Даниел Стийл
Опасни мъже (8)

8.

— Върнах се. Ти добре ли си? — гласът на Чарли, който се обаждаше в понеделник на Грей в ателието му, прозвуча загрижено. — Не съм те чувал от седмици. Откакто се прибрах, те търсих няколко пъти по всяко време, но винаги се включваше телефонният секретар — оплака се приятелят му, но Грей не му каза нищо.

Със Силвия бяха прекарали божествен уикенд, а Чарли нямаше представа какво се бе случило след завръщането на Грей в Ню Йорк. Озовал се с приятели в Хамптън, Чарли изведнъж осъзна, че не се е чувал с Грей, откакто се е прибрал. В началото на септември беше получил от него два имейла, докато беше още на борда на яхтата, но оттогава нямаше ни вест, ни кост. Обикновено, ако всичко беше наред, Грей накрая изплуваше от ателието си и им се обаждаше. Но този път се бавеше.

— Добре съм — щастливо отвърна Грей. — Просто работех.

Не му спомена нищо за Силвия, но през уикенда двамата бяха решили, че е време Грей да каже на приятелите си. Тя искаше да съобщи на децата си. Бяха заедно вече месец и по всичко личеше, че чувствата им са истински и сериозни. Тя се безпокоеше леко, че Чарли и Адам могат да проявят ревност или да се разсърдят и засегнат. Със сериозна връзка в живота си Грей щеше да е по-зает и Силвия имаше чувството, че това никак няма да им хареса. Грей настояваше, че няма да стане така, ала тя не бе толкова убедена.

След това съобщи на Чарли за новата галерия.

— И как стана това? — удиви се приятелят му. — Не мога да повярвам, че най-после си излязъл от черупката си и си намерил галерия, която да продава творбите ти. Крайно време беше. — Радваше се за него.

— Да, и аз така реших.

Не спомена, че чудото е дело на Силвия, но смяташе да му каже, когато се срещнат. Не искаше да говори за това по телефона.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно тия дни? Не съм те виждал, откакто бяхме на яхтата — рече Чарли.

Тази седмица отиваше на концерт с Адам. По-трудно беше да се види с Грей, който имаше навика, докато работи, за неопределен период от време да се изолира от света. Но по гласа му личеше, че в момента е в отлично настроение, а след като е подписал договор с голяма галерия, явно нещата се развиваха добре за него.

— С удоволствие ще обядвам с теб — припряно отвърна Грей. — Кога?

Беше необичайно за него да се съгласи с готовност на среща. Обикновено трябваше дълго да го убеждават, за да го откъснат от статива. Чарли не каза нищо. Предположи, че приятелят му е ентусиазиран от сключената сделка. Прегледа набързо списъка с ангажиментите си. Имаше насрочени доста срещи във връзка с фондацията и повечето бяха уговорки за обяд, но намери прозорец за следващия ден.

— Какво ще кажеш за утре?

— Звучи добре.

— В яхтклуба? — От всички клубове, в които членуваше, това беше любимото място на Чарли за обяд. Според Грей и Адам там беше прекалено снобско и двамата често се шегуваха по този повод.

— Чудесно — съгласи се Грей след миг колебание.

— Тогава до утре — рече Чарли и двамата мъже затвориха.

На следващата сутрин Грей каза на Силвия, че ще обядва с Чарли, а тя го погледна над купчината палачинки, които току-що бе направил.

— Това добре ли е или зле? — попита малко нервно.

— Добре е, разбира се.

Той седеше на стола срещу нея също пред чиния с палачинки. Обичаше да й готви. Обикновено приготвяше закуската, а тя вечерите. Всичко помежду им течеше гладко, сякаш цял живот бяха живели заедно. Сутрин Грей отиваше в ателието, където вече не нощуваше. Силвия се отправяше към галерията и около шест се срещаха в апартамента й. Той обикновено носеше бутилка вино или торба с продукти. През уикенда беше купил омари, което им напомни за прекрасните дни, прекарани на яхтата. Официално не се беше преместил да живее при нея, но всяка нощ спеше в леглото й.

— Ще му кажеш ли за нас? — предпазливо попита тя.

— Мислех да го направя. Имаш ли нещо против?

Като знаеше колко е независима, Грей се опитваше да не навлиза прекалено в личното й пространство.

— Аз нямам нищо против — увери го тя. — Просто не съм сигурна, че той ще го приеме добре. Смятам, че за него ще е голяма изненада. Може и да ме е харесал като случайна позната в Портофино, но нищо чудно да не прояви особен ентусиазъм от постоянното ми присъствие в живота ти.

— Не ставай глупава. Той ще се радва за мен. Винаги се е интересувал от жените, с които съм бил свързан.

Силвия се засмя и му наля чаша кафе.

— Да, защото не са били заплаха за него. Вероятно е предполагал, че ще свършат в затвора или в някоя клиника, преди да започнат да създават неприятности помежду ви.

— Ти да не смяташ да създаваш неприятности между нас? — с интерес попита Грей и в гласа му прозвучаха развеселени нотки.

— Разбира се, че не. Но Чарли може да реши така. Вие тримата сте неразделни от десет години.

— Да, и смятам да продължа да се виждам с тях. Няма причина да не могат да ме виждат с теб.

— Е, ще изчакаме да видим какво ще каже Чарли. Може би трябва да го поканим на вечеря. Всъщност напоследък често си мислех за това. Както и Адам, разбира се — додаде тя, макар че не го харесваше особено. — Просто не съм особено възторжена относно перспективата да вечерям с някоя жена на възрастта на дъщеря ми. Или по-млада в случая с Адам. Но ще направя така, както сметнеш, че е най-добре. — За Силвия подобна среща беше нещо като дипломатически компромис.

— Защо първо не поканим само Чарли? — предложи Грей.

Знаеше, че тя не одобрява Адам, и не искаше да насилва събитията. Поне не още. Но му харесваше идеята да я включи в приятелското им трио. Те бяха важна част от живота му, както и тя.

И двамата осъзнаваха, че присъствието на приятели в личния им свят е важно за укрепването на връзката им в бъдеще. Не можеха вечно да живеят сами, да се държат за ръце, да гледат телевизия или да прекарват почивните дни в леглото, макар че и на двамата им харесваше и им беше забавно. Но имаха нужда от повече хора в живота си. Приобщаването на приятелите им щеше да бъде още една важна стъпка към стабилността на техните отношения. Силвия винаги бе смятала, че някъде съществува книга с правила за връзките между двама души и че другите са запознати със съдържанието й по-добре от нея. Първо спите заедно, сетне той прекарва нощта в леглото ви и постепенно започва да го прави все по-често. По някое време изниква нуждата да му се направи място в гардероба и да му се отдели чекмедже за бельото. Те още не бяха достигнали до този етап, тъй като дрехите му бяха разхвърляни навсякъде в пералното помещение. Знаеше, че в някой от близките дни ще трябва да направи нещо по въпроса. След като сте решили, че не желаете да излизате с друг мъж, му давате ключ, за да се избегнат неудобствата, ако се появи в неподходящ час. Силвия вече му бе дала ключ от апартамента си — в живота й нямаше друг мъж, а понякога той се прибираше от ателието, преди тя да се е върнала от галерията. Нямаше смисъл той да стои да я чака на стълбите. Не беше сигурна какво следва. Да пазарува продукти — той вече го правеше. Поделяха си сметките. Да се обажда по телефона. Определено още не бяха достигнали до този момент, защото Силвия не бе казала на децата си за Грей. Да го покани да живее официално с нея — да си смени адреса, да сложи табелка с името му на пощенската кутия и на звънеца. Приятелите бяха важна част от съвместния живот. Беше много важно и двамата да харесват поне още няколко души. А след време да включи и децата си. Искаше Грей да се запознае с тях. Знаеше, че той се притеснява от подобна среща. Вече й го бе казал, но тя бе сигурна, че няма основания за това. Децата й бяха страхотни и тя не се съмняваше, че и той ще ги хареса. Емили и Гилбърт искаха само тя да е щастлива. Ако видеха, че е добър с нея, че двамата се обичат, Грей щеше да бъде посрещнат с отворени обятия в семейството. Познаваше децата си.

Все още им предстоеше да изминат дълъг път, но пътуването беше започнало. Някои от трудностите, които неминуемо ги очакваха, все още я плашеха и тя още не бе готова да ги посрещне, нито пък той. Но знаеше, че да каже на Адам и Чарли за тях двамата, означава много за Грей. Нямаше представа как ще реагират на новината, че двамата с Грей имат сериозна връзка. Надяваше се, че Чарли няма да го обезкуражи или да го изплаши с децата й. Осъзнаваше, че това е ахилесовата пета на Грей. Изпитваше ужас от деца не само при мисълта да има свои собствени, но и да е свързан с някой, който има. Изглежда, за него нямаше значение, че нейните вече са големи хора. Паникьосваше се да се привърже към някого, който е родител. Прекарал голяма част от живота си в грижи за най-разстроените и объркани жени на земята, единственото, което го плашеше, бе да се среща или разправя с децата им. Силвия смяташе това за съвсем неразумен и неоправдан страх, но за Грей си беше съвсем реален.

Той й помогна да раздигнат чиниите и излезе пръв, за да поеме към ателието си. Тя трябваше да проведе няколко разговора, преди да тръгне за работа. Искаше да се свърже с Емили и Гилбърт. Заради часовата разлика ставаше твърде късно да им се обажда след работа. Още не им бе казала нищо за Грей. И двамата нямаше да си дойдат преди Коледа. Силвия смяташе, че има още достатъчно време, три месеца, за да види как ще потръгнат нещата между нея и Грей, преди да им каже за връзката си. Когато им се обади, и двамата не си бяха вкъщи и тя им остави съобщения. Винаги бе поддържала близка връзка с децата си.

Когато същия ден Силвия тръгна за галерията, Грей вече беше в яхтклуба с Чарли. Бяха се настанили на любимата му маса. Трапезарията беше огромно елегантно помещение с висок сводест таван, по стените бяха окачени портрети на някогашни капитани, а из стаята бяха пръснати макети на кораби под стъклени витрини. Грей си каза, че Чарли изглежда страхотно — загорял, отпочинал, в отлична физическа форма.

— И така, как мина остатъкът от пътешествието? — поде разговора Грей, след като и двамата поръчаха салати.

— Чудесно. Всъщност не сме ходили никъде, след като ти си тръгна. Имах да свърша малко работа, а екипажът се зае с някои поправки. Беше ми по-приятно да остана на борда на яхтата, отколкото да се върна в апартамента. — Напоследък се чувстваше самотен и го измъчваше необяснимо безпокойство. — Е, разкажи ми за галерията, с която си подписал. Уичслър-Хинкли, така беше, нали? — Името се ползваше със завидна репутация в света на изкуството. — Как стана всичко? Те просто те откриха, така ли? — Чарли искрено се радваше за приятеля си. Никой не заслужаваше признание повече от Грей. Притежаваше огромен талант. — Или ти ги намери? — усмихваше се широко, предвкусвайки интересна история.

— Всъщност един мой приятел ме представи — предпазливо започна Грей.

Покрай Силвия бе започнал да се притеснява относно реакцията на Чарли, макар да смяташе, че е глупаво. Но в момента се чувстваше изнервен и му личеше.

— Какъв приятел? — заинтригувано попита Чарли.

Не знаеше какво и защо, но имаше нещо мътно в тази история.

— Един приятел… нали се сещаш… всъщност… една жена — смотолеви Грей като гимназист, който се обяснява с баща си.

— Това вече е интересно — отбеляза Чарли с развеселена физиономия. — Каква жена? Познавам ли я? Да не би в гнездото ти да е намерила убежище нова ранена птичка? Или е някоя, която работи в галерия и има добри връзки? Ако е така, много умно от твоя страна.

Но беше много далеч от истината. Грей не излизаше с някоя секретарка, която бе помолила шефа си да види картините му. В гнездото нямаше ранена птичка, а по-скоро силна орлица, която го бе взела под крилото си.

— Всъщност не мисля, че е умно. По-скоро извадих късмет.

— В тази работа няма късмет и ти го знаеш — изтъкна Чарли. Думите му бяха като отглас на мнението на Силвия. — Ти притежаваш огромен талант. Ако някой е извадил късмет, приятелю, това са собствениците на галерията. Но ти не отговори на въпроса ми. — Погледите им се срещнаха и останаха приковани. — Коя е тази жена? Или е тайна? — Може би беше омъжена. Това се бе случвало с Грей преди — да приюти избягали съпруги, разделени със съпрузите си или с някакъв „ангажимент“. И не след дълго въпросните съпрузи или „ангажименти“ се появяваха и заплашваха да го убият. По време на дългия ергенски живот през главата на Грей бе минало какво ли не. Понякога Чарли сериозно се тревожеше за него. Нищо чудно един ден някое от разярените бивши гаджета на поредната луда в живота на Грей да се появи със зареден пистолет и да го застреля. — Надявам се, че не си се забъркал пак в някоя история, нали? — Чарли изглеждаше разтревожен и Грей поклати глава засмян.

— Не, не съм. Но май съм си спечелил страхотна репутация, а? Предполагам, че си го заслужавам. В живота ми имаше прекалено много шантави жени. — Въздъхна, поклати отново глава и реши да се гмурне в дълбокото. — Но не и този път. Е да, срещам се с една жена. Но тя е различна — завърши гордо.

— Коя е? Познавам ли я?

Чарли беше любопитен да узнае всичко за тайнствената дама. Но която и да беше, Грей изглеждаше щастлив, което не му бе убягнало. Беше спокоен, доволен от живота, уверен, дори направо самодоволен. Сякаш е на успокоителни или се дрогира, но Чарли знаеше, че не е така. И все пак около Грей витаеше някаква еуфория.

— Познаваш я — тайнствено изрече Грей, все още малко несигурен заради съмненията на Силвия.

— И? Трябва ли да забият барабани? — подразни го Чарли.

— Запозна се с нея в Портофино — изтърси на един дъх Грей, но все още изглеждаше нервен.

— Така ли? Кога? — учуди се Чарли.

Не можеше да си спомни жена, с която Грей да е излизал по време на пътешествието. Единственият, който бе направил завоевания, беше Адам — в Сен Тропе, Корсика и Капри. Доколкото си спомняше, нито той, нито Грей бяха се срещали с жени.

— Силвия Ренълдс — спокойно рече Грей. — Беше в компанията, с която се запознахме в Портофино, а след това се срещнахме отново в Сардиния.

— Силвия Ренълдс? Собственичката на картинна галерия? — Чарли изглеждаше смаян. Спомни си, че Грей я бе харесал, а Адам се бе пошегувал, че не е негов тип, защото не е достатъчно луда или по-скоро въобще не е луда. Чарли си я спомняше много добре. Харесваше я. А очевидно и Грей. Беше му трудно да повярва, че между двамата се е разгоряла страст по време на кратките им срещи. — И кога се случи това? — попита той, все още удивен.

По време на пътуването подозираше, че двамата се бяха харесали, но това не означаваше непременно, че ще се срещнат отново.

— Когато се върнах. Виждаме се вече от почти месец. Тя е чудесна жена. Още щом видя работите ми, ме представи на Уичслър-Хинкли, както и на собствениците на още две галерии. И докато се усетя, вече бях подписал договор. — Изрече последното с възхищение, докато се усмихваше на приятеля си.

— Да, определено изглеждаш щастлив — промърмори Чарли, който все още се опитваше да осмисли чутото. Грей никога не бе говорил така за жена. — Не ми се ще да го призная, но съм съгласен с Адам. Не мисля, че е твой тип.

— Не е — засмя се тъжно Грей. — Предполагам, че това е добре. Не съм свикнал да бъда с жена, която може да се грижи за себе си и която не очаква от мен друго, освен да си прекараме добре заедно.

— И само това? — попита озадачено Чарли.

Щеше да има да разправя доста на Адам следващата вечер.

— Не, не е. Всъщност има много повече. Оставам при нея всяка вечер.

Този път Чарли изглеждаше безкрайно шокиран.

— Виждате се от един месец и вече си се преместил при нея? Не е ли малко прибързано?

На Чарли му се струваше, че Грей си е разменил ролята с някоя от малките птички със счупени крила.

— Не съм се преместил — тихо рече Грей. — Казах, че спя там.

— Всяка нощ?

Грей отново се почувства като непослушен гимназист. Чарли не изглеждаше никак доволен.

— Не смяташ ли, че всичко става прекалено бързо? Не си се изнесъл от ателието си, нали? — Сега вече Чарли звучеше истински паникьосан.

— Разбира се, че не. Просто си прекарвам чудесно с една прекрасна жена и се наслаждавам на компанията й. Тя е страхотна — умна, способна, нормална, почтена, забавна, щедра, любвеобилна. Не зная къде е била през всички тези години, но през последните три седмици и половина целият ми живот се промени.

— Това ли искаш? — натъртено попита Чарли. — Съдейки по думите ти, си хлътнал до уши. Това може да е опасно. Тя може да си въобрази някои неща.

— Какви например? Да се премести в скапания ми апартамент? Или може би да открадне трийсетгодишните ми мебели? Притежава много по-ценни книги по история на изкуството от мен. Опасявам се, че би могла да открадне боите ми. Диванът ми е изтърбушен, нейният е значително по-хубав. Дори нямам прилична кърпа. Притежавам два тигана, шест вилици и четири чинии. Не разбирам какво си мислиш, че би могла да вземе от мен, но каквото и да е то, аз с радост бих й го дал. Връзките са трудно нещо, но повярвай ми, Чарли, това е първата жена, с която излизам, която със сигурност не е опасна за мен. Останалите определено бяха.

— Нямах предвид, че иска парите ти. Но ти знаеш какви са жените. Хранят много илюзии и си представят нещата съвсем различно. Ти ги каниш на вечеря и докато се усетиш, те вече пробват сватбена рокля и си избират годежен пръстен в „Тифани“. Не бих искал да те завлекат насила някъде.

— Обещавам ти, Чарли, че никъде няма да ме завлекат. Накъдето и да отива този влак, аз съм доброволен пътник в него.

— Мили боже, да не би да смяташ да се ожениш за нея? — Чарли се втренчи в Грей, а очите му се разшириха от ужас.

— Не зная — честно отвърна приятелят му. — От години не съм мислил за брак. Не мисля, че тя го иска. Била е омъжена и не е във възторг от брачния си опит. Съпругът й я е изоставил заради деветнайсетгодишно момиче след двайсет години брак. Има деца и твърди, че е твърде стара за още. Галерията й е много успешна. Разполага с повече пари, отколкото някога аз изобщо ще помириша. Не се нуждае от мен за финансова подкрепа. А и аз нямам желание да се възползвам от нея. И двамата можем да се издържаме сами, макар че тя го прави значително по-добре от мен. Живее в страхотен апартамент в Сохо, има работа, която обича. След развода е имала само един мъж в живота си и той се е самоубил преди три години. Аз съм първият, с когото има връзка оттогава. Не мисля, че някой от двама ни иска нещо повече в момента. Дали някога изобщо ще се оженя за нея? Вероятно. Ако тя пожелае, в което се съмнявам, ще трябва да съм луд да се откажа от такава жена. Но в момента най-големите решения, които трябва да вземем, са къде да вечеряме или кой да приготви закуската — спокойно довърши Грей.

Чарли продължаваше да се взира в него с широко отворени очи. Приятелят му бе произнесъл доста дълга реч. Не го бе виждал малко повече от три седмици и той вече не само живееше с жена, но и говореше, че някой ден може би ще се ожени за нея. Чарли имаше чувството, че са го простреляли. Като видя изражението на лицето му, за частица от секундата Грей осъзна, че има определена вероятност Силвия да е била права. Чарли очевидно никак не бе доволен от чутото.

— Но ти не харесваш деца — напомни му Чарли, — независимо от възрастта им. Какво те кара да си мислиш, че нейните ще са по-различни?

— Може би не са. Може би това ще се окаже непреодолимо препятствие за мен. А може би преди това ще й омръзна. Децата й са зрели хора, живеят на хиляди километри оттук. Може би, след като са толкова далеч, ще мога да преживея съществуването им. Засега мога поне да се опитам да свикна с мисълта за тях. Това е най-доброто, което мога да направя. Може би ще се получи, а може би — не. Зная само, че за момента се чувствам прекрасно с нея, както и тя с мен. А кой, по дяволите, може да знае какво ни очаква? Другата седмица може да съм мъртъв. Междувременно ми се случва нещо страхотно. Никога досега не съм бил по-щастлив.

— Надявам се, че няма — сериозно заяви Чарли по адрес на забележката, че може да е мъртъв следващата седмица. — Но може да пожелаеш да си, ако се окаже, че тя е много по-различна, отколкото я мислиш, а дотогава вече ще е късно, ще си паднал в капана.

Прозвуча застрашително и Грей му се усмихна. Приятелят му изглеждаше здравата изплашен и Грей не разбираше дали е заради себе си или заради него. Но и в двата случая нямаше защо да се тревожи. Никак не се чувстваше в капан. А и в момента нямаше по-голямо желание от това да бъде роб на любовта в елегантния апартамент на Силвия.

— Не съм в капан — тихо рече Грей. — Дори не живея при нея. Просто оставам за вечерта. Ние тепърва градим отношенията си. Ако не се получи, ще се върна в ателието си и точка.

— Никога не става така — с тон на препатил заяви Чарли. — Някои жени се вкопчват в теб, не искат да те пуснат, засипват те с обвинения, изпадат в истерия, викат адвокати. Твърдят, че си им дал обещания, за каквито никога дори не си и помислял. Впиват ноктите си в теб и докато се усетиш, са решили, че си тяхна собственост.

Чарли придоби ужасен вид. През годините беше виждал всичко това да се случва с други мъже и не искаше подобна съдба да сполети и Грей. Знаеше колко наивен и доверчив е понякога приятелят му.

— Повярвай ми, нито Силвия, нито аз искаме да се притежаваме. Твърде сме възрастни затова. Тя е много уравновесена и самостоятелна жена. След като се е разделила със съпруг, с когото е живяла двайсет години, без да се обърне назад, няма да се увеси на врата ми, нито ще се опита да се вкопчи в мен. Ако някой си тръгне, по-вероятно е тя да го направи първа.

— Да не би да я е страх от обвързване? Ако е така, може да ти причини голяма болка.

— А да не би досега да не съм бил нараняван? Чарли, да говорим сериозно — в живота постоянно се нараняваме. Случва ни се всеки ден, дори когато хора, които бегло познаваме, не отговорят на обажданията ни. Зарязвали са ме повече жени, отколкото който и да било мъж в Ню Йорк. Оцелял съм и ще оцелея отново, ако пак се случи. И да, тя вероятно се бои от обвързване, както и аз. За бога, дори не искам да се запозная с децата й. Страхувам се до смърт да не ме наранят или да не се привържа твърде много, но за пръв път в живота си чувствам, че малко болка си заслужава, дори рискът да е голям. Никой от нас не е давал обещания. Не сме говорили за брак. Повтарям ти: в момента най-големите ни решения са свързани с избора къде да вечеряме и това удовлетворява и двама ни. В безопасност сме.

— След като се забъркаш с някоя жена, никога не си в безопасност — мрачно заяви Чарли и смръщи загрижено чело. — Аз просто не искам да те наранят.

Без да иска, бе разкрил собственото си отношение към връзките. Не ставаше дума за фаталните недостатъци, които рано или късно откриваше у жените, с които се срещаше, а за болката, която се опитваше да избегне, откакто бе изгубил цялото си семейство. Чарли се ужасяваше от риска. Но Грей вече не. Това беше огромната разлика помежду им. Сякаш отнякъде прозвуча тревожен камбанен звън. Един от Армията на заклетите ергени бе на път да дезертира. Грей видя в очите на Чарли всичко, от което Силвия се страхуваше — не само недоверие и неодобрение, но и паника. Тя умееше да преценява хората по-добре от него и съвсем правилно бе предвидила реакцията на Чарли. Може би и на Адам. Но най-много не му харесваше, че реакцията на Чарли го караше да се чувства не само нелоялен към приятеля си, но и пълен глупак заради любовта, която изпитва. Усещането бе много неприятно и помрачи срещата им.

— Двамата със Силвия се надяваме, че някой път ще ни дойдеш на гости на вечеря в апартамента й.

Чарли остави писалката, с която подписваше сметката, и се втренчи в Грей.

— Осъзнаваш ли как прозвуча? — попита с мрачна усмивка, а приятелят му поклати глава. Не беше сигурен, че иска да го чуе. — Като женен мъж, за бога! Не забравяй, че все още не си.

— И това ли е най-лошото, което може да ми се случи? — най-после избухна Грей. Беше разочарован от реакцията на Чарли. Всъщност не само разочарован, но и дълбоко наранен, ако трябваше да е искрен. Не искаше Силвия да се окаже права, но явно беше. При това напълно. — Все ми се струва, че ракът на дебелото черво е по-страшен.

— Понякога разликата не е голяма — цинично подметна Чарли. — Да се обвържеш до такава степен, може да бъде много опасно. Ако го направиш, ще се наложи да се откажеш от това, което си. И да се превърнеш в нещо, което никой мъж с всичкия си не би желал да бъде.

Каза го с такава безапелационна убеденост, че Грей въздъхна и го погледна. В какво се бяха превърнали те през всичките тези години? Доколко висока бе цената, заплатена за свободата, в която толкова отчаяно се бяха вкопчили? Може би прекалено висока. Накрая, докато защитаваха свободата си, щяха да останат сами. След като се запозна със Силвия, вече не му се струваше толкова важно да брани независимостта си срещу всичко. Беше й го казал преди няколко дни. Най-сетне бе осъзнал, че когато дойде и неговият час да си отиде от тази земя, не би му се искало да е сам. Един прекрасен ден лудите, отчаяни жени, нуждаещи се от помощ, дебютантките или едрогърдите глупачки щяха да престанат да се навъртат край тях. Щяха да си бъдат у дома с някой друг. Раят на свободата вече не му се струваше толкова примамлив и желан както досега.

— Наистина ли искаш да прекараш старините си с мен? — попита Грей, впил поглед в Чарли. — Това ли искаш? Или би искал да виждаш чифт по-красиви крака от моите срещу себе си на палубата на „Блу Мун“, докато обикаляш света? Защото, ако не се замислиш сериозно, един ден ще се озовеш сам в моята компания. Аз много те обичам, ти си най-добрият ми приятел, но когато един ден остарея, разболея се и се уморя, независимо че ще се радвам да видя лицето ти отсреща на масата, бих искал да се сгуша в леглото до някой друг, който ще държи ръката ми. И ако не искаш да се озовеш в компанията на Адам или моята, не е зле да побързаш да се замислиш над перспективата.

— Какво става с теб? С какво те е омагьосала тази жена? Да не би да те тъпче с екстази? Защо, по дяволите, си започнал отсега да се тревожиш за старините си? Та ти си на петдесет години. И поне още трийсет години няма защо да се притесняваш за старостта, а и само един Бог знае какво ще се случи между нас дотогава.

— Може би тъкмо в това е проблемът. Аз съм на петдесет години. Ти си на четирийсет и шест. Може би е крайно време да пораснем. Това навярно не се отнася за Адам, той е по-млад от двама ни, особено от мен. Но аз не съм сигурен дали искам да продължавам да живея както досега. Колко още жени ще спася? Колко още забранителни заповеди ще успея да издействам? Колко още пластични операции ще плати Адам? И на колко още дебютантки ти ще откриеш фатални недостатъци? Ако не са достатъчно добри за теб, Чарли, да вървят по дяволите. Но може би е дошъл моментът да откриеш подходящата.

— Говориш като истински предател — обобщи Чарли и вдигна тост. Изпразни чашата си и я остави на масата. — Не знам за теб, но аз намирам този разговор за много потискащ. Ти може и да усещаш, че времето чука на портата ти, което лично на мен ми се струва пълен абсурд, ако те интересува мнението ми. Но аз не мисля така. И нямам намерение да се впускам в половинчата връзка с жена само защото се страхувам да умра сам. По-скоро бих се гръмнал още довечера. Няма дори да се замисля за подобна вероятност, докато не открия подходящата жена.

— Никога няма да я откриеш — тъжно поклати глава Грей.

Разговорът потискаше и него. Надяваше се, че Чарли ще сподели радостта му, но вместо това той се държеше сякаш Грей предаваше приятелството им. И според Чарли правеше точно това.

— Защо каза това? — раздразнено попита Чарли.

— Защото не искаш да я намериш. А докато не искаш, никоя жена няма да е подходяща за теб. Ти не желаеш да откриеш истинската. Нито пък аз. Внезапно Силвия се появи в живота ми и всичко се преобърна.

— Струва ми се, че само главата ти е превъртяла. Май не е зле да вземаш известно време някакви антидепресанти и след това отново да преосмислиш връзката си.

— Силвия е най-добрият антидепресант, който някога съм имал. Тази жена е истински динамит и е огромна радост да си край нея.

— В такъв случай съм щастлив за теб и се надявам радостта ти да продължи дълго. Но докато се увериш, че теорията ти работи, не се опитвай да покръстиш и нас в новата си вяра. Не съм убеден, че си струва.

— Ще те информирам за резултата — тихо рече Грей, докато ставаха от масата.

Излязоха от яхтклуба и останаха на тротоара загледани един в друг. Обядът бе труден и за двамата, а за Грей и разочароващ. Беше очаквал много повече от приятеля си — поздравления, разбиране, подкрепа, вълнение. Всичко друго, но не и цинизма и острите забележки, които си размениха на масата.

— Грижи се за себе си — рече Чарли, потупа го по рамото и вдигна ръка към минаващото такси. Нямаше търпение да си тръгне. — Ще ти се обадя… и поздравления за галерията! — извика, докато влизаше в таксито.

Грей остана на тротоара, загледан след него, махна му, сетне наведе глава и закрачи по улицата. Беше решил да се върне в апартамента си. Имаше нужда да остане сам, да помисли. Никога досега не бе чувал Чарли да реагира толкова рязко и цинично, но знаеше, че му бе казал истината. Чарли не искаше да намери „подходящата“ жена. Досега Грей никога не се бе замислял за това, но сега всичко му се струваше съвсем ясно. И противно на убеждението на Чарли, Силвия не му бе промила мозъка, тя бе прояснила ума му и бе изпълнила живота му със светлина. С нея осъзнаваше за какво е копнял винаги, но никога не е имал. Чарли все още се страхуваше, а бяха минали толкова години от смъртта на родителите му и Елън. Въпреки терапията, а Грей знаеше, че Чарли е прекарал безброй часове в кабинета на терапевта си, той все още бе ужасен. И продължаваше да бяга. И може би винаги щеше да е така. Тази мисъл натъжи Грей. Срещна Силвия само преди шест седмици, но след като я опозна и отвори сърцето си за нея, целият му живот се промени. Заболя го, че вместо да празнува с него, Чарли го нарече предател. Грей се почувства сякаш го бе ударил с юмрук в лицето. Думите на Чарли продължаваха да отекват в главата му, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Здравей. Как мина? — Силвия се обаждаше от офиса. Гласът й звучеше весело и безгрижно. Най-после бе успяла да се убеди, че Грей познава Чарли по-добре от нея, и предчувствията й относно реакцията му за тяхната връзка сигурно са погрешни. Каза си, че Грей е прав, а тя просто е параноичка. — Каза ли му? Той как реагира?

— Беше ужасно — честно отвърна Грей. — Отвратително. Наред с другите неща ме нарече предател. Нещастният, бои се до смърт от всякакво обвързване или връзка. Никога досега не съм осъзнавал това толкова ясно. Не ми се ще да го призная, но ти беше права. Беше един много потискащ обяд.

— По дяволите, съжалявам. А аз успях да се убедя, че съм сгрешила.

— Не си.

Вече се бе научил, че тя рядко греши. Притежаваше добър усет за хората и техните реакции и беше безкрайно толерантна към капризите и чудатостите им.

— Съжалявам. Сигурно си много разстроен. Ти не си предател, Грей. Зная, че ги обичаш. Няма причина да имаш връзка с жена и да не продължиш да се виждаш с тях.

Не се опитваше да отдалечи Грей от тях. Но имаше силното усещане, че Чарли би го обсебил отново, ако Грей му позволи.

— Ако изобщо го искат. Аз бях съвсем откровен.

— За нас?

— Както и за него. Заявих му, че пропилява живота си и ще умре сам.

— Може и да си прав — нежно каза Силвия, — но той ще трябва сам да го осъзнае. А може би иска тъкмо това. Негово право е. Според това, което си ми казвал, той е имал големи проблеми, след като всички членове на семейството му са починали. Много е трудно да се преодолеят толкова тежки загуби. Всички, които е обичал като дете, са умрели. Доста е трудно да убедиш такъв човек, че следващият, когото обикне, няма да умре или да го напусне. Затова той предпочита пръв да си тръгне.

— Точно това му казах и аз.

И двамата знаеха, че това е истината. Въпреки че я отричаше, дълбоко в себе си Чарли също я осъзнаваше. Просто му беше много по-лесно да заяви, че всички жени в живота му са имали някакви фатални недостатъци, отколкото наистина да се обвърже.

— Предполагам, че думите ти не са му се понравили.

— Навярно — тъжно рече Грей. — Но не ми хареса това, което каза за нас.

— Надявам се, че ще го преодолее. Ако иска, можем да го поканим на вечеря. Остави го известно време да се поуспокои. Новината за нас навярно го е шокирала. Както и това, което си му казал за него самия.

— Да, така е. Мисля, че беше много изненадан. Последния път, когато бяхме заедно на яхтата, аз бях верен член на Ергенския клуб. Но ето че ме изпуска само за малко от поглед, и аз скачам зад борда. Поне според него е така.

— А според теб? — попита тя и в гласа й прозвуча тревожна нотка.

— Според мен аз съм най-щастливият мъж на земята. И му го казах. Но не мисля, че ми повярва. Подозира, че ми даваш наркотици. — Грей се засмя. — Ако е така, продължавай в същия дух. Харесва ми. — Отново звучеше щастлив.

— На мен също. — Тя се усмихна, замислена за него. Имаше среща с клиент и му каза, че ще се видят в апартамента й след работа. — Опитай се да не се тревожиш прекалено много. Той те обича. Ще му мине.

Грей не беше толкова сигурен. Дълго мисли за това, докато вървеше към апартамента си. Разговорът им беше истински шок не само за Чарли, но и за Грей. „Говориш като предател…“, думите на приятеля му продължаваха да отекват в главата му, докато крачеше към жилището си.

 

 

Чарли също мислеше за случилото се между него и Грей. Разполагаше с достатъчно време за анализ. Имаше насрочена среща в Центъра за деца в сърцето на Харлем. Още не можеше да повярва на това, което му бе казал Грей. А най-вече не искаше да признае, че чутото толкова го е засегнало. Напоследък, също като Грей, го измъчваше мисълта, че ще умре сам. Но още не беше подготвен да обсъжда тези страхове с когото и да било другиго, освен с терапевта си. Знаеше, че Адам е още твърде млад, за да се тревожи за подобни неща, но Грей не беше. На четирийсет и една Адам все още градеше кариера и го даваше безразсъдно. Чарли и Грей бяха стигнали до кулминацията и вече се спускаха по нанадолнището. А Чарли вече не бе толкова сигурен, че иска да го прави сам. В края на краищата обаче можеше да се окаже, че няма друг избор. Завиждаше на Грей много повече, отколкото бе склонен да признае, че е намерил човек, с когото да сподели това финално пътуване. Но кой можеше да гарантира колко дълго ще продължи то? Нищо в този живот не трае вечно. Беше потънал в тези нерадостни мисли, припомняйки си откъслеци от разговора с приятеля си, когато шофьорът на таксито спря на адреса, който му бе дал.

— Сигурен ли сте, че искате да слезете тук? — попита мъжът със загрижено изражение.

Чарли имаше вид на човек, запътил се за Пето авеню, а не към сърцето на Харлем. Връзката му беше от „Хермес“, на китката му блестеше златен часовник, беше облечен в скъп костюм. Винаги, когато посещаваше яхтклуба, се обличаше елегантно.

— Да, всичко е наред. — Благодари на шофьора с усмивка, сетне му подаде щедър бакшиш.

— Искате ли да почакам? Или да се върна? — Притесняваше се да остави клиента си сам в този квартал.

— Не се тревожете, но ви благодаря.

Отново се усмихна и докато оглеждаше сградата, се опита да изтласка от съзнанието си разговора с Грей. Постройката се нуждаеше от основен ремонт. Отпуснатият от фондацията милион можеше да помогне да се свърши много работа и той се надяваше да стане така.

Против волята си на влизане продължаваше мисления разговор с Грей. Най-лошото беше чувството, че го губи заради Силвия. Трудно му беше да си признае, че ревнува от нея, но в дъното на сърцето си знаеше, че е така. Не искаше да изгуби най-добрия си приятел заради някаква напориста застаряваща галеристка, „истински динамит“, както я бе описал Грей само защото имаше връзки, за да лансира картините му. Очевидно очакваше нещо от него и вече бе впила нокти в нищо неподозиращия наивен художник. И ако беше достатъчно манипулативна, каквато се надяваше, че не е, щеше да прати приятелството им по дяволите и завинаги да прогони Чарли. Най-големият му страх беше да не изгуби приятеля си. Бракът, съжителството на семейни начала, нощуването в дома й или както там го наричаше Грей, бе равносилно на смърт. Чарли не вярваше на тази жена. Грей вече изглеждаше обсебен от нея. Тя му бе промила мозъка, а най-лошото беше, че част от това, което му каза Грей, звучеше разумно. Всъщност прекалено разумно. Особено за Чарли. И беше дошло от нея. Грей никога не би му говорил по този начин, ако не беше под влиянието на тази жена. Никога. Тя го бе превърнала в друг човек и на Чарли този нов Грей никак не му харесваше.

Изчака пред вратата на Центъра за деца доста дълго след като позвъни. Накрая отвори един млад мъж с брада, облечен с джинси и тениска. Беше афроамериканец с широка усмивка и големи шоколадови очи. Когато заговори, в гласа му прозвучаха напевните нотки, характерни за жителите на Карибите.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

Гледаше Чарли сякаш бе пришълец от друга планета. Никога досега в Центъра не бяха идвали хора, облечени като него. Успя да прикрие развеселената си усмивка и го пусна вътре.

— Имам среща с Каръл Паркър — обясни Чарли.

Каръл беше директор на Центъра. Знаеше за нея, че е социална работничка, препоръките й бяха отлични. Беше се дипломирала в „Принстън“, защитила магистърска степен по медицинска психология в Колумбийския университет и работеше върху доктората си. Специалността и сферата й на дейност бяха малтретираните деца.

Домът беше приют за малтретирани деца и майките им, но за разлика от други подобни заведения, тук бяха съсредоточили усилията си върху децата, не толкова върху майките. Подложена на домашно насилие жена или такава, чиито деца не бяха малтретирани, не можеше да остане в Центъра. Чарли знаеше, че тук провеждат научни изследвания в сътрудничество с Нюйоркския университет за предотвратяването насилието над деца, което бе много по-полезно, отколкото да се лекуват последствията от подобно престъпление. В Центъра работеха десет души на пълен работен ден и шестима служители само за нощната смяна — студенти, които скоро щяха да се дипломират, двама психиатри и неколцина доброволци, повечето от които бяха тийнейджъри от по-бедните квартали, самите те жертви на насилие. Привличането на преживели насилие деца в помощ на по-малките беше нов подход към решаването на проблема.

Чарли бе впечатлен от автобиографията на мис Паркър. Бе основала сама Центъра преди три години, когато бе получила магистърската си степен. Възнамеряваше да работи като психолог, специализиран в проблемите на децата от бедните квартали. Управляваше Центъра с малко средства. Беше успяла да събере около милион долара, за да купи къщата и да основе приюта, а фондацията й предоставяше още толкова за развитието и подобрението му. Според това, което бе прочел, тя беше впечатляваща млада жена. Единствената лична информация за нея бе, че е на трийсет и четири години. Нямаше представа как изглежда, тъй като бяха говорили само по телефона. Звучеше професионално и делово, но в гласа й се усещаше особена топлота. Покани го да дойде да разгледа мястото и обеща сама да го разведе. Всички документи бяха проверени, включително и характеристиките на директорката. Жената беше млада, но очевидно много способна. Препоръките, които бе изпратила на Борда на директорите на фондацията, също бяха изключително впечатляващи. Някои от поръчителите бяха сред най-видните хора в Ню Йорк. Независимо колко бе квалифицирана и способна, явно имаше отлични връзки. Лично кметът бе написал една от препоръките. Беше се срещнала с много влиятелни хора и очевидно ги бе заинтригувала с проекта си.

Младият мъж въведе Чарли в малка чакалня с олющени стени и щом седна, му предложи чаша кафе, която гостът отказа. Беше изпил достатъчно по време на обяда и все още го усещаше полепнало по гърлото си. Докато чакаше директорката, се опита да забрави за случилото се с Грей.

Наблюдаваше хората, които минаваха през отворената врата на чакалнята. Имаше жени, малки деца, тийнейджъри, облечени с тениски с логото на Центъра, за които предположи, че са доброволци. В двора отвън се играеше баскетболен мач. Чарли забеляза голям надпис, приканващ жените от квартала да посещават група, която се събираше два пъти седмично, за да обсъжда насилието над деца. Не можеше да определи какво е влиянието на Центъра в общността, но явно изпълняваха програмата си. Докато наблюдаваше децата, които хвърляха топката към коша, една врата се отвори и на прага застана висока руса жена, вперила поглед в него. Беше с джинси, маратонки и тениска на Центъра. Стана, за да се ръкува с нея, и забеляза, че е висока почти колкото него. Фигурата й бе стройна и изваяна като статуетка, около метър и осемдесет, а лицето й имаше фини патрициански черти. Приличаше по-скоро на модел, отколкото на социална работничка. Усмихна му се, но държанието й беше официално и хладно. Центърът се нуждаеше от парите на фондацията, но тя не смяташе да се подмазва, за да ги получи. Все още й бе трудно да се съобразява с дарителите и не знаеше какво точно се очаква от нея. Изглеждаше леко подозрителна и когато го покани в кабинета си, в държанието й се долавяше известна предпазливост.

Навсякъде по стените имаше окачени плакати, графици, бележки за предстоящи събития, обяви, предупреждения към персонала. Бяха изписани номерата на горещи телефонни линии за самоубийци, на спешна помощ при отравяне, диаграма как да се прилага процедурата на Хаймлих при задушаване. Книжният шкаф бе пълен с медицински книги, а на пода до него имаше още купчини. Бюрото й бе заринато от документи, навсякъде се виждаха снимки на деца, преминали през Центъра. Определено в този офис се отхвърляше доста работа. Чарли знаеше, че освен целия Център тя лично ръководи детските групи. Каръл Паркър вършеше всичко сама, с изключение на търкането на подовете и готвенето. В биографията й пишеше, че ако се наложи, с радост ще върши и това и че вече го е правила. Беше една от онези жени, за които е интересно да четеш, но понякога всяват страх при лична среща. Чарли още не можеше да реши що за човек е. Определено внушаваше респект, но когато седна зад бюрото си и му се усмихна, очите й излъчваха топлина. Бяха пронизващи, големи и сини като на кукла.

— И така, господин Харингтън, дошли сте да ни проверите.

Но дори и тя бе длъжна да признае, че след като фондацията му даваше близо един милион долара, имаше пълното право да го стори. Всъщност бяха точно 975 000, толкова колкото бе поискала тя. Нямаше смелост да му поиска цял милион. Вместо това го бе помолила да даде същата сума, която тя самата бе успяла да събере през последните три години. Остана смаяна, когато от фондацията й отговориха, че молбата й за дарение е удовлетворена. Беше подала едновременно заявления в повече от десет фондации и всички останали й бяха отказали. Заявиха, че ще следят развитието на Центъра през следващата година, преди да решат дали да отпуснат средства. Затова Каръл му беше благодарна, но винаги се чувстваше като маймунка на панаир, когато идваха външни лица, за да разгледат Центъра. Тя се бе посветила на трудната задача да спасява деца, пострадали от жестокостта на възрастните, и да им помага да преодолеят получените травми. Само това я интересуваше. Събирането на пари беше необходимо зло, но не го вършеше с удоволствие. Мразеше да се мъчи да очарова хората, за да измъкне пари от тях. Мразеше да убеждава богатите, които водеха охолен живот, да се разделят с част от парите си в името на благородна кауза. Какво знаеха те за едно петгодишно момиченце, на което бяха плиснали белина в лицето и го бяха ослепили за цял живот? Или за момчето, чиято майка бе залепила сгорещената ютия върху бузата му, или за дванайсетгодишното момиче, изнасилвано от баща си, с белези от угасени цигари по гърдите? Колко усилия са нужни, за да убедиш някого, роден и цял живот живял в разкош, че тези деца се нуждаят от помощ? Чарли не знаеше какво смята да му каже, но прочете страстта в погледа й, както и определена доза неодобрение, когато погледна безупречно скроения костюм, скъпата вратовръзка и златния му часовник. Той мигом прочете мислите й и се почувства глупаво, че е дошъл облечен така.

— Съжалявам, че не съм облечен подобаващо, но имах делови обяд в центъра.

Не беше истина, но не можеше да отиде в яхтклуба по тениска, маратонки „Найк“ и джинси. Докато говореше, свали сакото, разкопча ръкавелите, нави ръкавите на ризата, свали вратовръзката и я пъхна в джоба си. Не беше кой знае какво подобрение, но се бе опитал да направи нещо и младата директорка се усмихна.

— Извинете ме — каза примирително. — Връзките с обществеността не са силната ми страна. Обичам работата си тук, но не съм особено добра в застилането на червен килим под нозете на ВИП — персоните. Всъщност нямаме такъв, а дори и да имахме, нямаше да го използвам.

Косата й беше дълга, сплетена на дебела плитка на гърба. Имаше вид на валкирия, седнала срещу него с протегнати под бюрото дълги крака. Приличаше на всичко друго, но не и на социален работник, само дето според биографията и препоръките беше точно такава. След това Чарли си спомни, че е учила в „Принстън“, и сподели, че той също се е дипломирал там, с надеждата да разтопи леда.

— Аз харесвам повече Колумбийския университет — спокойно заяви младата жена, очевидно, без да се впечатли от факта, че са посещавали едно и също учебно заведение. — Там всичко е по-истинско. „Принстън“ е някак си прекалено погълнат от собственото си величие, което не ми е съвсем по вкуса. Всички са толкова захласнати по историята на мястото. Струва ми се, че там има повече история, отколкото бъдеще.

— Никога не съм мислил по този начин — предпазливо рече Чарли, но беше впечатлен от думите й. Както се опасяваше, в някои отношения тя бе прекалено напориста и ревностна. — Бяхте ли член на някой от клубовете за хранене^[1]? — попита той с надежда да намерят нещо общо.

— Да — отвърна тя. Изглеждаше засрамена. — Бях член на „Котидж“. — Замълча за миг, сетне му се усмихна многозначително. Познаваше този тип. „Принстън“ изобилстваше от мъже с аристократичен произход като него. — А вие сигурно сте били в „Айви“.

Докато учеше в „Принстън“, в „Айви“ още не приемаха жени. Тогава мразеше надутите мамини синчета, които членуваха там. Сега й се струваше незряло и глупаво. Той кимна и младата жена отново се усмихна.

— Няма да кажа някоя глупост от рода на: „Как се досетихте“. — Беше очевидно, че познава хора от неговия сой, но не знаеше нищо повече за него. — Съществува ли някаква възможност да ми го простите?

— Да — засмя се тя и внезапно заприлича на съвсем младо момиче. Не беше гримирана, не си правеше този труд, когато идваше в Центъра. Беше твърде заета с по-важни неща, за да проявява суета или да се интересува от подробности. — Деветстотин седемдесет и пет хиляди долара от фондацията са достатъчни, за да ви простя всичко, но не и ако малтретирате децата си.

— Нямам деца. Така че поне в това не мога да бъда обвинен.

Усещаше, че тя не го харесва, което тутакси се превърна в предизвикателство за него да я накара да промени мнението си. Малко жени можеха да устоят на чара на Чарли, когато решеше да ги спечели. Още не беше сигурен дали Каръл Паркър си струва усилието. В някои отношения му изглеждаше труден случай. Имаше правилните политически възгледи и усещаше, че той не може да се похвали със същото. Явно се изненада да чуе, че няма деца, но сетне си припомни смътно, че беше чула, че не е женен. Чудеше се дали не е гей. Ако Чарли можеше да отгатне мислите й, щеше да бъде съсипан. Всъщност сексуалните му предпочитания не я интересуваха. Искаше единствено парите за децата.

— Искате ли да разгледате Центъра? — предложи учтиво, изправи се и го погледна право в очите.

На високи токчета щеше да се изравни с него. Чарли беше метър и деветдесет, очите им бяха с един и същи цвят, а косите — руси. За един миг той осъзна, че тя прилича на сестра му, но бързо прогони тази мисъл. Беше прекалено мъчителна и смущаваща.

Тя не видя изражението му, докато я следваше през вратата на кабинета й. През следващия час го въведе във всяка стая, във всеки кабинет, минаха по всички коридори. Показа му градината, която децата бяха засадили на покрива, представи го на повечето от младите обитатели. Запозна го с Габи и нейното куче водач и му каза, че фондацията му е платила за него. И двамата се обучаваха. Габи бе нарекла големия черен лабрадор Зоро. Чарли спря, наведе се и го потупа по главата, за да не види Каръл сълзите в очите му. Историите, които му разказа Каръл, бяха трогателни. Поседяха няколко минути с група деца и видяното му въздейства силно. Обикновено Каръл водеше занятията на групата, но за днес бе освободила следобеда си за него. Смяташе подобни срещи за загуба на време и предпочиташе да бъде с децата.

Представи го и на доброволците, които работеха усилено с по-малките деца — провеждаха трудова терапия, както и обучение по четене и писане с неграмотните. Той си спомни, че е чел за програмата в брошурата й, както и че е спечелила национална награда за постигнатите резултати. След една година престой в Центъра всички деца се научаваха да четат и пишат. Родителите им можеха да се присъединят към специалната програма за възрастни. Предлагаха и различни оздравителни дейности за деца и възрастни.

Директорката го разведе из целия Център, запозна го с всички служители и накрая го представи на асистента си Тайги — младия мъж, който му бе отворил вратата. Тайги сподели с Чарли, че завършва доктората си в „Йейл“. Каръл беше успяла да привлече на работа в Центъра няколко невероятни личности, които познаваше отпреди, и постепенно приобщаваше и други. Обясни, че двамата с Тайги са защитили заедно магистърската си степен по социално дело. След това тя се заела с основаването на Центъра, а той се върнал в „Йейл“, за да довърши обучението си. Младият мъж беше от Ямайка и Чарли с удоволствие се заслуша в мекия му говор. След като побъбриха няколко минути, Каръл заведе Чарли отново в кабинета си. Той изглеждаше изтощен.

— Не зная какво да кажа — започна с известно страхопочитание и я погледна. — Свършили сте страхотна работа. Как успяхте?

Изпитваше истинско възхищение от работата й. Независимо от първоначалното й малко враждебно отношение и презрителното й изказване за елитните принстънски клубове, без съмнение тази млада жена бе необикновена личност. Много по-стойностна, отколкото той самият се чувстваше. На трийсет и четири години бе изградила нещо, което буквално променя живота на хората, дава им възможност за по-добро бъдеще — не само за децата, но и за родителите им.

От началото на обиколката им из Центъра толкова внимателно слушаше обясненията й, че съвсем забрави за намерението си да я очарова. Вместо това тя го бе омаяла и не само с чара си или безспорната си красота, но с неуморната си работа и постигнатите резултати. Центърът, който бе създала, въпреки че се нуждаеше от доста подобрения и основен ремонт, беше невероятно постижение.

— Това беше мечтата ми още от малка — простичко рече младата жена. — Спестявах всяка стотинка още откакто бях на петнайсет. Работех като сервитьорка, косях морави, продавах списания, давах уроци по плуване. Правех всичко, за да сбъдна мечтата си, и накрая успях. Спестих около триста хиляди долара, включително и парите, които спечелих по-късно на фондовата борса. Останалото успях да взема от различни дарители и най-после купих сградата и започнах. В началото беше много трудно. Но сега вече ще е по-лесно — призна тя и най-после в гласа й прозвуча топлина, когато продължи — благодарение на фондацията ви. Съжалявам, че в началото не бях особено любезна. Мразя да излагам много подробности за дейността ни. Убедена съм, че вършим страхотна работа, но понякога хората, които идват тук, не го осъзнават или не разбират ползата от всичко, което правим. Когато видях костюма и часовника ви — смутено додаде, — помислих, че и вие ще се окажете един от тях. Беше глупаво от моя страна. Мисля, че страдам от предразсъдъци към хората, завършили „Принстън“, в това число и към самата себе си. Хора като нас са толкова привилегировани, без дори да го осъзнаваме. А всичко тук е самата реалност. Останалото не е, поне за мен.

Чарли кимна. Не знаеше какво да й каже, всъщност изпитваше искрено благоговение пред нея. Не страх или притеснение, а безкрайно уважение. Изведнъж се почувства засрамен заради костюма и златния си часовник. Посочи извинително към часовника.

— Обещавам, че ще го хвърля на път за вкъщи.

— Не е нужно — засмя се тя. — Някой от нашите съседи вероятно ще го свали от ръката ви, без да се усетите. Ще кажа на Тайги да ви изпрати. Може и да не стигнете до пресечката.

— Аз съм по-корав, отколкото изглеждам — усмихна й се Чарли и Каръл изпита прилив на симпатия към него.

В крайна сметка, независимо в кой елитен принстънски клуб бе членувал, им бе дал близо един милион долара и тя му беше благодарна. Осъзнаваше, че в началото бе малко груба, но мразеше типове като него, които никога не бяха виждали истинското лице на живота. От друга страна, той управляваше фондация, която подпомагаше някои значителни каузи, така че не можеше да е толкова лош, без значение колко е разглезен по рождение. Щеше да се задави от възмущение, ако знаеше, че притежава осемдесетметрова яхта, ала той не й го каза.

— И аз съм по-корава, отколкото изглеждам — открито заяви тя, — но въпреки това човек трябва да е много внимателен в този квартал. Ако дойдете пак, облечете си пуловер и маратонки. — Беше забелязала скъпите обувки „Джон Лоб“^[2], изработени по поръчка за него в „Хермес“.

— Непременно — сериозно обеща той дори и само да не я дразни.

Харесваше му много повече, като го гледаше доброжелателно, както в момента, а не с първоначалното едва прикрито неодобрение. Погледът й не беше толкова хладен, както в началото на запознанството им, и Чарли изпита желание да дойде отново на посещение в Центъра. Каза го на нея и на Тайги, докато го изпращаха до изхода.

— Елате, когато пожелаете — покани го Каръл с топла усмивка.

Тъкмо в този момент Габи тръгна уверено надолу по стълбите, водена от Зоро. Момичето се държеше за каишката му. Разпозна гласовете на Тайги и Каръл.

— Какво правиш тук? — изненада се Каръл.

Децата обикновено не слизаха долу, освен за игра в градината. Всички кабинети бяха на първия етаж, за да нямат външни лица достъп до децата, особено родители, чиито деца бяха малтретирани и затова поверени от социалните служби на грижите на Центъра. Такъв беше и случаят с Габи. Всички бяха в много по-голяма безопасност на горния етаж.

— Слязох да изпратя господина с хубавия глас. А и Зоро иска да му каже довиждане.

Този път Каръл видя сълзите в очите на Чарли. Трудно бе да се устои на това мило дете и сърцето му се късаше от болка, когато приближи с широка усмивка.

— Довиждане, Зоро — каза Чарли, потупа кучето, после докосна нежно косата на момиченцето. Погледна я, но тя не можеше да види усмивката му. Каквото и да направеше сега за нея, с нищо не можеше да промени случилото се — нито спомена, нито последствията. Можеше единствено да плати косвено за кучето й, а това не му се струваше достатъчно. По същия начин се чувстваше и Каръл — колкото и да се грижеха за децата, смяташе, че никога не е достатъчно, за да се излекуват докрай физическите им и душевни рани. — Грижи се добре за него, Габи. Той е прекрасно куче.

— Зная — кимна с усмивка детето и се наведе да целуне муцуната на другаря си. — Нали ще дойдеш пак да ни видиш? Ти си много мил.

— Благодаря, Габи. Ти също си мила и много красива. Непременно ще дойда пак да те видя. Обещавам.

Погледна към Каръл и тя кимна. Въпреки първоначалното й предубеждение към него той й хареса. Вероятно беше почтен и добър човек, просто роден с късмет и много разглезен. Цял живот се бе старала да избягва такива мъже, но този изглеждаше по-различен. Дареният милион го доказваше. Освен това си бе направил труда да дойде дотук и да разгледа мястото. А най-вече й хареса начинът, по който говореше с малкото момиче. Жалко, че самият той нямаше деца.

Тайги бе намерил такси и се върна, за да каже на Чарли, че колата го чака отвън.

— Сложете си каската — подразни го Каръл — и скрийте часовника.

— Мисля, че все ще оцеля до колата.

Усмихна й се отново и й благодари за обиколката из Центъра. Тя бе оправила настроението му за деня, а може би за цяла година напред. Сбогува се отново с Габи, а преди да излезе, се спря на прага и се обърна още веднъж, за да погледне нея и кучето. Ръкува се с Тайги и преметнал сакото през рамо, с навити ръкави, се качи в таксито и даде адреса си на шофьора. Отпусна се назад, замислен за видяното този следобед. Всеки път, щом си спомнеше за Габи и кучето й, усещаше буца на гърлото си.

У дома Чарли се запъти към телефона и набра номера на мобилния телефон на Грей. Този следобед бе осъзнал с пределна яснота кои са истинските и стойностни неща в този живот.

Грей отговори на второто позвъняване. Двамата със Силвия приготвяха вечерята. Изненада се, като чу гласа на Чарли. Тъкмо отново разказваше на Силвия за обяда и колко се е разстроил от реакцията на приятеля си при новината за връзката им.

— Съжалявам, че днес на обяд се държах като пълен негодник — започна Чарли без предисловие. — Не мога да повярвам, че го казвам, но мисля, че наистина изпитах ревност.

Докато го слушаше, ченето на Грей увисна, а Силвия го наблюдаваше с нарастващо любопитство. Нямаше представа кой се обажда и защо, но Грей изглеждаше напълно слисан.

— Не искам да те загубя, приятелю. Мисля, че тъкмо това ме изплаши — мисълта, че сега всичко ще се промени, но, по дяволите, ако я обичаш, предполагам, че и аз ще свикна с нея.

Докато говореше, очите му отново се овлажниха. Днешният следобед бе изпълнен с емоции, а най-малко искаше да изгуби приятел като Грей. Двамата се обичаха като братя.

— Няма да ме изгубиш — задавено промълви Грей.

Не можеше да повярва на ушите си. Това отново беше истинският приятел Чарли, когото винаги бе познавал. В крайна сметка се оказа, че Силвия е сгрешила.

— Зная — рече Чарли с предишната искреност в гласа. — Осъзнах го днес следобед. А след това се влюбих.

— Без майтап? — ухили се Грей. — В кого?

— В едно шестгодишно сляпо момиче с черен лабрадор на име Зоро. Тя е най-сладкото дете, което съм виждал. Майка й е плиснала белина в очите й и завинаги я е ослепила. Явно ние сме й купили кучето водач.

Двамата мъже останаха мълчаливи известно време, докато сълзите се търкаляха по страните на Чарли. Не можеше да прогони спомена за детето от съзнанието си и се съмняваше, че някога ще може да го стори. Винаги, щом си помислеше за Детския център, щеше да си спомня за Габи и Зоро, дори и дълго след като тя го напусне.

— Ти си добър човек, Чарли Харингтън — изрече Грей с пресекващ от напиращите чувства глас.

През целия следобед се бе измъчвал от мисълта, че е загубил приятеля си. Чарли звучеше толкова гневен, толкова озлобен и изпълнен с горчивина, особено когато го нарече предател. Но изглежда му бе простил. И то само за няколко часа.

— Ти също си добър човек — каза Чарли и огледа празния апартамент, който му се стори по-пуст от всякога. В този миг не можа да не си помисли за Грей и Силвия. — Ще се радвам, ако някой път ме поканите на вечеря. Надявам се, че тя готви по-добре от теб. Последните ти кулинарни творения едва не ме убиха. В никакъв случай не я гощавай с гулаша си.

— Трябва да те уведомя, че пълна тенджера с моя гулаш кипи в момента върху печката. Показах й тайната рецепта.

— Послушай съвета ми и веднага го изхвърли, иначе с любовта ви е свършено. Едва не се наложи да ми правят промивка на стомаха. Обади се да ви донесат китайска храна.

— Явно изобщо нямаш доверие в способностите ми, но Силвия вече го опита. Много й хареса.

— Лъже. Повярвай ми, никой на света не би харесал твоя гулаш. Тя или е луда, или много те обича.

— Може би и двете. Поне се надявам да е така.

— Не е в мой интерес — предпазливо си призна Чарли, — но разбрах, че заслужаваш да имаш в живота си една добра жена, за разнообразие. Може би аз също. Ако някога изобщо намеря такава. Не съм сигурен какво искам и дали изобщо го искам. Животът ми е много по-прост така.

По-прост, но самотен. Никога досега не го бе осъзнавал с такава болезнена яснота.

— Ако искаш, ще я откриеш. Веднага ще разбереш, че е тя, Чарли. При мен стана точно така. Един прекрасен ден желаната жена просто се появява в живота ти и те завладява докрай.

— Надявам се, че и на мен ще ми се случи.

Двамата поговориха още няколко минути. По едно време Грей извика, че гулашът е загорял, а Чарли отбеляза, че това е Божия благословия.

След като затвори, остана в смълчания апартамент и се замисли за обиколката си в Центъра за деца. Отначало мислите му се насочиха към Габи и Зоро… после към Тайги, студента от Ямайка, който подготвяше доктората си в „Йейл“… и накрая се замисли за Каръл Паркър. Всички бяха забележителни хора. Улови се, че се взира пред себе си, замислен за начина, по който тя го погледна, когато го видя за първи път. Беше ясно, че го възненавидя, особено като прецени костюма и часовника му. Въпреки това той я хареса. Възхищаваше се на работата й, на това, в което вярваше, и на огромния труд, който влагаше. Тя беше впечатляваща жена, изключително умна и много смела. Не знаеше кога и къде, но бе сигурен, че иска да я види отново. Имаше да научи още доста неща от нея — не само за това как се оползотворяват парите му в Центъра, а и за живота. Надяваше се, че един ден с малко повече късмет, въпреки костюма и златния часовник, двамата ще станат приятели.