Даниел Стийл
Опасни мъже (3)

3.

Пристигнаха в Портофино в четири часа следобед, тъкмо когато магазините отваряха след обедната почивка. Наложи се да пуснат котва извън пристанището, тъй като „Блу Мун“ газеше твърде дълбоко, а водата тук бе плитка. Наоколо туристите плуваха около яхтите си, както направиха и Чарли, Адам и Грей, след като се събудиха от следобедната дрямка. В шест часа пристигнаха още няколко големи яхти и атмосферата наоколо се оживи. Беше прекрасен, слънчев следобед. Когато стана време за вечеря, никой от тримата не искаше да напуска яхтата, но в крайна сметка решиха да слязат на брега. Чувстваха се щастливи и отпочинали, наслаждаваха се на пейзажа, а кухнята на борда на яхтата винаги беше превъзходна. Но ресторантите в града също бяха добри. Имаше няколко отлични места, където можеха да похапнат нещо вкусно. Намираха се край пристанището, сгушени между магазините. Магазините в Портофино бяха още по-изискани от тези в Сен Тропе: бутици на „Картие“, „Хермес“, „Вюитон“, „Долче и Габана“, „Селин“ и доста италиански бижутерии. Макар и малък, градът беше истинска люлка на разкоша. Животът бе съсредоточен най-вече около пристанището, а надвесените над тихия залив скали бяха наистина великолепни. Църквата „Сан Джорджо“ и хотел „Сплендидо“ бяха кацнали на срещуположни хълмове от двете страни на пристанището.

— Господи, харесвам всичко тук! — възкликна Адам с широка усмивка, докато наблюдаваше кипящия край тях живот.

Няколко жени, само по долнища, тъкмо скачаха във водата от съседната яхта. Грей вече бе извадил скицника си и рисуваше, а Чарли се бе настанил на палубата с блажено изражение и пушеше пура. Портофино беше любимото му италианско пристанище и той беше щастлив, че може да остане тук колкото му се иска. Нямаше закъде да бърза. Всъщност го предпочиташе пред всички френски пристанища. Тук беше много по-спокойно и не се налагаше непрекъснато да се изплъзва от папараците както в Сен Тропе, нито да си проправя път из претъпканите улици сред потоците хора, плъзнали от различните заведения. Имаше нещо мило и провинциално в атмосферата на Портофино, а в същото време градът притежаваше неповторима красота и чар, толкова характерни за Италия. Чарли и двамата му приятели жадуваха за това място.

Слязоха в града за вечеря, облечени с джинси и тениски. Имаха резервация в очарователен ресторант близо до площада, който бяха посещавали няколко пъти предишните години. Сервитьорите ги познаваха и се възхищаваха на „Блу Мун“. Дадоха им отлична маса отвън, откъдето можеха да наблюдават минувачите. Поръчаха си спагети, морски дарове и бутилка хубаво италианско вино. Грей говореше за местната архитектура, когато женски глас от съседната маса го прекъсна тихо.

— Дванайсети век — поправи го гласът. Бе казал, че „Кастело ди сан Джорджо“ е бил построен през четиринайсети век и сега извърна глава, за да види кой се обади. Висока екзотична жена седеше на масата до тях. Носеше червена тениска, сандали и широка памучна пола. Косата й бе черна, сплетена на дълга плитка на гърба. Зелените й очи се открояваха на кадифената светла кожа. Когато се обърна, за да я погледне, тя се засмя. — Извинете, беше невъзпитано от моя страна. Просто случайно зная, че замъкът е построен през дванайсети век, а не през четиринайсети. Неволно ми се изплъзна. Но съм съгласна с вас, че е една от най-красивите постройки в Италия, и ми е любимата. Гледката е прекрасна, мисля, че е най-хубавата в Европа. Сградата е възстановена през шестнайсети, но е строена през дванайсети, а не през четиринайсети — повтори непознатата и се усмихна. — Църквата „Сан Джорджо“ също датира от дванайсети век.

Погледна към петната боя по тениската му и тутакси разбра, че е художник. Бе коригирала информацията, без да звучи важно или поучително, а по-скоро развеселено и леко извинително, че се намесва в чужд разговор.

— Вие историк на изкуството ли сте? — заинтригувано попита Грей.

Жената беше много привлекателна, макар и не съвсем млада, поне според стандартите на Грей и Чарли. Изглеждаше четирийсет и пет годишна, може би малко по-млада. Седеше в компанията на неколцина европейци, които говореха на италиански и френски. Непознатата общуваше свободно и на двата езика.

— Не, не съм — отвърна. — Просто една любознателна туристка, която идва тук всяка година. Собственик съм на галерия в Ню Йорк.

Грей се вгледа в нея с присвити очи и я позна. Казваше се Силвия Ренълдс — известна личност в артистичните среди на Ню Йорк. Беше лансирала неколцина съвременни художници, които се бяха наложили с творчеството си. Картините, които излагаше и продаваше в галерията си, бяха много авангардни и твърде различни от работите на Грей. Той никога досега не се бе срещал със Силвия, но беше чел доста за нея и бе впечатлен от личността й. Тя гледаше към него и двамата му компаньони с интерес и топла усмивка. Излъчваше жизненост, енергия и особено, вълнуващо очарование. По ръцете й подрънкваха множество сребърни гривни с тюркоази. Беше жена със стил.

— Художник ли сте? Или сте се изцапали, докато сте боядисвали къщата си? — явно беше всичко друго, но не и срамежлива.

— Навярно и двете — усмихна й се Грей и протегна ръка. — Аз съм Грей Хок.

Представи й приятелите си, а тя им се усмихна непринудено, после отмести поглед отново към Грей. Името му й беше известно.

— Харесвам работите ви — рече с топла усмивка. — Съжалявам, че ви прекъснах. В хотел „Сплендидо“ ли сте отседнали? — додаде с интерес, явно забравила за европейските си приятели.

В компанията й имаше няколко привлекателни жени и неколцина представителни мъже. Красива млада жена разговаряше на френски със съседа си. Адам я бе забелязал още докато се настаняваха на масата, и още не можеше да реши дали мъжът до нея й е съпруг или баща. Изглеждаше много близка с него. Очевидно бяха французи. Силвия май беше единствената американка на масата, което явно изобщо не я притесняваше. Говореше с лекота френски, италиански и английски.

— Не, ние сме с яхта — отвърна на въпроса й Грей.

— Щастливци. Предполагам, че пътувате на някой от онези разкошни дворци — подкачи ги Силвия.

Закачката й беше незлоблива и отначало Грей не отговори, само кимна. Разбираше, че тя се шегува, а и не искаше да се изтъква. Изглеждаше мила и непринудена жена и не се надуваше въпреки успеха си.

— Всъщност пристигнахме от Франция с гребна лодка и сме опънали палатка на плажа, където ще спим тази нощ — включи се в закачката Чарли и тя се засмя. — Приятелят ми се срамува да си признае. Успяхме да съберем пари, за да си платим вечерята, но не стигнаха за хотел. Това с яхтата беше само за да ви впечатли. Когато види някоя привлекателна дама, се впуска в опашати лъжи.

Жената отново се засмя. Усмихнаха се и приятелите й.

— В такъв случай се чувствам поласкана. Има и по-лоши места за нощувка от палатка на плажа край Портофино. Тримата заедно ли пътувате? — продължи тя да разпитва Чарли, заинтригувана от тримата привлекателни мъже.

Всички изглеждаха интересни. Грей приличаше на типичен художник, Адам — на актьор, а Чарли — на собственик на банка. Обичаше да отгатва професиите на хората. В известно отношение не беше особено далеч от истината. У Адам имаше нещо театрално и емоционално и не беше трудно да си го представиш на сцената. Чарли изглеждаше изключително представителен дори по тениска и мокасини „Хермес“, без чорапи. Не й приличаха на безделници, търсещи забавления. Имаха особено излъчване, което предполагаше, че са стойностни личности. С Грей беше най-лесно да се общува, а и той пръв бе подел разговора. Тя се бе заслушала в обясненията му и й се бе понравило мнението му за местната архитектура и изкуство. С изключение на грешката му за замъка, всичко, което бе казал, беше точно и уместно. Очевидно имаше задълбочени познания по история на изкуството.

Сътрапезниците й вече бяха платили сметката и наставаха. Силвия ги последва и докато заобикаляше масата, новите й американски познати забелязаха, че има страхотни крака. Спътниците й погледнаха към тримата мъже и Силвия учтиво ги представи сякаш отдавна се познаваше с тях.

— В хотела ли се връщате? — обърна се Адам към Силвия.

Френското момиче го наблюдаваше и той реши, че мъжът с нея е баща й, след като тя открито флиртуваше с Адам и не показваше никакъв интерес към останалите мъже в групата.

— Първо смятаме малко да се поразходим. За нещастие магазините са отворени до единайсет. При всяко идване направо се разорявам. Не мога да им устоя — отвърна Силвия.

— Искате ли да пийнем по нещо по-късно? — попита Грей, набрал смелост.

Не я сваляше, но му харесваше. Беше открита, естествена и мила и му се искаше да си поговорят за местното изкуство.

— Защо не дойдете в хотел „Сплендидо“? — предложи тя. — Предполагам, че ще прекараме половината нощ в бара. Ще ни намерите там, когато и да дойдете.

— Ще дойдем — обеща Чарли и тя забърза, за да настигне приятелите си.

— Свалката е готова! — заяви Адам, след като тя се бе отдалечила достатъчно и не можеше да ги чуе, но Грей поклати глава.

— Не мисля. Просто иска да си поговорим за изкуството — възрази той, но Адам махна с ръка.

— Не говорех за теб, тъпчо, а за себе си. Забеляза ли младата французойка в другия край на масата? Беше с някакъв дъртак, когото взех за неин съпруг, но вече не мисля така. Тя ми хвърляше доста разгорещени погледи.

— О, за Бога! — завъртя очи Грей. — Не ти ли стигнаха горещите преживявания от миналата нощ? Наистина си секс маниак!

— Да, такъв съм. А и тя е много хубава.

— Силвия Ренълдс? — Грей изглеждаше изненадан, не му се струваше подходяща за Адам.

Беше поне два пъти по-възрастна от младите момичета, с които обикновено излизаше. По-скоро беше от типа жени, които харесваше Грей, макар че нямаше романтичен интерес към нея, само професионален, а и тя имаше доста връзки в света на изкуството в Ню Йорк, които можеха да му бъдат полезни. Чарли отбеляза, че отначало не я познал, но сега бил съвсем наясно коя е.

— Не, имам предвид младата — отново го поправи Адам. — Готиното миньонче. Прилича на балерина, но човек никога не може да е сигурен с тези европейки. Всеки път, когато се запозная с някоя млада хубавица, се оказва, че или следва медицина, или право, или някоя инженерна специалност, или е ядрен физик.

— Е, най-добре е да се държиш прилично. Нищо чудно да се окаже дъщеря на Силвия.

Макар че това едва ли би спряло Адам. Когато ставаше дума за жени, той не се боеше от нищо и не страдаше от угризения на съвестта или морални предразсъдъци — до известни граници, разбира се. Но смяташе, че всички са разрешен лов, стига да не бяха омъжени. Не се занимаваше със семейни, но нищо друго не бе в състояние да го спре.

Като всички останали туристи след вечеря тримата приятели се разходиха из площада, обиколиха магазините и към полунощ влязоха във фоайето на хотела. Както им бе казала Силвия, цялата им група все още беше в бара. Всички се смееха, разговаряха и пушеха, а когато тя видя тримата мъже, им махна с широка усмивка. Представи ги отново на приятелите си, а столът до младото момиче, на което бе хвърлил око Адам, се оказа празен, така че той я попита дали може да седне до нея. Младата жена му отговори на отличен английски, макар че по акцента й си личеше, че е французойка. Силвия обясни на Грей, че момичето, с което разговаря Адам, е нейна племенница. Чарли се оказа настанен между двама мъже. Единият беше италианец, а другият — французин. Само след минути тримата се увлякоха в интересен разговор за американската политика и ситуацията в Близкия изток. Един от онези типични за европейците разговори, когато се говори за същината на нещата без заобикалки и всеки изразява твърдото си становище. Чарли обичаше подобни полемики. След броени минути Силвия и Грей се впуснаха в оживена дискусия за изкуството. Оказа се, че тя е следвала архитектура и е живяла двайсет години в Париж. Била омъжена за французин, но от десет години била разведена.

— След като се разведохме, нямах представа какво ще правя, нито къде ще живея. Той беше художник, а аз нямах никакви пари. Исках да се върна у дома, но осъзнах, че вече отдавна нямам такъв. Израснала съм в Кливланд, а по онова време родителите ми бяха починали и не бях живяла там, откакто завърших гимназия. Така че взех двете си деца и заминахме за Ню Йорк. Намерих си работа в една галерия в Сохо и веднага щом успях да събера малко пари, отворих своя собствена. За моя изненада ми провървя. И ето сега, десет години по-късно, все още управлявам галерията. Дъщеря ми учи във Флоренция, а синът ми скоро ще получи магистърска степен в Оксфорд. Понякога се питам какво, по дяволите, търся Ню Йорк. — Жената пое дълбоко дъх и му се усмихна. — Разкажи ми за работата си.

Той й обясни посоката, която следваше през последните десет години, и мотивите за избора си. Тя отлично разбра какво искаше да й каже, след като сподели какви фактори бяха повлияли на оформянето му като художник. Творчеството му не беше в стила, който тя лансираше в галерията си, но изпитваше огромно уважение към мнението му, както и към работите му, някои от които бе виждала преди няколко години. Той й обясни, че междувременно вижданията му доста са се променили, но тя оставаше впечатлена от ранните му творби. Установиха, че са живели само на няколко пресечки един от друг в Париж и то по едно и също време. Силвия без никакво притеснение му каза, че е на четирийсет и девет години, въпреки че изглеждаше на около четирийсет и две. У нея имаше някаква особена топлина и чувственост. Не приличаше на американка или французойка, с прибраната назад коса и големите зелени очи напомняше по-скоро на латиноамериканка. Явно се чувстваше удобно в собствената си кожа и се приемаше такава, каквато е. Беше само една година по-млада от Грей и в някои отношения животът им си приличаше. Тя също обичала да рисува, но си призна, че не е особено добра. Правела го просто за забавление, но изпитваше дълбока любов и преклонение към изкуството.

Наближаваше три след полунощ, когато тримата приятели от „Блу Мун“ най-после се наканиха да си вървят.

— По-добре да се прибираме — рече Чарли.

Бяха прекарали много приятна вечер — часовете бяха изтекли незабелязано за него в интересен разговор с мъжете от групата. Грей и Силвия също не спряха да бъбрят. Въпреки че племенницата на Силвия безспорно беше много хубаво момиче, Адам се оказа въвлечен в разгорещен дебат с адвокат от Рим, който му достави удоволствие дори повече от флирта с момичето. Всички бяха прекарали приятно и домакините им се изправиха със съжаление, за да ги изпратят.

— Бихте ли искали да прекарате утрешния ден на яхта? — отправи щедра покана към групата Чарли и всички се усмихнаха и кимнаха.

— Нима ще се поберем на една гребна лодка? — подразни го Силвия. — Май ще се наложи да се редуваме.

— До утре ще се опитам да измисля нещо — обеща Чарли. — Ще ви вземем от пристанището в единайсет.

Даде й телефонния номер на яхтата, в случай че променят плановете си. Няколко минути по-късно се сбогуваха. Тримата мъже изглеждаха доволни, когато се спускаха по хълма към моторницата на кея. Точно това обичаха най-много в тези пътешествия. Посещаваха различни места, забавляваха се и се запознаваха с интересни хора. Всички бяха единодушни, че вечерта, прекарана с европейците, е една от най-хубавите през тази ваканция.

— Силвия е невероятна жена — с възхищение отбеляза Грей, а Адам се засмя.

— Е, поне съм сигурен, че не си хлътнал по нея — додаде, докато приближаваха към пристанището.

Моторницата ги очакваше с двама моряци от екипажа на борда.

— Откъде знаеш, че не съм хлътнал? — озадачено попита Грей. — Всъщност наистина не съм. Но съм впечатлен от познанията и интелекта й. Харесва ми да разговарям с нея. Тя е невероятно откровена, с трезва преценка относно артистичния свят в Ню Йорк. Не се занимава с глупости и не говори празни приказки.

— Зная. Разбрах го, докато ви слушах. Освен това зная защо не те привлича в романтичен план — защото не е луда. Изглежда напълно нормална. Никой не заплашва живота й, не прилича на човек, който би се оставил да бъде малтретиран от когото и да било, нито на жена, чиито успокоителни и антидепресанти току-що са свършили. Изобщо не смятам, че има вероятност да се влюбиш в нея, Грей — шеговито заключи Адам.

Силвия не беше от типа жени, с които обикновено се забъркваше приятелят му. Изглеждаше уверена, компетентна и напълно нормална. Може би дори по-нормална от повечето хора.

— Човек никога не знае — отбеляза философски Чарли. — В Портофино се случват чудеса. Мястото е много романтично.

— Но не чак толкова — възрази Адам, — освен ако утре в единайсет не получи нервна криза.

— Мисля, Адам, че Чарли е прав — честно призна Грей. — Изпитвам фатално привличане към жени, нуждаещи се от помощ. Когато съпругът й я напуснал заради друга жена, тя си взела децата и се преместила в Ню Йорк без пукната пара в джоба. Две години по-късно вече била собственик на галерия, при това една от най-успешните в Ню Йорк. Жени като нея не се нуждаят от спасител.

Познаваше се добре, както и приятелите му го познаваха, но Чарли все още таеше надежда. Винаги беше така, дори когато ставаше дума за него самия.

— Може да се окаже освежаваща промяна — подхвърли и се усмихна.

— Предпочитам да бъдем приятели — разумно изтъкна Грей. — Приятелството е по-дълготрайно.

Чарли и Адам бяха напълно съгласни с последното. След като се озоваха на борда, тримата си пожелаха лека нощ и се прибраха в каютите си след още една прекрасна вечер.

На другия ден цялата група пристигна, докато тримата приятели довършваха закуската си. Чарли ги разведе из яхтата. Малко след това вдигнаха котва и се отправиха в открито море. Всички бяха изключително впечатлени от великолепния плавателен съд.

— Чарли ми каза, че пътувате заедно всяка година по един месец. Предполагам, че е страхотно — усмихна се Силвия на Грей, докато отпиваха от коктейлите „Върджин Блъди Мери“.

Грей реши, че ще е много по-забавно, ако двамата със Силвия останат трезви. Никой от тях нямаше проблем с алкохола, но когато бяха на яхтата, приятелите пиеха много повече от обикновено — като непослушни тийнейджъри, избягали от надзора на родителите си. В компанията на Силвия беше по-голямо предизвикателство да се държи като възрастен. Тя беше толкова умна, толкова компетентна, че не му се искаше, докато общува с нея, разумът и сетивата му да са замъглени. Когато яхтата спря и хвърли котва, двамата бяха потънали в задълбочен разговор за ренесансовите фрески в Италия.

След минути всички бяха нахлузили банските си костюми и наскачаха във водата. Лудуваха и се плискаха като деца, двама от приятелите на Силвия караха водни ски, а Грей забеляза, че Адам и племенницата на Силвия се носят с джет по вълните наоколо.

Плуваха и се забавляваха почти до два следобед, а през това време стюардите подредиха разкошен бюфет от морски дарове и различни видове паста. Настаниха се да обядват на отрупана трапеза, като поливаха блюдата с италианско вино. Минаваше четири, а сътрапезниците все още бяха увлечени в оживен разговор. Дори Адам бе принуден да блесне с интелекта си пред племенницата на Силвия — оказа се, че момичето следва политически науки в Париж и възнамерява да пише докторат. Баща й бил министър на културата, а майка й — гръден хирург. И двамата й братя бяха лекари, тя говореше пет езика и смяташе да защити правна степен след доктората по политически науки. Обмисляше кариера в политиката. Това не беше момиче, което би му поискало имплантанти. Очакваше интелигентен разговор, което беше истински шок за Адам. Той не бе свикнал жените на нейната възраст да са толкова прями, нито толкова сериозно отдадени на образованието си. На минаване покрай тях Чарли се засмя — тя говореше за световните фондови пазари, а Адам изглеждаше нервен. Красивата французойка направо го бе сложила в малкия си джоб и въпреки че бе толкова млада, той въобще не можеше да й съперничи.

Силвия и Грей прекараха следобеда в разговор за изкуството, доволни, че никой не ги прекъсва. Минаваха от един исторически период на друг, правеха съпоставки между политика и изкуство. Чарли наблюдаваше всички с бащинско задоволство, грижеше се да не им липсва нищо и да се чувстват на борда като у дома си.

Денят беше толкова красив, че гостите приеха поканата на домакина да вечерят на палубата. Наближаваше полунощ, когато яхтата приближи бавно до кея след кратко спиране за още едно плуване — на лунна светлина. За пръв път от сутринта Силвия и Грей замълчаха и просто се наслаждаваха на водата. Тя беше отличен плувец и явно знаеше какво прави, независимо дали се отнася до изкуство или спорт. Грей никога не бе срещал жена като нея. Докато плуваха към яхтата, му се дощя да бе тренирал повечко. Не му се случваше да мисли често за това. Но тя бе в отлична форма и почти не се бе задъхала, когато се качиха на борда. За жена на нейната възраст, а дори и за по-млада, изглеждаше страхотно по бикини, но явно не отдаваше голямо значение на външността, за разлика от племенницата си, която неуморно флиртуваше с Адам. Силвия не й каза нищо, добре осъзнаваше, че тя вече е голяма жена и е свободна да прави каквото си пожелае. Нямаше навик да направлява живота на другите. Племенницата й сама си бе господарка.

Преди да си тръгнат, Силвия попита Грей дали би искал на следващата утрин да отидат заедно до „Сан Джорджо“. Каза, че е ходила много пъти, но никога не й омръзва. Той прие с готовност и се уговориха да се срещнат на пристанището в десет. В поканата й нямаше скрит подтекст — тяхното зараждащо се приятелство бе основано най-вече на споделената любов към изкуството. Тя му каза, че заминава на по̀ следващия ден, и Грей беше щастлив, че ще има възможност да я види преди това.

— Колко мили и приятни хора — отбеляза Чарли, след като гостите си тръгнаха.

Адам и Грей охотно се съгласиха с него. Прекараха чудесен ден и още по-чудесна вечер. Разговорите бяха занимателни, плуването — неповторимо забавление, храната — обилна, а новите им приятели — необикновено интелигентни и интересни.

— Забелязах, че племенницата на Силвия няма да прекара нощта тук — подразни Чарли Адам, който изглеждаше малко разочарован. — Не се ли опита да я свалиш?

— Не съм сигурен, че съм достатъчно умен, за да имам успех пред нея. С това момиче имам чувството, че не съм завършил „Харвард“, а едва съм изкарал гимназия. Като нагазихме в правните теми и започнахме да обсъждаме недостатъците на американската правна система и конституционното право, толкова противоположни на френската законодателна система, се почувствах като пълен глупак. Изобщо забравих за всякакви свалки, а когато се сетих, бях прекалено изтощен за каквото и да било. Тя може да скрие шапката на най-големите умници, които познавам. Би трябвало да излиза с някой от моите професори в „Харвард“, а не с мен.

Странно, но му напомняше малко за Рейчъл, когато бяха млади — бившата му съпруга беше дяволски умна и самоуверена, дипломира се по право в „Харвард“ с пълно отличие. Приликата бе угасила сексуалния му плам и той реши да не сваля момичето — щеше да му струва прекалено много усилия, а и отдавна бе забравил половината от нещата, за които тя го питаше. През целия ден, както и вечерта бе кръстосвала шпаги с него на интелектуалното поле. Отначало му хареса и го прие като предизвикателство, но накрая се умори и се почувства стар. Отдавна бе отвикнал от подобни занимания. Беше много по-лесно да купи имплантанти и нов нос на някое младо момиче, отколкото да му съперничи по ум. Това го караше да се чувства невеж, мачкаше егото му и определено не му действаше като афродизиак. За разлика от Грей, който бе очарован от разговора с леля й и се чувстваше въодушевен и запален от становищата, които бяха обменили, от нещата, които бе научил от нея. Силвия имаше задълбочени познания по много предмети и най-вече в областта на изкуството, което беше нейната страст, както и неговата. Но Грей не искаше да прави секс с нея, въпреки че я намираше за красива и привлекателна. Искаше само да я опознае по-добре, да разговаря с нея колкото може по-дълго. Беше във възторг от срещата им.

Тримата мъже пийнаха по чаша вино и изпушиха по една ароматна пура на палубата, преди да се приберат по каютите си щастливи, отпочинали и доволни. Нямаха планове за следващия ден и Адам и Чарли решиха да спят до късно. Грей вече очакваше с нетърпение разходката със Силвия и посещението на църквата „Сан Джорджо“. Спомена го на Чарли, докато слизаха по стълбичката към долната палуба, и приятелят му остана доволен. Знаеше, че Грей води самотен живот, и смяташе, че Силвия Ренълдс би могла да му бъде добра и полезна приятелка. Той толкова упорито се бе трудил и беше толкова талантлив, че Чарли се надяваше един ден да пробие. Вярваше, че Силвия може да го представи на подходящите хора от света на изкуството в Ню Йорк. Може и да не събуждаше романтични желания у Грей, нито пък беше жена, в която той би се влюбил, но Чарли бе убеден, че би била страхотна приятелка. На него самият му беше приятно да разговаря с нея. Беше културна и образована, но без надута показност. Според него беше много мила и остана доста изненадан, че нямаше връзка с някого от компанията. Силвия беше хубава жена и мнозина мъже, особено европейци, биха я харесали. Макар и само с три години по-голяма от него, тя беше с петнайсет години по-възрастна от жените, с които той обикновено излизаше. Животът не беше честен спрямо жените на нейната възраст, особено в Щатите. Най-много се търсеха и ценяха жените между двайсет и трийсет години. Жените на възрастта на Силвия биха привлекли малцина мъже и то такива, които не биха се почувствали застрашени от интелекта и способностите им. Момичетата, с които обикновено имаше връзка Адам, се смятаха за значително по-желани, отколкото жени с интелекта на Силвия. Чарли знаеше, че в Ню Йорк има много жени като нея, както в Париж или навсякъде по света. От тях се излъчваше атмосфера на независимост и самоувереност, те не се плашеха от самотата и се чувстваха добре и без постоянното присъствие на мъж до себе си. Силвия, изглежда, изобщо не се притесняваше от това и беше очевидно, че е съвсем искрена и не се преструва заради тях или който и да било друг. Чарли бе споделил мнението си за нея с Грей, докато предишната вечер пушеха пурите си.

На следващата сутрин, докато се изкачваше заедно с нея по хълма към църквата „Сан Джорджо“, Грей установи, че приятелят му не беше сгрешил в преценката си за Силвия.

— Не си омъжена, нали? — попита той предпазливо, любопитен да узнае повече за нея, а не само да чуе обясненията й за историческото място, което посещаваха; тя беше интересна жена и той искаше да й стане приятел.

— Не, веднъж вече бях — отвърна тя, внимателно подбирайки думите си. — Харесваше ми, когато бях омъжена, но не съм сигурна, че някога отново бих се омъжила. Понякога ми се струва, че харесвам обвързването и семейния живот повече от конкретния мъж. Бившият ми съпруг беше художник, абсолютно обсебен от собствената си персона. Според него целият свят се въртеше около него. Аз го обожавах почти толкова много, колкото той сам се обожаваше. Нищо друго не съществуваше за него — изрече тя с равнодушен тон. Не се усещаше горчивина, просто бе приключила с това и Грей го разбра. — Нито децата, нито аз, нито който и да било друг. Сякаш той беше центърът на вселената. След известно време човек се уморява от подобен нарцисизъм. При все това сигурно още щях да съм омъжена за него, ако не ме бе напуснал заради друга жена. Беше на петдесет и пет, аз — на трийсет и девет; прекалено стара, поне в неговите очи. Тя беше на деветнайсет. Първоначално ударът за мен беше голям. Те се ожениха. През следващите три години им се родиха три деца, след което той напусна и нея. Нашият брак поне продължи доста по-дълго — двайсет години. А тя успя да го задържи само четири.

— Предполагам, че я е напуснал заради някоя дванайсетгодишна? — саркастично подхвърли Грей, неочаквано почувствал се силно разгневен.

Струваше му се, че съпругът й е постъпил много зле, изоставяйки я без никакви пари, сама с две деца. Но тя бе заминала за Ню Йорк и бе успяла да се справи сама.

— Не, последната беше на двайсет и две. Твърде стара според неговите стандарти. Аз бях на деветнайсет, когато се оженихме, и следвах история на изкуството в Париж. Последните му две съпруги са манекенки.

— Вижда ли се с децата?

Тя се поколеба, преди да отговори, сетне поклати глава. Изглежда, темата беше твърде болезнена за нея.

— Не, за девет години ги потърси два пъти. Те го преживяха много трудно. Миналата година почина. Смъртта му остави много въпроси без отговор за децата ми, като например какво са означавали за него, ако изобщо са означавали нещо. А у мен остана тъга. Аз го обичах, но с неговата самовлюбеност нямахме шанс. В края на краищата подобни хора ценят и обичат единствено себе си. Просто не им остава любов за другите.

Каза го без огорчение и озлобление, като съобщение на обикновен факт. Тонът й бе тъжен, но без омраза.

— Мисля, че съм срещал подобни случаи. — Грей не навлезе в подробности с какви психически болни жени се е забърквал. Щеше да му е трудно да й обясни, а и тя сигурно щеше да му се присмее, както всички останали. Само той можеше да разбере лудостта, царяща в личния му живот. — Никога ли не си изпитвала желание да опиташ отново с някой друг?

Знаеше, че проявява любопитство, но му се струваше, че тя няма нищо против. Силвия беше удивително честна и откровена със себе си и той й се възхищаваше за това. Човек оставаше с впечатлението, че тя не таи тъмни тайни, не крие нищо. Не е объркана относно това коя е, какво иска от живота или в какво вярва, макар че навярно в душата й бяха останали белези от минали болки и страдания. Всички хора на тяхната възраст ги имаха и никой не бе изключение.

— Не, никога не съм имала желание отново да се омъжа. А на моята възраст не виждам смисъл да го направя. Не искам повече деца, поне не мои. Не бих имала нищо против нечии други деца. Бракът е почитана институция и аз вярвам в нея, както и в целите й. Просто не смятам, че е удачна за мен. Вероятно не е. Не мисля, че бих имала куража отново да се омъжа. След развода си живях с един мъж шест години. Той беше изключителен човек и забележителен творец — скулптор. Страдаше от силна депресия, но отказваше да взема лекарства. Всъщност беше алкохолик и животът му бе пълна бъркотия. Независимо от всичко аз го обичах, но разбирах, че връзката ни е невъзможна. Нямаше никакво бъдеще.

Замълча за миг, докато той изучаваше лицето й. Имаше някаква мъка, стаена под спокойното й изражение, и му се искаше да разбере какво я причинява. Усещаше, че ако иска да опознае Силвия, трябва да узнае края на историята.

— И ти го напусна? — попита предпазливо, докато приближаваха църквата.

— Не, не го напуснах. Навярно трябваше да го сторя. Може би тогава той щеше да спре да пие или щеше да започне да си взима лекарствата, а може би — не. Кой знае? Трудно е да се каже. — Звучеше спокойно и тъжно, сякаш се е примирила с ужасната трагедия и неминуемата загуба.

— Той ли те напусна?

Грей не можеше да си представи, че някой ще й го причини и то два пъти. Но на този свят имаше доста странни хора, които пропиляваха дадените им възможности, сами се проваляха и разрушаваха живота си. Нищо не можеше да се направи за това. Беше го научил през годините.

— Не, самоуби се — тихо промълви Силвия. — Преди три години. Беше ми нужно доста време, за да го преживея и да се примиря със случилото се. Стана още по-трудно, когато Жан-Мари, бащата на децата ми, почина миналата година. Загубата му отвори отново старите рани, предполагам, че скръбта и болката въздействат по този начин. Но се случи и аз нищо не мога да променя, без значение колко силно го обичах. Той просто не можеше да продължава, а аз бях безсилна да му помогна. Много е трудно да се живее с това.

Но той усещаше по гласа й, че се бе справила. Беше преживяла много изпитания и накрая бе оцеляла. И докато я гледаше в този момент, Грей бе сигурен, че тя е жена, която е родена, за да оцелява. Искаше му се да я прегърне и да я притисне до гърдите си, но не я познаваше достатъчно. А и не искаше да се натрапва в болката й. Знаеше, че няма право на това.

— Съжалявам — изрече меко, но в тази дума се съдържаха толкова много чувства.

След всички луди, с които се бе забърквал и които бяха превръщали всеки миг от живота му в драма, сега пред него бе една жена, напълно нормална и разумна, преживяла истинска трагедия и при все това не бе позволила това да я съсипе и унищожи.

— Благодаря ти.

Силвия му се усмихна, докато влизаха в църквата. Поседяха притихнали вътре доста дълго време, а после я обиколиха отвътре и отвън. Сградата беше красива, строена през дванайсети век. Силвия му показа неща, които той не бе забелязал досега, макар че бе идвал тук много пъти. Минаха два часа, преди отново да се запътят към пристанището.

— Какво представляват децата ти? — с любопитство попита той.

Беше интересно да мисли за нея като за майка, след като изглеждаше толкова независима и цялостна. Предполагаше, че е добра майка, макар че не му се искаше да се задълбочава в това. Предпочиташе да я възприема единствено като своя приятелка.

— Интересни. Умни — без излишна скромност отвърна тя. В гласа й прозвуча истинска гордост, което го накара да се усмихне. — Дъщеря ми е художник, учи във Флоренция. Синът ми следва древногръцка история. В някои отношения прилича на баща си, но е много по-добър, слава богу. Дъщеря ми е наследила от него таланта, но нищо друго. Много прилича на мен. Може да управлява света и навярно ще го стори. Надявам се един ден да ме наследи в галерията, но не съм сигурна, че ще го пожелае. Тя си има свой живот и свои цели. Но гените са удивително нещо. Откривам и себе си, и баща им в тях, дори в любимите им сладоледи или цветове. Изпитвам огромно уважение към гените, след като съм родила и отгледала две деца. Не съм сигурна дали това, което правим като родители, наистина има някакво значение или им влияе.

Спряха пред малко кафене и той я покани да изпият по чаша.

— Ами ти? — попита Силвия, след като се настаниха на масата. — Защо нямаш семейство?

— Ти сама го каза току-що. Гените. Аз съм осиновен, нямам представа кои са родителите ми и какво съм наследил. Това ме ужасява. Ами ако сред предците ми има убиец? Имам ли право да прехвърля това бреме на друго човешко същество? Освен това животът ми като дете беше пълна лудница. Израснах с мисълта, че детството е някакъв вид проклятие. Не бих могъл да го причиня на някой друг.

След това й разказа нещичко за детството си. За скитанията из Индия, Непал, Карибите, Бразилия, джунглите на Амазонка. Животът му приличаше на околосветска обиколка с двама родители, които нямаха представа какво правят, почти непрекъснато замаяни от наркотиците, докато накрая откриха Бога. Имаше доста за обясняване, но той се постара да й даде най-сбита представа, а тя бе заинтригувана от разказа му.

— Е, някой от предците ти трябва да е бил талантлив художник. А това не е чак толкова лошо наследство.

— Обаче само Бог знае какво още има. През живота си съм познавал твърде много побъркани хора — родителите ми, жените, с които съм имал връзка. Не бих си позволил да имам дете от нито една от тях. — Грей беше откровен с нея, както и тя с него.

— Толкова зле ли беше? — усмихна му се тя.

Разказът му не я бе изплашил. Изпитваше единствено дълбоко съчувствие към него. Беше имал труден живот като дете, а оттогава бе усложнявал нещата по свой избор. Ала началото не бе негов избор, а на съдбата.

— Много зле — усмихна се Грей. — През целия си живот се опитвам да спасявам другите. Един Бог знае защо. Може би това е мисията ми на тази земя, за да изкупя греховете си.

— И аз смятах така. Приятелят ми, скулпторът, беше частица от това изкупление. Исках да се чувства добре, всичко да е наред в живота му и така и не успях. Никога не можеш да оправиш живота на друг човек. — Също като него и тя бе достигнала до тази истина по труден начин. — Странно е, че когато хората се отнасят лошо към нас, ние се чувстваме отговорни и поемаме тяхната вина. Никога не съм разбирала защо, но изглежда, че така става — заключи мъдро Силвия; беше ясно, че доста е мислила по въпроса.

— И аз започнах да го осъзнавам — тъжно кимна събеседникът й.

Беше го срам да признае колко неуравновесени и объркани бяха всички жени в живота му, да уточни, че след всичко, което бе направил за тях, почти всички накрая го зарязваха заради друг мъж. До известна степен, макар и без такива крайности, Силвия бе преживяла почти същото. Но изглеждаше много по-спокойна и по-уверена от него.

— Ходил ли си на терапия? — прямо го попита тя, сякаш се интересуваше дали е бил по-рано в Италия.

Той поклати глава.

— Не. Изчетох доста книги как да си помогнем сами, аз самият съм духовна личност. Платил съм за безброй часове за лечение на жените, с които съм имал връзка, но никога не ми е хрумвало аз самият да посещавам терапевтични сеанси. Смятах, че аз съм наред, а те са лудите, може би е било тъкмо обратното. По някое време човек е длъжен да се запита защо винаги се забърква с подобни хора. Никога не може да се очаква да излезе нещо добро. Те просто са прекалено откачени.

Грей се усмихна, а Силвия се засмя. Тя също бе стигнала до подобно заключение и затова не бе имала сериозна връзка след самоубийството на скулптора.

Бяха й нужни две години, за да го осъзнае и то благодарение на терапевта си. През последните шест месеца бе излизала няколко пъти с мъже — единият беше по-млад художник, едно голямо разглезено дете, и два пъти с мъже, които бяха с двайсетина години по-възрастни от нея. Но след тези срещи бе осъзнала, че е надраснала този етап от живота си, а и двайсет години бе твърде голяма разлика. Мъжете на нейната възраст се интересуваха от по-млади жени. След това имаше няколко уредени срещи, които бяха истинска катастрофа. В момента смяташе, че е най-добре да бъде сама. Не й харесваше, липсваше й топло мъжко тяло, до което да се сгуши през нощта. Сега, когато децата й ги нямаше, почивните дни й се струваха мъчително самотни, а се чувстваше още твърде млада, за да се откаже завинаги да има мъж в живота си. Но двамата с терапевта й бяха обсъдили вероятността никога да не се появи подходящият човек и тя искаше да свикне с това и да го приеме спокойно. В същото време не желаеше някой да преобърне живота й. Връзките бяха прекалено сложни и объркани, а самотата — твърде тежка. Силвия се намираше на кръстопът — нито беше млада, нито твърде стара. Твърде стара, за да се забърка с неподходящ мъж или с личност с труден характер, но твърде млада, за да се примири със самотата до края на дните си. Обаче осъзнаваше, че последното не е изключено. Тази перспектива донякъде я плашеше, но повече се страхуваше от нова трагедия или катастрофа. Опитваше се да живее ден за ден, затова в живота й нямаше мъж и пътуваше с приятелите си. Сподели всичко това с Грей спокойно, без да се притеснява, без патос, отчаяние и тъга. Беше жена, която се опитваше да изгради живота си, и бе напълно способна да се грижи за себе си. Той я слушаше, без да откъсва поглед от лицето й, а накрая поклати глава.

— Може би всичко това ти звучи прекалено ужасно или налудничаво? — попита Силвия. — Понякога и аз самата се чудя.

Беше удивително честна с него — едновременно силна и уязвима, което го смайваше. Никога досега не бе срещал човек като нея, мъж или жена, и му се искаше да я опознае по-добре.

— Не, не ми звучи ужасно. Явно е трудно, но е истинско. Животът е трудна реалност. Струваш ми се напълно нормална и разумна. Във всеки случай много по-нормална от мен самия. И дори не ме питай за жените, с които съм се забърквал — всички понастоящем са в специализирани заведения, където им беше мястото, когато се запознавах с тях. Не зная какво ме е накарало да си мисля, че мога да се правя на Господ и да променя всичко, което им се е случило. По-голяма част от страданията си ги бяха причинили самите те. Не зная защо си мислех, че заслужавам подобно мъчение, но доста отдавна престана да ми харесва. Повече не мога да живея така, предпочитам да съм сам. — Беше напълно сигурен в думите си, особено след всичко, което тя му бе разказала. Самотата беше за предпочитане пред компанията на лудите жени, с които бе имал връзка. Сега беше самотен, но в живота му нямаше лудост. Възхищаваше й се за това, което правеше и на което се бе научила, и искаше да следва примера й. За него Силвия Ренълдс беше олицетворение на здравия разум. Докато я слушаше, не можеше да реши дали я желае като жена или просто като приятелка. И двете възможности му се струваха добри. Тя беше много красива жена, но най-много ценеше приятелството й. — Може би, като се приберем в Ню Йорк, някой път ще отидем заедно на кино? — предложи предпазливо.

— С удоволствие — непринудено отвърна тя. — Обаче те предупреждавам, че имам лош вкус по отношение на филмите. Децата ми никога не ходят с мен на кино. Мразя чуждестранните филми и филмите за изкуство, секс, насилие, тези с тъжен край или глупавите комедии. Обичам филмите, които разбирам, с хубав край, които ме карат да се смея и да плача и да стоя будна до среднощ. Ако се налага да се питаш какво са искали да кажат създателите на филма, след като излезеш от киносалона, трябва да гледаш този филм с някой друг, не с мен.

— Идеално. Ще гледаме по телевизията повторенията на „Аз обичам Луси“^[1] и ще си вземем филми на Дисни. Ти ще донесеш пуканките, а аз ще осигуря филмите.

— Договорихме се! — усмихна му се Силвия.

След това Грей я изпрати до хотела, а на сбогуване я прегърна и й благодари за прекрасната сутрин, прекарана в нейната компания.

— Наистина ли си тръгваш утре? — с разтревожен вид попита той.

Искаше му се да се видят отново, преди и двамата да напуснат Портофино. Или ако не успеят, да се срещнат в Ню Йорк. Знаеше, че няма да има търпение да й се обади, когато се върне. Никога през живота си не бе срещал жена като нея, никога досега не бе изпитвал такова желание да говори с жена. Беше прекалено зает да ги спасява и не му бе хрумвало да търси приятелка в някоя от многобройните жени, преминали през живота му. А Силвия Ренълдс беше тъкмо такава. На петдесет години, в Портофино, което дори на самия него му се струваше налудничаво, Грей смяташе, че най-после е открил жената на мечтите си. Нямаше представа какво ще каже тя, ако й го признае. Вероятно ще побегне като подгонена от дявола или ще позвъни в полицията. Питаше се дали не е прихванал от лудостта на жените, с които е излизал, или поначало си е бил не по-малко луд от тях. Силвия не беше луда. Тя беше красива, умна, уязвима, открита и истинска.

— Утре си тръгваме — тихо отвърна тя, също натъжена, че се разделят. Чувстваше се малко нервна и притеснена. Въпреки че бе заявила на терапевта си, че е готова за връзка с мъж, сега, когато го бе срещнала, й се искаше да побегне, за да не бъде отново наранена. Но в същото време й се щеше да го види поне още веднъж. Когато му се усмихна, в главата й цареше пълен хаос. — Ще прекараме уикенда в Сардиния, а после ще замина за Париж за срещи с художници. След това ще прекарам една седмица с децата си в Сицилия. Ще се върна в Ню Йорк след две седмици.

— А аз след около три — рече Грей и лицето му засия, когато я погледна. — Мисля, че и ние ще бъдем този уикенд в Сардиния. Тъкмо там смятахме да отидем след Портофино.

След като тя напускаше града, той също искаше да си тръгне, а Чарли и Адам нямаше да имат нищо против.

— Е, това се казва късмет — усмихна му се Силвия, чувствайки се отново млада. — Защо вие тримата не дойдете да вечеряте с нас на пристанището? Вкусни спагети и лошо вино, не точно храната, с която сте свикнали на яхтата.

— Не се впечатлявай толкова. Ако дойдеш някой път на вечеря в жилището ми в Ню Йорк, ще те почерпя с евтино вино, каквото обикновено пия.

— Аз ще донеса виното — обеща тя, — а ти ще сготвиш. Аз съм много лоша готвачка.

— Добре. Хубаво е да зная, че има нещо, което не умееш да правиш. Казвали са ми, че съм почти приличен готвач. Спагети, тако^[2], бурито^[3], гулаш, печено месо, салата, сандвичи с фъстъчено масло и желе, палачинки, бъркани яйца, макарони със сирене. Това са специалитетите ми.

— Палачинки. Обичам палачинки. Винаги ги изгарям и не стават за ядене. — Тя се засмя на себе си, а той се усмихна на перспективата да готви за нея.

— Идеално. Ще гледаме „Аз обичам Луси“ и ще похапваме палачинки. Какъв сладолед би искала за десерт? Шоколадов или ванилов?

— Обилно поръсен с шоколадови пръчици, с планина от къпини или бананов с орехи — с вид на познавач изреди Силвия.

Харесваше й как се чувства с него. Беше едновременно плашещо и приятно. Като вълнуващо пътуване с увеселителното влакче на живота. От дълго време не се бе качвала на него и едва сега осъзна колко много й е липсвало. От години не бе срещала мъж, който толкова силно да я привлича.

— О, боже. Специален сладолед. Какво му е лошото на „Роки Роуд^[4]“?

— Щом ще мрънкаш, аз ще донеса виното и сладоледа.

— И не забравяй пуканките! — напомни й Грей. Нямаше да е изискана вечеря, но беше сигурен, че ще е страхотно. Всичко, което правеше с нея, бе хубаво както днешното посещение в „Сан Джорджо“. — В колко часа ще е вечерята на пристанището? — попита и отново я прегърна.

Беше обикновена приятелска прегръдка — нищо, което да я уплаши или намекне, че вечерята в апартамента му ще е нещо повече от непринудена среща между приятели без обещания за бъдещо обвързване. Това щяха тепърва да открият или решават при по-нататъшните си срещи, ако и двамата го искат. Надяваше се, че ще е така.

— В девет и половина, в „Да Пуни“. — Силвия му се усмихна ведро, помаха и изчезна в хотела.

Грей закрачи бодро към пристанището, където го очакваха моторницата и един от членовете на екипажа.

Усмивката не слезе от лицето му по време на целия път до яхтата и продължаваше да се усмихва, когато Чарли го видя да се качва на палубата. Наближаваше един часа и двамата с Адам го чакаха за обяд.

— Доста дълго време прекара в църквата с жена, която почти не познаваш — шеговито подметна Чарли, докато оглеждаше приятеля си. — Да не й направи предложение?

— Навярно щях, но ме достраша. Пък и тя има две деца, а ти знаеш колко мразя децата.

Чарли се засмя на отговора му и не го взе насериозно.

— Не са деца, а големи хора. Освен това тя живее в Ню Йорк, а те в Италия и Англия. Мисля, че си в безопасност.

— Да, може би. Но децата са си деца, независимо от възрастта.

Идиличните семейни сцени не бяха по вкуса му и Чарли го знаеше. Грей им предаде поканата за вечеря същата вечер и Адам се вгледа по-внимателно в него.

— Има ли нещо между вас двамата?

Изглеждаше изненадан, а Грей се засмя престорено.

Още не бе готов да сподели зараждащите се чувства с тях, а и нищо не се бе случило. Той просто харесваше Силвия и се надяваше и тя да го харесва. Нямаше нищо за разказване.

— Иска ми се. Тя има страхотни крака, но и един фатален недостатък.

— И какъв е той? — заинтригувано попита Чарли.

Женските недостатъци винаги събуждаха интереса му. Той беше обсебен от тях.

— Съвсем нормална е. Боя се, че не е мой тип.

— Да, знаех си — кимна Адам.

Грей им съобщи, че групата заминава на следващия ден за Сардиния, и те решиха да последват примера им. Портофино беше очарователен град, но без компания нямаше да е толкова забавно. Чарли предложи да потеглят след вечеря и да пътуват през нощта. Ако вдигнат котва в полунощ, щяха да пристигнат в Сардиния на другия ден тъкмо навреме за вечеря. Щеше да е забавно да се срещнат с новите си познати в Порто Черво и да прекарат уикенда заедно. В случай че промени решението си, Адам щеше да има възможност да се пробва отново да свали племенницата на Силвия. Но дори и да не станеше, хората бяха интересни и с тях беше весело.

Чарли съобщи на капитана плана им и той се зае да организира екипажа. Нощните плавания бяха много по-лесни за пътниците, но по-тежки за моряците. Капитанът каза, че ще поспи, докато Чарли и приятелите му вечерят на брега, и ще вдигнат котва веднага щом се върнат на борда. Обеща, че ще пристигнат в Сардиния на вечерта на следващия ден.

По време на вечерята Грей каза на Силвия за намеренията им, а тя му се усмихна, питайки се какво е казал на останалите и леко засрамена от привличането, което изпитваше към него. От години не се бе чувствала по този начин, но още не бе готова да го признае пред Грей. Сега обаче усещаше, че чувствата им са взаимни и той също я харесва. Сякаш отново беше младо момиче.

Вечерята мина много приятно. Силвия седеше на масата срещу Грей, но нито думите, нито държанието й издаваха какво изпитва към него. Когато си тръгваха, го целуна по бузата, както и двамата му приятели, и обеща на следващия ден да се срещнат за вечеря в яхтклуба в Порто Черво. Грей се извърна, за да я погледне още веднъж, но тя не се обърна. Говореше оживено с племенницата си, докато се спряха да си купят сладолед на площада и Грей за пореден път отбеляза, че Силвия има много хубава фигура. И забележителен ум. Не беше сигурен кое от двете му харесва повече.

— Тя те харесва — отбеляза Адам, когато се качиха в моторницата.

Забележката му им напомни за младежките увлечения в гимназията и Чарли се засмя.

— Аз също я харесвам — предпазливо призна Грей, докато се настаняваше на пейката.

— Искам да кажа, че тя наистина те харесва — подчерта Адам. — Мисля, че иска да си легне с теб.

— Тя не е от този тип жени — възрази Грей с каменно изражение.

Искаше да я защити от коментарите на Адам, които внезапно му се сториха груби и неуважителни.

— Не ми ги пробутвай тия. Тя е красива жена и със сигурност си ляга с някого. Този някой може и да си ти. Или смяташ, че е твърде стара за теб?

Адам се замисли над въпроса си, а Грей поклати глава.

— Не е твърде стара. Казах ти — прекалено е нормална.

— Да, предполагам, че е такава. Но дори нормалните жени обичат да спят с мъже.

— Ще го имам предвид, в случай че попадна на някоя друга от тази порода — отвърна Грей и се усмихна на Чарли, който ги наблюдаваше с интерес.

Той също започваше да се пита дали не се заражда нещо между новата им позната и приятеля му.

— Не се тревожи, едва ли ще срещнеш — засмя се Адам, докато тримата се качваха на борда на „Блу Мун“.

Чарли им наля по чаша коняк преди лягане. Настаниха се в задната част на палубата, обляна от лунна светлина. Моряците вдигнаха котвата и яхтата отплава. Грей наблюдаваше сребристите лъчи, танцуващи по водната повърхност, мислеше си за Силвия в хотелската й стая и му се искаше да е там с нея. Не вярваше, че ще има късмет да му се случи подобно нещо, но може би някой ден… Първо щяха да се срещнат на палачинки и сладолед в Ню Йорк. А след това — кой знае? Сега обаче им предстоеше уикенд в Сардиния. За пръв път от дълго време Грей отново се чувстваше като момче. Едно петдесетгодишно момче и едно невероятно четирийсет и девет годишно момиче.