Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Bachelors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Опасни мъже

Преводач: Диана Кутева; Стамен Стойчев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-655-051-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4504

История

  1. — Добавяне

12.

Два дни след вечерята на Чарли и Каръл Адам спря новото си ферари пред къщата на родителите си в Лонг Айланд. Знаеше, че е загазил. Те го очакваха да отиде на службата заедно с тях и той наистина възнамеряваше да го стори, както правеше всяка година. Но един от клиентите му — голяма футболна звезда — му се бе обадил паникьосан. Съпругата му била арестувана за кражба в магазин, а той признал, че шестнайсетгодишният му син продава наркотици. За него и родителите му може и да беше Йом Кипур[1], но футболистът от Минесота не беше и чувал за Йом Кипур и се нуждаеше от помощта на Адам. А той винаги бе на разположение на клиентите си и този път не бе по-различно.

На сутринта хлапето щеше да потегли за Хазелден[2], а за голям късмет Адам се познаваше със заместник-прокурора по делото на съпругата за кражба. Споразумяха се за сто часа общественополезен труд и прокурорът се съгласи да не се вписва в досието й. Футболният защитник му заяви, че ще му е задължен до гроб. В шест и половина Адам беше на път. Отне му един час да стигне до къщата на родителите си в Лонг Айланд. Беше пропуснал службата в синагогата, но поне щеше да стигне навреме за вечерята. Знаеше, че майка му ще е бясна, а и той самият беше разочарован от себе си. Това беше само веднъж в годината, а и всъщност обичаше да ходи в синагогата, за да се покае за греховете си през изминалата година и да си спомни мъртвите. През останалото време религията нямаше място в живота му. Но обичаше традицията на свещените празници и беше благодарен, че Рейчъл спазва всички традиции с децата. Предишното лято Джейкъб премина бар мицва[3]. По време на службата, когато синът му чете пасажи от Тората на иврит, Адам се бе развълнувал до сълзи. Никога в живота си не се бе чувствал по-горд. Спомняше си, че и баща му някога бе плакал на неговата церемония.

Но знаеше, че тази вечер няма да има подобни сантиментални моменти. Майка му щеше да бъде разгневена, задето не успя да отиде в синагогата с тях. Това винаги бе означавало много за нея, докато грижите му за клиентите в кризисен момент — не. Откакто се разведе с Рейчъл, тя бе изпълнена с неодобрение към най-малкия си син. Дори и сега беше близка с бившата си снаха повече, отколкото някога е била с него, а Адам винаги бе смятал, че я харесва повече от него самия.

Когато влезе, всички седяха в дневната, след като се бяха върнали от синагогата. Той беше с връзка, елегантно скроен тъмносин костюм на Бриони[4], шита по поръчка бяла риза и идеално лъснати обувки. Всяка друга майка на нейно място би се разтопила при вида му. Адам беше добре сложен и хубав по особен, екзотичен начин, характерен за расата му. В много редки случаи, когато беше по-млад, тя казваше, че приличал на млад еврейски борец за свобода, и си позволяваше да показва известна гордост с него. Напоследък твърдеше, че е продал душата си, за да живее в Содом и Гомор, затънал в разврат и пороци. Не одобряваше нищо, което правеше — от жените, с които излизаше, до клиентите, които представляваше, както и деловите пътувания до Лас Вегас или когато наблюдаваше боксовите мачове на своите подопечни, или присъстваше на поредния концерт на рап звезда, чиито интереси защитаваше. Не одобряваше дори Чарли и Грей, убедена, че са двама неудачници, които никога не са имали семейство, нито щяха някога да се задомят и докато остареят ще продължават да се влачат с разни пропаднали жени. Всеки път, когато видеше снимка на Адам в таблоидите с поредната жена, с която излизаше, застанал до Вана или някоя друга от клиентките си, се обаждаше, за да му натякне, че е позор за семейството. Адам беше сигурен, че тази вечер няма да е по-различно.

Според майка му на този свят няма по-голямо прегрешение от това да пропусне службата на Йом Кипур. За Рош Хашана[5] също не си бе у дома. Тогава беше в Атлантик сити, за да уреди проблемите, възникнали, след като един от големите музикални изпълнители се бе появил пиян на концерта и бе изгубил съзнание на сцената. Свещените еврейски празници не означаваха нищо за клиентите му, но бяха много важни за майка му. Когато Адам влезе в дневната, лицето й изглеждаше като изсечено от гранит. Той беше толкова изнервен и притеснен, че неговото бе придобило пепеляв оттенък. Винаги, когато се връщаше у дома, се чувстваше отново като дете, а спомените от онова време не бяха от най-щастливите в живота му. С държанието си го бяха накарали да се чувства като натрапник и огромно разочарование за всички от самото си раждане.

— Здравей, мамо, съжалявам, че закъснях — рече той, приближи към нея и се наведе, за да я целуне, а тя извърна лицето си. Баща му седеше на дивана, забил поглед в краката си. Въпреки че беше чул сина си да влиза, не вдигна глава да го погледне. Никога не го правеше. Адам целуна върха на главата на майка си и се отдръпна. — Извинявам се на всички, но не зависеше от мен. Възникна спешна ситуация с един клиент. Детето му се е забъркало с продажба на наркотици, а съпругата му я заплашваше затвор.

Извинението му изобщо не я интересуваше и само подкладе гнева й.

— Няма що, за много мили хора работиш — процеди майка му с глас, който можеше да среже стомана. — Сигурно си много горд.

Сарказмът й бе унищожителен и Адам видя как сестра му стрелна съпруга си с поглед, а брат му се намръщи и се извърна. Усещаше, че се очертава една от онези страхотни вечери, след които стомахът го болеше с дни наред.

— Така издържам децата си — отвърна Адам с престорено весел глас, отиде до бюфета и си наля питие.

Нуждаеше се от нещо силно — водка с лед.

— Не можеш ли да изтраеш първо да седнеш, а след това да се наливаш с алкохол? Не можа да дойдеш за Йом Кипур в синагогата, нито да поздравиш както трябва семейството си, но вече пиеш. В най-скоро време, Адам, ще се озовеш в някоя група за анонимни алкохолици.

На подобни мили думи нямаше какво да отговори. Ако беше с Чарли и Грей, щяха да се помайтапят, но никой от семейството му не разбираше от шега. Всички седяха вцепенени като индийски богове, докато чакаха прислужницата да съобщи, че вечерята е сервирана. Тя беше афроамериканка, която работеше за тях от трийсет години и Адам така и не успя да разбере как издържа. Майка му я наричаше „schwartze“[6] в лицето, макар че жената говореше идиш по-добре от самия него. Казваше се Мей. Майка му винаги свиваше неодобрително устни и питаше: „Що за име е това Мей?“.

— Как мина службата? — попита учтиво той, опитвайки се да завърже разговор, докато сестра му Шарън си шепнеше нещо със снаха си Барбара, а брат му Бен разговаряше за голф със зет си, който се казваше Гидиън, но никой от семейството не го харесваше, затова се преструваха, че няма име.

Бен беше лекар, а Гидиън продаваше застраховки. Фактът, че Адам се бе дипломирал с отличие по право в „Харвард“, не означаваше нищо, защото бе разведен, тъй като жена му го е напуснала, за което, според майка му, той бе изцяло виновен. Ако беше почтен и свестен мъж, защо момиче като Рейчъл ще го напусне? И с какви жени само излизаше оттогава! Обидните й квалификации му бяха до болка познати. Общуването с майка му приличаше на битка, която никога нямаше да спечели. Все още се опитваше, но знаеше, че предварително е обречен на провал.

В този момент влезе Мей, за да им съобщи, че вечерята е готова. Докато се настаняваха на обичайните си места, Адам забеляза, че майка му се взира втренчено в него от другия край на дългата маса. Под погледа й и бетонът би се напукал. Баща му седеше на срещуположния край, а двете семейни двойки се бяха разположили от двете страни по дължината на масата. Децата им все още вечеряха в кухнята и Адам не ги бе видял. Сигурно преди това бяха играли баскетбол и може би бяха изпушили тайно някоя и друга цигара. Неговите деца никога не идваха. Майка му ги виждаше отделно с Рейчъл. Мястото на Адам беше между баща му и сестра му — все едно беше случайно пристигнал в последния момент и заради него трябваше да се сместят. Кракът на масата обичайно беше между коленете му. Всъщност нямаше нищо против, но винаги го бе приемал като знак от бога, че в това семейство няма място за него, особено през последните години. Още откакто стана пълноправен съдружник в адвокатската фирма и се разведе с Рейчъл скоро след това, близките му го третираха като парий и постоянен източник на страдания и срам, най-вече за майка му. Постиженията му, толкова значими и ценни в реалния свят, за нея не означаваха нищо. Отнасяха се към него като към същество от друга планета и той понякога наистина се чувстваше като извънземен. Ставаше все по-блед и с всяка изминала минута все по-силно копнееше да се прибере у дома. Най-лошото беше, че тъкмо тази къща бе неговият дом, колкото и трудно бе да повярва в това. Всички тук му се струваха непознати врагове, а и те се отнасяха към него по този начин.

— И така, къде беше напоследък? — попита майка му с висок глас, след като всички се настаниха.

Явно искаше присъстващите да чуят поредицата от имена като Лас Вегас и Атлантик сити, места, гъмжащи от картоиграчи, проститутки, скитащи банди и пропаднали жени — всички събрани там за удоволствие на Адам.

— О, тук и там — неопределено отвърна синът й. Познаваше методите й. Беше доста трудно да избягва вълчите капани и подводните течения, но обикновено се стараеше. — През август бях в Италия и Франция — напомни той.

Нямаше смисъл да й казва, че предишната седмица е бил в Атлантик сити, за да оправя поредния кошмар. Слава богу, тя нямаше представа къде е бил на Рош Хашана, а и не очакваше да си дойде у дома. Обикновено гледаше да се прибере за Йом Кипур. Погледна сестра си и тя му се усмихна. В един миг на краткотрайна халюцинация му се стори, че косата й е побеляла, а от устата й стърчат остри зъби. Винаги си я бе представял като невестата на Франкенщайн. Тя имаше две деца, с които Адам рядко се виждаше. Бяха точно копие на нея и Гидиън. Присъства на бар мицва на синовете й, но никога не се срещаше с тях. Племенниците и племенничките му бяха чужди и както често бе споделял с Чарли и Грей, предпочиташе да стои настрани от тях. Твърдеше, че всички в семейството му са ненормалници, точно каквото беше и тяхното мнение за него.

— Как беше на Лейк Моухонк? — попита на свой ред той майка си.

Нямаше представа защо продължава да ходи там. Преди години баща му бе спечелил цяло състояние на фондовата борса и можеха да си позволят да отидат, където си пожелаят. На майка му обаче й харесваше да се преструва на бедна.

— Беше много приятно — отвърна тя, търсейки нещо друго, с която да се заяде.

Обикновено използваше нещо, което й бе казвал, за да го критикува безпощадно. Номерът беше да не й предоставя никаква информация. Тя обаче научаваше новините от таблоидите, които купуваше с фанатична настървеност, или от телевизията. Обикновено му изпращаше изрезки с най-грозните снимки. Например Адам, застанал зад някой от клиентите си, окован с белезници на път за затвора. Винаги ги придружаваше с кратки бележки от рода: „В случай че си пропуснал това“. А ако фотографиите бяха особено скандални, му изпращаше по три копия и към всяко биваше прикачена бележка: „Струва ми се, че съм забравила да ти изпратя…“.

— Как се чувстваш, татко? — беше обичайният втори опит на Адам да поведе разговор.

Винаги получаваше един и същи отговор. Адам от малък беше убеден, че истинският му баща му е бил заменен от извънземни с робот. Роботът, който бяха оставили, очевидно имаше някакъв дефект, който му пречеше да говори. Можеше, но трябваше първо да го сриташ, за да се задейства, а след това се оказваше, че батерията му е изтощена. Стандартният отговор на баща му беше „Много добре“, докато се взираше в чинията си, без да го поглежда и без да спира да се храни. Да се изолира мислено и да отказва да бъде въвлечен в какъвто и да било разговор, беше единственият начин баща му да оцелее след повече от петдесетгодишен брак с майка му. Братът на Адам щеше същата зима да навърши петдесет и пет, Шарън наскоро бе навършила петдесет, а появата на Адам беше злощастен инцидент, станал девет години по-късно, който не си заслужаваше да се обсъжда, нито да се говори за него, освен ако изтърсакът не извършеше нещо лошо.

Не помнеше, откакто се е родил, майка му да е казвала, че го обича, или поне една мила дума. Той беше и винаги е бил, още като дете, повод за срам и раздразнение. Най-хубавото нещо, което някога бяха правили за него, беше да се преструват, че не съществува, и да не му обръщат внимание. Най-лошото беше да му се карат, да го избягват, да го мъмрят и да го пляскат от време на време. Докато растеше, всичко това беше дело на майка му и продължаваше, с изключение на поступването, и до ден-днешен, когато беше на четирийсет и една.

— С кого се срещаш в момента, Адам? — продължи да го инквизира майка му, когато Мей донесе салатата.

Той предположи, че заради непростимото си поведение — пропуснатата служба в синагогата — трябва да бъде наказан и този път майка му бе извадила тежката артилерия доста по-рано от обикновено. По правило достигаше до този етап след десерта, докато пиеха кафето. Да й каже истината по този въпрос или който и да било друг, означаваше къщата да се срути.

— С никого. Бях много зает — уклончиво отвърна той.

— Очевидно — процеди майка му, докато приближаваше с изправена и стегната походка към страничния бюфет.

Беше слаба и стройна, с удивително добра фигура, макар че вече бе на седемдесет и девет. Баща му беше на осемдесет, но беше много силен, поне физически.

Майка му взе от бюфета брой на „Инкуайър“ и го подаде надолу по масата, за да могат всички да го разгледат. Още не му бе изпратила изрезки от този вестник. Очевидно си го бе запазила за празниците, за да могат всички да му се насладят, а не само Адам. Той видя, че снимката е направена на концерта на Вана. До него стоеше момиче с широко отворена уста и затворени очи, облечено в кожено яке. Гърдите й всеки миг щяха да изскочат от тясната черна блузка. Полата й бе толкова къса, че почти не се забелязваше.

— Коя е тази? — попита майка му с тон, който красноречиво показваше, че на тази земя едва ли има по-изпечен лъжец от него.

Адам се втренчи за миг в снимката, която не му говореше абсолютно нищо, после си спомни Маги. Момичето, на което бе уредил да седне на сцената и което по-късно бе изпратил до дома. Изкуши се да каже на майка си да не се тревожи, тъй като не е спал с нея, така че очевидно не се брои.

— Просто момиче, до което съм застанал по време на концерта — небрежно отвърна той.

— Тя не е ли била с теб? — майка му се разкъсваше между облекчение и разочарование.

Сега трябваше да й се наложи да извади друго оръжие.

— Не. Отидох с Чарли.

— Кой?

Винаги се преструваше, че не си го спомня. Адам възприемаше забравянето на имената на приятелите му като още една форма на отхвърляне.

— Чарли Харингтън. Този, за когото винаги се преструваш, че не си спомняш.

— О, онзи. Сигурно е гей. Никога не се е женил.

Това беше точка в нейна полза. Вече контролираше положението. Ако й отвърне, че не е, тя щеше да пожелае да узнае откъде е толкова сигурен. А ако реши да прати всичко по дяволите и се съгласи с нея, само и само да се отърве от горещия картоф, то той неизменно щеше да се озове пак в скута му. Опита по друг начин. Най-добрият беше да не отговаря нищо. Вместо това се усмихна на Мей, която подаваше кифличките, а тя му смигна. Открай време тя беше единственият му съюзник.

Когато най-после всички станаха от масата, Адам имаше чувството, че е прекарал няколко часа в ада. Докато наблюдаваше как близките му се настаняват на същите места отпреди вечерята, усети, че възелът в стомаха му вече е с големината на юмрук. Огледа стаята и изведнъж осъзна, че повече не може да издържи. Приближи до майка си, в случай че реши да го прегърне. Подобно благоволение не се случваше често.

— Съжалявам, мамо, но имам ужасно главоболие. Струва ми се, че е мигрена. Чака ме доста дълъг път и мисля, че е най-добре да си тръгвам.

Искаше единствено да изхвръкне през вратата и да тича колкото му стигат силите, за да не може никой да го стигне.

Тя го изгледа продължително със стиснати устни, сетне кимна. Вече го бе наказала, задето не бе отишъл в синагогата. Можеше да си върви. Беше изпълнил задължителната си роля на вечния виновник и изкупителна жертва. Това бе ролята, която трябваше да играе през целия си живот, задето се бе появил толкова късно, когато вече не биваше да ражда деца. Зачеването му бе неочаквано, а появата — нежелана, постоянна пречка за нейните партита и бридж турнири, за което винаги е бил сурово наказван. И продължаваше да го наказва и до днес. За нея Адам беше огромно неудобство и никога източник на радост. Останалите следваха примера й. Бен се бе почувствал унизен и засрамен, че майка му е отново бременна. Деветгодишната Шарън бе възмутена от това нахлуване в живота й. Баща му бе зает да играе голф и не се интересуваше от нищо друго. Отмъщението им бе да го оставят на грижите на бавачка и да не го виждат. Но се оказа, че вместо наказание това беше благословия. Жената, която се бе грижила за него, докато навърши десет, беше мила и любяща, единственият добър и свестен човек в детството му. До десетия му рожден ден, когато най-безцеремонно бе уволнена, дори не й позволиха да се сбогува с него. Той все още се питаше понякога какво е станало с нея, но тя още тогава не беше млада, предполагаше, че може би вече не е жива. Дълги години се бе чувствал виновен, че не се е опитал да я открие или поне да й пише, да й благодари за добротата и обичта.

— Ако не пиеш толкова много и не излизаш постоянно с такива пропаднали жени — заяви майка му, — няма да имаш мигрена.

Не разбираше какво общо имаха пропадналите жени с мигрената му, но не я попита. По-лесно беше да не се опитва да оспорва мнението й.

— Благодаря за страхотната вечеря.

Нямаше представа какво беше ял. Вероятно печено говеждо. Когато идваше тук, никога не гледаше какво яде. Просто поглъщаше храната и се молеше мъчението да свърши по-бързо.

— Обади ми се някой път — строго рече майка му.

Той кимна, но едва устоя на желанието да я попита защо. Това беше още един въпрос, на който никой не можеше да отговори. Защо би пожелал да й се обади? Не искаше, но въпреки това го правеше, от уважение или по навик, всяка седмица или през десет дни. Молеше се горещо да е излязла, за да остави съобщение на телефонния секретар, или да се обади баща му. Той едва успяваше да изстиска две-три думи между „здравей“ и „дочуване“, като неизменно завършваше с „ще й предам“.

Адам се сбогува с роднините си, след това отиде в кухнята, за да каже довиждане на Мей. Накрая излезе през входната врата и с огромна въздишка на облекчение се пъхна във ферарито си.

— Мамка му! — избухна на глас. — Мразя ги!

След като го изрече високо, се почувства по-добре и запали колата. Десет минути по-късно вече се носеше по магистралата на Лонг Айланд с малко над позволената скорост, но стомахът му вече беше значително по-добре. Опита се да се обади на Чарли, за да чуе гласа на нормално човешко същество, но приятелят му беше излязъл и Адам остави съобщение на телефонния секретар. Докато пътуваше към дома си, изведнъж се улови, че мисли за Маги. Снимката й в „Инкуайър“ беше ужасна. В спомените му изглеждаше значително по-добре. По свой собствен начин тя беше сладко момиче. Мисли за нея няколко минути и се зачуди дали да не й се обади. Вероятно нямаше смисъл, но тази вечер се нуждаеше от нещо, което да излекува нараненото му его и да възстанови стъпканото му самочувствие. Имаше много жени, на които можеше да се обади, и когато се прибра, го направи. Всички бяха излезли. Беше петък вечер и жените, които познаваше, бяха навън с новите си гаджета. Адам имаше нужда единствено от човешко докосване, някой да му се усмихне, да поговори него, просто да подържи ръката му. Не искаше да прави секс, само да бъде с някого, който го смяташе за човешко същество. Срещата със семейството му бе изстискала цялата му енергия, все едно вампири бяха изпили кръвта му и сега се нуждаеше от спешно кръвопреливане.

Позвъни на седем жени. Включиха се седем телефонни секретаря и тогава пак се сети за Маги. Предположи, че е на работа, но все пак реши да й позвъни. Минаваше полунощ, може би вече се е прибрала. Извади коженото яке, с което беше облечен на концерта на Вана, за да потърси листчето с номера й. Прерови всички джобове и най-после го намери. Маги О’Мали. Набра номера. Осъзнаваше, че е глупаво да й се обажда, но имаше нужда да поговори с някого. Майка му го бе подлудила. Мразеше сестра си. Всъщност дори не я мразеше. Просто не я харесваше, както и тя не го харесваше. Не бе направила нищо през живота си, освен да се омъжи и да роди две деца. Искаше му се да поговори с Чарли или Грей. Но знаеше, че Грей е със Силвия и вече бе късно да му се обажда. Спомни си, че Чарли бе заминал за уикенда. Затова позвъни на Маги. Имаше пристъп на паника както винаги, когато ходеше при родителите си, а главата му се пръскаше от болка. Само присъствието им беше достатъчно, за да събуди най-лошите му спомени от детството. Остави телефонът да звъни поне десет пъти, но никой не се обади. Накрая се включи телефонният секретар, който изреди имената на няколко момичета и той остави името и номера си на Маги, чудейки се защо изобщо си прави труда. Както всички останали, и Маги бе излязла и още щом остави слушалката, той се почувства глупаво, че й се е обадил. Тя му беше напълно непозната. Не можеше да й обясни какво изпитваше винаги при срещите със семейството, нито колко много болка му причиняваше майка му. Маги беше едно глупаво момиче, в чиято компания бе прекарал няколко часа по липса на нещо по-добро. Тя беше просто една сервитьорка. Снимката й на изрезката от вестник, която майка му му бе показала, за да го измъчва, бе събудила спомена за нея, но сега изпитваше облекчение, че момичето не се обади. Дори не беше спал с нея, а листчето с номера й все още беше у него, защото бе забравил да го изхвърли.

Въпреки зловещите предупреждения на майка му за потенциалния алкохолизъм и заключението й, че главоболието му е резултат от него, Адам си наля едно питие, преди да си легне. След като го изпи, се просна върху леглото, опитвайки се да се възстанови от преживения тормоз в къщата на Лонг Айланд. Не желаеше никога повече да се връща там и да ги вижда. Срещите със семейството му бяха изтънчена форма на мъчение, след което му бяха нужни дни да дойде на себе си. Какъв смисъл има да настояват да ги посещава, ако продължават да се отнасят към него като към нежелан чужденец? Лежеше в леглото и мислеше за тях, докато болката, за която майка му го бе предупредила, запулсира в главата му. Измина почти час, преди най-после да заспи.

Още един час по-късно, когато най-сетне бе потънал в дълбок сън, телефонът иззвъня. Адам сънуваше някакво извънземно чудовище, което се опитваше да го изяде жив и издаваше странни звуци. В същото време майка му се смееше насреща му и размахваше вестник. Зави се презглава. В съня си тичаше и крещеше, когато осъзна, че телефонът звъни. В полусънено състояние приближи слушалката до ухото си.

— Ало…

— Адам?

Не позна гласа, но се разсъни. Главоболието се бе усилило.

— Кой е?

Нямаше представа, а и не му пукаше. Претърколи се в леглото, готов да затвори.

— Маги. Оставил си съобщение на телефонния секретар.

— Маги коя? — Все още не разбираше.

— Маги О’Мали. Обаждал си ми се. Събудих ли те?

— Да, събуди ме. — Мъглата в мозъка му малко се проясни, той се надигна и погледна часовника на масичката до леглото. Минаваше два. — Защо ми се обаждаш по това време? — Болката също бе изчезнала като по чудо, но знаеше, че ако продължи да говори с нея, след това ще му е още по-трудно да заспи.

— Помислих, че може да е важно. Звънял си в полунощ. Току-що се прибрах от работа. Реших, че сигурно още си буден.

— Е, не бях — промърмори той.

Сигурно е решила, че обаждането му е покана за чукане[7]. Но да му се обажда в два след полунощ едва ли беше по-добро. Всъщност беше по-лошо. А и без това вече бе твърде късно да се срещат. Беше полузаспал.

— За какво си ме търсил?

В гласа й се усещаше любопитство и още нещо. Искаше й се да се види с него и му бе благодарна за страхотното място, което й бе осигурил на концерта. Но беше разочарована, че повече не й се обади. Когато разказа случката на приятелките си от ресторанта, те бяха единодушни, че едва ли ще го направи. Според тях фактът, че не е спала с него, го е накарал да изгуби интерес, макар че според управителя било тъкмо обратното.

— Просто се чудех дали си заета — сънено промърмори Адам.

— В полунощ?

Искреното смайване в гласа й го разбуди и той запали лампата, напълно засрамен. Повечето от жените, които познаваше, щяха да му затворят при подобно изявление, с изключение на най-отчаяните.

— Значи беше покана за чукане?

Тя сама го каза. Само че в неговия случай беше просто нещо като противоотрова на майчината му отрова. Въздействието й беше особено силно и той се надяваше, че някоя състрадателна душа ще му осигури лекарството, от което се нуждаеше. А ако се стигнеше и до секс, това нямаше да навреди. Само че в случая с Маги беше малко неловко, тъй като почти не я познаваше.

— Не, съвсем не беше покана за чукане, просто бях самотен. И имах силно главоболие. — Дори в собствените му уши прозвуча неубедително.

— Обадил си ми се, защото си имал главоболие?

— Ами да, нещо такова — смънка още по-засрамено Адам. — Прекарах отвратителна вечер с родителите си в Лонг Айланд. Днес е Йом Кипур.

Както правилно бе предположил, момиче с име Маги О’Мали едва ли щеше да знае нещо за Йом Кипур. Повечето от жените, с които се срещаше, си нямаха понятие.

— Е, в такъв случай весел Йом Кипур — с язвителна нотка в гласа му пожела тя.

— Ами не е точно така. Всъщност Йом Кипур е ден на покаянието и прошката — осведоми я той.

— А защо не ми се обади преди това?

Недоверието й бе съвсем оправдано.

— Бях зает.

С всяка изминала минута съжаляваше, че й бе позвънил. Последното, от което се нуждаеше, бе да се занимава с някакво момиче, с което въобще не бе възнамерявал да се среща, и то в два след полунощ. Така му се пада, като бе проявил глупостта да й се обади. Адам се зарече да сложи край на поканите за чукане след полунощ, при това с непознати.

— Да, аз също бях заета — рече момичето с типичния нюйоркски акцент. — Все пак още веднъж ти благодаря за мястото на концерта и приятната вечер. Не смяташе изобщо да ми се обаждаш, нали? — докато го изричаше, в тона й прозвуча тъга.

— Всъщност смятах, а и нали ти се обадих. Преди два часа — напомни й раздразнено той.

Не й дължеше обяснение, а и главоболието му се завърна с още по-унищожителна сила. Вечерите в Лонг Айланд винаги имаха подобен ефект. А противно на очакванията му разговорът с Маги никак не помагаше.

— Не, не си смятал да ми се обадиш. Моите приятелки ме увериха, че няма да се обадиш.

— Ти си го обсъждала с тях?

Мисълта за това го накара да се засрами. Сигурно всички в квартала се обзалагаха дали ще се обади или не.

— Просто ги попитах какво мислят. Щеше ли да ми се обадиш, ако бях спала с теб? — изведнъж попита тя с неподправено любопитство.

Адам изпъшка, затвори очи и отново се претърколи в леглото.

— За бога, откъде да знам? Може би да, а може би не. Кой може да каже? Зависи от това дали ще си допаднем и ще се харесаме.

— Ако трябва да бъда честна, не съм сигурна, че те харесвам. Мислех, че е така онази вечер, когато се запознахме. Но сега смятам, че просто си играеш с мен.

Звучеше обидено. Лимузината, както и заведенията, където я бе завел, означаваха, че има пари. Мъже като него постоянно се възползваха от момичета като нея, а след това никога не се обаждаха. Това й бяха казали приятелките й, а след като той не я потърси, Маги реши, че са били прави. Сега дори беше доволна, че не преспа с него, бе мислила по въпроса и реши, че е постъпила много правилно. Не го познаваше и нямаше желание да предлага тялото си като отплата за едно хубаво място на концерт.

— Чарли мисли, че си много мила — излъга Адам.

Нямаше представа какво си мисли Чарли за нея. Не можеше да си спомни. Нито един от двамата не я бе споменал отново. Тя беше само някой, преминал за кратко през живота им, за да изчезне навеки след това. Маги О’Мали беше права. Той нямаше намерение да й се обажда. До кошмара тази вечер в Лонг Айланд, след като не можа да се свърже с никоя от познатите си. Нуждаеше се отчаяно от човешко присъствие. А сега получаваше повече, отколкото искаше.

— Ами ти, Адам? И ти ли мислиш, че съм мила?

Ставаше настоятелна. Той отново отвори очи и се втренчи в тавана, изумен, че изобщо разговаря с нея. За всичко беше виновна майка му. Беше изпил достатъчно, за да повярва, че майка му е виновна за повечето неща в живота му. За останалите бе отговорна Рейчъл.

— Виж, защо въобще говорим тези неща? Аз не те познавам. Ти не ме познаваш. Ние сме непознати. Имам ужасно главоболие и стомахът ме присвива. Майка ми смята, че съм алкохолик. Може би наистина съм, макар че не мисля така. Но какъвто и да съм, в момента се чувствам отвратително. Роден съм в семейство, дошло направо от ада, и прекарах цялата вечер с него. Това ми беше предостатъчно. Мразя родителите си, а и те не ме харесват. Не зная защо ти се обадих, но го направих. Ти не си беше вкъщи. Защо просто не забравим цялата история? Да се престорим, че не си получавала никакво съобщение. Може обаждането ми да е било покана за чукане. По дяволите, не знам защо ти се обадих, освен че се чувствах ужасно. Винаги се чувствам така след среща с майка си.

Тирадата го изтощи, но Маги го изслуша мълчаливо до края.

— Съжалявам, Адам. Моите родители също не са цвете за мирисане. Баща ми почина, когато бях на три. Майка ми беше алкохоличка. Не съм я виждала, откакто навърших седем.

— С кого си отраснала?

Адам нямаше представа защо продължава с този разговор, но бе любопитен да узнае нещо повече за нея.

— Докато навърших четиринайсет, живях при леля си. Тя умря и имах приемно семейство, докато завърших гимназия. Всъщност така и не се дипломирах. Изкарах тестовете за дипломиране на шестнайсет. Оттогава се оправям сама. — Изрече всичко съвсем спокойно, без да търси съчувствие.

— Господи! Звучи ужасно.

Но повечето от жените, които познаваше, имаха подобни истории. Момичетата, с които обикновено излизаше, рядко бяха имали лек живот, повечето бяха малтретирани от роднините си, принудени да избягат от домовете си на шестнайсет, след което се опитваха да станат актриси или модели. Познаваше съвсем малко, които бяха водили нормален живот или са били дебютантки като жените, с които Чарли се срещаше. Маги не беше по-различна от обичайните случаи. Просто говореше по-философски за съдбата си и явно не очакваше нищо от него. Не се надяваше, че той ще й плати изкуствения бюст, за да я утеши, че има майка проститутка или че е била малтретирана от баща си. Каквото и да й се бе случило, тя явно го бе преживяла и бе продължила напред. В гласа й дори се прокрадваше съчувствие към Адам.

— Имаш ли изобщо някакво семейство? — беше искрено заинтригуван.

— Не. Понякога ми е тежко по празниците, но от време на време се виждам с приемните си родители.

— Повярвай ми — саркастично поде Адам, — да нямаш семейство е истинска благословия. Никога не би искала да имаш семейство като моето.

Маги не беше сигурна, че е съгласна, но нямаше намерение да спори с него в два и половина сутринта. Двамата разговаряха вече половин час. Тя все още мислеше, че обаждането му е било само за чукане, което смяташе за обидно и унизително. Питаше се на колко още жени се бе обадил и дали щеше да си направи труда да й позвъни, ако някоя му бе вдигнала телефона. Очевидно нямаше, след като е останал сам и спеше дълбоко, когато тя му позвъни.

— Винаги съм смятала, че да имаш семейство, дори и лошо, е по-добре, отколкото да нямаш никакво. — Тогава се сети нещо. Беше съвсем будна, въпреки късния час. — Имаш ли братя и сестри?

— Маги, не можем ли да поговорим някой друг път? Ще ти се обадя утре и ще ти разкажа най-подробно цялата семейна история. Обещавам.

Последва някакъв трясък и вик: „Мамка му!“. Явно се бе ударил.

— Какво стана? — попита разтревожено младото момиче.

— Станах от леглото и си ударих палеца в нощната масичка, а часовникът падна върху крака ми. Сега съм не само уморен и разстроен, но и ранен.

Звучеше като петгодишно дете, което всеки миг ще избухне в сълзи, и тя едва потисна смеха си.

— Явно не си добре. Май ще трябва да си легнеш и да се опиташ да заспиш.

— Виж ти! Нали тъкмо това ти повтарям от половин час.

— Не бъди груб — сгълча го тя. — Знаеш ли, понякога наистина ставаш много груб.

— Е, сега вече звучиш като майка ми. Тя винаги ми говори подобни неща. Я ми кажи дали една любяща майка трябва да ми изпраща изрезки от вестници с мои снимки, на които изглеждам отвратително, или такива, на които съм с някой клиент малко преди да потегли за затвора? Или дали е грубо да ме нарича алкохолик и да ми повтаря колко много обича бившата ми съпруга, която ми изневери, напусна ме и се омъжи за друг?

Кръвта му кипеше и той стана от леглото.

— Това не е грубо. Това е злобно. Наистина ли ти говори такива неща?

Звучеше изненадана и в същото време изпълнена със съчувствие. Въпреки че едва не й се разкрещя, Адам осъзна, че тя е добър човек. Беше го разбрал още вечерта, когато се запознаха. Просто в живота му нямаше място за такива като нея. Той искаше секс, блясък и забавление. А тя не можеше да му даде нито едно от тези неща, въпреки че имаше фантастично тяло. Но след като нямаше желание да го сподели с него, той нямаше как да знае доколко е забавна. Беше му надрънкала някакви глупости, че не правела такива неща на първата среща. Щом е така, с Адам нямаше да има втора. А сега разговаряше с него в три сутринта и търпеливо го слушаше как се оплаква от майка си. Явно нямаше нищо против, макар че обаждането му по-рано наистина беше покана за чукане. Това я бе обидило и наранило, но въпреки това все още не му бе затворила.

— Не бива да й позволяваш да ти говори такива неща, Адам — нежно рече Маги.

Нейната майка също се бе държала лошо с нея, а една вечер бе изчезнала, без дори да се сбогува.

— Защо, мислиш, имам главоболие? — Адам едва не се разкрещя. — Защото трупам всичко в себе си.

Осъзна, че говореше като побъркан, и се чувстваше такъв. Това беше нещо като телефонна терапия без секс. Освен това беше най-странният разговор, който някога бе водил. Почти съжаляваше, че се бе обадил, и в същото време изпитваше облекчение. Харесваше му да си говори с Маги.

— Не бива да потискаш чувствата си. Може би някой път трябва да си поговориш откровено с нея и просто да й кажеш как се чувстваш.

Легнал в леглото, Адам завъртя очи. Гледната й точка беше малко опростена, но си личеше, че изпитва искрено съчувствие към него. Все пак не познаваше майка му. За свой късмет.

— Какво пи за главоболието? — продължи тя.

— Водка и червено вино в къщата на майка ми. И чаша текила, когато се прибрах у дома.

— Това е много лошо. Взе ли аспирин?

— Разбира се, че не. Повярвай ми, конякът и шампанското ми се отразяват още по-зле.

— Мисля, че трябва да глътнеш един аспирин, „Тиленол“ или нещо подобно.

— Нямам такива неща — изхленчи с нещастен глас Адам, изпълнен със самосъжаление.

Колкото и да бе странно, се чувстваше по-добре, като говореше с нея. Тя наистина беше добър човек. Ако не беше, никога нямаше да има търпение да изслуша всичките му хленчения за семейството, нито да й изрежда злочестините си.

— Как така нямаш аспирин или „Тиленол“ в къщата си? — В следващия миг й хрумна нещо. — Да не би да си последовател на Християнската наука[8]?

Познаваше такъв човек. Той никога не взимаше лекарства, нито ходеше на лекар. Само се молеше. На нея й се струваше странно, но явно на него му действаше.

— Не, разбира се, че не съм. Забрави ли? Тази вечер е Йом Кипур. Аз съм евреин. Тъкмо това сложи началото на цялата бъркотия. Затова вечерях с родителите си, заради празника Йом Кипур. А нямам аспирин у дома, защото не съм женен. Женените хора имат подобни неща. Купуват ги съпругите. Моята секретарка ми купува аспирин в офиса, но аз винаги забравям да си купя за вкъщи.

— Утре трябва да отидеш и да си купиш, преди отново да си забравил.

Имаше тънък глас като на дете, но на него му бе приятно да я слуша. В крайна сметка тя му бе дала това, от което се нуждаеше — съчувствие и разбиране.

— Сега трябва да поспя — напомни й Адам. — Ти също. Утре ще ти се обадя. И този път наистина ще го направя. — Ако не за нещо друго, то поне да й благодари.

— Няма да се обадиш — тъжно въздъхна Маги. — Аз не съм достатъчно изискана за теб, Адам. Онази вечер видях какви места посещаваш. Вероятно водиш там красиви и елегантни жени.

А тя беше само една сервитьорка от „Пиър 92“. Срещата им бе случайна игра на съдбата, както и обаждането му тази вечер. Случайност беше и решението да му позвъни.

— Отново звучиш като майка ми. Тя говори такива неща. Никога не одобрява жените, с които излизам. Смята, че отдавна е трябвало да се оженя повторно за някое добро еврейско момиче. А след като го спомена, жените, с които излизам, не са по-красиви и изискани от теб.

Дрехите им навярно бяха по-скъпи, но друг бе платил за тях. В много отношения, въпреки че майка му нямаше да се съгласи с него, Маги беше много по-достойна за уважение от тях.

— А защо не си се оженил повторно?

— Не искам. Веднъж се опарих, при това много лошо. Бившата ми съпруга се оказа същата като майка ми. Затова нямам желание да повтарям грешката си.

— Имаш ли деца?

Не го бе питала за това в нощта, когато се срещнаха — всичко тогава бе много вълнуващо и динамично и не бе останало време да го разпитва за живота и семейството му.

— Да. Аманда и Джейкъб, съответно на четиринайсет и тринайсет години. — Усмихна се, докато го изричаше, и Маги усети усмивката в гласа му.

— Кой колеж си завършил?

— Не мога да повярвам! — възкликна той, удивен, че продължава да отговаря на въпросите й. Явно му беше толкова приятно да разговаря с нея, че се бе увлякъл. — „Харвард“. Дипломирах се в юридическия факултет с отличие. — Сигурно й е прозвучало надуто, но какво пък, по дяволите, можеше да си го позволи по телефона.

— Знаех си! — Гласът на Маги се извиси от вълнение. — Просто го знаех. Знаех, че си завършил „Харвард“! Ти си гений! — Ето, най-после някой да му го признае. Адам се усмихна в леглото си. — Това е удивително!

— Не, не е — рече той, този път по-скромно. — Много хора го правят. Колкото и да ми е неприятно да ти го призная, Рейчъл Ужасната се дипломира с пълно отличие и издържа изпитите за адвокатска практика още от първия път. Аз не можах. — Признаваше на това момиче всичките си слабости и грехове.

— Кой го е грижа, щом като тя е била такава кучка?

— Много мило, че го казваш — със задоволство отбеляза Адам.

Без дори да го е целял, си бе намерил съюзник.

— Съжалявам. Не биваше да казвам такова нещо за майката на децата ти.

— Напротив, трябваше. Аз го твърдя постоянно. Тя е кучка и аз я мразя. Е — побърза да се поправи, — не я мразя, но никак не я харесвам. — Все пак днес беше ден на покаянието и прошката. Но Маги навярно беше католичка и пред нея можеше да си го позволи. — Между другото ти католичка ли си?

— Бях. Вече не съм. От време на време ходя на църква, за да запаля по някоя свещ, но това е всичко. Предполагам, че не съм никаква. Като дете исках да стана монахиня.

— С такова красиво лице и великолепно тяло щеше да е ужасна загуба. Слава богу, че не си станала — изрече напълно убедено.

— Благодаря ти, Адам. Много мило, че го каза. Сега вече наистина смятам, че трябва да си лягаш, защото утре ще имаш страхотно главоболие.

През последния половин час, докато говореше с нея, съвсем бе забравил за главоболието си, а когато погледна часовника, осъзна, че главата му е минала. Беше четири сутринта.

— Какво ще кажеш да закусим утре? По кое време ставаш?

— Обикновено около девет. Утре смятах да поспя до по-късно. Имам почивен ден.

— Аз също. Ще дойда да те взема в дванайсет и ще те заведа на някое хубаво място да похапнем късна закуска.

— Колко хубаво? — притеснено попита момичето.

Повечето от дрехите й бяха взети назаем от съквартирантките. Всичко, с което беше облечена вечерта на концерта, беше тяхно и затова блузата й беше толкова тясна. Имаше най-едрите гърди в къщата, но не сподели нищо от това с Адам. Той обаче се досети защо се тревожи. Доста от момичетата, с които бе излизал, бяха като нея.

— Какво ще кажеш за джинси или джинсова пола? Или шорти? — Опитваше се да я насочи.

— Джинсова пола звучи добре. — В гласа й прозвуча облекчение.

— Идеално. И аз ще облека същото. — Двамата се разсмяха, а той отново записа адреса й в бележника, който държеше на нощната масичка. Обикновено, когато му се обадеха посред нощ, бе да му съобщят, че някой от клиентите му е арестуван. Този път обаждането се оказа много по-забавно. — Благодаря ти, Маги. Беше ми приятно да си побъбрим.

Всъщност беше му по-приятно, отколкото вечерта, когато се запознаха. Този път двамата просто разговаряха и той не се опитваше да я свали и вкара в леглото си. Не беше сигурен дали и утре, като се видят, ще се опита да я съблазни. Може би щяха да станат добри приятели. Началото беше доста обнадеждаващо.

— На мен също ми беше много приятно. Радвам се, че ми се обади, въпреки че обаждането беше покана за чукане — подразни го тя.

— Не беше покана за чукане — настоя Адам, но тя не бе убедена, нито пък той.

Беше си покана за чукане, но накрая се оказа нещо много по-хубаво. А и главоболието му бе минало.

— И кой е казал?

— Аз — засмя се тя.

— Хайде, върви да спиш. Ако не побързаш да си легнеш, утре ще изглеждаш ужасно. Всъщност не. Ти си твърде млада за това, но аз със сигурност ще приличам на вампир.

— Не, няма — увери го Маги. — Мисля, че си много красив.

— Лека нощ, Маги — тихо продума той. — Ще ме познаеш по червените очи. — След думите й за „Харвард“ и твърдението, че е хубав, той започна наистина да я харесва. Тя го караше да се чувства значим и красив, независимо дали го мъчеше главоболие или не. Беше чудесен завършек на една ужасна вечер. Маги О’Мали бе заличила всички мъки и обиди, които бе изтърпял в Лонг Айланд. — До утре.

— Лека нощ — тихо промълви тя и затвори.

Легна си и се сгуши под одеялото, питайки се дали наистина ще дойде. Мъжете често правеха така — даваха обещания, но не ги спазваха. Реши за всеки случай да се облече и да го чака. Но дори и да не дойдеше утре, все пак й бе приятно да си поговори с него. Той наистина беше свестен тип и тя го харесваше.

Бележки

[1] Ден на изкуплението, най-големият еврейски празник — денят на опрощаване на греховете. — Б.пр.

[2] Възстановителен център в Минесота, където без заплащане се лекуват възрастни и деца, пристрастени към алкохол и наркотици. — Б.пр.

[3] Религиозна еврейска церемония при достигане на пълнолетие — за момчетата при навършване на тринайсет години, а за момичетата на 12. — Б.пр.

[4] Известна италианска модна къща, прочута със скъпите си и изискани мъжки костюми. — Б.пр.

[5] Еврейската Нова година. — Б.пр.

[6] „Черен“ на немски, използвано от американските евреи като обидно название за негрите, чернилка. — Б.пр.

[7] В оригинала „booty call“ — когато един човек се обажда на друг късно през нощта с намерение да прави секс и вероятността за романтична среща е нулева. — Б.пр.

[8] Учение, проповядващо духовно лечение на физическите и здравословни проблеми, основано от Мери Бейкър Еди през XIX в. — Б.пр.