Даниел Стийл
Опасни мъже (6)

6.

Грей позвъни на Силвия в десет часа на следващата сутрин. В апартамента му цареше хаос, дори не си бе разопаковал куфара. Вечерта се бе строполил в леглото, мислейки за нея, а щом се събуди, тутакси й се обади. Тя работеше върху някакви книжа и се усмихна, когато чу гласа му.

Двамата се поинтересуваха как всеки е прекарал нощта. Тя бе стояла будна половината време, унесена в мисли за него, а той бе спал като бебе.

— Как се държи мивката днес?

— Добре — усмихна се Силвия.

— Да отскоча да я проверя за всеки случай?

Тя се засмя. Побъбриха няколко минути. Той каза, че трябва да свърши нещо вкъщи, но предложи да й занесе обяд в дванайсет и половина.

— Мислех, че ще отидем някъде на вечеря — малко изненадано отвърна тя, въпреки че му бе казала, че ще си седи у дома през целия ден, което беше тактична покана.

— Не мисля, че ще мога да чакам толкова дълго — честно заяви Грей. — Чаках петдесет години да се появиш. Още девет часа могат да ме убият. Свободна ли си за обяд?

Прозвуча нервно и тя се усмихна. Когато я целуна миналата вечер, реши, че е готова да го допусне в своя свят, да сподели живота си с него. Искаше да бъдат заедно.

— Свободна съм по всяко време, когато дойдеш.

— Може ли да донеса нещо? Киш^[1]? Сирене? Вино?

— Имам достатъчно храна. Не е нужно да носиш нищо.

Искаше й се да прави толкова неща с него — да се разходят из Сентръл Парк, из Гринидж Вилидж, да отидат на кино, да лежат в леглото и да гледат телевизия, да излязат за вечеря, да останат у дома и тя да му приготви нещо, да разгледа картините му или просто да лежи в леглото, притисната до него. Съвсем скоро се бяха срещнали, а имаше чувството, че винаги го е познавала.

В ателието си Грей прегледа пощата, провери сметките и набързо извади дрехите си от куфара. Остави повечето на пода и отдели тези, които смяташе да облече. Изкъпа се, обръсна се, облече се, написа набързо няколко чека, изхвръкна навън, за да ги изпрати, и влезе в първия отворен цветарски магазин. Купи две дузини червени рози, взе такси и даде на шофьора адреса й в Сохо. Точно в дванайсет стоеше пред вратата и натискаше звънеца. Водопроводчикът тъкмо си бе тръгнал и тя отвори широко очи, когато видя розите.

— О, боже, толкова са красиви… Грей, не биваше.

Наистина го мислеше. Знаеше, че е гладуващ художник, и бе дълбоко трогната от нежността и щедростта на жеста му. Той беше истински романтик. След толкова години и двама самовлюбени мъже тя най-сетне бе открила мъж, когото не само харесваше, но за когото тя имаше значение.

— Ако можех да си го позволя, всеки ден бих ти изпращал рози. Тези може да са последните за още дълго време — тъжно рече той. Предстоеше му да плати наема, сметката за телефона, а билетът до Франция беше доста скъп. Никога не би позволил на Чарли да го плати. Смяташе, че е длъжен да си плати поне пътя дотам. Надяваше се да се върне със самолета на Адам, но на отиване приятелят му бе излетял за Европа направо от Лас Вегас, а на връщане бе отлетял за Лондон за ваканцията с децата си. — Исках да ти донеса рози, защото днешният ден е специален.

— И защо е специален? — попита Силвия, притиснала розите до гърдите си и вперила в него очи, които изглеждаха огромни.

Беше развълнувана и едновременно малко уплашена.

— Защото днес е началото… Оттук ще започнем… ще се случи нещо. След днешния ден никой от двама ни няма да е отново същият. — Погледна я, взе огромния букет и го остави на близката масичка. След това я прегърна, целуна я и я притисна към гърдите си. — Искам да бъдеш щастлива — промълви нежно. — Искам това, което ни предстои, да бъде хубаво и за двама ни.

Искаше да я накара да забрави болката и разочарованията, които бе изстрадала. Искаше да заличи абсурдите и обидите в собствения си живот. Това беше шансът им да поправят всички грешки, да започнат отново.

Тя отиде да подреди розите във ваза и я сложи върху масата в дневната.

— Гладен ли си? — извика от кухнята.

Грей я последва, застана на прага и я загледа с усмивка. Толкова беше красива в бялата риза и джинсите. Без да изрече нито дума, той приближи до нея и започна да разкопчава ризата й. Силвия стоеше неподвижно и го наблюдаваше. Той плъзна нежно ризата от раменете й и я пусна на близкия стол. Погледът му изразяваше безкрайна възхита — сякаш се любуваше на произведение на изкуството или на картина, която току-що бе нарисувал. Беше съвършена. Кожата й не носеше никакви белези на възрастта, а тялото й бе младо и стегнато като на спортист. Никой мъж не го бе виждал от дълго време. Тя нямаше любим, в чиито очи да се оглежда, който да се интересува от нуждите или желанията й. Чувстваше се сякаш е била сама цяла вечност и най-накрая той се бе появил, за да разпръсне самотата. Все едно двамата потегляха на път. Посоката не бе известна, но те бяха другари, решили да го извървят заедно.

Грей я улови за ръката и я поведе към спалнята. Отпуснаха се заедно върху леглото и без да бързат, свалиха дрехите си. Тя лежеше гола до него, а той я целуваше, докато ръцете му я откриваха. Ласките му я караха да тръпне, а бавното и продължително отприщване на страстта му щеше да бъде мъчително, ако не беше толкова вълнуващо — точно това, от което се нуждаеше. Сякаш винаги я е познавал. Знаеше къде точно да я докосне, какво да направи, а тя му отвръщаше със същото. Приличаше на танц, който са танцували цял живот — движеха се в съвършен синхрон, а телата им си пасваха като двете половинки на едно цяло. Времето застина, сетне изведнъж всичко се завъртя в шеметен вихър, докато накрая двамата експлодираха едновременно. Тя се отпусна притихнала в прегръдките му, а устните й се извиха в блажена усмивка.

— Благодаря ти — прошепна, а той я притегли по-близо.

Телата им все още бяха преплетени. Грей се усмихна.

— Чакал съм те цял живот — прошепна в отговор. — Не знаех къде си… но винаги съм усещал, че си някъде там.

Тя не притежаваше неговата мъдрост. Още преди години бе изгубила надеждата, че някога ще го открие. Беше сигурна, че е обречена на самота до края на дните си. Той беше дар, който отдавна бе спряла да очаква, дори вече не бе сигурна дали го желае. А сега той беше тук, в живота, в мислите, в сърцето, в леглото й, във всяка извивка на тялото й. Грей бе станал завинаги част от нея.

Лежаха дълго, докато накрая заспаха. Събудиха се часове по-късно — задоволени, спокойни, щастливи. Отидоха в кухнята и си приготвиха обяд. Бяха голи и не се срамуваха от телата си, макар че не бяха съвършени както някога. Чувстваха се удобно един с друг. Отнесоха обяда в леглото и го изядоха, без да спират да говорят и да се смеят. Всичко помежду им беше просто, забавно и непринудено.

След това взеха заедно душ, облякоха се и излязоха на дълга разходка из Сохо. Спираха пред магазините, гледаха витрините на художествените галерии, купиха си сладолед на улицата и си го поделиха. Наближаваше шест часът, когато най-после се върнаха в апартамента й, след като взеха под наем два филма. Настаниха се в леглото и ги изгледаха заедно, любиха се отново, а в десет вечерта Силвия стана, за да му сготви вечеря.

— Искам утре да дойдеш в жилището ми — рече Грей, когато тя се върна в леглото до него и му подаде чинията. Беше направила бъркани яйца със сирене и шунка, имаше и английски кифлички. Беше съвършен завършек на специалния им ден, който и двамата знаеха, че никога няма да забравят. Вярваха, че тепърва им предстои да изживеят още много хубави мигове заедно.

— Искам да видя последните ти работи — заяви замислено Силвия, докато похапваха от яйцата.

— Тъкмо затова те каня да дойдеш утре.

— Ако искаш, сутринта ще отидем заедно. По обяд трябва да съм в галерията, но преди това можем да отскочим до дома ти.

— Чудесно — усмихна се Грей.

Довършиха яйцата, включиха телевизора и се сгушиха един до друг в леглото.

— Благодаря ти, Грей — прошепна отново Силвия.

Той вече се унасяше и само кимна усмихнато. Тя го целуна нежно по бузата, притисна се до него и малко по-късно и двамата вече спяха щастливи и доволни като малки деца.