Даниел Стийл
Опасни мъже (15)

15.

На следващата сутрин секретарката на Чарли му каза, че е взела билети за „Жизел“ за петък вечер. Той остави съобщение на Каръл, след което отвори пощата си. На екрана се появи новата директория със списъка на възпитаниците на „Принстън“ и той реши просто на майтап да потърси Каръл. Въведе данните й и прегледа няколко страници. Намръщи се, когато не откри името й.

Спомни си точно времето, за което му бе казала, че е била там, и отново я потърси. Името й отсъстваше, което беше странно. Явно имаше някаква грешка. По-късно го спомена на секретарката си и реши да направи услуга на Каръл, за да й спести време, тъй като беше сигурен, че тя ще иска да поправи грешката. Помоли секретарката си да се обади в канцеларията на университета и да ги уведоми за пропуска. Даде пълното име на Каръл — Каръл Ан Паркър, — както и годината на дипломирането й.

Следобедът му бе запълнен с преглеждането на финансови доклади и когато секретарката му се обади по интеркома, бе забравил за молбата си. Опитваше се да разгадае някакъв доста сложен финансов проект и в първия миг не се сети за какво става дума.

— Обадих се в канцеларията на „Принстън“, господин Харингтън, и им дадох името на госпожица Паркър, както и годината на дипломирането. Оттам ми отговориха, че никой с такова име не е завършил „Принстън“. Помолих ги да проверят още веднъж и те го направиха. Не мисля, че тя се е дипломирала в „Принстън“. Може би има някаква грешка, но служителката ме увери, че няма.

— Но това е абсурдно. Дай ми номера. Аз лично ще се обадя.

Беше ядосан на чиновническата глупост и сигурен, че и Каръл ще се вбеси. Дори знаеше името на клуба, в който бе членувала. В автобиографията й съвсем ясно бе написано, че е завършила „Принстън“.

Но когато се обади в канцеларията след пет минути, му казаха същото. Дори се възмутиха и заявиха, че никога не допускат подобни грешки. Каръл Ан Паркър никога не се е дипломирала в „Принстън“. Нещо повече, според досиетата в архивите им никога не е имало такава студентка в „Принстън“. Когато затвори телефона, по гърба му полазиха ледени тръпки. Чувствайки се като чудовище, след пет минути се обади в Колумбийския университет във факултета за социални работници. Оттам му казаха същото. Тя никога не бе учила там. Когато отново затвори телефона, Чарли знаеше, че за пореден път е открил фатален недостатък. Каквато и да беше тя и колкото и достойна за възхищение да бе работата й в Центъра, Каръл Паркър не притежаваше нито една от научните степени, за които претендираше, и бе получила с измама един милион долара от фондацията му. Препоръките й навярно също бяха фалшиви, което беше престъпление. Само дето не бе взела парите лично за себе си, а за да помогне на другите. Нямаше представа какво да прави с тази информация. Нуждаеше се от време да подреди мислите си.

Когато тя му се обади същия следобед, за пръв път, откакто се бяха запознали преди шест седмици, Чарли не прие обаждането. Не можеше просто да изчезне от живота й, нуждаеше се от обяснение. Но първо трябваше да осмисли всичко, а и след два дни щеше да я води на балет. Реши дотогава да не й казва нищо, а после ще прецени как да постъпи. Обади й се по-късно същия следобед и й каза, че е възникнал някакъв спешен проблем с фондацията и няма да могат да се видят преди петък. Каръл отвърна, че го разбира напълно, такива неща й се случвали постоянно. Но когато разговорът приключи и тя затвори, се запита защо Чарли звучеше толкова хладно. Всъщност му се искаше да се разплаче. Никога не се бе чувствал толкова излъган и предаден. Жената, на която искрено се възхищаваше от първия миг на запознанството им, се бе оказала лъжкиня.

Прекара два мъчителни дни в очакване на срещата. Когато я взе в петък вечерта, тя изглеждаше прекрасна както винаги. Носеше задължителната за подобни случаи малка черна рокля, елегантни обувки с високи токчета и семпло късо кожено палто. Беше много изискана и дори си бе сложила изящни перлени обеци, за които каза, че са от майка й. Но Чарли вече не вярваше на нито една дума. С лъжите си за „Принстън“ и Колумбийския университет тя бе омърсила всичко помежду им. Нямаше й доверие, а тя се питаше защо се държи толкова сковано и има толкова нещастен вид. Докато завесата се вдигаше, Каръл го попита дали всичко е наред и той кимна. В таксито почти не й бе проговорил, беше необичайно мълчалив и когато стигнаха до Центъра „Линкълн“. Младата жена си каза, че изглежда ужасно. Можеше единствено да предположи, че от последния път, когато се бяха видели, нещо много лошо е станало с фондацията.

В антракта отидоха в бара за по едно питие. Преди да се върнат на местата си, Каръл се извини и каза, че трябва да отиде до тоалетната. Тъкмо тръгваше, когато някаква двойка едва ли не връхлетя върху нея, преди тя да успее да ги избегне. Каръл извърна глава, сякаш се опитваше да се скрие, което не убягна на Чарли, и стомахът му се сви на топка. Тя му обясни набързо, че били приятели на родителите й и не можела да ги понася, след което побърза да изчезне. Едва тогава Чарли осъзна кои са те, още повече че жената го фиксираше с поглед, а съпругът й не оставаше по-назад и също се взираше любопитно в него. Той също ги познаваше и никак не ги харесваше. И двамата бяха отблъскващи нагаждачи и кариеристи.

Жената бъбреше някакви клишета за представлението и не пропусна да заяви, че харесала много повече постановката от предишния сезон. Разпростря се надълго и нашироко върху слабата игра на балетистите, вперила в него малките си очички. Накрая изрече нещо, което изобщо нямаше никакъв смисъл за него.

— Е, направил си голям удар, нали?

Прозвуча едновременно злобно и многозначително. Чарли нямаше представа за какво говори и я гледаше недоумяващо. Искаше Каръл да се появи по-скоро. Колкото и да й беше ядосан, нейната компания му беше много по-приятна, отколкото да се мъчи в капана на тази ужасна жена и лицемерния й съпруг. Бяха се залепили за него заради богатството и общественото му положение.

— Чух, че имала нервно разстройство, когато съпругът й я напусна. Не разбирам какво толкова й е притрябвал, семейство Ван Хорн са много по-богати. Той е от новобогаташите, докато състоянието на Ван Хорн е едно от най-старите в страната.

Чарли продължаваше да не разбира за какво говори. Познаваше Артър Ван Хорн, макар и да не бяха близки. Той беше един от най-консервативните мъже, които бе срещал, и определено най-досадният и надутият, а богатството му не представляваше абсолютно никакъв интерес за Чарли.

— Ван Хорн? — неразбиращо повтори той.

Започваше да си мисли, че срещу него стои някаква луда, която разпространява сплетни, чийто смисъл напълно му убягваше. Дрънкаше за някаква жена, чийто съпруг я бил изоставил, а тя била от семейство Ван Хорн. Всичко това му се струваше пълно безумие, а жената го гледаше сякаш е изглупял напълно.

— Ван Хорн. Говоря за момичето на Ван Хорн. Не беше ли с нея преди малко?

Взираше се в него сякаш беше малоумен. Чарли я погледна и изведнъж осъзна какво му казва. Почувства се като ударен от гръм.

— Разбира се. Извинете. Бях се разсеял. Госпожица Ван Хорн, разбира се.

— Срещате ли се? — безцеремонно го попита досадницата.

Такива като нея не се срамуваха да задават всякакви неудобни въпроси. Най-важната цел в живота им бе да се докопат до някоя клюка и да блеснат някъде, демонстрирайки, че принадлежат към висшето общество. Те се познаваха с „нужните“ хора, но никой не ги харесваше, а мнозина ги презираха.

— Ние сме бизнес партньори — отвърна Чарли и кимна. — Фондацията ни има известни взаимоотношения с нейния Център за деца. Там правят чудеса за малтретираните деца. Между другото, как беше фамилията на съпруга й? Спомняте ли си?

— Не беше ли Мозли? Или Моси? Нещо подобно. Ужасен тип. Натрупа много пари. Доколкото си спомням, сега е женен за момиче, което е по-младо дори от нея. Жалко, че това толкова я разтърси.

— Името му не беше ли Паркър?

Чарли бе решил да узнае истината, независимо от източника, включително и подобни жалки лицемери и подмазвачи.

— Разбира се, че не. Това е моминското име на майка й. Семейството й е собственик на банка „Паркър“ в Бостън. Не са толкова богати колкото Ван Хорн, но все пак са доста заможни. Някои хора наистина се раждат с късмет. Каръл ще наследи две състоятелни фамилии — заключи тя, а Чарли кимна.

Видя, че Каръл приближава. Не бе трудно да я забележи в тълпата, още повече че беше на високи токчета. Даде й знак, че той ще отиде при нея, благодари за информацията и забърза насреща й. През последните дни бе разкрил толкова много лъжи, че вече не знаеше какво да мисли за Каръл.

— Съжалявам, че те оставих сам с онази ужасна жена. Реших, че ако не изчезна, тя няма да се отлепи от нас. Сигурно ти е проглушила ушите с клюки.

— Да — отвърна кратко.

— Винаги е така. Тя е най-голямата клюкарка в Ню Йорк. Постоянно дрънка кой за кого е женен, кой на кого е внук и кой колко пари е наследил. Само един бог знае откъде събира тази информация. Не мога да я понасям.

Чарли кимна и двамата се запътиха към местата си. Завесата се вдигна и той впери поглед в сцената със застинало изражение. Фаталният недостатък на Каръл, който бе открил, не беше, че тя е израснала в различен свят, в обикновено семейство, заради което се чувства неудобно в неговия. Не беше и мошеничка, както си мислеше в сряда. Както се оказа, фаталният недостатък на Каръл Паркър беше много по-обикновен. Тя беше лъжкиня.

 

 

Когато представлението свърши и завесата падна, тя му се усмихна и му благодари.

— Постановката беше прекрасна. Благодаря ти, Чарли. Много ми хареса.

— Радвам се — отвърна учтиво той.

Преди това й бе обещал да я заведе на вечеря, но вече нямаше желание. Това, което искаше да й каже, не бе за публично място. Предложи да отидат в апартамента му. Тя се усмихна и заяви, че може да му приготви бъркани яйца. Чарли кимна. Докато пътуваха към жилището му, едва успяваше да поддържа обикновен разговор. Младата жена нямаше представа какво му ставаше тази вечер, но беше съвсем очевидно, че е разстроен. Нямаше търпение да разбере каква е причината за странното му поведение.

Той отвори вратата на апартамента, запали лампите и закрачи право към дневната, а тя го следваше. Дори не си направи труда да седне, а се извърна към нея. Върху лицето му бе изписан неподправен гняв.

— Какво си мислеше, че правиш през цялото това време с преструвките, че мразиш елитните клубове, светското общество и богаташите? Защо, по дяволите, ме излъга? Ти не си обикновено момиче, посветило се на спасяването на бедните от Харлем. Ти принадлежиш на моя свят, посещавала си същото училище като мен. Имаме много общи неща поради една и съща причина — ти си също толкова дяволски богата, колкото съм и аз, госпожице Ван Хорн. Така че не ми пробутвай повече глупости от рода на колко неудобно и зле се чувстваш в моя свят.

— Какво искаш да кажеш? Не е твоя работа колко съм богата. Тъкмо това е най-важното, Чарли. Не искам да ме уважават, ценят и ухажват заради това кой е бил дядо ми. Искам да ме харесват заради това, което съм самата аз. А в този свят не можеш никога да го постигнеш, ако се казваш Ван Хорн. Ето защо използвам името на майка си. И какво от това? Съди ме, ако искаш. Не ти дължа никакви обяснения.

Беше не по-малко ядосана от него.

— Не съм искал да ме лъжеш. Искам да ми кажеш истината. Как мога да ти вярвам, след като си ме излъгала за такова важно нещо? Защо не ми каза, Каръл?

— Поради същата причина, заради която ти не ми каза за яхтата си. Защото си помислил, че това ще ме изплаши, ще ме шокира, ще ме накара да престана да се виждам с теб, или защото си се страхувал, че съм с теб заради парите ти. Е, не ми трябват парите ти, глупчо. Имам си достатъчно свои. А всичко, което казах, че не се чувствам удобно в твоя свят, е самата истина. През целия си живот съм мразила средата, в която израснах и която ми е дошла до гуша. Цялата тази помпозност, показност и претенциозност, от която се отвращавам и с която не искам да имам нищо общо. Обичам работата си и децата в Центъра. Това е всичко, което искам и ценя. Не желая богат живот и светски развлечения. Не се нуждая от това. Мразех го, отказах се от него преди години и сега съм много по-щастлива. И никога няма да се върна заради теб или за когото и да било другиго.

Изрече всичко със страст и искрена убеденост.

— Но ти си родена в този свят и принадлежиш на него, дори да не го искаш. Защо трябваше да се притеснявам, да ти се извинявам? Можеше поне това да ми спестиш. Можеше да ми кажеш коя си, вместо да ме правиш на глупак. Кога, по дяволите, смяташе да ми кажеш? Щеше ли изобщо някога да го направиш? Или щеше вечно да се преструваш на госпожица Обикновена и да ме караш да пълзя на колене и да ти се извинявам за това, което съм, за начина, по който живея? Сега, като се замисля, не ти вярвам, че живееш в малък апартамент студио с една стая, така ли е? Притежаваш цялата къща, нали?

Погледът му пламтеше. Тази жена го бе излъгала за всичко. Каръл сведе глава за миг, сетне го погледна.

— Да, къщата е моя. Когато отворих Центъра, смятах да се преместя в Харлем, но баща ми не ми позволи. Настоя да живея в къщата. Не знаех как да ти го обясня.

— Поне някой от семейството ти притежава здрав разум, след като ти не можеш да се похвалиш със същото. В Харлем е можело да те убият и все още могат. За бога, ти не си Майка Тереза! Ти си едно малко богато момиченце, също както аз съм богато момченце, наследило твърде рано огромно богатство. А сега съм богат мъж. И знаеш ли какво? Ако на хората не им харесва, майната им! Защото аз съм такъв и това е. Може би някой ден и ти ще престанеш да се извиняваш. Но докато това стане и ти осъзнаеш, че няма нищо лошо да бъдеш това, което си, не можеш да лъжеш хората наляво и надясно и да се представяш за такава, каквато не си. Това е глупаво и непочтено и ме накара да се почувствам като глупак. Тази седмица се обадих в канцеларията на „Принстън“ и им заявих, че са направили грешка, като са те пропуснали в списъците. Оттам ми казаха, че никога не си посещавала „Принстън“, защото аз си мислех, че името ти е Паркър. И тогава реших, че си мошеничка. Обаче се оказа, че не си мошеничка, а си просто лъжкиня. В една връзка хората трябва да са честни помежду си, без значение за какво става дума. Да, аз притежавам яхта. Да, имам много пари. Както и ти. Да, ти си Ван Хорн. И какво от това, по дяволите? Но след като вече ме излъга за толкова важно нещо, аз не ти вярвам. Не ти вярвам и ако трябва да съм честен, не искам да бъда с теб. Докато не разбереш коя си и каква искаш да бъдеш, докато не пораснеш, не мисля, че има какво повече да си кажем.

Чарли беше толкова разстроен, че целият трепереше. Както и тя. Чувстваше се много зле, че бе разбрал истината по този начин, но в известен смисъл изпитваше облекчение. Никога не бе искала да го лъже. Едно беше да не каже на хората в Центъра коя е в действителност, съвсем друго да го скрие от него.

— Чарли, аз просто исках да ме харесваш заради самата мен, а не заради името на баща ми.

— А ти какво си мислеше? Че преследвам парите ти? Това е абсурдно и ти го знаеш. Ти превърна тази връзка във фарс, а лъжата ти е проява на неуважение към мен.

— Излъгах само за името си и откъде идвам. Това не е важно. Аз все още съм същата Каръл. Прости ми, че те излъгах. Прав си, не биваше да го правя. Но го направих. Може би просто съм била изплашена. А след като вече ме познаваше като Каръл Паркър, ми беше още по-трудно да обясня коя съм. За бога, не съм убила човек, не съм откраднала парите ти!

— Ти открадна доверието ми, което е много по-лошо.

— Съжалявам, Чарли. Мисля, че съм влюбена в теб.

Докато го изричаше по страните й се затъркаляха сълзи. Осъзнаваше, че сама е провалила всичко, и се чувстваше ужасно. Искрено го харесваше.

— Не ти вярвам. — От думите му я заболя, все едно я бе зашлевил. — Ако си се влюбила в мен, никога нямаше да ме излъжеш.

— Направих грешка. Всички хора грешат. Бях изплашена. Просто исках да ме обичаш заради самата мен.

— И аз наистина започнах да се влюбвам в тебе. Но само един бог знае коя си в действителност. Аз се влюбих в Каръл Паркър, обикновено момиче, дошло отникъде, без пари, никому неизвестно. А сега се оказа някоя друга. Шибана наследница, за бога!

— Толкова ли е ужасно това? Не можеш ли да ми го простиш?

— Не е ужасно, че си богата. Ужасното в случая е, че ме излъга, Каръл. Това не мога да ти простя.

След тези думи се извърна и се втренчи през прозореца в тъмния парк. Дълго остана така с гръб към нея. Бяха си казали достатъчно за тази нощ, а може би и завинаги.

— Искаш ли да си тръгна? — попита младата жена със задавен глас.

Той не й отговори, после кимна и най-накрая заговори:

— Да, искам. Всичко свърши. Никога вече няма да мога да ти вярвам. Ти си ме лъгала близо два месеца. А това е дяволски много.

— Съжалявам — тихо промълви тя.

Той все още беше с гръб към нея. Не искаше никога повече да види лицето й. Причиняваше му твърде много болка. Този път фаталният недостатък беше съкрушителен.

Каръл излезе безмълвно от апартамента и затвори вратата зад гърба си. Когато се качи в асансьора, цялата трепереше. Повтаряше си, че всичко е абсурдно. Той й се сърдеше, че е богата, а всъщност беше още по-богат. Но не ставаше дума за това и младата жена го знаеше. Чарли беше бесен, защото го бе излъгала.

Взе такси до вкъщи, като се надяваше, че по-късно същата вечер ще й се обади. Но той не го направи. Не й се обади нито през нощта, нито на следващия ден. През пет минути проверяваше гласовата си поща. Седмици по-късно все още не й се бе обадил. Накрая Каръл осъзна, че навярно никога повече няма да я потърси. Това, което й бе казал през онази нощ, беше истина. За него всичко бе приключило, защото повече не може да й има доверие. Колкото и добри да са били намеренията й, тя бе разрушила свещеното доверие помежду им, което винаги е в основата на една връзка. Чарли Харингтън не искаше да я вижда повече, нито да говори с нея, нито да бъде с нея. Сега вече знаеше, че го обича, но знаеше също, че това няма да промени нищо. Чарли си бе отишъл завинаги от живота й.