Даниел Стийл
Опасни мъже (20)

20.

За Грей и Силвия уикендът след Деня на благодарността мина спокойно. В събота тя отиде в галерията, а той в ателието, за да рисува. В неделя двамата се бяха разположили в леглото със страниците на „Ню Йорк Таймс“, пръснати около тях, докато той я изпитваше на кръстословицата. Накрая се любиха и заспаха.

Не се бяха чували с Чарли от вечерта на Деня на благодарността и се надяваха да е послушал съвета им, но не бяха сигурни, че го е направил. В неделя се бе натрупал десет сантиметра сняг, а вечерта, докато Силвия приготвяше нещо за хапване, Грей четеше книга в дневната. Двамата си бъбреха непринудено, докато се хранеха, когато Грей я попита кога си идват децата й. Досега не бе мислил за това и в гласа му прозвуча тревога. Тя знаеше, че той се притеснява от срещата с тях и се бои, че може би няма да одобрят връзката им.

— Няколко дни преди Коледа. Гилбърт каза, че ще пристигне на двайсет и трети, но Емили не уточни. Ще се качи на самолета в последната минута и ще се появи тук като някой ураган. Винаги прави така.

— Точно от това се страхувам. — Грей изглеждаше нервен. — Силвия, наистина не съм сигурен, че идеята е добра.

— Коя? Че децата ми си идват за Коледа? Шегуваш ли се? — смая се тя. Те бяха и винаги щяха да са светлината на живота й. Никога не би им намекнала да не се връщат у дома, дори и заради него. — Какви ги приказваш?

— Казвам само — пое дълбоко дъх той, — че не съм сигурен дали съм готов да се срещна с тях. Мисля, че е по-добре да остана в ателието, докато те са тук.

Тя имаше малък апартамент на долния етаж, в който отсядаха децата й. През останалото време служеше за склад, така че Грей спокойно можеше да остане при нея и тя му го бе обяснила още преди седмици.

— Скъпи, сигурна съм, че много ще те харесат — увери го Силвия, опитвайки се да пропъди страховете му.

— Аз не се разбирам добре с деца.

— Те не са деца, а големи хора.

— Така си мислиш ти. Децата винаги си остават деца, дори и да са на осемдесет. Ако някоя стогодишна майка си има гадже, нейното осемдесетгодишно дете ще се вбеси. Такива са природните закони. — Изрече го съвсем убедено.

— Глупости, те никога не са създавали проблеми на Гордън, а тогава бяха по-малки. — Гордън беше любовникът й, който се бе самоубил. — Повярвай ми, те са страхотни деца и ти ще ги обикнеш.

— Може би не — унило промърмори Грей, а тя го погледна разтревожено.

— Какво каза?

Усещаше, че има още нещо. Знаеше, че не се чувства добре с деца, но не предполагаше, че чак до такава степен не може да ги понася.

— Казвам, че това ниво на задълбочаване ме изнервя. Докато сме само ние двамата, всичко е наред. Но след като в една връзка се появят децата, аз се паникьосвам.

— За Бога, Грей, това е налудничаво. Те ще останат само няколко седмици.

Силвия смяташе след Коледа да ги заведе на ски и искаше Грей да отиде с тях. Те вече знаеха, че има мъж в живота й и двамата нямаха нищо против. Разбираха колко самотна се чувства майка им след смъртта на Гордън.

— Може би просто трябва да стоя настрана, докато си заминат — твърдо рече Грей, все по-решителен с всяка изминала минута.

Силвия изглеждаше наранена, ядосана и шокирана.

— Да видим дали съм те разбрала правилно — заговори тя през стиснати зъби. — Ти не искаш да се запознаеш с децата ми и не желаеш да се виждаме, докато са тук. Така ли е?

— Да. Ти можеш да идваш да ме виждаш в ателието винаги, когато пожелаеш.

— Мамка му! — избухна тя и закрачи гневно из стаята. — Не смятам да се свързвам с мъж, който дори не желае да се запознае с децата ми! Те са прекрасни млади хора и аз ги обичам. Обичам и теб. Те са част от мен, Грей. Може да се каже, че не ме познаваш, докато не опознаеш и тях.

— Напротив, познавам те. Аз също те обичам — каза той, вече истински паникьосан. Въобще не бе очаквал тя да реагира толкова остро. — Но се чувствам принуден да се озова в ситуация, с която зная, че не мога да се справя. Не мога да приема подобно обвързване. Просто не мога. Познавам се. Никога не съм искал да имам деца и не желая и чуждите деца.

— В такъв случай би трябвало да си с жена, която няма деца.

— Може би — промълви той, забил поглед в краката си.

— И кога го реши?

Силвия бе ужасена от думите му. Никога не бе очаквала, че ще прояви подобно неразбиране.

— Веднага след като ми каза, че си идват за Коледа. Осъзнах, че за няколко седмици просто ще трябва да изчезна елегантно от хоризонта.

— Ами следващото лято? Няма да дойдеш с мен в Европа, така ли? — Обичаше да бъде само с децата си и нямаше нищо против, но причините за отсъствието му й се струваха абсурдни и дори злонамерени. Явно той не желаеше да направи усилие да се запознае с тях и да бъде част от живота й. — Исках да дойдеш на ски с нас — продължи Силвия.

На лицето й бе изписано искрено разочарование. Беше наела много красива къща за всички във Върмонт.

— Аз не карам ски.

Грей продължаваше да отстоява решението си.

— Нито пък аз. Но те карат и винаги сме прекарвали много приятно заедно.

— И тази година няма да е изключение. Просто аз няма да съм с вас.

— Ти си негодник! — извика тя и изхвърча през вратата, която се затръшна зад гърба й.

Когато се върна два часа по-късно, той си бе тръгнал. Беше отишъл в ателието си и за пръв път от три месеца прекара нощта там. Когато Силвия му се обади, той й заяви, че работи и не може да разговаря.

— Мамка му! — изръмжа Силвия и отново закрачи из апартамента.

Нямаше представа как да постъпи. Знаеше колко лошо е било детството му и в какво побъркано семейство е живял. Още в началото на връзката им Грей й бе казал, че семейният живот не е за него, но не очакваше, че е толкова краен. Дори не искаше да се види с децата й. Искаше единствено нея. Тя знаеше, че ако той продължи да проявява подобна неотстъпчивост, това рано или късно ще се отрази зле на връзката им. Не беше сигурна дали да махне с ръка и да се примири, да го остави той сам да се осъзнае, или да тегли чертата и да му постави ултиматум. И в двата случая можеше да го изгуби.

 

 

Три седмици преди Коледа Тримата мускетари, както ги наричаше Силвия, се срещнаха за вечеря в китайски ресторант. Всички бяха заети и под напрежение. Чарли каза, че трябвало да свърши един милион неща, преди да отплава с яхтата. Адам се оплака, че сякаш всичките му клиенти са пощурели, а през уикенда се налагало да лети до Лас Вегас, за да присъства на мач за шампионската титла на един от тях. Грей изглеждаше тъжен и депресиран.

— Е, как са влюбените птички? — подразни го Чарли, когато се заеха с вечерята. Грей само поклати глава. — Какво означава това?

— Това означава, че със Силвия почти не си говорим. Последните седмици след Деня на благодарността бяха доста тежки.

— Какво се е случило? — Чарли изглеждаше смаян. — Двамата бяхте толкова влюбени и всичко помежду ви вървеше добре, когато се видяхме за последен път.

— Не понасям деца.

— Зная — усмихна се Чарли. — Адам е по тази част. Двайсет и две годишните са негов специалитет. Силвия е чудесна жена, но не е дете.

— Не е, но има деца, а аз не искам да се срещам с тях. Те си идват за Коледа, но аз не искам да остана там. Не мога. Това ме подлудява. Всеки път, когато съм близо до някое семейство, се изнервям. Чувствам се потиснат. Действа ми пагубно на психиката. Не искам да се запознавам с децата й. Обичам нея, не тях.

— О, по дяволите! И какво каза тя? — Чарли се разтревожи.

— Не много. Ядоса се. Предполагам, че се чувства наранена. Не го каза, но останах с впечатлението, че ако не променя решението си, между нас всичко ще приключи, а аз не смятам да го променям. Има някои граници, които не мога да прекрача. Открай време имам проблеми. Израснал съм в семейство Адамс^[1], но надрусано. Сестра ми е будистка монахиня. Брат ми е от племето навахо, не съм го виждал от цяла вечност и нямам желание да го видя. Родителите ми бяха пълни откачалки. Алергичен съм към семействата.

— Дори към нейното? — предпазливо попита Чарли.

— Дори към нейното — с мрачна решителност потвърди Грей. — След Коледа ще ходят във Върмонт — додаде той с такъв тон, че човек можеше да си помисли, че ще пътуват с ракета до друга планета. — На ски.

Изражението му подсказваше, че електрическият стол би бил по-примамлива перспектива.

— Може да е забавно.

— Не, няма. Те вероятно не са толкова мили, колкото тя си мисли. Дори и да са, аз си имам свои проблеми. Не искам да съм част от семейството й, искам само нея.

Но в същото време отлично осъзнаваше, че ако продължава да упорства, може да я изгуби. Грей чувстваше, че няма избор, и на Чарли му беше мъчно и за приятеля му, и за Силвия. Предполагаше колко много означава това за нея. Тя много се гордееше с децата си, но в същото време истински обичаше Грей.

— Надявам се, че все някак ще успеете да се разберете — с надежда рече Чарли. — Би било жалко, ако не го направите. — Грей беше толкова щастлив, откакто се бе запознал със Силвия. След това разказа на двамата си приятели за Каръл. — Послушах съвета ти — обяви гордо и добави: — Надявам се и ти да послушаш моя и да направиш малък компромис. Убеден съм, че по-късно ще съжаляваш, че не си го направил.

— Сигурен съм в това — въздъхна Грей.

Беше готов да плати високата цена за решението си и да я изгуби, но не искаше да има нищо общо с децата й.

— И аз имам новина — срамежливо се обади Адам, а останалите двама го погледнаха с интерес. — Спомняш ли си Маги от концерта на Вана? — обърна се той към Чарли, който кимна. — Нанесе се при мен.

Изглеждаше едновременно горд и засрамен, а двамата му приятели го зяпнаха сащисано.

— Тя какво? — не можа да повярва Чарли. Спомни си как изглеждаше онази вечер и как бе изпитал жал към нея. Стори му се свястно момиче, но донякъде изгубена душа. — Ти? Господин Никога-няма-да-се-обвържа-и-ня-ма-да-се-откажа-от-свободата-си-и-милионите-жени-по-света? Какво се е случило?

Не му приличаше на лукава използвачка, но кой може да знае. Явно бе направила нещо, за да го омае, каквото и да бе то.

— Тя посещава вечерни подготвителни курсове, за да кандидатства право, и аз реших, че ще мога да й помогна — отвърна Адам, опитвайки се да звучи небрежно, но останалите двама избухнаха в смях, пляскаха с ръце и дюдюкаха.

— Разправяй ги на някой друг.

— Добре, добре… аз наистина я харесвам… обичам я… какво да ви кажа? В един момент излизахме заедно, а в следващия вече исках постоянно да е с мен. Още не съм й казал, но този уикенд смятам да я взема със себе си в Лас Вегас. Не е ходила там.

Всъщност Маги не бе ходила никъде, но той възнамеряваше много скоро да промени това.

— Казал ли си й за пътуването? — попита Чарли.

На 26 декември, след като прекара Коледа с децата си, Адам трябваше да лети до Сен Бартоломю, за да се срещнат на борда на „Блу Мун“, както правеха всяка година.

Адам поклати глава, опитвайки се да си придаде безгрижен вид.

— Смятах да й го съобщя след този уикенд. — Надяваше се да е толкова развълнувана от Лас Вегас, че да не му опява за яхтата. — Не мога да променя всичко. Това пътуване е с десетгодишна традиция. А ти каза ли на Каръл?

— Не, но ще го направя. Не деля новогодишната ваканция с никой друг — твърдо отсече Чарли.

— Аз пък не желая да имам нещо общо с деца — не по-малко твърдо се присъедини към него Грей.

— Искаш ли да дойдеш до Сен Бартоломю? — предложи му Чарли. — Щом няма да си със Силвия по празниците, ела с нас.

— Не ходя и на Карибите — малко смутено рече Грей, после се засмя. — Боже, каква сме картинка! Толкова сме обременени с багаж от миналото, че може да се каже, че сме истински товарни магарета!

Но човек не можеше да е преживял толкова много, да измине такъв дълъг и труден житейски път и да не плати съответната цена. Всеки един бе платил своя дял.

— Аз пък никога няма да се оженя — добави Адам и се ухили.

— Кажи ми го пак догодина по същото време — присмя му се Чарли. — По дяволите, ти си последният мъж на планетата, за когото можех да предположа, че ще живее с жена. Какво стана с всички момичета, с които толкова умело жонглираше?

Беше много любопитен да разбере. Адам винаги досега се срещаше с четири жени наведнъж, често с пет, а понякога и шест на седмица. А веднъж бяха седем.

— Отказах се от тях заради нея — призна си приятелят му. — Не исках и тя да излиза с други мъже. Мислех, че го прави. Оказа се, че учи вечерно. Бях решил, че си има друго гадже. Ако трябва да съм честен, само мисълта за това ме подлудяваше. И тогава осъзнах, че я обичам. Харесва ми да живеем заедно.

— Аз само оставах при Силвия — осведоми го Грей. — Все още не живея с нея.

В гласа му прозвуча истинска гордост, че още не се е предал.

— Това означава, че дрехите ти са разпилени из целия град и когато ти потрябват, никога не можеш да си намериш нужните обувки — поясни Адам. — Освен това май вече няма „да оставаш“ при нея, освен ако не се запознаеш с децата й. Мисля, че това е много важно за нея. За мен също би било. Щях да получа удар, ако жената на живота ми отказва да се запознае с децата ми. За мен това ще е краят.

Това беше предупреждение за Грей, но той упорито поклати глава.

— Децата ти запознаха ли се с Маги? — попита Чарли с интерес Адам.

— Още не, но ще се запознаят. Вероятно преди празниците. Между другото, вече няма да посещавам родителите си. Поне за Деня на благодарността не бях с тях. Отидох при тях, седях и слушах все същите глупости. Накрая ми писна, станах и си тръгнах, без да обядвам. Смятах, че майка ми ще получи удар, но нищо подобно не се случи. Всъщност оттогава е много любезна с мен всеки път, когато й се обадя.

— Какво каза баща ти? — попита Грей.

— Заспа.

Останалата част от вечерята мина без особени откровения. Разговаряха за политика, бизнес, инвестиции и изкуство. Грей щеше да има изложба през пролетта, но собствениците на галерията вече бяха продали три платна. Силвия беше направила истинско чудо, когато му бе отворила тази врата, и той й беше благодарен, но не чак толкова, че да се запознае с децата й. Имаше някои неща, които просто не можеше да направи. Адам и Чарли споделиха как очакват с нетърпение двете седмици, които ще прекарат на борда на „Блу Мун“. Опитаха се да убедят Грей да се присъедини към тях, но той остана непреклонен. Каза, че имал много работа, трябвало да се подготви за изложбата.

Както обикновено останаха до късно и порядъчно си пийнаха. Поотделно никой от тримата не пиеше много, но когато се съберяха, се отпускаха и си позволяваха да попрехвърлят мярката.

Грей се запъти към апартамента си. Когато Адам се прибра, Маги вече спеше, а Чарли влезе усмихнат в жилището си, замислен за двете седмици, които щеше да прекара на борда на любимата си яхта. Заминаваше четири дни преди Коледа. Това беше идеален начин да се преструва, че Коледа не съществува.