Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toxic Bachelors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Опасни мъже

Преводач: Диана Кутева; Стамен Стойчев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-655-051-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4504

История

  1. — Добавяне

10.

Макар да си казваше, че няма причина да посещава отново Центъра за деца, Чарли реши да отиде отново там. Купи понички и сладолед за децата, малко плюшено мече за Габи и лакомства за кучето й. Откакто ги видя за пръв път, не спираше да мисли за тях. Но не Габи го теглеше да се върне и той го осъзна още щом прекрачи прага на дома. Каръл бе тази, която обсебваше мислите му. Разбираше, че е лудост, но не можеше да се пребори със себе си. През цялата седмица директорката не му излизаше от ума.

— Какво ви води насам? — попита тя с любопитство, когато го видя.

Този път той беше облечен с джинси, стар пуловер, с чифт изтъркани маратонки на краката. Стоеше в двора на Центъра и бъбреше с Тайги, когато тя излезе с група деца и го видя.

— Просто исках да хвърля още един поглед.

Беше дошъл без предупреждение и в първия миг младата жена реши, че ги проверява, и си каза, че е доста грубо от негова страна. В този момент Тайги й каза за сладоледа, който бе донесъл на децата, а Габи й показа малкото плюшено мече и лакомствата за Зоро.

— Май са ви влезли под кожата? — подхвърли Каръл, докато го водеше към офиса си.

Предложи му чаша кафе.

— Не, благодаря, няма нужда. Зная, че сте заета. Няма да остана дълго.

Не можеше да й каже, че е минавал в квартала, защото освен Детския център тук нямаше нищо друго, което да го интересува. Само търговци на дрога обикаляха около блоковете с евтини жилища и единственото, което можеше да търси в този квартал, бе да си купи хероин или трева.

— Много мило от ваша страна, че сте донесли подаръци за децата. Те се радват, когато идват да ги посещават. Иска ми се да можем да направим повече за тях, но средствата все не достигат. Трябва да се мисли за заплати на персонала, отопление, лекарства. Макар че те предпочитат сладолед — каза тя и се усмихна на Чарли.

Внезапно му стана хубаво, че е дошъл. Искаше да я види отново, но сега, когато стоеше пред нея, не можеше да измисли повод, за да оправдае посещението си. Убеждаваше се, че се възхищава от работата й, но знаеше, че има нещо повече от това. Беше му приятно да е с нея и искаше да я опознае по-добре. Но не можеше да обясни причината за това желание. Тя беше социална работничка, а той управляваше фондация. След като й бе дал парите, от които се нуждаеше, освен официалните доклади за изразходването им нямаше правдоподобно извинение за по-нататъшен контакт. Начинът им на живот бе твърде различен, за да продължат да общуват. Той вече знаеше, че тя изпитва презрение към живота, който той водеше, и света, от който идваше. Каръл Паркър беше жена, посветила се на спасяването на деца на ръба на оцеляването. А той беше мъж, който живееше сред лукс и можеше да задоволява всичките си желания.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас? — попита тя услужливо, но той поклати глава.

Колкото и да му се искаше, не му хрумваше никакво извинение да остане.

— Не, дойдох само за да видя децата, ако нямате нищо против. Исках да проверя как е Габи.

— След като вече има Зоро, се справя добре. Следващия месец ще започне да посещава специално училище. Смятаме, че вече е готова.

— В такъв случай ще напусне ли Центъра? — разтревожи се Чарли и погледна Каръл.

— Още не. Накрая ще се опитаме да й осигурим приемен дом, но за дете със специални нужди като нея това не е лесно по очевидни причини. Хората, които стават приемни родители, нямат необходимата подготовка, за да се грижат за сляпо дете и кучето му.

— Тогава какво ще стане с нея?

Досега никога не се бе замислял, но за дете като Габи животът щеше да бъде много труден. Вероятно докато е жива.

— Ако не можем да й намерим приемно семейство, ще я настаним в приют. В Ню Йорк има много такива. Там ще бъде добре.

— Не, няма — поклати глава Чарли с разстроено изражение.

Сякаш изведнъж бе открил един съвсем друг свят, в който живееха хора, чиито проблеми нямаше кой да разреши. А в случая това бяха деца и нито едно не бе виновно за това, което им се бе случило.

— Тя ще бъде добре, доколкото това е възможно — предпазливо рече Каръл. — Дори по-добре благодарение на подаръка ви. Зоро ще бъде от голяма помощ за нея.

— Не се ли питате какво става с всички деца, когато напуснат Центъра?

Сърцето го заболяваше при мисълта за тежката участ на децата, за които тя се грижеше.

— Разбира се, че се питам. Но ние сме безсилни да направим повече, господин Харингтън — студено изрече тя и отново застана нащрек.

— Наричайте ме Чарли, моля ви — прекъсна я той.

— Добре, Чарли — кимна жената. — А ти ми казвай Каръл. Правим това, което е по силите ни. Понякога е като да изпразваш океан с напръстник. Но има и истории с щастлив край. Децата, които попаднат в добри приемни семейства, много често успяват да се устроят добре в живота. Има и осиновени от хора, които ги обичат. Както и деца, на които осигуряваме иначе недостъпно за тях лечение. Някои от проблемите можем да решим, както в случая с Габи и кучето, а други не можем. Просто трябва да се примирим с ограничените си възможности, в противен случай няма да можем да продължим работата си.

Той никога не бе следил отблизо къде и или при кого отиват парите, отпускани от фондацията. Никога не бе виждал лица като тези на децата в Центъра, нито пък бе срещал жена като нея. Тя бе посветила живота си на тежката задача да се опита да промени съдбата на шепа наранени души, пострадали по улиците на Харлем. Чарли бе дошъл тук за пръв път само преди няколко дни, но това посещение го бе разтърсило и преобърнало живота му изцяло.

— В училище ни учат да бъдем професионалисти, да спазваме дистанция, да не се обвързваме лично. Но понякога това просто е невъзможно. Понякога се прибирам вечер, лягам в леглото и плача.

Вече не му бе трудно да си го представи. Той самият бе плакал.

— Сигурно понякога се нуждаеш от почивка — замислено промълви той. Искаше му се да я покани на вечеря, но не смееше.

— Така е — усмихна му се стеснително тя. — Ходя на фитнес, плувам или играя скуош, ако не съм прекалено уморена.

— Аз също — усмихна й се на свой ред и той. — Искам да кажа, че играя скуош. Може би някой път можем да поиграем заедно.

Думите му я изненадаха. Не виждаше причина да го правят. Когато Чарли я погледна в очите, нейните изразяваха недоумение. Доколкото Каръл знаеше, той беше начело на фондация, която им бе дала близо милион долара, но нищо повече. Не можеше да си представи, че ще се сприятели с него. Контактът им се свеждаше до едно — професионална любезност. Дължеше му единствено финансови отчети. Нямаше представа, че той се опитва да се сближи с нея, нито пък й бе хрумвало, че може да го направи.

След няколко минути двамата излязоха от кабинета. Нея я очакваше друга група, а той трябваше да си върви. Когато го остави, Чарли разговаряше с Тайги и му казваше, че много скоро пак ще дойде. След минути излезе от Центъра и взе такси. Довечера щеше да вечеря с Грей и Силвия. А Каръл забрави за него веднага щом се изгуби от погледа й.

Когато Чарли пристигна в апартамента на Силвия, Грей беше в кухнята и тя му отвори вратата. Носеше красиво избродирана черна памучна пола и мека бяла блуза. Масата бе подредена и украсена специално в негова чест с високи бели свещи, а в средата бе поставена ваза с лалета. Силвия искаше всичко да е безупречно, тъй като знаеше колко много означава Чарли за Грей, а и самата тя го бе харесала, когато се бяха запознали. Искаше приятелството между него и Грей да си остане все така солидно и нямаше желание да обърква живота на Чарли. Чувстваше, че няма право. Но не искаше и той да обърква техния. В живота на Грей имаше място и за двамата и тя искаше да го докаже на Чарли, посрещайки го като добре дошъл в техния интимен свят. Когато го погледна, очите й излъчваха топлота. Знаеше колко неприятно изненадан и подозрителен е бил Чарли, когато Грей му е признал за връзката им. Правилно подозираше, че реакцията му не е била насочена лично към нея. Той я бе харесал в Портофино, просто се тревожеше как ще се отрази връзката на Грей и Силвия върху приятелството му с Грей, а и върху самия него. Също като дете, което среща нова бавачка или нов приятел на майка си. Какво щеше да означава това за него? Чарли и Грей бяха като братя и всяка допълнителна тежест можеше да наруши баланса на отношенията им. Сега Силвия искаше да увери и двамата, че макар нейната тежест да е добавена към везната, личният им живот няма да се разклати. Докато се настаняваха на масата, се чувстваше като Уенди от „Питър Пан“, седнала да вечеря с Изгубените момчета.

Преди да седне, Чарли бе разгледал апартамента и бе впечатлен от семплата му елегантност, от многобройните интересни и ценни предмети, които бе събрала домакинята, и от вкуса, с който ги бе съчетала. Освен стил Силвия притежаваше и умение да балансира разговора. Тя мъдро предпочете да остане леко встрани и да не се натрапва, а мъжете пресушаваха втората бутилка вино, когато Чарли спомена Каръл и описа посещенията си в Центъра за деца в Харлем.

— Тя е удивителна жена — заяви той с неприкрито възхищение в гласа.

Разказа им за Габи и кучето, както и за другите деца, с които се бе запознал, за историите, които Каръл бе споделила с него. И преди беше чувал за инциденти, станали при малтретиране на деца, но не толкова грозни и жестоки като тези, които тя му бе описала. Тя не бе използвала никакви трикове, за да събуди състраданието му. Сега осъзна, че другите организации бяха украсявали историите си, за да се представят в по-добра светлина. Но Каръл без заобикалки бе описала дейността на Центъра и съвсем точно бе заявила за какво се нуждаят от парите. Не се извиняваше, че иска много пари, и бе намекнала, че ще има нужда от още. Мечтата й беше Центърът да се разрасне. За момента не можеше да си го позволи, но един ден искаше да отвори още по-голям дом за деца в сърцето на Харлем. Имаше още места, които се нуждаеха от помощта й, а и както побърза да изтъкне Каръл, насилието над деца не беше патент единствено на бедните квартали. Съществуваше и в богатите домове на Парк авеню, в самото лоно на разкоша. Всъщност в семействата от средната класа тези проблеми се прикриваха по-усърдно. Каръл го бе уверила, че се извършва потресаващо насилие над деца във всеки град, във всяка социално-икономическа прослойка на обществото. Там, където работеше тя, в някои отношения беше по-лесно да се справиш с проблема. Тя бе обявила война на бедността, малтретирането на деца, изоставянето им, лишаването от грижи, лицемерието, бездействието. Беше се нагърбила с непосилната задача да се бори срещу бедите и несправедливостите в този свят. Затова нямаше време, нито търпение за света, в който той живееше, където хората се правеха на слепи и не забелязваха страданията около себе си, а мислеха единствено за скъпи дрехи и развлечения. Нямаше нито време, нито желание за подобни безсмислени занимания. Искаше само да помага на хора, лишени от житейски блага, и да спасява децата им. Докато говореше за нея, очите на Чарли се разгоряха като факли, а Силвия и Грей внимателно го наблюдаваха. Явно тази жена бе разпалила ума и сърцето му.

— И така, кога ще я поканиш на вечеря? — подкачи го Грей, който се бе отпуснал на стола, прегърнал Силвия през раменете.

Вечерята бе преминала отлично. Чарли се бе наслаждавал на компанията им, както и на храната, която беше много вкусна, а разговорът — задушевен и интересен. Остана изненадан, когато осъзна, че харесва Силвия повече, отколкото в Портофино. Сега тя изглеждаше по-нежна, по-мила и трябваше да признае, че се отнасяше прекрасно с приятеля му. Освен това беше внимателна и дружелюбна и със самия него.

— Какво ще кажеш за „никога“? — с тъжна усмивка отвърна Чарли. — Тя мрази всичко, което представлявам. Когато се запознахме, ме погледна сякаш бях прах под краката й само защото бях облечен в костюм. — Не спомена златния часовник.

— Както ми я описа, ми се струва доста груба. Та ти си й дал един милион долара, за бога! Какво очаква от теб? Да се появиш по шорти и джапанки? — избухна Грей, ядосан заради приятеля си.

— Може би — въздъхна Чарли, но беше склонен да й прости грубостта и недоверието. Това, което правеше тази жена, беше много по-важно, отколкото всичко, което той бе направил през целия си живот досега — да подписва чекове и да раздава пари. Тя беше всеки ден с онези деца в окопите на мизерията и бедността и се бореше за спасяването им. — Каръл Паркър не понася начина, по който ние живеем, нещата, които правим. Тя е истинска светица, Грей. — Чарли заяви това съвсем категорично, но Грей не изглеждаше толкова убеден.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че е учила в „Принстън“. Вероятно произлиза от някое богато семейство и се опитва да изкупи фамилните грехове.

— Не мисля. Предполагам, че е учила там със стипендия. Имаше доста като нея, докато следвах там, а след това дори приемаха повече. Вече не е толкова елитарно място, както някога. И това е добре. Освен това тя ми заяви, че мрази „Принстън“.

Въпреки че клубът, в който бе членувала беше сред най-добрите. Но имаше много начини да станеш клубен член. Дори клубовете в „Принстън“ не бяха вече както някога привилегия само за „златните момчета“. Светът се бе променил и хората като Каръл бяха допринесли за тази промяна. Той беше нещо като отглас от друго време, все още живееше в сянката на славата на аристократичното си семейство. Каръл бе представител на новото и прогресивно поколение.

— Защо не я поканиш да излезете? — настоя Грей, а Силвия го подкрепи. — Или е много грозна?

Последното беше закачка. От начина, по който Чарли я превъзнасяше, Грей беше предположил, че е красива. Някак си не можеше да си представи приятелят му да се възторгне толкова от някоя грозна жена. Макар че случаят можеше да бъде точно такъв. Той я бе описал като втора Майка Тереза.

— Не, тя е много красива, макар да не мисля, че изобщо обръща внимание на външността си. В живота й няма място за суета, само за истински и стойностни неща.

Чарли знаеше, че в нейните очи той самият не беше от тях. Каръл навярно никога нямаше да му даде шанс да се сближат. За нея той не беше нищо друго, освен шеф на богата фондация.

— Как изглежда? — попита с интерес Силвия.

— Висока е около метър и осемдесет, руса, с красиво лице, сини очи, хубава фигура, не носи грим. Каза ми, че когато има време, се разтоварва с плуване и играе скуош. На трийсет и четири години е.

— И не е омъжена? — учуди се домакинята.

— Не мисля, че е. Не носи брачна халка и останах с впечатлението, че не е семейна, макар да се съмнявам, че е сама.

Жена, която изглежда като нея, никога не би могла да е сама, което правеше още по-неуместно предложението да я кани на вечеря, въпреки че можеше да я представи като делова вечеря във връзка с фондацията и да се опита да научи нещо повече за нея. Тази хитрост незнайно защо му се струваше възбуждаща, въпреки че се чувстваше малко непочтено да се крие зад фондацията, за да я опознае по-добре. Но може би Силвия и Грей имаха право и си струваше да опита.

— Човек никога не може да е сигурен с жени като нея — мъдро отбеляза Силвия. — Понякога се отказват от много неща заради каузата си. Ако влага толкова много време, енергия и страст в работата, може би в живота й няма нищо друго.

— Разбери — окуражи го с усмивка Грей. — Защо не? Нищо няма да загубиш.

На Чарли му се струваше малко неловко да разговаря с тях за Каръл. Чувстваше се уязвим и малко глупав.

Когато допиха бутилката „Шато д’Икюе“, която Силвия бе купила специално за тях, домакините почти бяха убедили Чарли, но когато се прибра у дома, отново се разколеба. Идеята да покани Каръл на вечеря му се струваше глупава. Той беше твърде възрастен за нея, прекалено богат, консервативен и солиден. А какъвто и да бе произходът й, тя очевидно не се интересуваше от мъже като него. Дори се бе присмяла на часовника му. Не можеше да си представи да й каже за яхтата си, въпреки че почти всички бяха чували за „Блу Мун“. Но списанията за яхти бяха на светлинни години далеч от нейния свят. Усмихна се на себе си, когато си помисли за това, докато си лягаше. Грей и Силвия имаха добри намерения, но просто не можеха да си представят колко различна е тя и колко е фанатична във възгледите си. Беше изписано на челото й, а и саркастичните й коментари за елитните клубове в „Принстън“ бяха доказателство за презрението и нетърпимостта й към хора с неговия начин на живот.

На следващата сутрин се обади на Грей, за да благодари още веднъж за вечерята и приятно прекараното време. Нямаше представа как се развива връзката му със Силвия и дали ще трае дълго, в което се съмняваше, но за момента и двамата, изглежда, се чувстваха доволни и щастливи. Освен това изпитваше облекчение, че Силвия не се опитва да се меси в приятелството им, нито да го отдалечи от тях. Каза го на Грей, който се зарадва, че Чарли вече е спокоен относно Силвия, и му обеща да се видят в най-скоро време.

— Дори готвенето ти се е подобрило — подразни го Чарли, а Грей се засмя.

— Тя ми помогна — призна си и този път беше ред на Чарли да се изкиска.

— Слава богу.

— Не забравяй да се обадиш на Майка Тереза и да я поканиш на вечеря — напомни му Грей.

Чарли остана мълчалив за секунда и отново се засмя, но този път смехът му прозвуча някак кухо.

— Мисля, че снощи попрекалихме с пиенето. Звучеше добре, но на ярката дневна светлина идеята вече не ми се струва чак толкова добра.

— Просто я попитай. Какво толкова лошо може да стане? — не се отказваше Грей с тон на по-голям брат, но на другия край на линията Чарли поклати глава.

— Ще ме отреже и ще затвори. Освен това ще се чувствам неудобно, когато отново се срещнем.

Не искаше да се излага, макар че в момента беше свободен. В живота му от месеци нямаше жена. Напоследък се чувстваше изморен и отегчен от срещите с жени. Вече не му беше толкова забавно да ги преследва и ухажва. Предпочиташе да посещава сам вечерните приеми и светски сбирки. Или да прекарва вечерите си с добри приятели като Грей и Силвия. Доставяха му много повече удоволствие, отколкото да се среща с някоя жена, да я води на вечери и концерти, за да се озове накрая в леглото с нея. Беше го правил безброй пъти.

— И какво от това? — Грей отговаряше на предположението му, че Каръл ще го отреже и ще му затвори. — Преживявал си и по-лоши неща. Човек никога не знае, тази може да се окаже жената, която толкова отдавна търсиш.

— Да бе. Май е по-добре да продам „Блу Мун“ и да й построя мечтания център в Харлем. Тогава може и да се съгласи да излезе с мен.

— В името на любовта никоя жертва не е твърде голяма — засмя се Грей.

— Не ми ги пробутвай тези. Ти от какво се отказа, за да бъдеш със Силвия? От хлебарките в апартамента си? Не ме разсмивай.

— Обади й се.

— Добре, добре — съгласи се Чарли, за да се отърве от Грей, побъбриха още няколко минути, като си обещаха много скоро отново да се чуят, и затвориха.

Чарли беше твърдо решен да не й се обажда, но мисълта за нея го преследваше през целия следобед. Отиде в офиса си във фондацията, след това в клуба, направиха му масаж, игра скуош с един приятел и се обади на Адам да му благодари за концерта, но той беше на среща. Чарли остави съобщение на гласовата поща и се зачуди какво ли се е случило между него и Маги през онази нощ. Навярно обичайното — Адам я е очаровал с умението си да танцува, опиянил я е с галон шампанско и накрая тя се е озовала в леглото му. Изпита съжаление към момичето. Въпреки вулгарното й облекло у нея имаше нещо невинно и сладко. Понякога държанието на Адам с жените и безсъвестното му отношение към тях го караха да настръхва. Но както приятелят му винаги изтъкваше, те му се отдаваха доброволно и играта беше съвсем честна. Досега не бе упоил и изнасилил нито една жена. Те с радост идваха при него и се забавляваха като възрастни хора. И все пак Чарли не беше сигурен, че Маги е толкова обиграна. Тя не мечтаеше за силиконов бюст или нов нос. Искаше единствено по-хубаво място на концерта. Чарли не спираше да се пита какво ли е трябвало да даде в замяна. Мислеше си за това, когато излезе от клуба, както и в таксито на път към къщи. Чувстваше се остарял. Моралът на Адам или по-скоро липсата на такъв, както и начинът, по който се отнасяше към жените, никога досега не го бяха притеснявали. А и Адам винаги изтъкваше, че всичко в преследването на секс и развлечения е ясно и взаимно. Така ли бе наистина? Странно, но вече не му се струваше нито интересно, нито толкова забавно.

Прибра се малко преди шест часа. Изслуша съобщенията на телефонния секретар и остана прав, втренчен в телефона. Питаше се дали тя още е в офиса си, или провежда обучение с някоя група, или е вече у дома. Спомни си, че има в портфейла си визитната й картичка, извади я, гледа я дълго, сетне набра номера. Чувстваше се изнервен и глупав. Тя беше първата жена в живота му, която го караше да се съмнява, че върши нещо нередно. Искаше да й се извини за привилегиите си и даровете на съдбата, макар че тъкмо те му бяха позволили да даде един милион долара, за да може тя да продължи да спасява света. Докато слушаше сигнала свободно, се почувства неуверен и развълнуван като гимназист. Внезапно се помоли да не е там и тъкмо се канеше да затвори, когато тя се обади.

— Ало?

Не каза името си, но той мигом позна гласа й. А и се обаждаше на частната й линия.

— Каръл?

— Да. — Тя не позна гласа му.

— Обажда се Чарли Харингтън. Да не би да те хващам в неудобен момент?

— Съвсем не — излъга жената и потърка брадичката си. Току-що я бе ударила, докато тичаше към телефона. — Тъкмо свърших занятията с една група. Тичах надолу по стълбите, когато чух телефона.

— Извинявай. Как е моята малка приятелка?

Имаше предвид Габи, както Каръл се досети. Усмихна се и му каза, че е добре. Той попита как вървят нещата в Центъра, а Каръл се зачуди дали не смята да ги проверява постоянно през цялата година. Беше доста необичайно да й се обаждат шефовете на фондации, които са им отпуснали средства. Питаше се защо ли я търси.

— Не искам да давам напразни обещания или да вдъхвам лъжливи надежди, но ти спомена, че има и други програми, които би искала да осъществиш, както и да кандидатстваш за нови субсидии. Питах се дали някой път би искала да го обсъдиш на обяд или вечеря с мен.

Действаше като страхливец и се криеше зад фондацията, но поне се бе решил да се обади. От другата страна последва продължителна пауза.

— Ако трябва да бъда честна, още не сме готови с програмата за нови субсидии. Не разполагаме с нужния персонал, дори в момента няма кой да оформи молбите за кандидатстване, но нямам нищо против да обменим мнения и да разбера какво мислиш за дейността ни в дългосрочен план.

Не искаше да си губи времето и енергията, за да поема в посока, която фондацията нямаше да подкрепи.

— За мен ще е удоволствие да те изслушам и ти дам съвсем честна информация какви са нашите интереси. Става дума за в бъдеще, разбира се. — Нямаше да е удачно да моли Борда на директорите на фондацията да й отпуснат още средства, след като съвсем наскоро й бяха дали един милион долара. Но един разговор нямаше да му струва нищо. — Всъщност до догодина не бихме могли да направим нищо конкретно за вас. Но не е зле да помислиш за това отсега и да си съставиш правилна стратегия съобразно намеренията ни за следващата финансова година.

— Ти на коя страна си? — засмя се младата жена.

Той също се засмя и й отговори много по-честно, отколкото тя предполагаше.

— Мисля, че на твоята. Ти вършиш страхотна работа.

Вече се бе влюбил в нейния Център за деца и ако не внимаваше, много скоро щеше да се влюби и в нея. Макар че при него любовта никога не траеше дълго. За Чарли страхът бе много по-силна емоция, отколкото любовта.

— Благодаря ти.

Каръл бе трогната от любезните му думи. Струваше й се искрен. Докато го слушаше, предпазливостта й бавно се топеше, а и беше доста полезно да поддържа връзка с човек като него.

— Кога би искала да се видим? — нехайно попита той, доволен от насоката на разговора.

Той й бе предоставил възможността да избира обяд или вечеря. Така нямаше да се чувства преследвана от него. Това обикновено се оказваше печеливш първи ход. И може би последен в този случай. Нищо в тона й не показваше, че се интересува от него. И вероятно не се интересуваше, но щеше да придобие по-ясно впечатление, когато се срещнат и поговорят на обяд или вечеря. Ако изобщо не проявеше интерес, той нямаше намерение сам да си търси белята и щеше да се оттегли.

— Наистина нямам възможност да излизам да обядвам навън. Обикновено оставам тук и хапвам по един банан за обяд. В средата на деня почти винаги имам занятия с групите. А след един се срещам с клиенти.

Заради него бе направила голямо изключение и му бе отделила много повече време от обикновено, но нямаше намерение това да се превръща в навик, дори и заради него.

— Тогава какво ще кажеш да вечеряме заедно? — Чарли затаи дъх. — Може би утре?

Имаше ангажимент за някаква скучна вечеря и с удоволствие щеше да се извини, за да бъде с нея.

— Може — малко колебливо отвърна тя. Звучеше леко смутена. — Но не съм сигурна дали до утре вечер ще успея да подготвя всичко. Нахвърляла съм списък с програми, които бих искала да започна, но е в груб вид. Някъде тук е, но мога да ти кажа какво имам наум.

Точно това искаше и той, но не за програмите.

— Бихме могли просто да поговорим и да обсъдим нещата в общи линии. Така понякога се постигат по-добри резултати — като се работи в неофициална обстановка. Спонтанна обмяна на идеи и вкусна храна. Като споменах храна, какви предпочитания имаш?

Въпросът му я разсмя. Каръл рядко излизаше за вечеря. Обикновено когато се прибереше у дома, бе прекалено изтощена. Повечето вечери дори нямаше сили да се отбие в гимнастическия салон, където обичаше да се разтоварва.

— Да видим. Каква е обичайната ми вечеря? Хамбургерите на Мо на 168 улица и „Амстердам“… Печените ребърца на Сали на 125-а, близо до спирката на метрото на път за вкъщи… Деликатесния магазин на Изи на Западна 99 улица и „Кълъмбъс“… Все отбрани места. Струва ми се, че повече от десет години не съм посещавала приличен ресторант.

Чарли мечтаеше да промени това, както и други неща в живота й, но всичко не можеше да стане за една нощ. Искаше тя да се чувства добре и спокойно с него, докато разбере какво може да очаква.

— Не съм сигурен, че мога да си съпернича с Мо и Изи. Между другото къде живееш?

Тя се поколеба за миг и той се запита дали не живее с някого. Стори му се, че се страхува Чарли да не се отбие в дома й.

— На Деветдесет и първа улица в Ъпър Ийст Сайд.

Беше почтен квартал, където живееха заможни хора, и той остана с впечатлението, че се срамува да го признае. Внезапно се запита дали Грей не е прав и обкръжението й е по-традиционно, отколкото идеите й предполагаха. Тя изглеждаше твърде догматична и фанатична относно това, в което вярваше. Очакваше, че ще живее някъде в Ъпър Уест Сайд, а не в Ъпър Ийст Сайд, но не я разпитва повече. Усети притеснението й. Чарли добре познаваше жените, имаше голям опит. Много по-голям, отколкото Каръл, която и не подозираше това, нито какво си е наумил. Ако му дадеше поне малко надежда, което не бе сторила досега, той с радост би променил живота й.

— Зная тих и приятен ресторант на Източна осемдесет и девета. Как ти звучи? — предложи той.

— Идеално. Как се казва?

— „Стела ди Ноте“. Не е толкова романтично, както звучи. Означава „нощна звезда“ на италиански, но е игра на думи. Стела е собственичката, тя готви и тежи поне сто и трийсет килограма, но спагетите й са фантастични. Лично приготвя всички ястия.

— Звучи страхотно. Ще се срещнем там.

Чарли остана малко изненадан от предложението й. Не го очакваше и сега повече от всякога заподозря, че живее с мъж. Беше решен да разбере дали е така.

— Не предпочиташ ли да те взема от вас?

— Не — честно отговори младата жена. — Предпочитам да повървя. Цял ден съм затворена тук. Не живея далеч, но имам нужда от малко раздвижване, дори и да са само няколко пресечки. Това ще проясни ума ми след работа.

Прозвуча съвсем неправдоподобно, помисли си той. Очевидно вкъщи имаше някой трийсет и пет годишен красавец, който я очакваше с дистанционното на телевизора в ръка.

— Тогава ще се срещнем там. Седем и половина добре ли е?

— Чудесно. Последната ми група утре е в четири и половина, така че към шест и половина ще съм си у дома. Предполагам, че не е някое изискано заведение? — попита тя и в гласа й внезапно прозвучаха нервни нотки.

Почти не излизаше и никога не се обличаше специално за вечеря. Запита се дали той не очаква от нея да се появи в традиционната къса черна рокля с наниз перли около врата. Не притежаваше такива, нито пък имаше желание да притежава. Той беше от типа мъже, които харесват тъкмо такова облекло, но срещата им бе делова. Нямаше намерение да се конти заради него. В такъв случай предпочиташе обичайния си хамбургер при Мо. Не смяташе да променя стила си на живот заради този мъж, без значение колко пари може да й отпусне фондацията му. Имаше някои неща, които вече не правеше и никога нямаше да направи. Контенето за вечеря бе едно от тях.

— Не, нищо изискано — увери я Чарли. — Можеш да облечеш джинси, ако предпочиташ.

Всъщност се надяваше да не го направи. Би искал да я види в рокля.

— Ако нямаш нищо против, точно това смятам да облека. Няма да имам време да се приготвям специално. А и никога не го правя. Не обичам разкрасяванията — което е на лице, това е и на сърце.

Очевидно. Джинси и маратонки. Дотук с мечтата да я види в рокля.

— Аз ще последвам примера ти — тихо рече той.

— Е, в този квартал поне ще можеш да носиш часовника си.

Каръл се изкиска и той се засмя.

— Много лошо, защото вчера го заложих.

— И колко получи за него?

Харесваше й да го дразни. Струваше й се приятен човек и противно на волята си, вече очакваше вечерята с нетърпение. Близо четири години не бе излизала на вечеря с мъж. И това нямаше да се промени, с изключение на тази делова вечеря. Само една, каза си Каръл.

— Двайсет и пет долара — отговори той на въпроса й за часовника.

— Не е зле. До утре вечер — каза тя и затвори.

Внезапно Чарли се почувства така, сякаш го бе ударил гръм, което го ужаси. Да не би да полудяваше? Може би джинсите и маратонките означаваха нещо друго? Ами ако тази прекрасна валкирия, висока метър и осемдесет със сърце на Майка Тереза, не живееше с никакъв мъж? Дали не се бе показал като още по-голям глупак? Ами ако е лесбийка? До този момент тази мисъл не му бе хрумвала, но всичко беше възможно. Тя определено не беше обикновено момиче.

— О, страхотно! — промърмори той, докато пъхаше визитната й картичка обратно в портфейла си, след което се обади в ресторанта, за да запази маса.

Каквато и да беше Каръл Паркър, щеше да го разбере утре вечер. А дотогава можеше само да гадае и да чака.