Даниел Стийл
Опасни мъже (11)

11.

Чарли пристигна в ресторанта преди Каръл. Не сподели с никого за срещата им, нито дори със Силвия и Грей. Още нямаше какво да им каже, освен че ще вечеря неофициално с нея във връзка с фондацията, след като бе използвал хитрост, за да я убеди да приеме поканата му. Не беше среща. Отиде пеша до ресторанта. Пътят му дотам беше по-дълъг, отколкото нейния, но се нуждаеше от малко въздух. През целия ден бе неспокоен и се притесняваше. Накрая с наближаването на уречения час беше убеден, че тя е лесбийка. Именно заради това не реагираше на чара му. Обикновено жените не оставаха равнодушни. Каръл беше изключение. И двата пъти, когато се бяха срещнали, държанието й беше строго делово и дистанцирано. Професионалистка до мозъка на костите си, макар че с всички останали, особено с децата, се държеше топло и приятелски. После си припомни колко близки изглеждаха с Тайги. Може би в живота й имаше мъж и това беше той. Когато стигна до ресторанта, стомахът му се бе свил на топка, което не бе свойствено за него, а Каръл Паркър си оставаше все така пълна загадка. Може би това нямаше да се промени и след вечерята. Изобщо не беше сигурен, че ще се отпусне и ще бъде по-открита с него. Изглеждаше затворена като стрида, още едно предизвикателство след впечатляващия й ум и интелигентност.

Беше съвсем различна от светските млади жени, които обикновено бяха обект на вниманието му. Те се обличаха грижливо, танцуваха, усмихваха се, придружаваха го с готовност навсякъде и в по-голямата си част го отегчаваха до смърт. Тъкмо поради това щеше да вечеря с Каръл Паркър, която, изглежда, не проявяваше абсолютно никакъв интерес към него и той дори не знаеше какви са сексуалните й предпочитания. Освен това беше излъгал, за да я склони на тази среща. Цялата ситуация беше абсурдна.

Каръл пристигна пет минути след него и се насочи към масата в ъгъла, която Стела им бе запазила. Усмихваше се и изглеждаше уверена, облечена в бели джинси, снежнобяла риза и сандали. Косата й още беше леко влажна от душа и тя я бе сплела набързо на плитка. Нямаше грим, нито лак на ноктите, които бяха късо отрязани. Всичко у нея изглеждаше безупречно чисто. Около раменете си бе наметнала светлосин пуловер и Чарли изведнъж си помисли, че ще изглежда идеално на борда на „Блу Мун“. С високата си стройна фигура и дълги крака приличаше на спортистка. Очите й бяха ясносини, същия цвят като на пуловера. Изглеждаше като манекенка на Ралф Лорън, но сигурно щеше да го намрази, ако й го кажеше. В сърцето си навярно приличаше по-скоро на Че Гевара, отколкото на изискан модел на прочутия дизайнер.

— Съжалявам, че закъснях — извини се с усмивка младата жена и седна, докато той стана прав, за да я поздрави.

Беше закъсняла само пет минути, но те му бяха достатъчни, за да се овладее и подготви за срещата с нея. Не искаше да поръчва вино, преди да е пристигнала и да решат какво ще вземат.

— Няма нищо. Не забелязах, тъй като вече нямам часовник. Реших, че не е зле да похарча двайсет и петте долара от него за една прилична вечеря — заяви той с усмивка, а тя се разсмя.

Чарли имаше чувство за хумор и това й допадаше. Каръл не носеше ръчна чанта, просто бе пъхнала ключовете си в джоба на джинсите. Тъй като не се гримираше, не й трябваха червило или пудра, а нямаше никакво намерение да се разкрасява заради него.

— Как мина денят ти?

— Обичайната лудница. А твоят? — с интерес попита тя. Това също беше ново за него. Не си спомняше кога за последен път жена го бе питала как е минал денят му, при това не само от учтивост, а с искрено желание да узнае.

— Интересно. През целия ден бях във фондацията. Опитваме се да уточним колко средства можем да отпуснем за международни програми. Има няколко доста интересни проекта за развиващите се страни, но щом получат пари, започват да бавят изпълнението им и постоянно се оплакват от трудности. Днес проведох конферентен разговор с Джими Картър по този въпрос. Той и екипът му вършат чудесна работа в Африка и ми даде няколко добри съвета как да заобиколим бюрокрацията.

— Звучи ми добре — усмихна му се Каръл. — Подобни проекти ме карат да осъзная колко малък е обхватът на нашата работа. Поне моята. Аз се грижа за деца, които живеят в радиус от четирийсет или дори по-малко пресечки. Като се замислиш, усилията ни наистина са нищожни. — Младата жена въздъхна и се облегна назад.

— Не са нищожни. Ти вършиш страхотна работа. Ние не даваме един милион долара на хора, чиято работа е нищожна.

— Какви средства отпуска фондацията всяка година?

Каръл си задаваше този въпрос още откакто се бяха запознали. Фондацията му се ползваше с голямо уважение сред благотворителните кръгове и това беше всичко, което знаеше за него.

— Около десет милиона. Тази година заради вашия Център станаха единайсет, но си заслужавате. — Усмихна й се и посочи към менюто. — Сигурно умираш от глад, след като обядът ти е бил един банан.

Явно си спомняше какво му бе казала. Двамата си поръчаха ньоки^[1], защото Чарли я увери, че са прочут специалитет на Стела. Тази вечер ги поднесе с пресни домати, поръсени с босилек. На Каръл се сториха идеални за топлата и мека вечер на циганското лято. Кавалерът й поръча бутилка скъпо бяло вино и когато го сервираха, тя отпи една глътка.

Храната беше много вкусна, както той бе обещал. Разговаряха за проектите й за Центъра чак до десерта. Тя имаше няколко големи мечти и я очакваше тежка работа, но след всичко, което бе постигнала досега, Чарли не се съмняваше, че ще успее да реализира и най-смелите си намерения. Особено с помощта на фондации като неговата. Той я увери, че и други фондации ще се заинтересуват и през следващата година няма да й е трудно да получи пари от него или някого другиго. Беше изключително впечатлен от работата, която бе свършила досега, и от това колко внимателно и разумно планираше бъдещето.

— Наистина имате големи мечти, госпожице Паркър. Вярвам, че един ден ще промените света.

Беше съвсем искрен. Тя беше забележителна млада жена. На трийсет и четири бе постигнала повече, отколкото някои хора за цял живот, при това повечето съвсем сама, без чужда помощ. Беше ясно, че Центърът е нейна рожба, което отново събуди любопитството му към нея.

— А какво ще ми кажеш за себе си? Какво друго правиш в свободното си време? Повярвай ми, казах го на шега. Не е чудно, че нямаш време дори да се храниш. Сигурно и за сън не ти остава много.

— Така е, не спя много — увери го тя. — Струва ми се загуба на време — добави и се засмя. — Това е всичко, което правя. Работата и децата. Водя групи. Прекарвам по-голямата част от времето си в Центъра, там съм дори през уикендите, макар че официално тогава не съм на работа. Но смятам, че трябва постоянно да съм там, за да контролирам нещата отблизо.

— И аз смятам така за фондацията — призна той, — но все трябва да отделяш малко време и за други неща и понякога да се забавляваш. Какво означава забавлението за теб?

— Работата е моето забавление. Никога досега не съм била по-щастлива. Откакто открих Центъра, нямам нужда от други неща в живота си.

Каза го съвсем откровено и той видя, че е напълно убедена в думите си, което малко го разтревожи. Нещо не бе наред в картината, поне така, както тя я представяше. Само работа и нищо друго.

— Без мъже, без бебета, без биологичен часовник, който тиктака и ти нашепва, че е време да се задомиш? Това е необичайно за жена на твоята възраст.

Чарли бе осведомен, че е на трийсет и четири, че е завършила „Принстън“, след това Колумбийския университет, но не знаеше нищо друго за нея, дори и след тази вечеря. През цялото време не бяха говорили за нищо друго, освен за Центъра и фондацията. Неговата и нейната работа. За мисиите им.

— Не. Без мъже, без бебета, без биологичен часовник. Изхвърлих своя преди няколко години. Оттогава съм щастлива.

— Какво означава това?

Беше малко настоятелен, но изглежда, тя нямаше нищо против. Чарли усещаше, че ако не иска да отговори, няма да го направи.

— Децата в Центъра са мои. — Изрече го с лекота и без преструвка.

— Сега го казваш, но може би един ден ще съжаляваш. В това отношение жените не са облагодетелствани от природата и им се налага да вземат решение преди съответната възраст. Един мъж винаги може да изглупее и да създаде семейство на шейсет, на седемдесет или дори на осемдесет години.

— Може би ще си осиновя, когато стана на осемдесет.

Тя му се усмихна, но за пръв път той усети у нея някаква трагична нотка. Познаваше добре жените и знаеше, че тази е преживяла нещо лошо. Не разбираше защо и как е толкова сигурен, но го усещаше. Беше прекалено бърза в отговорите си, прекалено твърда в решенията. Никой не можеше да бъде толкова сигурен, освен ако не е преживял някаква трагедия. Знаеше го по себе си.

— Не ти вярвам, Каръл — предпазливо поде той. Не искаше да я изплаши и да я принуди да се скрие в черупката си. — Ти си жена, която обича децата. Сигурно в живота ти има някой мъж.

След като я бе слушал внимателно през цялата вечер, вече не смяташе, че е лесбийка. Нищо в поведението й или думите й не намекваше за това, макар че можеше и да греши, както му се бе случвало един или два пъти. Все пак не му се струваше с обратни наклонности. Просто прекалено тайнствена и затворена.

— Не. Няма мъж — отвърна младата жена. — Нямам време. Нито проявявам интерес. Не искам някой да ми нарежда къде да ходя и какво да правя. От четири години в живота ми няма мъж.

Чарли знаеше, че е отворила Центъра преди година. Питаше се дали някое сърдечно разочарование не бе тласнало живота й в друга посока, за да лекува раните си, както и тези на другите.

— Това е доста време за жена на твоята възраст — нежно отбеляза той, а тя отново се усмихна.

— Говориш така, сякаш съм на двайсет. Не съм толкова млада. На трийсет и четири съм. На мен ми се струва, че вече съм остаряла.

— Е, не и на мен — засмя се събеседникът й. — Аз съм на четирийсет и шест.

— А не си женен и също нямаш деца — ловко насочи тя разговора към него. — Какъв е проблемът? Какво ще кажеш за себе си? Защо твоят часовник не тиктака, след като си с дванайсет години по-възрастен от мен?

Макар че не си личеше. Чарли не изглеждаше на повече от трийсет и шест, въпреки че напоследък усещаше тежестта на всичките си години. Понякога дори имаше чувството, че е на повече. Но поне външно годините не му личаха. Както и на нея. Тя приличаше на жена в средата на двайсетте. Бяха хубава двойка — руси, високи, със сини очи. Все едно брат и сестра. Както бе забелязал още при първата им среща, Каръл много приличаше на Елън и майка му.

— Моят часовник тиктака — призна той. — Просто все още не съм открил подходящата жена, но се надявам един ден това да се случи.

— Говориш глупости — безцеремонно отсече тя и прикова поглед в очите му. — Всички мъже, които са заклети ергени, твърдят, че още не са срещнали подходящата жена. Не можеш да твърдиш, че на четирийсет и шест никога не си срещнал подходящата жена. По света има толкова много свободни жени и след като не си открил своята половинка, значи не си го искал. Това, че не си намерил подходящата жена, е само едно неубедително извинение. Измисли някое друго.

Произнесе тирадата си спокойно и убедено и отпи от превъзходното вино. Беше улучила право в целта и го знаеше, както и той.

— Добре. Признавам, че донякъде си права. Няколко жени може и да се приближаваха до представата ми за подходящата, ако бих бил склонен на компромис, но аз търся идеалната.

— Няма да я намериш. Никой не е идеален и ти отлично го знаеш. Тогава какъв е проблемът?

— Безумен страх — честно отвърна той за пръв път в живота си и едва не падна от стола, когато се чу да го казва.

— Това е по-добре. Защо?

Тя беше много добра в това, което правеше, макар че досега не го бе осъзнал. Всъщност работата й беше да достига до сърцата и умовете на хората и тя я вършеше добре. Но Чарли усещаше инстинктивно, че няма да го нарани. С нея се чувстваше в безопасност.

— Родителите ми умряха, когато бях на шестнайсет, след това за мен се грижи сестра ми, докато не почина от тумор в мозъка, когато бях на двайсет и една. Това беше краят на семейството ми. Предполагам, че през целия си живот съм вярвал, че ако обичаш някого, той или ще умре, или ще те напусне, или просто ще изчезне и ще те изостави. Предпочитах аз да съм първият, който излиза през вратата.

— Това има смисъл — тихо промълви младата жена. Слушаше го внимателно, без да откъсва поглед от лицето му. Знаеше, че й казва истината. — Хората наистина умират, напускат ни, изчезват. Понякога това се случва. Но ако ти си тръгваш първи, със сигурност един ден ще останеш сам. Това не те ли притеснява?

— Не ме е притеснявало.

Говореше в минало време. Но напоследък доста мислеше за това, макар че нямаше намерение да й го казва. Поне не още.

— Плащаш голяма цена за страха си — продължи със същия тих глас Каръл, после додаде — да обичаш. Аз самата не съм по-различна. — В този миг реши да му разкаже. Както той с нея, така и тя се чувстваше в безопасност с него. От дълго време не бе разказвала своята история и сега я сподели накратко: — Омъжих се на двайсет и четири години. Той беше приятел на баща ми, ръководеше голяма компания, изключително умен. Беше учен изследовател, основател е на една добре позната фармацевтична компания, напълно луд, освен това. Беше двайсет години по-възрастен от мен и наистина необикновен човек. И все още е. Но в същото време е самовлюбен, луд, с брилянтен ум, преуспял, очарователен, алкохолик, опасен, садистичен, насилник. Това бяха шестте най-лоши години в живота ми. Имах за съпруг абсолютен социопат, а в същото време всички не спираха да ми повтарят каква късметлийка съм, че съм омъжена за него. Защото никой не подозираше какво става зад заключените врати. Преживях автомобилна катастрофа, защото го исках. Поне така мисля. Исках единствено да умра. Той продължаваше да ме тормози и аз го напусках за ден или два, след което ме умоляваше да се върна, отново ме омагьосваше и аз се връщах. Насилниците никога не се отказват от жертвата си. В болницата след катастрофата най-после осъзнах какво трябва да направя. Никога повече не се върнах. Скрих се за една година в Калифорния, срещнах добри хора и разбрах на какво трябва да се посветя. Когато се върнах у дома, отворих Центъра и никога повече не погледнах назад.

— Какво стана с него? Къде е сега?

— Все още е тук. Измъчва някой друг. Вече прехвърли петдесетте. Миналата година се ожени за някаква наивна дебютантка, горкото дете. Той е все така очарователен като някога и също толкова болен. Понякога още ми се обажда, пише ми писма, в които твърди, че новата му жена не означавала нищо за него и все още ме обича. Никога не съм му отговаряла и няма да го направя. Виждам кой се обажда и никога не му вдигам, нито връщам обажданията. За мен всичко е приключило. Но нямам никакво желание да опитвам отново връзка с друг мъж. Предполагам, че можеш съвсем оправдано да заявиш, че имам фобия от обвързването — усмихна му се — или фобия от връзките и възнамерявам да си остане така. Нямам никакво желание отново да се боя до смърт от някой мъж, нито да се оставя да ме измъчват. Никога не съм предполагала, че може да ми се случи. Никой не го подозираше. Всички виждаха само, че е красив, очарователен, богат. Той произлиза от така нареченото „добро семейство“, а моето собствено дълго време смяташе, че съм луда. Може би още го мислят, но са твърде възпитани, за да ми го кажат. Навярно ме смятат за странна. Но аз съм жива и съвсем нормална, което можеше да се постави под въпрос, когато блъснах колата си в задницата на пикап на магистралата в Лонг Айланд и преживях един от най-големите ужаси в живота си. Но повярвай ми, че да се блъснеш в пикап е много по-малко болезнено и опасно преживяване от живота с бившия ми съпруг. Той беше пълен социопат и все още е такъв. И така, изхвърлих биологичния си часовник през прозореца заедно с обувките с високи токчета, гримовете, късата черна рокля за коктейли, годежния пръстен и брачната халка. Слава богу, че нямахме деца. Може би щях да остана с него, ако имахме.

И сега вместо едно или две деца аз имам четиридесет, цял квартал плюс Габи и Зоро. И никога не съм се чувствала по-цялостна и щастлива.

Тя се облегна назад и го погледна. Чарли ясно видя тъгата и болката в очите й. Разбра, че е преживяла истински ад, но е оцеляла. Тъкмо заради това толкова много се боеше за децата, с които работеше. Самата тя бе изпитала на гърба си страдания и мъки, макар и по различен начин. Той усети как по гърба му пробягаха студени тръпки, докато слушаше историята й. Разказът й изглеждаше обикновен, но Чарли знаеше, че не е. Тази жена бе живяла в истински кошмар, от който най-после се бе събудила. Но за това са й били нужни шест години и навярно е страдала много през цялото това време. Искрено съжаляваше и й съчувстваше за всичко, което й се бе случило. Повече, отколкото тя предполагаше. Но Каръл Паркър бе оцеляла и вършеше страхотна работа. Сега можеше да стои отпусната в някое кресло, замаяна от успокоителни или алкохол, дори можеше да е мъртва. Вместо това бе изградила пълноценен живот за себе си и с всички сили се опитваше да помага и на другите да постигнат това. Но бе заплатила огромна цена.

— Съжалявам, Каръл. Предполагам, че на даден етап от живота си всички преживяваме подобни ужасни неща. Важното е какво ще направиш след това, колко парченца ще успееш да измъкнеш от боклука и да залепиш отново. — Знаеше, че на него му липсват още някои големи парчета. — Наистина си много смела.

— Както и ти. Да загубиш цялото си семейство в такава ранна възраст, е опустошителен удар. Може би никога няма напълно да се съвземеш, но може би един ден няма да излезеш пръв през вратата. Наистина се надявам — нежно допълни тя.

— Надявам се, че и ти също — меко промълви Чарли, благодарен за доверието и споделената болка.

— По-скоро бих заложила на теб — усмихна се младата жена. — Аз харесвам настоящия си живот — прост, лесен, без усложнения.

— И самотен — вметна той. — Не отричай. Ще излъжеш и го знаеш. Аз също съм самотен. След като си избрал да бъдеш сам, никой не те наранява, но плащаш голяма цена за това. Знаеш го. Така може и да нямаш външни рани и белези, но когато се прибереш вечер у дома, чуваш същото, което и аз — тишина. А къщата е потънала в мрак. Никой не те пита как си, никого не го е грижа за теб. Може би само приятелите, но и двамата знаем, че не е едно и също.

— Не, не е — честно се съгласи тя. — Но алтернативата е още по-плашеща.

— Може би един ден тишината ще ти се стори по-страшна. На мен понякога ми се случва. Особено напоследък.

А времето не работеше в негова полза. Много скоро нямаше да е и на нейна страна.

— И какво правиш тогава? — с интерес попита жената.

— Бягам. Заминавам. Пътувам. Виждам се с приятели. Ходя по приеми. Срещам се с жени. Има много начини да запълниш празнотата, но където и да отидеш по света, носиш призраците със себе си. Преживял съм го.

Никога досега в живота си не беше говорил толкова открито и честно с друг човек, освен с терапевта си, но се бе уморил да се преструва, че всичко е наред. Понякога не беше.

— Да, зная — меко рече Каръл. — Аз просто се потапям в работата до пълно изтощение, като си повтарям, че го дължа на хората, за които съм отговорна. Но невинаги става дума за тях. Понякога е така, но понякога е заради мен. И ако ми е останала някаква енергия, когато се прибера у дома, плувам, играя скуош или посещавам гимнастическия салон.

— Поне се отразява добре на фигурата ти — усмихна се той. — Ние сме две объркани души, нали? Двама, които се боят до смърт от обвързване, вечерят заедно и споделят тайните си.

— Има и по-лоши неща. — Каръл го погледна внимателно, питайки се защо я бе поканил на вечеря. Вече не бе сигурна, че е само заради плановете й, и беше напълно права да се съмнява. — Хайде да бъдем приятели — рече нежно.

Искаше да сключи споразумение с него, да очертае границата на отношенията им, да определи правилата — все неща, които умееше добре. Той я гледа дълго и настойчиво, преди да й отговори. Този път искаше да бъде честен с нея. Когато я покани на вечеря, не беше. Но сега искаше да е откровен, преди да е станало твърде късно.

— Не мога да ти го обещая — рече накрая и два чифта сини очи се срещнаха. — Не нарушавам обещанията си, а не съм сигурен, че ще мога да спазя това.

— Няма повече да вечерям с теб, освен ако не съм сигурна, че ще бъдем само приятели.

— В такъв случай предполагам, че ще трябва да започнем да обядваме заедно. Ще ти донеса банан или можем да се срещнем в заведението на Сали и да се изпоплескаме хубавичко с печени ребърца. Не ти казвам, че не можем да бъдем приятели или че няма да бъдем. Но искам нещо повече от това. Дори най-върлите противници на обвързването понякога се влюбват или излизат на срещи.

— Тази вечер среща ли беше? — погледна го смаяно тя.

Изобщо не й бе хрумнала подобна мисъл, когато той я покани на вечеря. Наистина смяташе, че става дума за фондацията и за бизнес, но бе започнала да го харесва и искаше да бъдат приятели.

— Не зная — неопределено отвърна той. Не беше готов да й признае, че я е излъгал или е използвал хитрост, за да я накара да излезе с него. Всичко е позволено в секса и забавленията, му бе казал Адам. Или нещо от този сорт. А тази вечер беше забавна и интересна, дори повече интересна, отколкото забавна, но секс нямаше и Чарли подозираше, че няма да има още дълго, ако изобщо се стигне дотам. — Не съм сигурен какво беше, може би общуване между интелигентни хора със сходни интереси, които се опитват да се опознаят. Но следващия път бих искал да е среща.

Тя остана мълчалива около минута с нещастно изражение на лицето. После го погледна и в очите й се четеше истинска болка.

— Аз не ходя на срещи.

— Това е било вчера. А сега сме днес. Ще видим как ще се почувстваш, когато излезем за пръв път на среща, ако изобщо го направим. Засега не е нужно да вземаш важни решения. Говоря за вечеря, а не за сърдечна операция.

Изрече го просто и дори тя трябваше да признае, че в думите му има смисъл.

— И как смяташ: кой от двама ни първи ще излезе през вратата?

— Можем да хвърляме чоп, но те предупреждавам, че не съм в толкова добра физическа форма както някога. Вече не тичам така бързо, както преди, така че може би ти ще си първата.

— Да не би да ме използваш, за да докажеш теорията си за изоставянето, Чарли? Че всички жени рано или късно си тръгват от теб? Не искам да бъда използвана като потвърждение на някакъв твой невротичен сценарий — заяви тя, а той се усмихна, докато я слушаше.

— Ще се опитам да не го направя, но това също не мога да ти обещая. Не забравяй — само една вечеря. Не е обвързване за цял живот. Поне не още.

Мислено си напомни да внимава какво си пожелава. Понякога се случваха доста странни неща. Въпреки че не можеше да си представи нещо по-добро от това да прекара известно време с нея, независимо колко дълго, нито кой ще си тръгне пръв през вратата.

— Ако си търсиш „подходяща жена“, вечерята с жена, която е доказана противничка на обвързването, не бива да е на първо място в списъка ти.

— Ще се опитам да го запомня. Не е нужно да бъдеш мой терапевт, Каръл. Аз вече имам такъв. Просто бъди мой приятел.

— Мисля, че вече съм.

Все още нямаха представа какво ще се случи занапред, а и не беше нужно. Бъдещето беше пред тях, ако го искаха.

След това Чарли подписа чека за вечерята и я изпрати до дома й. Тя живееше в малка елегантна къща от кафяв камък, което го изненада. Не го покани, а и той не очакваше. Каза си, че като за първа среща нещата се бяха развили по-добре от очакваното.

Каръл сподели, че живее в малък апартамент студио в задната част на сградата, който е наела от собствениците. Спомена също, че наемът на жилището й бил невероятно нисък, тя имала голям късмет, че е попаднала тук. Чарли се запита дали не получава някаква издръжка от бившия си съпруг, тъй като бе споменала, че е богат. Надяваше се да е така, да не е излязла от този брак единствено с болка и страдания.

— Благодаря за вечерята — учтиво рече младата жена, след което добави по-твърдо: — Това не беше среща.

— Зная. Все пак ти благодаря, че ми напомни — отвърна той с дяволити пламъчета в очите.

Беше облечен със синя риза без вратовръзка, джинси и пуловер в същия цвят като нейния. Носеше кафяви обувки от крокодилска кожа, без чорапи. Изглеждаше много привлекателен, а тя — много красива, когато му пожела „лека нощ“.

— Какво ще кажеш да вечеряме следващата седмица?

— Ще си помисля — отвърна Каръл, отключи предната врата, махна му и изчезна в сградата.

— Лека нощ — прошепна на себе си Чарли.

На устните му играеше лека усмивка, докато крачеше с наведена глава надолу по улицата, замислен за нея, за всичко, което бяха споделили един с друг. Не се обърна и не видя, че го наблюдава от прозореца си на горния етаж. Тя се питаше какво ли си мисли той, също както той се питаше за нея. Чарли беше доволен. Каръл — изплашена.