Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Bachelors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Опасни мъже

Преводач: Диана Кутева; Стамен Стойчев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-655-051-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4504

История

  1. — Добавяне

2.

По-късно същия следобед капитанът закотви „Блу Мун“ в края на вълнолома на Сен Тропе. Това беше голям подвиг, тъй като в разгара на сезона беше много трудно да се намери свободно място в пристанището. Заради големината си яхтата трябваше да заеме първото място, но веднага след като я завързаха, Чарли съжали, че са влезли в пристанището, вместо да дойдат с моторницата, както обикновено предпочитаха. Папараците бяха в стихията си, моментално привлечени от размера на яхтата. Направиха множество снимки на тримата мъже, докато влизаха в очакващата ги кола. Чарли и Адам не им обърнаха внимание, а Грей им махна.

— Бедните копелета, какъв отвратителен начин да си изкарваш прехраната — съчувствено отбеляза той, а Адам само изръмжа в отговор. Мразеше пресата.

— Паразити. Всички са лешояди — заключи лаконично.

Жълтите журналисти постоянно създаваха проблеми в живота на клиентите му. Точно днес следобед му се бяха обадили от офиса. Един клиент бил уловен да излиза от хотел с жена, която не била съпругата му, и скандалът се разразил с пълна сила. Разгневената съпруга се обадила най-малко десет пъти в офиса, заплашвайки с развод. Това не беше първата изневяра на мъжа й и тя настояваше или за огромна издръжка при развода, или да получи пет милиона долара, за да остане омъжена за него. Страхотно. Вече нищо не можеше да изненада Адам. Но сега искаше само да намери онези бразилски момичета и да танцува самба до зори. Щеше да се оправя с всички каши, когато се върне в Ню Йорк. В момента нямаше намерение да се занимава с таблоидите или с изневерите на клиентите си. Те го бяха правили и преди и щяха да го правят още много пъти. Адам възнамеряваше да се наслади докрай на почивката си и нищо нямаше да я помрачи.

Следобедът приятелите обиколиха магазините, подремнаха, после вечеряха в „Спун“ в хотел „Библос“. В ресторанта влезе изумително красива руска манекенка, облечена в бели копринени панталони и малко кожено болеро, широко разтворено, гола отдолу. Всички посетители в ресторанта можеха да се насладят на прекрасната гледка на гърдите й и не пропуснаха да го сторят. Чарли изглеждаше развеселен, а Адам се разсмя.

— Има забележителни гърди — отбеляза Грей, докато поръчваха вечерята, придружена от бутилка отлежало вино.

— Да, но не са истински — с вид на познавач отсъди Адам.

Не изглеждаше впечатлен, по-скоро се забавляваше. Искаше се доста смелост да вечеряш в изискан ресторант почти по голи цици, макар че вече бяха присъствали на подобни изпълнения. Предишната година в ресторанта бе влязла една германка, облечена в мрежеста блуза, толкова тънка, че едва се забелязваше и не оставяше нищо на въображението. Момичето си вечеряше най-спокойно голо до кръста, разговаряше, смееше се и очевидно се наслаждаваше на фурора, който предизвикваше.

— Откъде знаеш, че не са истински? — с интерес попита Грей.

Гърдите бяха големи и твърди, а зърната им стърчаха. С удоволствие би ги нарисувал, а и вече беше малко замаян от изпития алкохол. Преди да дойдат тук, бяха пили маргарити. Очертаваше се още една нощ на разгул и пиянска забрава.

— Повярвай ми, такива са — увери го Адам. — Досега съм платил поне за сто чифта. Всъщност са сто чифта и половина. Преди няколко години момичето, с което тогава излизах, поиска да й се направи само едната. Заяви, че другата си била наред, искала само да уголеми по-малката.

— Звучи интересно — развеселено рече Грей, докато отпиваше от виното, след което кимна на сомелиера. Беше добро. Дори повече от добро. Направо беше отлично. Бутилката бе произведена в стара винарна в Линш-Баже[1]. — Вместо да ги заведеш на вечеря или кино, да не би първо да ги изпращаш при пластичния хирург за нов бюст?

— Не, но всеки път, когато излизам с някоя изгряваща актриса, тя започва да ме врънка за нови гърди. По-лесно е да се съглася, отколкото да споря. Всички жени стават кротки, след като получат това, което са си наумили.

— Някога мъжете купуваха на жените перли или диамантени гривни, явно напоследък се предпочитат имплантантите — сухо отбеляза Чарли.

Жените, с които той се срещаше, никога не биха го помолили за нови гърди или други неща, за които Адам плащаше. Ако някоя от приятелките му искаше да си направи пластична корекция, си я плащаше сама и подобни теми никога не се обсъждаха. Не се сещаше за нито една от бившите си приятелки, която да си е правила пластична операция, или поне той не знаеше. Момичетата на Адам, както двамата с Грей ги наричаха, бяха почти изцяло премоделирани. А жените на Грей се нуждаеха най-вече от лоботомия или силни успокоителни. Той бе платил за безброй терапевти, рехабилитационни програми, психиатри, както и адвокатски хонорари, за да издейства забранителна заповед срещу бившите им мъже, които ги преследваха или заплашваха да убият тях или него. Може би в крайна сметка да се плати за имплантанти, щеше да е по-просто и евтино. След пластичната хирургия жените на Адам му благодаряха и изчезваха от живота му. Приятелките на Грей се задържаха по-дълго или отново го търсеха, когато новите мъже в живота им започнеха да ги тормозят. Но като цяло рядко оставаха при Грей повече от година. Той се отнасяше прекалено добре с тях. Чарли винаги оставаше приятел с бившите си гаджета, които го канеха на сватбите си, когато се омъжваха за другиго, след като той бе скъсал с тях заради някой фатален недостатък.

— Може би и аз някой път ще трябва да опитам — засмя се Чарли и отпи от виното си.

— Какво ще опиташ? — недоумяващо попита Грей.

Вече беше замаян от рускинята и гърдите й.

— Да подаря имплантанти. Може да се окаже чудесен подарък за Коледа или сватбен подарък.

— Това е противно — поклати глава Адам. — Достатъчно гадно е, че аз го правя. Момичетата, с които ти излизаш, са от твърде висока класа, за да поискат от теб да им купиш нови гърди.

Жените на Адам имаха нужда от красив бюст, за да пробият като актриси или модели, а и той не се интересуваше от класата им. За него тя би била недостатък. Жените, с които се срещаше Чарли, биха били истинска досада за Адам. Той не желаеше да се обвързва, докато Чарли твърдеше, че иска точно това. Грей просто се оставяше на течението. Нямаше определени планове за нищо. Живееше си живота ден за ден. Докато Адам за всичко имаше график и точен план.

— Е, поне ще бъде оригинален подарък. Писна ми да купувам китайски порцелан — усмихна се Чарли над дима от пурата.

— Бъди щастлив, че не ти се налага да плащаш издръжка на тях или на децата им. Повярвай ми, китайският порцелан е доста по-евтин — хапливо заяви Адам.

Беше спрял да плаща издръжка на Рейчъл, след като тя се омъжи, но тя бе взела половината от всичко, което притежаваше, а все още продължаваше да изплаща доста солидна сума за издръжка на децата. Парите за тях не му се свидеха, но ненавиждаше Рейчъл заради тези, които й бе дал според споразумението при развода. Преди десет години, когато се развеждаха, тя получи огромна издръжка, тъй като той вече бе станал съдружник във фирмата. Незаслужено голяма издръжка според Адам. Родителите й бяха наели страхотен адвокат. Адам така и не успя да преживее травмите, които му бе нанесла, и се съмняваше, че някога ще може. Смяташе, нямаше нищо лошо да се купят имплантанти, но не и да се плаща издръжка. Никога вече.

— Мисля, че е достатъчно лошо, че се налага да им купувате каквото и да било — обади се Грей. — Аз купувам на жените неща, които на мен ми харесват. Не плащам за бюст или за нов нос — додаде невинно.

Като се има предвид с колко малко разполагаше, всеки път щом се забъркаше с някоя жена, тя му струваше цяло състояние. Но Грей винаги искаше да помогне. Той беше като Червения кръст в отношенията си с жените. Адам беше хладен и практичен — определяше ясни граници и твърди правила. Чарли беше Прекрасния принц — винаги внимателен и романтичен. Макар че и Грей беше романтичен. Просто жените, с които все се забъркваше, не бяха. Те бяха прекалено объркани и отчаяни, за да мислят за романтика. Но той би искал да има любима жена в живота му, ако изобщо някога срещнеше някоя разумна и нормална, което не бе особено вероятно. Адам твърдеше, че завинаги се е излекувал от романтиката, и се гордееше с това. Предпочиташе да преживее страхотен секс, отколкото романтично фиаско.

— А защо да нямаш и двете? — попита Грей и отпи от третата чаша вино. — Защо да няма и секс, и романтика с някого, който те обича? Както и ти да го обичаш в замяна?

— На мен ми звучи добре — съгласи се Чарли.

Разбира се, той искаше към комбинацията да се прибави и синя кръв. Охотно си признаваше, че когато ставаше дума за жени, е сноб. Адам винаги го дразнеше и му се подиграваше, че не иска да омърси аристократичната си кръв с някоя селска примес. Чарли възразяваше на това грубо определение, но и двамата знаеха, че е истина.

— Мисля, че и двамата живеете в измислен свят — цинично заключи Адам. — Романтиката е това, което прецаква всичко — всички са разочаровани и вбесени и тъкмо тогава нещата се размирисват и приключват зле. Ако от самото начало се знае, че всичко е за секс и забавление, никой няма да бъде наранен.

— Тогава защо всичките ти приятелки си тръгват бесни и разочаровани? — не без основание попита Грей.

— Защото жените никога не вярват на това, което им казваш. В мига, в който им заявиш, че никога няма да се ожениш, се превръщаш в предизвикателство и те се втурват да си купуват сватбена рокля. Но аз поне съм честен, а това, че не са ми повярвали, си е техен проблем. Аз им го казвам съвсем ясно. Ако те не са го чули, си остава за тяхна сметка. Но Господ ми е свидетел, че никога не съм ги лъгал.

Това беше още едно от предимствата да излизаш с млади жени. Двайсет и две годишните обикновено не търсеха брак, а искаха само да си прекарат добре. Чак когато наближаха трийсетте, започваха да се оглеждат наоколо и да се паникьосват да не останат стари моми. Младите искаха да ходят по клубове и барове, да им купиш няколко нови рокли, да ги водиш на концерти и по скъпи ресторанти. Ако вземеше със себе си някоя от тях в Лас Вегас за уикенда, когато отиваше да се види с клиент, те смятаха, че са се възнесли на небето.

Семейството му обаче имаше коренно различно отношение към въпроса. Майка му постоянно го обвиняваше, че излиза само с проститутки, особено когато видеше снимката му в таблоидите. Адам винаги я поправяше и й обясняваше, че въпросната дама е актриса или модел, но тя отсичаше, че това е едно и също. Сестра му придобиваше засрамен вид, когато темата се обсъждаше по време на семейните вечери. Брат му смяташе, че е забавно, но през последните години започна да му натяква, че е крайно време да улегне. Адам изобщо не го бе грижа за мнението им. Смяташе, че животът им е безкрайно отегчителен. А неговият не беше. Освен това постоянно се убеждаваше, че те му завиждат, защото той се забавлява, а те — не. Родителите му не му завиждаха, те просто не одобряваха поведението му по принцип. И съвсем естествено, имайки предвид неодобрението й спрямо Адам, или може би просто за да го дразни, майка му си остана близка с Рейчъл. Харесваше бившата си снаха и новия й съпруг и често напомняше на Адам, че двете са останали близки, защото Рейчъл е майка на внуците й. Винаги щом възникнеше някакъв проблем или спор, майка му заставаше срещу него. Просто това й беше в кръвта. В природата й беше вечно да противоречи и да се противопоставя. Адам подозираше, че дълбоко в себе си майка му го обича, но изпитваше непреодолима нужда да го критикува и да вгорчава живота му. Изглежда, беше недоволна от всичко, което той правеше.

Минаваше единайсет, когато тримата напуснаха ресторанта и се поразходиха из Сен Тропе. Улиците бяха оживени — хората седяха в кафенетата по тротоарите или в откритите ресторанти и барове. От няколко нощни клуба гърмеше музика. Приятелите се отбиха да пийнат по чашка в „Ше Нано“, а около един часа през нощта се озоваха в „Ле Кав дьо Рой“, където нощният живот тъкмо започваше. Навсякъде се виждаха жени в оскъдни горнища, прилепнали джинси, къси прозрачни рокли и блузи, с модни прически и секси сандали на високи токчета. Адам се чувстваше като дете в сладкарски магазин и дори Чарли и Грей се радваха на гледката. Грей беше по-свенлив при запознанствата. Обикновено жените правеха първата крачка. Чарли беше доста по-претенциозен, но обичаше да наблюдава отстрани.

В един и половина тримата танцуваха и бяха относително трезви. Бразилките така и не се появиха, но на Адам не му пукаше. Той танцува поне с десетина млади момичета и се бе спрял на дребничка германка, която каза, че родителите й имали вила в Раматюел, град, съседен на Сен Тропе. Изглеждаше на не повече от четиринайсет, докато не се впусна във вихрен танц с Адам. Тогава много бързо стана очевидно, че момичето определено знае какво прави и какво иска и е значително по-голямо. Искаше Адам. Всъщност направо искаше да се люби с него на дансинга. Минаваше три през нощта и Чарли започваше да се прозява. Няколко минути по-късно двамата с Грей се отправиха към яхтата. Адам заяви, че сам ще се прибере, след като яхтата бе пуснала котва близо до кея, а Чарли му даде радиопредавател, в случай че се наложи да им се обади. Адам кимна и продължи да танцува с германката, която имаше яркочервена коса и каза, че името й е Уши. Тя смигна на Чарли, когато си тръгваха, а той й се усмихна. Приятелят им явно доста се забавляваше.

— Какво ще правим утре? — попита Грей, докато вървяха към яхтата.

По целия път се чуваше музика, но на борда беше тихо, а когато влязоха вътре, затвориха вратите. Чарли предложи на Грей да пийнат по чаша коняк преди лягане, но приятелят му отказа. Двамата останаха известно време на палубата, пушеха пури и наблюдаваха туристите, които се разхождаха по вълнолома или седяха и разговаряха на палубите на околните яхти. Сен Тропе беше градът на забавленията, където, изглежда, всички оставаха будни през цялата нощ.

— Мислех си дали да не отидем до Портофино или да спрем в Монте Карло — отвърна Чарли.

След известно време, най-много след няколко дни, човек започваше да се отегчава от забавленията в Сен Тропе, освен ако нямаше приятели там, а те не познаваха никого. Беше приятно да се хранят в различни ресторанти, да посещават нощни клубове, но имаше и други места, които искаха да посетят през ваканцията си — например фестивала в Сен Тропе, както и някои по-тихи кътчета. Монте Карло беше по-елегантно и спокойно място, а и тримата обичаха да играят в казиното.

— Адам може да иска да остане още някоя и друга нощ, за да се види отново с германката — отбеляза Грей, замислен за приятеля им. Не искаше да проваля забавлението или романса му. Чарли го познаваше по-добре и беше по-циничен. Съдейки по миналите пътувания, можеше спокойно да каже, че една нощ с момичето е напълно достатъчна за Адам.

Беше почти четири сутринта, когато Чарли и Грей се разотидоха по луксозните си каюти. Бяха прекарали дълга, но приятна нощ. Чарли заспа почти моментално и никой от двамата не чу Адам, който се прибра към пет.

Чарли и Грей закусваха на палубата, когато се появиха Адам и Уши. И двамата се усмихваха. Тя се смути леко, когато видя другите двама мъже.

— Добро утро — поздрави любезно гостенката, а Чарли си каза, че на дневна светлина не изглежда на повече от шестнайсет.

Нямаше грим, но фигурата й бе великолепна, подчертавана от тесните джинси и прилепналата тениска. Беше обута в златисти сандали на високи токчета. Червената й коса беше гъста и дълга, а Адам я бе прегърнал през рамо.

Застаналата наблизо стюардеса очакваше поръчката им за закуска. Уши заяви, че иска само купичка мюсли и кафе. Адам си поръча бекон, яйца и палачинки. Явно беше в чудесно разположение на духа, а двамата му приятели усърдно се стараеха да прикрият усмивките си.

Четиримата си бъбреха оживено, а щом Уши приключи със закуската, домакинът й поръча такси. Преди да си тръгне, Адам я разведе из яхтата. Очите й грееха като звезди, когато слезе на кея, за да се качи в очакващото я такси.

— Ще ти се обадя — неясно промърмори той и я целуна.

Беше прекарал незабравима нощ, въпреки че приятелите му бяха сигурни, че скоро ще я забрави.

— Кога? Ще бъдеш ли довечера в дискотеката? — попита Уши.

— Струва ми се, че ще вдигнем котва — отвърна той, отговаряйки на втория й въпрос, но не и на първия. Тя му беше дала телефонния си номер в Раматюел и го беше уверила, че ще бъде там през целия август. След това щяла да се върне в Мюнхен с родителите си. Даде му и адреса си в Германия, тъй като той й каза, че понякога пътува дотам по работа. Уши бе споделила, че е на двайсет и две години и следва медицина във Франкфурт. — Ако останем, ще дойда в дискотеката, но се съмнявам.

Опитваше се да бъде честен с жените, с които спеше, и да не им вдъхва напразни надежди. Но знаеше, че тя и без това едва ли хранеше особени илюзии. Беше се запознала с мъж в дискотеката и бе прекарала нощта с него — един напълно непознат човек. Едва ли очакваше пак да го види. Търсеше същите неща като него. И поне за една нощ беше получила всичко, което бе искала. Както и Адам. Той се бе насладил на нощта, прекарана с нея, но сега бе ден и за двамата бе напълно ясно, че си остават непознати и едва ли пак ще се срещнат. Правилата на играта бяха пределно ясни. Адам я целуна, преди да я настани в таксито, а тя се притисна за миг в него.

— Довиждане… благодаря ти… — промърмори замечтано, когато той отново я целуна.

— И аз ти благодаря, Уши — прошепна той, сетне я потупа отзад.

Тя се качи в колата, махна му и след миг вече я нямаше. Още едно нощно развлечение бе приключило. Кратките авантюри с жени разнообразяваха живота и главно ваканциите му. Както беше предположил, тялото й беше още по-хубаво без дрехи.

— Е, това беше малка сладка изненада — подметна Чарли с шеговита усмивка, докато Адам се настаняваше на масата до тях. — Обичам да забавлявам гости на закуска, особено такива хубавици. Смяташ ли, че е по-благоразумно да заминем веднага, преди родителите й да са те погнали с пушката?

— Надявам се, че няма да се случи — ухили се Адам с доволен вид. От време на време му харесваше да превръща яхтата на Чарли в увеселително заведение. — Тя е на двайсет и две и следва медицина. Освен това не беше девствена. — Макар че дори той трябваше да признае, че изглеждаше доста по-млада.

— Колко разочароващо — с лек сарказъм заяви Чарли и запали пура. През лятото, когато беше на борда на яхтата си, пушеше дори след закуска. Това, което и тримата харесваха в живота си, бе, че независимо колко самотни се чувстваха понякога, можеха да правят каквото си пожелаят. Това бе едно от големите предимства да си ерген. Да се храниш, когато ти скимне, да се обличаш както решиш, да пиеш колкото ти душа иска, дори и да се напиеш, и да прекараш нощта с когото си пожелаеш. Нямаше кой да им мърмори, да вдига скандали, да се оплаква, не се налагаше да правят компромиси, да се извиняват или да се приспособяват. Тримата се радваха на компанията си и засега това им беше напълно достатъчно. Точно в този момент това бе представата им за идеален живот. — Може би на следващото пристанище ще ти намерим девственица. Мисля, че тук наоколо са изчезнал вид.

— Много смешно — ухили се Адам, доволен от себе си и завоеванието си от предишната нощ. — Ти просто ревнуваш. Между другото коя е следващата ни спирка?

Обичаше да се местят от едно място на друго, харесваше му да спи в различни хотели. Живееха в пълен разкош, сами чертаеха маршрута си и можеха да го променят във всеки миг, докато безупречно обученият екипаж ги очакваше на борда на яхтата. Що се отнасяше до тримата ергени, това бе истинският рай. Тъкмо затова Чарли обичаше яхтата си и прекарваше на нея лятото, както и няколко седмици през зимата.

— Къде искате да отидем? — попита той. — Мислех си за Монако или Портофино.

След задълбочен дебат решиха да се насочат първо към Монако, а на следващия ден да отидат в Портофино. Монте Карло беше съвсем наблизо, само на два часа път от Сен Тропе. До Портофино се стигаше за осем часа. Както Чарли предполагаше, на Грей му беше все едно, а Адам искаше да посети казиното в Монте Карло.

Яхтата напусна пристанището веднага след като се наобядваха с невероятно вкусни блюда от морски дарове. Наближаваше три, когато потеглиха, като спряха за малко да поплуват. Накрая тримата се настаниха да подремнат на палубата, докато яхтата се носеше плавно към Монако. Когато пристигнаха на пристанището, героите бяха дълбоко заспали в шезлонгите си. Капитанът и екипажът закотвиха „Блу Мун“ умело на кея, като използваха фендери[2], за да не се блъснат в околните яхти. Както винаги пристанището на Монте Карло беше пълно с големи плавателни съдове като тяхната яхта и дори по-големи.

Чарли се събуди в шест часа, видя къде се намират, както и че двамата му приятели все още спят. Отиде в каютата да си вземе душ и да се преоблече. Грей и Адам се събудиха в седем. Съвсем разбираемо, Адам беше изтощен от забавленията си, а Грей не бе свикнал да гуляе до късно. Винаги, когато пътуваха заедно, му бяха необходими няколко дни, за да се приспособи към нощния живот. Но до времето за вечеря тримата се чувстваха вече отпочинали.

Домакинът им бе уредил кола и бе направил резервации за „Луи XV“, където се насладиха на вкусна и обилна вечеря в много по-официална обстановка, отколкото предишната вечер в Сен Тропе. И тримата носеха сака и вратовръзки. Чарли беше облечен в кремав ленен костюм с подходяща риза, Адам бе в бели джинси и блейзър, с мокасини от крокодилска кожа, без чорапи. Грей носеше синя риза, панталони в цвят каки и поовехтяло спортно сако. С бялата си коса изглеждаше най-възрастният в групата, но излъчваше особена енергия и ексцентричен чар. Беше си сложил червена вратовръзка и без значение с какви дрехи бе облечен, отдалеч си личеше, че е човек на изкуството. Ръкомахаше оживено, докато по време на вечерята им разказваше случки от детството си. Описваше нравите и живота на племената по поречието на Амазонка, където бе живял за кратко с родителите си. Сега историите звучаха забавно, но детството му си оставаше кошмар за него — объркано и несигурно, докато другите деца на неговата възраст ходеха на училище, спортуваха, подготвяха си домашните, веселяха се по забави и купони. Вместо това той се беше скитал сред бедняците в Индия, беше живял в будистки манастир в Непал, сред племената в Бразилия и бе чел съчиненията на Далай Лама. Никога не бе имал щастието да се радва на безгрижно и нормално детство.

— Какво да ви кажа? Родителите ми бяха луди. Но поне не бяха скучни.

Адам се замисли за своята младост, която беше болезнено обикновена и безинтересна. Животът му в Лонг Айланд изобщо не можеше да се сравни с историите на Грей. Чарли рядко говореше за своето детство. То беше предсказуемо и традиционно до смъртта на родителите му и болезнено и още по-мъчително, когато сестра му почина пет години по-късно. Говореше за това с терапевт, но рядко с приятелите си. Знаеше, че преди трагедията в живота му е имало весели и забавни неща, но тях не помнеше, а само тъжната част. Беше много по-лесно да мисли за настоящето и го правеше, освен в случаите, когато терапевтът му настояваше да си спомни миналото. Дори и тогава му беше трудно и мъчително да съживи спомените, без да се почувства съсипан. Богатството и разкошният и удобен живот не можеха да компенсират огромната загуба на близките му, на семейната топлина и уют, изчезнали заедно с тях. И колкото и да се опитваше, не можеше да си върне стабилността и защитеността на семейството, хората, които безрезервно го обичаха. Всичко това винаги му се изплъзваше. Двамата мъже, с които пътуваше, бяха единственото му семейство, поне през последните двайсет и пет години след смъртта на сестра му. Никога дотогава не се бе чувствал толкова самотен и изгубен, агонизиращ при мисълта, че е останал съвсем сам на този свят, че няма никой, който да го обича и да се грижи за него. Сега поне имаше Адам и Грей. Знаеше, че каквото и да се случи, двамата ще бъдат до него и ще го подкрепят, както и той тях. Тримата споделяха безрезервно доверие, приятелство и лоялност, които бяха безценни.

След вечерята останаха още дълго на масата, пиха кафе, пушиха пури и разговаряха за живота си, а Адам и Грей най-вече за детството си. За Чарли беше интересно колко различно се отнасяха двамата към младостта си. Грей отдавна бе приел факта, че осиновителите му са били ексцентрични егоисти и в резултат лоши родители. Той никога не се бе чувствал защитен, нито бе имал истински дом. Те скитаха от континент на континент винаги в търсене на нещо, което така и не намираха. Той ги сравняваше с евреите, които бродили изгубени четирийсет години в пустинята без светлина, която да ги води. Когато най-после се установили в Ню Мексико и осиновили Бой, Грей отдавна си бил тръгнал. Беше се виждал с него по време на редките си посещения у дома, но така и не изпита истинска привързаност към момчето. Грей не искаше да свързва нищо в своя живот с родителите си. За последен път видя Бой на погребението им, след това съвсем съзнателно изгуби дирите му. Понякога се чувстваше виновен, но не си позволяваше да се замисля по-дълго за това. Беше успял да се отърси от всички спомени за едно семейство, което беше твърде болезнено за него. Думата „семейство“ не събуждаше нищо у него, освен мъка. От време на време се питаше какво ли е станало с Бой след смъртта на родителите им. Но каквато и да бе съдбата му, животът му със сигурност е по-добър от този, който е споделял с безотговорните си осиновители. Грей се бе убедил в това и не си позволяваше никакво чувство на отговорност или привързаност към Бой. Понякога си казваше, че някой ден може да се свърже с него, но този момент още не бе настъпил. Всъщност се съмняваше, че изобщо някога ще настъпи. По-добре беше Бой да си остане късче от спомените за далечното минало, част от живота, към която нямаше намерение да се връща, макар че си го спомняше като мило и добро момче.

Адам, от друга страна, беше изпълнен с горчивина и гняв към родителите си. Краткото определение за майка му беше „заядлива кучка“, а за баща му — „страхлив и безгръбначен мухльо“. Беше ядосан на присъствието им в живота си или по-скоро на липсата на такова, както и на потискащия им, поне според него, начин на живот. Казваше, че всичко, което помни от детството, са постоянните натяквания на майка му, която винаги си го изкарвала на него като най-малък. Смятала го за натрапник, защото се е появил толкова късно в живота им. Най-ярките му спомени били как баща му почти никога не се прибирал у дома. А и кой би могъл да го вини? След като на осемнайсет години Адам напуснал дома си, за да постъпи в „Харвард“, никога повече не се върнал да живее там. Достатъчно лошо било, че се налагало да прекарва ваканциите с родителите си. Твърдеше, че неприятната атмосфера в дома издълбала завинаги пропаст между трите деца. Всичко, което били научили от майка си и баща си, било да се критикуват постоянно, да се гледат отвисоко и да се заяждат за най-дребните неща.

— В нашето семейство не съществува уважение. Майка ми не уважава баща ми. Мисля, че той навярно я мрази, макар че никога не би го признал. Между нас, децата, също няма никакво уважение. Според мен сестра ми е досадна и жалка, брат ми е надут задник, чиято съпруга е копие на майка ми, а те смятат, че аз се движа само в компанията на простаци и курви. Не уважават работата ми и дори не желаят да научат нещо за нея. Интересуват се единствено от жените, с които излизам, а не от това кой съм аз. Понастоящем се виждам с тях само на сватби, погребения и за големите празници, макар че много ми се иска и това да не ми се налагаше. Ако можех да намеря подходящо извинение, досега да съм ги зарязал хиляди пъти. Рейчъл води децата, за да ги видят, така че аз не съм длъжен да го правя. А и близките ми харесват нея много повече, отколкото мен и винаги е било така. Смятат, че няма нищо лошо в това, че се омъжи втория път за християнин, стига да възпитава и отглежда децата като евреи. Ако ги слушаш, тя никога не би могла да сгреши, както аз никога не съм прав. На този етап от живота си казвам „майната им“ и на „кого му пука“.

Докато говореше, в гласа му ясно звучеше горчива нотка.

— Но все пак продължаваш да се виждаш с тях — изтъкна Грей. — Значи може би все пак ти пука. Може би все още се нуждаеш от одобрението им или го искаш. А ако е така, всичко е наред. Само че понякога се налага да признаем пред себе си, че родителите ни не са били способни да ни дадат вниманието и обичта, от които толкова много сме се нуждаели в детството. Навярно просто не са ги изпитвали. Поне не и моите, бяха прекалено заети да се друсат, когато бяха млади, а след това се впуснаха в търсене на Светия Граал. Бяха наистина луди. Мисля, че харесваха и мен, и сестра ми, доколкото това им бе по силите, но нямаха представа как да бъдат родители. Изпитах съжаление към брат си Бой, когато го осиновиха. Би трябвало да си вземат куче, но предполагам, че след като си тръгнах, са се чувствали самотни и затова са го осиновили.

Горката ми сестра все още е някъде в Индия, живее като монахиня из бедняшките квартали. През целия си живот е искала да бъде азиатка и сега навярно си мисли, че наистина е. Няма представа коя е в действителност, нито пък те са имали. Аз също не знаех кой съм, докато не се махнах от тях, а понякога все още се питам кой, по дяволите, съм. Мисля, че в крайна сметка най-важното за всички нас е кои сме, в какво вярваме, как живеем и дали това е животът, който бихме искали да водим. Всеки ден си задавам тези въпроси и невинаги намирам отговорите. Но поне се опитвам да ги намеря и не наранявам никого, докато ги търся.

Мисля, че е истинска пародия родители като моите да имат деца или да осиновяват деца, защото такива хора никога не би трябвало да общуват с деца. Познавам се достатъчно и тъкмо заради това не искам да имам деца и никога не съм искал. Но се опитвам да се убеждавам, че все пак родителите ми са направили най-доброто, на което са били способни, независимо че не се е получило добре за мен. Просто не искам да направя някого нещастен само заради егоистичното си желание да се възпроизвеждам. Мисля, че в моя случай е най-добре кръвната ни линия и лудостта да спрат дотук.

Грей оставаше твърд в решението си да няма деца и не съжаляваше за това. Чувстваше се напълно неспособен да се грижи за деца, нито да им даде онова, от което се нуждаеха. Мисълта да се привърже към тях или те да зависят от него го ужасяваше. Не искаше да ги излъже и разочарова или да ги подведе да очакват от него повече, отколкото би могъл да им предложи. Не искаше да нарани или неволно да измами друго човешко същество, както бе станало с него в младостта му. Никога не му бе хрумвало, че жените, които постоянно спасяваше и за които се грижеше, бяха за него като деца — птички с прекършени крила. Изпитваше непреодолимата потребност да се грижи за някого и те удовлетворяваха тъкмо тази жажда. Адам смяташе, че Грей би бил чудесен баща, защото беше добър, интелигентен мъж със строги морални ценности, но Грей не бе съгласен.

— Ами ти, Чарли? — попита Адам. Той беше по-дързък от Грей — минаваше през табута, прекрачваше забранени граници, озоваваше се там, където и ангелите се бояха да пристъпят. Адам винаги задаваше болезнени въпроси, които караха човек да се замисли. — Доколко нормално е било твоето семейство, когато си бил дете? Двамата с Грей се надпреварвахме в състезанието за най-скапаните родители на годината и аз не съм сигурен кой печели палмата на първенството — той или аз. Моите очевидно се вписват в традиционната представа за родители, но не са ми дали повече, отколкото неговите.

И тримата вече бяха изпили доста алкохол и Адам не се притесняваше да задава неудобни въпроси на Чарли за младостта му. Те нямаха тайни един от друг и той бе споделял всичко с тях. Като Грей Чарли беше доста затворен по природа и не обичаше да говори за миналото си.

— Всъщност имах идеалните родители — въздъхна Чарли. — Любящи, отдадени на децата си, мили, разбиращи, никога не ни се караха. Майка ми беше най-добрата и чувствителна жена на земята. Нежна и предана майка, забавна, красива. А баща ми беше наистина много добър човек. Бяха прекрасни, както и детството ми, преди да починат. И — край на историята. Шестнайсет щастливи години, а след това двамата със сестра ми се озовахме сами в огромна къща, с много пари и прислужници, които да се грижат за нас, както и фондация, която тя трябваше да се научи да управлява. Тя напусна „Васар“, за да се грижи за мен, с което се справяше прекрасно две години, докато заминах за колежа. Нямаше личен живот, аз бях центърът на света й. Дори не мисля, че се е срещала с някого през онова време. След това постъпих в „Принстън“, а тя вече е била болна, макар че не го знаех, а после почина. Трима души, най-прекрасните на земята, си отидоха. Като ви слушам, осъзнавам какъв голям късметлия съм бил и то не заради парите, а заради семейството, което съм имал. Майка ми и баща ми бяха прекрасни родители, а Елън беше страхотна. Но хората умират, напускат ни. Нещата се случват и в един миг целият ни живот може да се преобърне и да се промени. Бих предпочел да изгубя всичките си пари, но не и тях. Но никой не ти дава право на този избор. Налага се да се примириш с това, което ти се случва, и да играеш по правилата. Като заговорихме за игра, някой иска ли да си опита късмета на рулетката? — с весел тон попита той, сменяйки внезапно темата, а останалите двама кимнаха мълчаливо.

Това беше тъжна история и те разбираха защо Чарли не искаше да се обвърже с никого за постоянно. Вероятно се страхуваше, че ако обикне някого, той ще умре или ще го изостави. Вече го бе преживял. Хиляди пъти го бе обсъждал с терапевта си, но това не променяше нищо. Независимо колко години бе посветил на терапията, нищо не можеше да промени факта, че родителите му бяха починали, когато бе на шестнайсет, а последният му близък роднина, сестра му, си бе отишла от ужасна смърт, когато той беше само на двайсет и една. Беше толкова трудно да вярва на някого и в нещо след това. Ами ако обикнеше някоя жена и тя умреше или го напуснеше? Беше много по-лесно да открива фатални недостатъци у жените и да ги изоставя, преди те да са го направили. Макар че бе имал идеално семейство като дете, ранната смърт на родителите му и на сестра му завинаги го бяха обрекли на самотен живот, изпълнен със страх и ужас пред обвързването. Ако се осмелеше отново да обикне някого, то той със сигурност щеше да умре или да го напусне. А дори и да можеше да разчита на някой човек, рискът винаги съществуваше. Риск, който го ужасяваше и той не искаше сърцето му да бъде разбито отново, освен ако не се почувстваше напълно сигурен. Искаше стопроцентова гаранция. А тъй като никоя жена не можеше да му даде такава, не можеше да си позволи да преживее отново всички ужасни страдания. Така че, макар и любезно и деликатно, предпочиташе той да ги напусне. Все още не бе открил жената, заради която би рискувал сърцето си отново, но вярваше, че един ден ще се случи. Адам и Грей не бяха толкова сигурни. Смятаха, че Чарли завинаги ще остане сам. Тримата се разбираха толкова добре и си пасваха така идеално, защото мислеха, че са еднакви. Не желаеха да се обвързват сериозно, рискът бе прекалено голям и те вярваха, че не си заслужава. Върху им тегнеше проклятието на семействата им, което никой от тях не можеше да заличи или пренебрегне. Недоверието и страхът, с които бяха принудени да живеят, бяха единственият дар от семействата им.

Чарли поигра бакара, докато Грей наблюдаваше как Адам играе двайсет и едно, после и тримата отидоха на рулетката. Чарли заложи малко пари на черно за Грей и спечели триста долара. Грей искаше да му даде сто, но Чарли настоя да задържи всичко.

Наближаваше два след полунощ, когато тримата приятели се върнаха на яхтата — нощта бе приключила твърде рано за всички. Почти веднага се разотидоха по каютите. Изминалият ден беше чудесен, пълен с приятни преживявания и непринудени откровения между близки. На следващия ден щяха да потеглят за Портофино. Чарли даде инструкции на капитана да отплава, преди да са се събудили, някъде към седем сутринта. Така щяха да пристигнат в Портофино в късния следобед и да разполагат с достатъчно време да се поразходят. Това беше една от любимите им спирки по време на летните им пътешествия. Грей обичаше изкуството и архитектурата на града, а особено му допадаше църквата на хълма. Чарли харесваше непринудената италианска атмосфера, ресторантите, хората. Мястото беше изключително красиво и приятно. Адам обичаше да пазарува, както и да посещава хотел „Сплендидо“, кацнал високо на хълма с изглед към пристанището. Харесваше малкия пристан, както и великолепните италиански момичета, които срещаше всяка година, както и онези, които идваха от далечни страни, за да се насладят на красивия град. Портофино излъчваше особена магия за всеки един от тях и тримата се усмихваха, когато същата нощ се унасяха в сън в уютните и удобни каюти, предвкусвайки удоволствието да го видят отново. Както всяка година пребиваването им на борда на „Блу Мун“ беше истински рай.

Бележки

[1] Прочута винарна край Бордо, която произвежда червени вина от сортовете мерло и каберне совиньон; от 1855 г. е включена в списъка на най-добрите винарни. — Б.пр.

[2] Кълбовиден буфер от гума или пластмаса, напълнен с въздух или пяна; провесва се зад борда, за да предпази от сблъсък с други плавателни съдове или със стената на кея. — Б.пр.