Даниел Стийл
Опасни мъже (17)

17.

Грей се обади на Чарли в офиса му седмица преди Деня на благодарността. Стори му се, че приятелят му е необичайно потиснат.

— Какво ще правиш за Деня на благодарността?

— Нищо — отвърна Чарли.

Винаги се чувстваше зле по празниците и мразеше да прави планове. За него те бяха символ на семейството — близките се събираха заедно, за да споделят обич и топлина. А за нещастниците, които нямаха семейства, оставаше смразяващата и горчива реалност на това, което са изгубили и което никога повече няма да имат.

— Със Силвия си мислехме дали не би искал да ни дойдеш на гости за вечеря. Тя ще приготви пуйка, така че храната ще е вкусна и ще става за ядене.

Чарли се засмя.

— С удоволствие ще дойда.

За него това бе най-лесното и безболезнено решение — да прекара празника с приятеля си.

— Ако искаш, можеш да доведеш Каръл.

— Благодаря за поканата, но няма нужда — отвърна сковано Чарли.

— Тя други планове ли има? — Грей усещаше, че нещо не е наред.

— Предполагам. Всъщност не зная.

— Това не ми прозвуча добре — разтревожи се Грей.

— Не е. Преди две седмици се скарахме много лошо. С Каръл се разделихме. Беше ни приятно заедно, но не продължи дълго.

— Съжалявам да го чуя. Явно си открил някой фатален недостатък.

Винаги ставаше така. Щеше да бъде чудо, ако Чарли не се разочароваше.

— Би могло да се каже. Тя ме излъга. Не мога да съм с жена, на която нямам доверие.

— Предполагам, че не.

Грей го познаваше достатъчно добре, за да знае, че след като Чарли се натъкваше на поредния фатален недостатък у партньорката си, връзката им автоматично се прекъсваше. Завинаги приключваше. Грей го покани за шест у Силвия, побъбриха още няколко минути и затвориха. Същата вечер Грей съобщи лошите новини на Силвия и тя също се натъжи.

— Той винаги прави така — заключи с нещастен вид Грей. — Винаги търси нещо, каквото и да е то, с което да докаже, че въпросната жена не е светица, не може да ходи по вода и — бам! — всичко приключва и той затръшва вратата. Просто не може да прости на жените техните несъвършенства или да приеме, че въпреки това може да ги обича и да бъде обичан. Толкова се страхува, че може да бъде наранен или те ще умрат, или ще го изоставят, че и при най-малкия гаф от страна на жената бърза да си тръгне. Бил съм свидетел как го прави безброй пъти.

— Явно и тази е сгафила — поклати глава Силвия.

Макар че не познаваше добре Чарли, имаше чувството, че са близки, тъй като Грей говореше много за него. Двамата бяха по-скоро като братя, не само приятели. И Чарли, и Грей нямаха други близки. Грей й бе казал, че някъде по света има доста по-малък брат, когото родителите му също са осиновили, но не го е виждал от години и не знае къде е. Чарли му беше брат по сърце. А след като знаеше какво е преживял, не й бе трудно да се досети какво се случваше всеки път. Той се ужасяваше, че жената, с която има връзка, ще го изостави, и затова пръв я зарязваше.

— Той не иска да се промени поне малко, не желае да занижи очакванията си. — И Силвия, и Грей знаеха от опит, че в една връзка винаги се налагаше да се правят компромиси. — Каза, че го била излъгала. По дяволите, че кой не го прави понякога? Случва се. Хората грешат.

Силвия кимна, но бе любопитна да разбере какво се бе случило.

— За какво го е излъгала?

— Не ми каза. Ако съдя по досегашния си опит, едва ли е нещо важно, но той го използва като повод или по-скоро като извинение, за да заяви, че щом е излъгала за нещо дребно, ще го направи и за нещо важно. Обикновено е така. Прилича на кабуки^[1]. Крещи, гримасничи, все едно е шокиран до дъното на душата си. Започва да сипе глупости от рода на: „Не мога да повярвам!“, „Как е могла!“… и прочее. Повярвай ми, всичко ми е до болка познато. Жалко. Накрая ще остане завинаги съвсем сам. Всъщност май вече е така.

— А може би иска точно това — замислено отбеляза Силвия.

— Не искам да става така.

Грей се усмихна тъжно. Искаше приятелят му да е щастлив, както бе той напоследък. Всичко между него и Силвия беше прекрасно и така бе от първия ден на срещата им. Понякога се смееха, че нямат никакви сериозни разногласия и дори още не се бяха скарали. Знаеха, че рано или късно и това ще стане, но засега се разбираха чудесно. Изглежда, си пасваха идеално във всяко едно отношение. Меденият им месец беше в пълен разцвет.

Вечерта на Деня на благодарността Чарли пристигна точно в шест часа. Носеше две бутилки отлежало червено вино, бутилка „Кристал“^[2] и още една „Шато д’Икюе“. Имаше всички предпоставки за една приятна вечер — отлични напитки, вкусна храна, добри приятели.

— Господи, Чарли, можеш да отвориш магазин за алкохол! — възкликна Силвия. — Всичко е страхотно!

— Реших, че тъй и тъй утре всички ще имаме махмурлук, поне да е от качествен алкохол.

Силвия беше облечена в черни кадифени панталони, бял пуловер, а дългата й черна коса бе стегната в елегантен кок. На ушите й блестяха изящни златни обици с малки диаманти. Усмихваше се нежно всеки път, щом погледът й срещнеше този на Грей. Чарли никога не бе виждал приятеля си толкова щастлив и това го трогна дълбоко. Нямаше и следа от истеричките и ненормалните им бивши гаджета, от лудите, които заплашваха да го убият, които го изоставяха заради някой друг или се опитваха да изгорят картините му. Силвия беше жена, с която всеки мъж би бил щастлив. За всеки, който ги видеше заедно, беше ясно колко много обича Грей и колко силно държи на него. Чарли с радост наблюдаваше как тя се отнася с него като с крал. Сърцето му се стопляше, като ги гледаше, но в същото време се чувстваше още по-самотен и нещастен. Когато е с двама души, които се обичат толкова силно, третият винаги е обречен да чувства още по-осезателно липсата на сродна душа. Силвия бе приготвила с помощта на Грей много вкусна вечеря. Масата изглеждаше много красиво със снежнобялата ленена покривка, сребърните прибори и кристалните чаши, а в средата бе поставена купа с цветя, които Силвия сама бе аранжирала. Грей сияеше от щастие, сгрян от топлината на нейната любов.

Темата за Каръл не бе повдигната до средата на вечерята. Чарли изобщо не я спомена, но Грей повече не можа да издържи на напрежението.

— И така какво стана с Каръл? — Опита се да прозвучи небрежно, но без особен успех и Силвия го стрелна с поглед. Знаеше, че за Чарли това е болезнена тема, и смяташе, че Грей не бива да го разпитва. Но вече бе твърде късно да го спре. Чарли не реагира и Грей продължи: — За какво те излъга?

— О, за нещо съвсем дребно — като например коя е всъщност. Дори не ми е казала истинското си име. Очевидно предпочита да крачи инкогнито в този живот и не е сметнала за необходимо да ми каже истината.

— Боже, това е много лошо. Да не би да се крие от някое старо гадже? Някои жени го правят.

Грей се опитваше да я извини. Като знаеше колко много я харесваше Чарли, му беше мъчно за поредната пропиляна възможност. Заради Чарли, ако не заради друго, си заслужаваше да се даде шанс на връзката им. Но от ледения тон на приятеля му ставаше ясно, че усилията на Грей са доста позакъснели.

— Не — бавно отвърна Чарли, — тя се крие от себе си.

— Аз съм го правил, както и ти. А някои хора го правят през целия си живот.

— Предполагам, че тъкмо това е и нейното намерение. Открих го съвсем случайно. Отначало помислих, че е фалшифицирала автобиографията и препоръките си. Оказа се, че е доста по-сложно. Тя е скрила самоличността си от всички. Преструва се на обикновено момиче, което мрази бляскавия светски живот и уважава само хора, които работят, за да помагат на най-бедните и онеправданите, както самата тя, което е достойно за възхищение. Но в нейния случай скромният й произход се оказа пълна измама. Тя ме накара да се чувствам виновен заради това, което съм, заради живота, който водя, заради средата, в която съм се родил. Аз дори се страхувах да й призная за яхтата.

— Е и? Тя не е такава, за каквато се представя. Да не е предрешена принцеса?

На Грей не му се струваше чак толкова голямо престъпление. Но за Чарли явно беше.

— За бога, оказа се, че тя е Ван Хорн! Тя е също толкова „шик“, колкото съм и аз, ако предпочиташ да го наречеш по този начин. Не си дадох труда да й го спомена, но доколкото си спомням, яхтата на дядо й е по-голяма от моята.

— За онези Ван Хорн ли става дума? — Грей изглеждаше изненадан.

— Да.

Чарли произнесе думата така, сякаш Каръл бе правила секс с най-добрия му приятел във фоайето на хотел „Плаза“, докато са я снимали за всички национални кабелни телевизионни мрежи.

— Леле! Много впечатляващо. Имам предвид тази работа с Ван Хорн. Мамка му, Чарли, че така нещата стават много по-лесни за теб! Защо, по дяволите, си толкова ядосан? Няма да си играеш на Пигмалион, което щеше да ти е доста трудно. Нали се сещаш: „Не можеш да направиш копринена кесия от свинско ухо“^[3] и прочее, макар че много хора са се опитвали, но е дяволски трудно и обикновено не се получава. Тя си има родословно дърво, което може дори да е по-добро от твоето. Това ли те притеснява? — съвсем погрешно предположи Грей, а Силвия потръпна.

— Не, разбира се, че не. Не й завиждам за произхода. — Чарли изглеждаше раздразнен. — Но никак не ми харесва това, че ме излъга. Направи ме на глупак. Аз си въобразявам, че тя се притеснява от моя свят, ходя на пръсти край нея и й се извинявам, че съм богат, а се оказва, че тя е израснала в същия този свят. Може и да не го харесва, но там се е родила и там е отраснала. Или по-простичко казано — пълни дивотии. Цялата тази привидна простота и обикновеност в нейния случай е пълна измама! — Изрече го с толкова яд и възмущение, че Грей се засмя.

— Не се притеснявай да ни кажеш какво наистина мислиш — подразни го той. — Добре, тя се е престорила на обикновена жена. И какво от това? С име като нейното нямаше да й е лесно да си върши работата. Нито пък с име като твоето. Може би просто не желае да се прави на госпожа Щедрост, слязла при масите от божествените висини. Просто иска да бъде една от тях, да я приемат според това, което върши, а не заради името й. Можеш ли да я обвиняваш за това, Чарли?

— Да, мога. Щом иска, нека да лъже хората, с които работи. Но не биваше да лъже мен. Тя ми каза, че живее в малък апартамент, състоящ се от една стая. По дяволите, та тя живее в голяма каменна къща от кафяв пясъчник за десет милиона долара в Ъпър Ийст Сайд!

— Ама наистина, колко отвратително от нейна страна — язвително отбеляза Грей. — Направо съм шокиран! А ти колко мислиш, че струва днес твоят апартамент на Пето авеню с изглед към парка? Пет милиона? Десет? Я да видим, колко плати за „Блу Мун“? Не мога да си спомня. Петдесет милиона? Или май бяха шейсет?

— Не става дума за това! — изгледа го кръвнишки Чарли. — Важното е, че след като ме е излъгала за името си, за това къде е отраснала, ще ме излъже и за нещо друго и навярно вече го е сторила.

— А може би не — безцеремонно заяви Грей. Цялата работа му приличаше на буря в чаша вода. За сметка на Каръл. Чарли я бе заклеймил и бе изхвърчал от живота й. На Грей не му се струваше честно. Но с Чарли винаги ставаше така. И в крайна сметка, макар че не го осъзнаваше, губещият винаги беше той самият. А в този случай още повече и Грей го виждаше съвсем ясно. През последните няколко месеца възгледите му за живота напълно се бяха променили. — Може би тя просто е искала да бъде като останалите. Ти не го ли искаш понякога? Винаги ли искаш да бъдеш Чарлс Харингтън? Обзалагам се, че не. По дяволите, Чарли, дай й шанс. Добре, почувствал си се глупаво, когато си разбрал коя е. Но нима това е толкова ужасно? Наистина ли не можеш да й го простиш? За бога, да не би самият ти да си идеален?

— Аз не лъжа хората, които обичам. Не лъжа приятелите си. Никога не съм те лъгал.

— Добре, затова с теб се обичаме. Но веднага ще ти заявя, че няма да напусна Силвия, за да се омъжа за теб.

— По дяволите! — засмя се Чарли. — А аз толкова се надявах, че ще го направиш. — Погледна към Силвия. — Извинявай, Силвия, но аз го срещнах първи.

— С радост ще го споделя с теб — честно го увери тя и реши да изкаже мнението си, независимо дали бе желано или не. — Нямам намерение да се бъркам в личния ти живот и разбирам гледната ти точка. Винаги реагирам, когато хората правят нещо, което не ми харесва. Предполагам, че все има нещо скрито, нещо като прословутата теория за „върха на айсберга“, но ми се струва, че тя е свестен човек, и смятам, че донякъде е права. Когато става дума за хора като теб и нея, никога не можеш да си сигурен, че другите са искрени и почтени в намеренията си. Мисля, че Грей е прав, тя може би просто е искала да отгърне нова страница в живота си. Би трябвало да ти каже истината и то навярно по-рано. Жалко, че си го открил сам и то по този начин. Но съдейки по това, което си ни разказвал за нея, тя изглежда прекрасна жена и явно имате много общи неща. Може би трябва да й дадеш още един шанс. Понякога всички имаме нужда да останем известно време насаме със себе си, да осмислим нещата. А и винаги можеш да си тръгнеш, ако откриеш още нещо, което не ти харесва. Няма да се обвързваш до живот. Във всяка връзка се налага да се правят компромиси и всички го знаем. За съжаление никой от нас не е идеален. Трябва да умеем да прощаваме. В крайна сметка става дума да се претеглят нещата, които харесваме у даден човек, и тези, които не харесваме. Ако везните наклонят в положителната посока, то можем да пренебрегнем някои несъвършенства. А на мен ми се струва, че преди това да се случи, е имало доста неща у нея, които са ти харесвали.

Силвия замълча, а Чарли я погледна. Тя видя огромната тъга, стаена в очите му. Той се извърна, за да прикрие сълзите си.

— Просто не искам да бъда наранен. Животът е достатъчно труден и без това.

Жената протегна ръка и стисна неговата.

— Но е по-труден, когато си сам. Зная го от собствения си опит — додаде тя, преглъщайки буцата, заседнала на гърлото й.

Той я погледна и кимна, но не беше сигурен дали е съгласен. Наистина беше тежко да си сам, но още по-тежко беше да загубиш някого, когото обичаш. Знаеше, че и тя го е преживяла. Самоубийството на последния й любим едва не я бе съсипало.

— Не зная — тъжно заговори Чарли. — Може би си права. Просто бях толкова ядосан, почувствах се предаден. Като пълен глупак. Тя изпитва такова огромно отвращение и презрение към собствения си свят, към себеподобните си. Мрази всичко, което те означават. Това нормално ли е?

— Може би като дете животът й не е бил толкова лесен — обади се Грей. — Отстрани всичко може да изглежда прекрасно. Обаче не знаем кой е бил изоставен, кой малтретиран, кого са пренебрегвали, кой е бил изнасилен от някой роднина. Има много неща, които не подозираме. Всички сме преживели тежки моменти. Никой не се е измъкнал безнаказано. Може би и нейният живот не е бил цветя и рози. Чел съм доста за баща й, много важна и влиятелна персона, но не ми се струва голям сладур. Не зная, Чарли. Може би си прав и тя е просто една лъжкиня, която ще разбие сърцето ти. Но ако не е? Ако е почтено човешко същество, което е уморено до смърт от празното си съществуване като дете на един от най-богатите хора в света? За човек като мен е трудно да си го представи, но ти най-добре от всички трябва да знаеш колко тежат понякога отговорностите, свързани с това кой си, и че не всичко в живота ти се свежда единствено до забавления и удоволствия. Да ти кажа ли истината? Аз харесвам нещата, които имаш, и ми е много приятно да прекарвам по един месец в годината на яхтата ти, но като се замисля, не съм сигурен дали бих искал да съм на твое място. Понякога ми се струва, че работата е доста тежка и дяволски самотна.

Чарли осъзна, че Грей никога не е бил по-откровен с него, и се трогна. Повече, отколкото приятелят му подозираше.

— Прав си, работата е трудна и понякога самотна. Но нямаш избор. По някое време ти подават щафетата, понякога по-рано, отколкото си очаквал, както в моя случай, и трябва да продължиш. Не можеш да седнеш на страничната линия, да хленчиш и да твърдиш, че не искаш да играеш. Длъжен си да дадеш най-доброто от себе си.

— Струва ми се, че тя прави тъкмо това. Може би просто е искала да си почине малко от самата себе си.

Чарли изглеждаше тъжен, докато си играеше с няколко хлебни топчета, замислен над думите на Грей и Силвия. Не бе изключено всичко, което му бяха казали, да е истина.

— Жената, за която тя се представи, ми довери, че е имала нервен срив, когато бракът й се разпаднал. Сподели го с мен в началото на връзката ни. Бившият й съпруг бил социопат и я е малтретирал. Срещал съм го и никак не ми харесва. Има много пари, но мисля, че е пълен негодник. Имам чувството, че се е оженил за нея, защото е Ван Хорн. — Може би Грей беше прав. Навярно Каръл е имала нужда да се откъсне от всичко това. Четири години е живяла със скрита самоличност. Чувствала се е в по-голяма безопасност по улиците на Харлем, отколкото в собствения си свят. Доста тъжно заключение за живота й и за всичко, което й се бе случило, а той знаеше, че още не бе споделила с него всичко. Навярно все още й е твърде тежко да говори за миналото си. — Ще си помисля — рече на глас и двамата му сътрапезници изпуснаха едновременно по една силна въздишка на облекчение, след което разговорът пое в друга посока.

На всички им беше трудно да обсъждат чувствата на Чарли към Каръл. Имаха свои проблеми, рани, белези от преживяна болка, страхове. Та нали животът се състоеше тъкмо в това как да лавираш сред подводни течения, плитчини и рифове, без корабът да заседне или да потъне.

Чарли остана с тях до десет часа вечерта. Разговаряха за ежедневието, споделиха проблеми от работата си. Разказаха си смешни истории за отминали случки. Чарли им говореше само за фондацията си и повече въобще не споменаха за Каръл. Когато си тръгна, той се чувстваше изпълнен с тъга и силно ги прегърна. Сърцето му се радваше на щастието им, но в същото време любовта им усилваше болката от самотата му. Не можеше да си представи какво е да си като тях — двама души, които бавно преплитат нишките на живота си, след като преди това всеки един бе живял отделно своя. Помисли си, че навярно би му се искало да изживее това, но в същото време се страхуваше. Ами ако се изморят един от друг или единият предаде другия? Ако единият умре или се разболее? Или ако просто с годините се разочароват взаимно, а сивотата на ежедневието попари чувствата им? Ако ги връхлети някаква трагедия? Всичко изглежда толкова рисковано.

Когато по-късно същата вечер лежеше в леглото, замислен за приятелите си, изведнъж сякаш обзет от могъщ импулс, Чарли се надигна и взе телефона. Пръстите му набраха номера й, преди да успее да се спре, и докато се осъзнае, чу гласа на Каръл. Все едно някой друг й се бе обадил и той нямаше избор, освен да каже „ало“.

— Каръл? — Звучеше почти толкова изненадан да я чуе, колкото и тя него.

— Чарли?

— Аз… аз… исках само да ти честитя Деня на благодарността — изрече със заекване той, сякаш някаква ръка бе стиснала гърлото му.

— Не смятах, че някога ще чуя гласа ти — смаяно промълви Каръл. От последната им среща бяха минали почти четири седмици. — Добре ли си?

— Добре съм. — Лежеше в леглото със затворени очи и се наслаждаваше на гласа й. Тя звучеше така, сякаш трепереше в леглото си, развълнувана да чуе отново гласа му, което си беше самата истина. — Прекарах вечерта със Силвия и Грей. — Навярно нещо, което му бяха казали, бе докоснало най-съкровените кътчета на душата му, иначе никога нямаше да се обади. За пръв път Чарли натискаше спирачка, спираше и се оглеждаше, а после бавно обръщаше назад. Беше направил последния завой и на хоризонта най-после се виждаше земя. — Беше приятна вечер. А ти как прекара?

Тя въздъхна и се усмихна. Толкова беше хубаво да си приказват за обикновени неща.

— Както винаги. Все по същия безсмислен начин. Никой в семейството ми никога не е благодарил някому за нещо. Те са все така самодоволни и опиянени от собствените си персони. Никога няма да им хрумне, че другите хора не притежават това, което имат те, и че може би дори не го искат. При нас не става дума за истинско семейство. Всичко се свежда до това колко е прекрасно да си Ван Хорн. Повдига ми се само като си помисля. Догодина ще прекарам Деня на благодарността с децата в Центъра. Предпочитам да вечерям със сандвичи с пуешко или с фъстъчено масло и конфитюр, ако само това ще можем да си позволим, отколкото да пия шампанско и да ям фазан с близките си. Хапките заседнаха на гърлото ми. А и мразя фазан. Винаги съм го мразила.

Думите й извикаха усмивка на устните му. Силвия и Грей бяха прави, а той навярно бе сгрешил. За Каръл наистина беше много трудно да бъде Ван Хорн. Искаше да бъде всякаква друга, но не и Ван Хорн. Понякога и той се чувстваше по същия начин.

— Имам по-добра идея — тихо каза Чарли.

— И каква е тя? — попита Каръл и затаи дъх.

Нямаше представа какво ще й каже, просто обичаше да слуша гласа му. И всичко у него. Беше го харесала още при първата им среща.

— Може би догодина двамата с теб ще прекараме Деня на благодарността със Силвия и Грей. Пуйката беше много вкусна.

Усмихна се при спомена за уютната вечер, която тримата бяха споделили. Щеше да бъде още по-хубаво, ако и Каръл е с тях.

— С удоволствие — промълви тя със задавен от напиращите сълзи глас. В същия миг реши да подхване темата за лъжата си. През изминалите четири седмици почти непрекъснато бе мислила за това. Мотивите й бяха добри, но знаеше, че е сбъркала. Ако искаше да е с него и истински го обичаше, трябваше да му каже истината, дори и да не му хареса да я чуе, колкото и да я беше страх да я разкрие. — Съжалявам, че те излъгах — тъжно каза младата жена. — Беше много глупаво.

— Зная. И аз понякога правя глупости. Всички грешим. Страхувах се да ти кажа за яхтата.

Беше по-скоро незначителен пропуск, а не съзнателно скриване на самоличността, но подбудите им бяха еднакви. Понякога беше трудно да си пред очите на всички. Това те прави лесна плячка на хорската злоба. Случваше му се да се чувства като ходеща мишена, очевидно и на нея също. Не беше лесно да се живее така.

— Ще ми бъде приятно някой път да дойда на яхтата ти.

Не искаше да нахалства, просто беше благодарна, че се е обадил. Много повече, отколкото Чарли можеше да си представи. Безмълвни сълзи на радост потекоха по страните й и попиха във възглавницата. Каръл се бе молила той да се върне в живота й и за пръв път Бог бе откликнал на молбите й. Последния път бе останал глух и бракът й се бе провалил. В крайна сметка се оказа, че така е по-добре.

— Ще дойдеш — обеща й Чарли. Искаше един ден да я посрещне на борда на „Блу Мун“. Не можеше да си представи по-хубаво нещо от това да плава заедно с Каръл на любимата си яхта. — Какво ще правиш утре?

— Нищо. Мислех да се отбия в Центъра. Не е работен ден, но децата са там. Стават неспокойни, когато има повече почивни дни, и по празниците винаги им е тежко.

— На мен също ми е тежко по празниците — призна й Чарли. — Мразя ги. Това е времето от годината, което мразя най-много. — Празниците му навяваха твърде много спомени за любимите хора, които бе изгубил. Особено тежко му беше в Деня на благодарността. Но Коледа беше още по-мъчителна. — Какво ще кажеш да обядваме заедно утре?

— С удоволствие.

От другата страна на линията лицето на младата жена засия.

— Ако искаш, можем да отидем заедно до Центъра. Няма да нося златния часовник — пошегува се той.

— Може би не е зле да си облечеш лъвския костюм. Напълно го заслужи. Постъпката ти беше много смела — додаде тя с глас, изпълнен с възхищение, задето й се бе обадил.

— Да, така е. — Не му беше лесно да се реши на тази стъпка, но сега бе доволен, че се обади. Знаеше, че трябва да благодари на Силвия и Грей. След всичко, което му казаха, бе намерил смелост да й позвъни. — Ще те взема утре на обяд.

— Ще те чакам… и, Чарли… благодаря ти.

— Лека нощ — нежно отвърна той.