Даниел Стийл
Опасни мъже (16)

16.

Две седмици преди Деня на благодарността Адам и Маги прекарваха спокойна вечер в апартамента му, когато изведнъж тя заговори за празника. Досега не бе мислила за това, но след като напоследък бяха толкова често заедно, искаше да празнува с него и се чудеше дали той няма да е с децата си. Тя още не ги познаваше, тъй като и двамата бяха решили, че е твърде рано. Бяха заедно почти всяка нощ и той обичаше да е с нея, но както й бе казал, все още се намираха в изпитателен период и само се забавляваха.

— Деня на благодарността? — недоумяващо я погледна Адам.

— Ще бъдеш ли с децата си?

— Не, Рейчъл ще ги води при родителите на съпруга си в Охайо. Ние се редуваме за празниците. Тази година е неин ред.

Маги му се усмихна. Надяваше се това да се окаже добра новина за нея. Тя от години не бе прекарвала Деня на благодарността с близки хора. Не и откакто беше дете. Веднъж бе приготвила печена пуйка за майка си, но тя беше твърде пияна, за да яде, и заспа, преди вечерята да стане готова. Маги яде сама край масата в кухнята. Но поне майка й беше там, въпреки че спеше в съседната стая.

— Мислиш ли, че можем да прекараме празника заедно? — попита младата жена, сгуши се до него и го погледна с надежда.

— Не, не можем — мрачно отвърна той.

— Защо не? — сепна се тя.

Нещата помежду им вървяха много добре и неочакваният отказ я изненада и нарани.

— Защото трябва да отида при родителите си. Не мога да те взема там.

Ако заведе в дома й жена, която се казва О’Мали, майка му сигурно ще получи инфаркт. Освен това не й влизаше в работата с кого се среща.

— Защо ще ходиш там? Мислех, че си прекарал ужасно Йом Кипур.

Обяснението му й се струваше безсмислено.

— Така е, но това няма нищо общо с Деня на благодарността. В моето семейство задължително сме заедно за празниците. Все едно имаш заповед за арест. Няма никакво значение дали ти е приятно или не. Става дума за традиции и задължения. Колкото и да ме влудяват, аз смятам, че семейството е важно. Моето вони отвсякъде, но все пак се чувствам длъжен да ги посещавам и да им показвам уважението си. Бог знае защо, но чувствам, че им го дължа. Родителите ми са възрастни и няма да се променят, затова аз спазвам традициите. Няма ли къде да отидеш?

Тя придоби нещастен вид. Не му се искаше да се сеща, че му предстои пореден уикенд със семейството. Мразеше празниците и винаги ги бе мразил. Майка му се бе постарала да провали всеки един от тях. Единственото хубаво беше, че родителите му празнуваха Ханука^[1], а не Коледа и той щеше да прекара празника с децата си. Тогава поне щеше да се забавлява. Празниците в къщата в Лонг Айланд никога не бяха забавни.

— Къде смяташ да прекараш Деня на благодарността?

— В апартамента си, сама. Всичките ми съквартирантки заминават при семействата си.

— Престани да се опитваш да ме накараш да се почувствам виновен! — почти изкрещя Адам. — Майка ми е достатъчна. Маги, наистина съжалявам, че няма къде да отидеш, но не мога да направя нищо. Трябва да си отида у дома.

— Не го разбирам — промълви огорчено младата жена. — Те се отнасят отвратително с теб. Ти сам ми го каза. Тогава защо трябва да си ходиш у дома?

— Така го усещам. — Изглеждаше напрегнат. Не искаше да защитава решенията си пред нея. И без това му беше трудно. — Нямам избор.

— Напротив, имаш — настоя тя.

— Не, нямам. И нямам намерение повече да го обсъждам. Това е положението и точка. На Деня на благодарността ще си бъда у дома. Можем да отидем някъде през уикенда.

— Не става дума за това. — Тя проявяваше настоятелност и това не му харесваше. Навлизаше в опасна територия. — Ако наистина имаме връзка — не се отказваше тя и по този начин поставяше на карта отношенията им, — тогава искам да прекарвам празниците с теб. Вече сме заедно от два месеца.

— Маги, не ме насилвай — предупреди я Адам. — Ние нямаме връзка. Просто се срещаме, а това е различно.

— Е, моля да ме извиниш — язвително рече тя. — Не разбрах — кой е умрял и те е направил крал?

— От самото начало знаеш правилата. Ти водиш собствен живот, а аз свой. Когато решим, се виждаме и си прекарваме приятно и това устройва и двама ни. Е, за Деня на благодарността няма как да сме заедно. Бих искал, повярвай ми, наистина предпочитам да съм с теб. Ако можех, щях да се радвам да прекарам празника с теб. Но не мога. Длъжен съм на Деня на благодарността да бъда с родителите си. Ще се прибера с мигрена, с разстроен стомах, сърдит на целия свят, но ако ще и потоп да има, те очакват да съм с тях.

— Това е отвратително — нацупи се Маги.

— Да, така е — кимна той. — И за двама ни.

— А каква беше онази глупост, че нямаме връзка? И дрънканиците, че всеки си има собствен живот и се виждаме, когато ни устройва?

— Точно това правим. Да не споменаваме факта, че сме заедно всеки уикенд, което е много.

— В такъв случай имаме връзка, не е ли така?

Тя продължаваше да настоява, пропускайки опасните сигнали, които идваха от него, което рядко й се случваше. Но беше разстроена, че няма да са заедно на Деня на благодарността. Това й вдъхваше смелост, за да оспори „правилата“ му.

— Двама души имат връзка, когато възнамеряват един ден да се оженят. А аз нямам подобно намерение. Вече ти го казах. Ние само се срещаме и това ме задоволява напълно.

Маги не каза нищо повече след това, а на следващата сутрин се прибра в жилището си. Адам се чувстваше виновен през целия следобед. Имаха връзка и той го знаеше. Не се виждаше с други жени и доколкото знаеше, тя също не излизаше с други мъже. Просто не искаше да го признае, но в същото време не искаше да нарани чувствата й. Никак не му беше приятно, че няма да е с нея за Деня на благодарността. Мразеше цялата ситуация и се чувстваше като пълен негодник. Когато й се обади, Маги беше на работа и той й остави съобщение.

Тя не го потърси, не дойде и в апартамента му. Адам й позвъни вечерта, но тя бе излязла. След това се обаждаше на всеки час до дванайсет. Смяташе, че си играе игрички с него, но най-после се обади една от съквартирантките й и му каза, че наистина е излязла. Следващия път му отговориха, че вече спи. Маги изобщо не му се обади. Следобед на следващия ден Адам вече кипеше от гняв. Накрая реши да я потърси в ресторанта.

— Къде беше снощи? — започна той без предисловие, опитвайки се да говори спокойно.

— Мислех, че ние просто се срещаме от време на време. Не означава ли това, че никой от двама ни не бива да задава въпроси? Ще трябва да проверя в наръчника, но мисля, че точно това е едно от основните правила, когато двама души нямат връзка.

— Виж, съжалявам. Това, което казах, беше глупаво. Просто бях разстроен заради Деня на благодарността. Чувствам се като негодник, че трябва да те оставя сама.

— Ти си негодник — поправи го младата жена.

— Маги, моля те, разбери ме. Трябва да отида в Лонг Айланд. Честно, наистина нямам избор.

— Не, имаш. Нямаше да настоявам, ако щеше да си с децата си. Това го разбирам. Но престани да прекарваш празниците със семейството си само за да могат да те наказват.

— Те са мои родители. Длъжен съм да отида. Виж, ела у дома тази вечер. Ще ти сготвя и ще си прекараме чудесно.

— Имам работа. Ще дойда към девет. — Звучеше хладно и отчуждено.

— Каква работа?

— Не ми задавай въпроси. Ще дойда, когато се освободя.

— За какво е всичко това?

— Трябва да отида в библиотеката — отвърна тя, усещайки, че той едва се сдържа да не избухне.

— Това е най-тъпото извинение, което съм чувал. Добре, ще се видим довечера. Ела, когато искаш.

Искаше му се да й каже изобщо да не си прави труда да идва. Но искаше да я види и да разбере какво става. Поне две вечери в седмицата, когато й се обадеше, тя не си беше у дома. Ако се виждаше с друг мъж, искаше да знае. Маги О’Мали беше първата жена през последните години, на която не изневеряваше. Започваше да се чуди дали и тя му е толкова вярна.

Когато същата вечер тя пристигна в апартамента му, той седеше на дивана и пиеше уиски. Наближаваше десет и това беше втората му чаша. През последните два часа си поглеждаше часовника през пет минути. На влизане тя го погледна извинително.

— Съжалявам. Отне ми повече време, отколкото планирах. Дойдох веднага щом свърших.

— Какво правиш? Кажи ми истината.

— Смятах, че не бива да си задаваме въпроси — отвърна тя.

Изглеждаше малко нервна.

— Не ми ги пробутвай тези! — разкрещя се Адам. — Излизаш с някой друг, нали? Това е страхотно. Направо страхотно. През последните единайсет години имах цяла орда жени. Изведнъж се появяваш ти и за пръв път от толкова време аз съм ти напълно верен. А как ми се отплащаш ти? Чукаш се с някой друг!

— Адам — тихо заговори младата жена, прекоси стаята и го погледна в очите. — Не се чукам с никой друг. Кълна се.

— Тогава къде беше, когато ти се обаждах снощи? Нямаше те почти до полунощ. Когато не си тук, ти изобщо не се задържаш в дома си! — От очите му хвърчаха мълнии, а главата му пулсираше от болка. Жената, по която беше луд, се чукаше с някой друг! Не беше сигурен дали да крещи, или да се разплаче. Сигурно имаше известна справедливост заради това, което бе причинил на толкова други жени, но беше дяволски мъчително, когато му се случваше на него. Беше луд по тази жена. — Къде беше тази вечер?

— Казах ти — спокойно отвърна Маги. — Бях в библиотеката.

— Маги, моля те… поне не ме лъжи. Имай смелостта да ми кажеш истината.

Тя видя огромната мъка в очите му и реши, че няма друг избор. Трябваше да му каже истината, макар да не искаше. Но ако той вярваше, че се вижда с друг мъж, заслужаваше да знае какво прави, когато не беше с него.

— Посещавам подготвителен курс — тихо, но твърдо изрече младата жена, а той се отпусна на близкия стол и се втренчи смаяно в нея.

— Ти какво? — беше сигурен, че не е разбрал добре.

— Искам да се дипломирам и да кандидатствам право, но сигурно ще ми отнеме цяла вечност. Мога да посещавам само два класа на семестър. Не мога да си позволя повече, имам половин стипендия. — Пое дълбоко дъх. Изпитваше облекчение, че му е признала истината. — Бях в библиотеката тази вечер, защото имам курсова работа за утре.

Адам продължаваше да я зяпа невярващо, докато накрая лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Майтапиш ли се?

— Не, не се майтапя. Уча от две години.

— Защо не си ми казала?

— Защото мислех, че ще ми се изсмееш.

— И защо, за бога, го правиш?

— Защото не искам цял живот да бъда келнерка. Не си търся мъж, който да ме спаси. Не искам да завися от никого. Искам сама да се грижа за себе си.

Думите й едва не го разплакаха. Всички жени, които познаваше, или тези, с които бе излизал, искаха да си намерят някой глупак, който да се грижи за тях. А Маги си скъсваше задника от работа, ходеше на училище и на всичкото отгоре две вечери в седмицата посещаваше подготвителен курс по право. И никога не му бе искала дори стотинка. Нещо повече, често се появяваше с торба, пълна с продукти или с някой малък подарък за него. Тя наистина беше невероятна жена.

— Ела тук — повика я той, а когато тя приближи, я прегърна. — Искам да знаеш, че ти за мен си страхотна. Ти си най-прекрасната жена, която познавам. Извинявам ти се, защото се държах като идиот, и ти се извинявам, че няма да сме заедно за Деня на благодарността. Обещавам ти да го отпразнуваме в четвъртък и повече никога няма да се съмнявам в теб. И още нещо — продължи с невъзмутим глас, но в очите му имаше нежност, която тя никога досега не бе виждала. — Искам да знаеш, че те обичам.

— Аз също те обичам — меко прошепна Маги. Никога досега не й го бе казвал. — А какво става с правилата?

— Какви правила? — смутено попита Адам.

— Забрави ли? Твоите правила. Това означава ли, че само се срещаме, или вече имаме връзка?

— Това означава, че те обичам, Маги О’Мали. Майната им на правилата! Между нас няма правила.

— Наистина ли? — Изглеждаше трогната и развълнувана.

— Наистина. И следващия път, когато ти заговоря за правила, ми кажи да си ги завра знаеш къде. Между другото на каква тема е курсовата ти работа?

— Граждански процесуален кодекс.

— О, мамка му! Утре ще видя с какво мога да ти помогна. Тази вечер съм прекалено пиян, за да мисля за това.

Но и двамата знаеха, че не е пиян. Искаше да я отведе в леглото и да се любят. За това определено не беше пиян.

— Наистина ли ще ми помогнеш?

— Разбира се. Ще завършиш колежа и курсовете за нула време.

— Няма да мога — сериозно поклати глава тя. — Трябва да работя. — Думите й не бяха молба за помощ, а просто констатация на факт.

— Пак ще го обсъдим. — Адам я взе в прегръдките си и я понесе към спалнята.

— Истина ли е онова, което ми каза преди малко? — попита Маги, когато я положи върху леглото. — Или си пиян?

— Не, Маги, не съм пиян. Бях напълно сериозен. Обичам те. Просто понякога ми трябва малко повече време, за да осъзная някои истини. — Макар че два месеца не бяха чак толкова много, особено за него. Тя му се усмихна, а Адам угаси лампата.