Даниел Стийл
Опасни мъже (18)

18.

Пътуването до Лонг Айланд се стори безкрайно на Адам, направо лазеше с ферарито по магистралата. Не бе прекарал нощта с Маги, защото не искаше на сутринта, когато потегли за срещата с родителите си, да слуша коментарите й, колкото и справедливи да бяха те. Вечерта я бе откарал до апартамента й и знаеше, че ще прекара деня сама, но нищо повече не можеше да стори. Имаше някои неща в живота, които не можеха да бъдат променени или избегнати. Ставаше дума за морални принципи и дълг към семейството, колкото и болезнено да бе за него. Да прекара Деня на благодарността с близките си, бе задължение, което не можеше да загърби, колкото и да бе неприятно. Разбира се, Маги беше права, но дори и това не можеше да промени нищо. Перспективата да прекара деня с тях за него бе равносилна на това да се изправи пред отряд за разстрел. Въпреки че пътуването го изнервяше, бе благодарен, че трафикът отлага часа на срещата. Чувстваше се почти като осъден на смърт, на когото е забавено изпълнението на присъдата. Нямаше да е зле да спука гума.

Когато най-после пристигна, бе закъснял с близо половин час. Майка му го изгледа кръвнишки още щом прекрачи прага на вратата. Поредното гостоприемно посрещане!

— Извинявай, мамо. Движението беше ужасно. Дойдох колкото е възможно най-бързо.

— Трябваше да тръгнеш по-рано. Сигурна съм, че нямаше да закъснееш, ако имаше среща с жена.

Бам! Първият изстрел, а щяха да последват и още. Нямаше смисъл да й отговаря и предпочете да си замълчи. Точка в нейна полза. Никога в негова.

Останалата част от семейството вече беше там. Баща му бе настинал, а племенниците и племенничките му бяха излезли. Зет му имал нова работа. Брат му направи няколко заядливи забележки, а сестра му, както винаги, се оплакваше. Никой не засягаше теми, които го интересуваха. Майка му заяви, че, както прочела, Вана била пристрастена към наркотиците, и го попита възмутена как може да обслужва такива клиенти. Що за фирма била неговата, след като си има работа само с наркомани и проститутки? Стомахът на Адам се бе стегнал на възел. Не беше по-зле от обичайното, но въпреки това вече се чувстваше ужасно. Майка му продължаваше да опява, че остарява и ще дойде ден, когато няма да я има, и по-добре да я уважават и ценят, преди да е станало твърде късно. Сестра му се взираше с празен поглед в пространството. Брат му отбеляза, че новите модели ферари били скапани. После майка му запя хвалебствени дитирамби за Рейчъл. Баща му бе заспал на стола си преди обяда — заради хапчетата против настинката, както обясни майка му. Тя отново се заяде с него за провала на брака с Рейчъл, като заяви за кой ли път, че ако е бил по-внимателен и грижовен съпруг, тя никога нямало да го изостави и да се омъжи за друг, при това християнин. Не се ли тревожел, че и децата му ще бъдат възпитани в друга вяра? И що за човек изобщо бил той? Дори не си направил труда да присъства на службата за Йом Кипур. След всичко, което били направили, за да го възпитат като почтен човек, почитащ вярата и традициите, той вече не ходел в храма дори и за светите празници, а предпочитал да се развява с разни жени, които приличали на проститутки. Може би смятал да си смени религията? Докато я слушаше, времето сякаш спря своя ход. В главата му прозвуча гласът на Маги. Замисли се за нея и си я представи как стои сама в евтиното жилище в Ню Йорк. Изправи се тъкмо когато Мей влезе, за да съобщи, че обядът е сервиран. Майка му се втренчи в него.

— Какво има? Изглеждаш болен.

Лицето му бе пребледняло.

— Мисля, че съм.

— Може би имаш грип — безсърдечно заключи тя и се обърна, за да каже нещо на брат му.

Адам не помръдна. Просто стоеше като вкопан и ги гледаше. Маги беше права, знаеше си.

— Трябва да тръгвам.

Каза го на всички присъстващи, но гледаше към майка си.

— Да не би да си полудял? Дори още не сме обядвали.

Фиксираше го неодобрително с поглед. Но каквото и да виждаше, това не беше той. Виждаше малкото момче, което бе мъмрила и критикувала през целия му живот, детето, което се бе появило неканено и й се пречкаше. Момчето, заради което трябваше понякога да се отказва от партиите бридж, което никога не можеше да задоволи изискванията й. Не виждаше мъжа, в който се бе превърнал, с всичките му постижения и успехи, разочарования и болка. Никой тук не се интересуваше от мъката и страданията, които бе преживял. Дори когато Рейчъл го напусна, решиха, че вината беше негова. Винаги за всичко беше виновен той. Така е било и така щеше да бъде. Може би наистина излизаше с жени, които приличаха на проститутки. И какво от това? Те бяха по-мили и добри с него, отколкото собствените му близки. Не го унижаваха, нито го пренебрегваха. Искаха от него само да им осигури нови гърди или носове, или понякога скъпи подаръци. А Маги не бе пожелала дори и това. Тя не искаше нищо, освен да бъде с него. В този момент баща му се събуди и се огледа. Видя Адам да стои в средата на стаята.

— Какво става? Какво има?

Никой не помръдна, всички гледаха Адам. Той се обърна и заговори на баща си:

— Тръгвам си. Повече не мога да издържам всичко това.

— Седни — нареди майка му, сякаш беше на пет години и бе направил беля.

Но този път не беше така. Най-после правеше това, което е редно и което отдавна трябваше да направи. Маги беше права. Не биваше да идва. Трябваше да престане много отдавна. Щом те не го уважаваха, щом не се интересуваха от него и дори не го забелязваха, щом смятаха, че заслужава страданията, които му бе причинила и продължаваше да му причинява Рейчъл, те може би не бяха неговото семейство или не го заслужаваха. Той имаше деца, които обичаше и с които искаше да бъде, но те не бяха тук. Тези хора бяха непознати за него и винаги щяха да останат такива. Те самите бяха пожелали да бъде така. Но той вече нямаше желание да се съобразява с тях. Беше на четирийсет и една години, най-после беше пораснал. Крайно време беше.

— Съжалявам, татко — спокойно рече Адам. — Просто повече не мога да продължавам така.

— Да продължаваш какво? — Баща му изглеждаше смутен. Хапчетата против настинката може би го бяха замаяли, но не чак толкова. Адам усещаше, че той знае точно какво става, но нямаше намерение да се намесва. Никога не го бе правил. Просто така му беше много по-лесно. И в момента също. — Къде отиваш?

— Отивам си у дома — отвърна Адам и за пореден път огледа хората в стаята, които от години го караха да се чувства нещастен.

Те така и не го бяха допуснали до себе си. Сега бе негов ред да си тръгне.

— Ти си болен — заяви майка му, а Мей стоеше до вратата и се чудеше дали да обяви, че обядът е сервиран. — Имаш нужда от лекар и лекарства. Всъщност имаш нужда от терапевт, Адам. Ти си един много болен човек.

— Само когато идвам тук, мамо. Всеки път, когато си тръгна оттук, стомахът ми се обръща, а главата ми се пръска от болка. Не желая повече да се чувствам зле. Честит Ден на благодарността. Пожелавам ви приятно прекарване — добави той, обърна се и излезе от стаята.

Не дочака по-нататъшните им коментари или обиди. Беше му дошло до гуша. Докато излизаше, Мей срещна погледа му и му смигна. Никой не се опита да го спре и никой не каза и дума, когато напусна дома. Племенниците и племенничките му не го познаваха. Семейството му не се интересуваше от него. И той повече нямаше намерение да се интересува от хора, на които не им пукаше за него. Представи си ги как се взират един в друг, заслушани в мотора на ферарито, докато потегля, а след това се запътват невъзмутимо към трапезарията. Никой нямаше да заговори за него.

Адам запали колата и подкара към къщи. Движението бе намаляло и когато след половин час се носеше като стрела по магистралата, той се усмихваше. За пръв път в живота си се чувстваше свободен. Истински свободен. Засмя се на глас. Може би майка му беше права. Може би наистина е луд. Но никога в живота си не се бе чувствал по-нормален. Стомахът му също беше наред и се почувства гладен, направо умираше от глад. Искаше единствено да бъде с Маги.

На път за апартамента й спря пред супермаркета. Имаше всичко, от което се нуждаеше — пуйки с всички необходими гарнитури. Купи желе от червени боровинки, сладки картофи, бисквити, които трябваше само да се затоплят, картофено пюре, грах и за десерт пай от тикви. За 44.99 долара се снабди с всичко, от което се нуждаеше. Десет минути по-късно натискаше звънеца на вратата й. По домофона прозвуча колебливият й глас. Маги не очакваше никого и се слиса, когато чу гласа на Адам. Бързо натисна звънеца, за да влезе, и го посрещна на прага по нощница. Изглеждаше зле — косата й бе разрошена, а по лицето й се виждаха следи от размазан грим. Адам разбра, че е плакала. Гледаше го изумено, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Какво се е случило? Защо не си в Лонг Айланд? — попита объркано младата жена.

— Облечи се. Отиваме у дома.

— Къде? — Той приличаше на луд. Беше облечен с тъмносив костюм, с бяла риза и връзка. Обувките му лъщяха. Изглеждаше безупречно, но очите му святкаха като подивели. — Да не си пиян?

— Не. Трезвен съм като репичка. Облечи се. Тръгваме.

— Къде отиваме?

Маги не помръдваше, докато Адам оглеждаше апартамента. Беше ужасно място, много по-лошо, отколкото мислеше. Никога не си и бе представял, че тя живее на подобно място.

В спалнята имаше две неоправени сгъваеми легла, в дневната се виждаха спални чували, проснати върху два изкорубени дивана. Имаше и две лампи със счупени абажури. Нищо не си пасваше едно с друго, всичко беше мръсно, щорите на прозорците бяха счупени и скъсани, от тавана висеше шнур с изцапана крушка, а килимът бе протъркан и мръсен. Диваните, които бяха купили от „Гудуил“^[1], висяха почти до пода, а една празна щайга от портокали изпълняваше ролята на масичка за кафе. Адам не можеше да си представи, че има хора, които живеят в подобна обстановка, а още по-малко, че Маги е принудена да обитава това отвратително място. Подът на банята бе покрит с мръсни дрехи, навсякъде бяха пръснати неизмити чинии. В коридора миришеше на котешка урина. Сърцето му се сви от мъка, докато я гледаше, застанала там по нощница. Беше стара вълнена нощница, в която Маги приличаше на малко момиче.

— Колко плащаш за това място? — с явно отвращение в гласа попита Адам, като едва се сдържа да не каже „дупка“, но всъщност си беше точно това.

— Моят дял е сто седемдесет и пет долара — отвърна Маги. Изглеждаше засрамена. Никога досега не го бе канила в жилището си, а и той не бе изявявал желание, но сега се чувстваше виновен. Жената, която обичаше, прекарваше в леглото му почти всяка нощ, а след това бе принудена да се завръща в тази мизерия. Това беше по-лошо, отколкото ако беше Пепеляшка, търкаща подовете на мащехата си. Беше истински кошмар, а през останалото време се скъсваше от работа в „Пиър 92“. Адам не можеше да си представи как издържа. — Това е всичко, което мога да си позволя — с извинение в гласа промълви младото момиче, а Адам едва сдържа сълзите си.

— Хайде, Маги — нежно рече той, прегърна я и я целуна, — да си вървим у дома.

— Какво ще правим? Не трябваше ли да си при родителите си?

Тя реши, че навярно още не е тръгнал и е дошъл да я види, преди да потегли за Лонг Айланд. В мечтите й Адам щеше да я помоли да го придружи. Но Маги не разбираше какво кошмарно изживяване би било това.

— Вече бях там и си тръгнах. Върнах се, за да бъда с теб. Повече нямам сили, нито желание да понасям семейството си.

Маги се усмихна на думите му. Гордееше се с него и той го знаеше. Поне някой го ценеше и уважаваше. Адам също беше горд със себе си. Най-после бе проявил мъжеството да постъпи както трябва. Благодарение на нея. Тя му бе отворила очите и той бе осъзнал, че повече не желае да се примирява с обидите и пренебрежението на хората, които трябваше да му бъдат най-близки. Тя му бе напомнила, че човек сам избира как да живее.

— Ще ходим някъде за обяд ли? — попита Маги и прокара ръка през косата си.

Видът й беше ужасен, не очакваше да го види до довечера.

— Не, ще си устроим празничен обяд в апартамента ми. Да вървим.

Беше седнал на един от диваните, който хлътна под тежестта му и опря пода. Всичко наоколо изглеждаше толкова мръсно, че не му се искаше да го докосва. Не можеше да си представи да живее на подобно място. Никога не му бе хрумвало, че има хора, които живеят в подобни условия. А още по-малко Маги. Сърцето му се свиваше от мъка за нея. Бяха й нужни двайсет минути, за да се облече. Нахлузи джинси, пуловер, джинсово яке, обу ботуши, изми се и се среса. Реши, че ще си вземе душ и ще се гримира в апартамента му, а и там имаше прилични дрехи. Не обичаше да оставя по-хубавите си дрехи тук, защото съквартирантките й ги взимаха на заем, а после забравяха да ги върнат, дори обувките. След като бе видял къде живее, на Адам му беше трудно да повярва, че тя изглежда толкова добре. Би трябвало да си истински магьосник, за да обитаваш подобно място и да изглеждаш и да се държиш като нормално човешко същество, но тя някак си успяваше.

Той я последва надолу по стълбите и след две минути ферарито вече се носеше с пълна скорост към апартамента му. Тя му помогна да внесат покупките и да приготвят вечерята. След това Маги се изкъпа и двамата се любиха. Маги подреди масата, а Адам разряза пуйката. Настаниха се край масата в кухнята и се насладиха на празничната вечеря, облечени в хавлии. След това си легнаха, Адам я прегърна и й разказа какво се бе случило през деня. Двамата бяха извървели дълъг, дълъг път.

— Предполагам, че това, което съществува помежду ни, може да се нарече истинска връзка — заключи накрая той, придърпа я по-близо към себе си и я целуна.

— Какво те накара да го кажеш? — усмихна му се Маги.

Той й се струваше най-красивият мъж на земята, а тя на него — най-красивата жена.

— Току-що прекарахме заедно празника, нали? Може би дори това е началото на традиция. Макар че навярно догодина ще ни се наложи да се облечем. Децата ми ще бъдат тук. В никакъв случай няма да ги заведа при майка ми.

Предстоеше му да вземе решение как да постъпи за Ханука, но дотогава имаше още няколко седмици. Не искаше децата му да се отчуждят от баба си и дядо си, но повече нямаше намерение да се жертва, нито да гори на кладата, за да достави удоволствие на близките си. С това бе приключено веднъж завинаги. Съществуваше незначителен шанс да ги накара да се отнасят по-добре към него, но Адам дълбоко се съмняваше, че е възможно. Единственото, в което бе сигурен в момента, беше, че се чувства щастлив с Маги и стомахът не го боли. А това беше огромно постижение.

В неделя вечерта Адам най-после се реши да й каже това, което го измъчваше през целия уикенд. Беше голяма крачка, но той не можеше да понесе тя да се върне отново в жилището си. Предложението, което смяташе да й направи, го плашеше до смърт, но все пак не е предложение за брак, повтаряше си той.

Двамата разтребиха чиниите в неделя вечерта, преди тя да си тръгне. На обяд бяха дояли остатъците от пуйката, която се оказа много вкусна. За Адам, както и за Маги това бе най-хубавият Ден на благодарността.

— Какво ще кажеш да се преместиш тук? Нали се сещаш… да се опитаме… да видим как ще потръгне… ти и без това си тук през по-голямата част от времето, а и аз мога да ти помагам с домашните…

Гласът му заглъхна, а тя се извърна и го погледна. Чувстваше се несигурна и малко уплашена.

— Не зная — смутено отвърна младата жена. — Не искам да съм зависима от теб, Адам. Жилището, което видя, е всичко, което мога да си позволя. Ако свикна с този лукс, а ти един ден решиш да ме изхвърлиш, ще ми бъде много трудно да се върна обратно.

— Остани тук. Никога няма да те изхвърля, Маги. Засега отношенията ни се развиват чудесно.

— Тъкмо в това е цялата работа. „Засега.“ А какво ще стане, ако в крайна сметка помежду ни не се получи? Аз дори не мога да си позволя да ти помагам за наема.

Последното го трогна. Изглеждаше много доволен от себе си, когато й отговори:

— И не е нужно да го правиш. Апартаментът е мой.

Маги се усмихна и го целуна.

— Обичам те, но не искам да се възползвам от теб. Не искам нищо от теб. Само теб.

— Зная. Искам да се преместиш. Липсваш ми, когато не си тук. — Лицето му се изкриви в жална гримаса. — Освен това имам ужасно главоболие, когато те няма.

А и искаше по всяко време да знае къде е тя.

— Престани да ми ги пробутваш тези. — Младата жена го погледна и бавно кимна. — Добре… ще дойда да живея тук, но известно време няма да се отказвам от жилището си, за всеки случай. Ако нещата не потръгнат или ни писне един от друг, ще се върна там.

Това не беше заплаха, а разумен ход от нейна страна и той я уважаваше за това. Винаги я бе уважавал.

Тази нощ Маги остана при него, а той се сгуши до нея. Тъкмо се унасяше, когато Маги го потупа по рамото и Адам отвори едното си око. Тя имаше навика да обсъжда жизненоважни проблеми тъкмо когато той се канеше да заспи. Жените често постъпваха така и Адам бе заключил, че е нещо свързано с хормоните или си бяха такива по природа. Жените обичаха да говорят, когато мъжете искаха да спят.

— Да? Какво? — Едва успяваше да се държи буден.

— Какви са отношенията ни сега? — бодро го попита Маги.

— Ъ?

— Ами ще живеем заедно, прекарахме заедно празника, предполагам, че това означава, че имаме връзка, нали? Или дори и да живеем заедно, ти пак го наричаш другояче?

— Наричам го сън, искам да спя… ти също трябва да спиш… обичам те… утре ще поговорим за това… нарича се да живеем заедно… и това е много хубаво… — в полусънно състояние измърмори Адам.

— Да, зная.

Маги се усмихна, но бе твърде възбудена, за да заспи. Продължи да се взира в него, докато Адам се претърколи, глух и сляп за света, и шумно захърка.