сила. Една-единствена подобна вълна може да прати дори голям кораб на дъното; от друга страна, ако вълната се провре под кърмата му, тогава носът ще се сниши, а кърмата ще се вдигне, тъй че кормилото няма вече да има власт над кораба. Тогава той ще се завърти настрана и по всяка вероятност същата вълна ще го преобърне с дъното нагоре. Но ако лодка или кораб при силна буря застане на едно място, няма всмукване и следователно ще издържи дори на силно вълнение. Не е толкова важно дали корабът ще стои с нос, с кърма или с борд към вълните, важното е да не се движи. Има само един начин да спреш ветроход на едно място при силна буря — да обърнеш носа му към вятъра и вълните, и това се казва „дрейфуване“. Големите ветроходни кораби, с вдигнати щормови ветрила и правилно натоварени, при такова дрейфуване не изпитват силно клатене и остават сравнително сухи. При силна буря бордът им се залива от много вода, но в случая водата просто се прехвърля над перилата и не причинява никакви щети. Ако ли пък загребва много вода, когато е на дрейф, това е сигурен знак, че корабът носи твърде много ветрила. А в нашия случай, с малка лодка и кедрова палуба, дебела само три четвърти инч, не бива да допуснем да ни залее дори една вълна, защото, ако една-единствена такава вълна се разбие в лодчицата ни, неминуемо ще ни извади от строя. Ето защо, за да не се разбиват вълните над нас, трябва преди всичко да легнем в дрейф навреме, и то по такъв начин, че да не загребваме много вода дори в най-силна буря; и именно това ще направим след малко. Разбираш ли ме сега?

Помощникът ми погледна първо мен, после — вълните, и тутакси отгатнах, че единственото му желание е да бъде на брега. Тогава привързах около кръста му едно спасително въже и му заповядах да отиде при носа и да бъде готов, щом му дам знак, да спусне плаващата котва. Този път той се подчини на нарежданията ми, след като го уверих, че ще го измъкна, ако някоя вълна го помете зад борда. Той успя да стигне до носа на четири крака, улови се за мачтата и зачака разпореждания. В това време морето се бе съвсем разбесняло и някои от вълните се разбиваха силно в нас. Почаках да дойде някоя сравнително гладка вълна и когато лодката се озова на гребена ѝ, обърнах кормилото към подветрената страна, за няколко секунди лодката се завъртя и малко преди да обърне носа си към вълните, смъкнах малкото ветрило, което бях вдигнал за случая.

Когато лодката застана с нос към вълните, насреща ѝ се зададе един голям талаз, който в течение на няколко секунди се изправи пред нея като тухлена стена. Креснах колкото ми глас държи: „Спусни плаващата котва“ — но вместо да изпълни тази заповед, помощникът ми захвърли котвата на палубата и се покатери на фокмачтата, която от тежестта му се наклони и едва не ни преобърна. Улових го бързо за спасителното въже и му извиках да слезе, и когато вълната задмина лодката, той вече се бе озовал долу, и то почти толкова бързо, колкото се бе изкачил. След като спуснахме плаващата котва, „Тиликум“, тласкан от вятъра и вълните, скоро опъна котвеното въже; тогава лодката легна на дрейф около пет румба срещу вятъра и като се има пред вид вълнението в момента, пазеше сравнително добро равновесие и беше явно извън опасност. Аз смятах, че клатенето ще бъде по-слабо и опасността по-малка, ако успея да я поставя по-остро бейдевинд; затова вдигнах високия триъгълен бизан и го опънах като дъска с цялата му плоскост, в резултат от което той стана поддържащо вместо тласкащо ветрило. Едва вдигнах ветрилото и лодката обърна нос към вятъра и вълните с около два и половина румба. При това положение „Тиликум“ безспорно дрейфуваше чудесно.

Тогава казах на помощника си:

— „Тиликум“ е вече добре и тук сме така в безопасност, както в хотел „Виктория“ във Виктория, Британска Колумбия. Я ми кажи сега защо се покатери на фокмачтата, вместо да се погрижиш за котвата, както те помолих?

— Хм — отговори Лъкстън, — като видях как оная вълна се задава срещу нас, помислих, че ще ни залее!

Следобед, плавайки под тласъка на силния вятър и големите вълни, лодката на няколко пъти загреба вода и двамата с помощника ми доста се измокрихме; в същност бяхме прогизнали до кости; но сега, когато лежеше на дрейф, палубата, с изключение на носовата ѝ част, беше съвсем суха. Тогава се преоблякохме, вечеряхме, след това седнахме в кокпита да попушим и да поговорим за нещастниците на брега, над чиито глави точно в тоя момент сигурно хвърчаха дървета и къщи.

Надвечер вятърът и вълнението бързо се засилиха, ала носът на „Тиликум“ се вдигаше изящно над всяка връхлетяла го вълна.

— Ей богу, Джон — каза Лъкстън, като ме потупа по рамото, — мислех, че е свършено с нас, когато легнахме в дрейф и видях това разбунено море пред нас. Ала като гледам сега как тази малка лодчица се прехвърля над гребените на тия огромни чудовища, без да се клати или да се преобърне, струва ми се, че виждам чудо. Е, ако някога се върнем благополучно на сушата и опиша патилата ни в тази буря, един на сто няма да повярва на разказа ми.

Трябва да кажа, че моят помощник, млад човек, никога преди плаването си с „Тиликум“ не бе виждал солена вода. Въпреки това той се оказа първокласен спътник по море във всяко отношение, добър моряк, добър готвач и бърз в действията, но както сам призна, най-бързото негово действие през цялото време беше качването му на мачтата.

Когато се мръкна, сложих фенер на палубата и докато единият легна на койката, другият се настани на седалката. През тази силна буря лодчицата ни добре пазеше равновесие, в същност достатъчно, за да можем и двамата да спим. Обаче, тъй като през цялата нощ силата на вятъра не отслабна, от време на време ставах да надзърна към палубата. Ала нощта беше тъмна, вятърът виеше, тъй че не можех да видя нищо, освен пенестите гребени на големите талази, които блестяха в мрака, и цялата тая нощ грохотът на разбиващите се вълни ни караше да се чувствуваме твърде подтиснати.

Много се зарадвахме, когато на източния хоризонт се появи зората. Цяла сутрин вятърът бесня с неотслабваща сила, вдигайки огромни вълни и гонейки облаци. На обед небето се проясни и вятърът поотслабна, и като стъпих на покрива на каютата и обгърнах с една ръка фокмачтата, за да пазя равновесие, възползвайки се от всеки момент, когато лодката се озовеше на гребена на някоя голяма вълна, аз успях да извърша добро наблюдение на обедното слънце. Според това наблюдение нашата лодка, дрейфувайки с плаваща котва, се бе отклонила за шестнайсет часа с двайсет и четири мили в южна посока. През тая буря вятърът духаше от север-северозапад.

Следобед вятърът отслабна още повече, морето се поуспокои, небето се изясни и така свърши първата буря през дългото ни пътуване. „Тиликум“ я бе преодолял без ни най-малка повреда, без да загуби дори едно въженце; в същност бурята не бе оставила никаква следа нито върху „Тиликум“, нито върху неговия екипаж. Единствената последица от бурята се състоеше в това, че ни бе вдъхнала голяма вяра в способността на „Тиликум“ да ни откара до местоназначението.

Следобед вятърът продължи да отслабва. В четири часа духаше силен бриз все още от същата посока, както през целия ден, но вълните нямаха вече опасни разбиващи се гребени, така че опасността от тях бе преминала. Смъкнах малкото щормово ветрило, прибрах плаващата котва, вдигнах стаксела, „Тиликум“ се обърна по посока на вятъра и течението и пое на юг. Известно време поддържах движението му с малки ветрила, но в полунощ отново се понесохме с вдигнати всички ветрила.