Даниел Стийл
Опасни мъже (25)

25.

У дома въртележката на ежедневието увлече Адам и Маги във вихъра си. Той пое трима нови клиенти, децата му заявиха, че след като вече се познават с Маги, искат да го виждат по-често, а баща му получи инфаркт. Това беше животът. След седмица излезе от болницата, но майка му се обаждаше по десет пъти на ден. Постоянно му опяваше защо не идва да ги вижда по-често. Не го ли е грижа за баща му? Какво не е наред с него, що за син е? Брат му бил там всеки ден. Адам изтъкна раздразнено, че брат му живее само на няколко пресечки.

Маги също бе като полудяла. Учеше за изпити, имаше да пише две курсови работи и в същото време си скъсваше задника от работа в „Пиър 92“. Адам смяташе, че трябва да си намери по-добра работа, но тя възрази, че бакшишите са страхотни. През първите две седмици, след като се върнаха от пътуването, беше болна от грип.

Все още не бе оздравяла напълно, но се върна на работа. Не можеше повече да отсъства, защото щяха да я уволнят. Един следобед все още беше на работа, когато Адам се върна от офиса и намери бележка, че чистачката е напуснала. В апартамента цареше пълен хаос. Знаеше колко е уморена Маги, затова реши, преди тя да се прибере, да изнесе боклука и да зареди чиниите в миялната машина. Изпразни кошчето в голяма найлонова торба и тъкмо се канеше да я завърже, когато нещо привлече вниманието му. Яркосиня пръчица. Беше ги виждал и преди, но не и от известно време насам. Всъщност от доста време. Бързо я изрови от боклука и се втренчи невярващо в нея. Остави я върху капака на тоалетната чиния и продължи да се взира, след което я хвърли обратно в торбата. Лицето му бе свъсено. Когато Маги се върна, Адам приличаше на буреносен облак. Тя се запъти право към леглото, заявявайки, че се чувства отвратително.

— Вярвам ти — промърмори под нос той.

Беше изчистил целия апартамент и когато тя влезе, обираше с прахосмукачката.

— Какво става? — учуди се Маги, докато той бръмчеше из стаята.

— Чистачката напусна.

— Не е нужно да правиш това. Аз ще изчистя.

— Наистина ли? И кога?

Едва се сдържаше да не избухне.

— По-късно. Току-що се прибрах от работа. За бога, Адам, за какъв дявол се носиш из стаята сякаш на задника ти се е подпалил фитил?

— Чистя! — процеди той.

— Защо?

Той внезапно се извърна с почервеняло от гняв лице.

— Защото, ако не го правя, мога да убия някого, а не искам това да си ти.

— На какво си толкова ядосан?

Беше имала ужасен ден в работата и й беше лошо.

— На теб. Направо съм бесен.

— Какво, по дяволите, съм направила? Не съм казала на чистачката да напусне.

— А кога щеше да ми кажеш, че си бременна? Или новината е твърде маловажна, за да си правиш труда да ми я съобщаваш? За бога, Маги, намерих теста ти за бременност в боклука и той беше положителен, за бога! — Адам трепереше от гняв. — Кога е станало?

— Мисля, че на Йом Кипур — тихо промълви младата жена.

Винаги се бяха пазили. Това беше единственият път, когато бяха проявили небрежност. Оттогава, без да го знаят, бяха заключвали вратата на обора, след като конят бе избягал или бе влязъл, или нещо от този сорт. Както се казваше — след дъжд качулка.

— О, страхотно! — избухна Адам и хвърли прахосмукачката в краката си. — На Йом Кипур. Майка ми беше права. Трябваше да отида в синагогата с тях и никога не биваше да ти се обаждам.

Тръшна се на близкото кресло, а тя избухна в сълзи.

— Това беше гадно.

— Много по-гадно е, че си бременна и дори не си мислела да ми кажеш. Кога смяташе да го направиш?

— Разбрах го едва тази сутрин. Не исках да те ядосвам. Смятах да ти кажа вечерта.

Адам внезапно осъзна нещо и се вторачи в нея.

— Йом Кипур? Шегуваш ли се? Йом Кипур беше през септември. Сега сме януари, за Бога! Да не би да имаш предвид Ханука?

Тъй като не беше еврейка, може да бе объркала празниците.

— Не, Йом Кипур. Трябва да е било през първия уикенд, който прекарах тук. Това беше единственият път, когато не сме внимавали.

— Прекрасно! Не си ли забелязала, че цикълът ти закъснява с три месеца?

— Реших, че е от нерви. Никога не ми е бил редовен. Веднъж не ми дойде цели шест месеца.

— Беше ли бременна?

— Не, никога досега не съм била бременна.

Изглеждаше съсипана.

— Страхотно. За първи път. Нямаме нужда от подобно главоболие, Маги. Ако направиш аборт, поне шест месеца ще плачеш и няма да си наред. — Вече го беше преживявал, и то неведнъж. Не искаше да го изживява отново с нея, нито с която и да било друга. В следващия миг я изгледа свирепо, а върху лицето му бе изписано явно подозрение. — Да не се опитваш да ме накараш да се оженя за теб? Защото ако е така, няма да стане.

Тя скочи от леглото и се изправи пред него с блеснали от гняв очи.

— Нямам никакво намерение да те принуждавам да се жениш за мен! Никога не съм те молила за това и никога няма да го направя! Бременна съм и вината е колкото моя, толкова и твоя.

— И как така три месеца не си разбрала, че си бременна? — Беше невъзможно. — Сега дори не можеш да направиш аборт. Поне не е толкова лесно, нещата се усложняват след третия месец.

— Е, аз ще се оправям с това. Не се опитвам да те накарам да се ожениш за мен!

— Добре! Защото няма да го направя! — изкрещя той, а Маги хукна към банята и затръшна вратата под носа му.

Остана там два часа. Когато излезе, той беше в леглото и гледаше телевизия. Не й каза нищо. Нито един от двамата не вечеря. Тя бе повърнала в банята и бе изплакала очите си.

— Затова ли ти беше лошо на яхтата? — попита Адам, без да я поглежда.

— Предполагам. Чудех се какво ми става и когато се върнахме и продължи да ми е зле, реших да проверя. Затова си купих теста.

— Е, поне не си чакала още шест месеца. Искам да отидеш на лекар. — Най-после я погледна. Изглеждаше ужасно. Видя, че е плакала — очите й бяха зачервени и подпухнали, а лицето й бе бледо. — Имаш ли гинеколог?

— Една колежка ми каза за един — подсмръкна тя.

— Не искам да те преглежда някакъв невежа. Утре ще намеря свестен лекар.

— И после какво? — уплашено попита Маги.

— Ще видим какво ще каже той.

— Ами ако е прекалено късно за аборт?

— Тогава ще решим какво да правим. Може да те убия. — Шегуваше се, защото беше се успокоил малко, но тя избухна в сълзи. — Стига, Маги… моля те… няма да те убия. Но съм разстроен.

— Аз също — изхълца тя. — Бебето е и мое.

Адам изпъшка и се завъртя в леглото.

— Това не е бебе, Маги. Моля те. Засега е само бременност.

Не искаше да казва дори „зародиш“, камо ли „бебе“.

— И какво ще стане сега?

Тя издуха носа си с книжна кърпичка.

— Зная какво ще стане и затова съм толкова разстроен. Сега заспивай, утре ще поговорим.

Адам угаси телевизора и нощната лампа от своята страна. Още беше доста рано, ала искаше да спи. Или по-скоро да избяга в съня. Тази бременност беше последното, от което се нуждаеше. Такива неща се случваха на клиентите му, но не и на него.

— Адам? — заговори тихо Маги, тъкмо когато той затваряше очи.

— Какво?

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не. Обичам те. Просто съм разстроен. Това не беше добра идея.

— Кое?

— Да забременяваш.

— Зная. Съжалявам. Искаш ли да си отида?

Той я погледна и изпита съжаление. Щеше да й е много трудно, особено бременна в третия месец. Знаеше, че някои лекари се наемаха да направят аборт, но беше много по-рисковано, отколкото ако се извършеше по-рано.

— Не, не искам да си отиваш. Просто искам да разреша този проблем и то по-скоро.

Маги кимна.

— Наистина ли мислиш, че шест месеца ще съм зле?

Прозвуча разтревожено. Цялата ситуация беше доста плашеща за нея. Повече, отколкото за него. Той мразеше усложненията и неудобствата, а в крайна сметка тя трябваше да се справи сама. Беше много травмиращо.

— Надявам се, че не — отвърна на въпроса й Адам. — А сега заспивай.

Тя се въртя в леглото през цялата нощ, а когато се събуди на сутринта, първото, което той чу, беше как тя повръща в банята. Застана отвън пред вратата и потрепери. Звучеше ужасно.

— Мамка му! — изруга безпомощно на глас, отиде да се обръсне и да си вземе душ. Маги се появи след десет минути. Адам бе оставил вратата на банята си отворена, за да я види, когато излезе. Лицето й бе придобило пепеляв оттенък. — Добре ли си?

— Да, сега съм много по-добре.

Той се облече, направи й чай и препечена филийка, каза, че ще й се обади от офиса и я целуна, преди да излезе. На път за работа му хрумна ужасяваща мисъл. Маги беше католичка. Ами ако откаже да направи аборт? Тогава наистина всичко щеше да се обърка. Какво щеше да каже на децата си? Или на родителите си? Не смееше дори да си го помисли. Веднага щом се озова в офиса, проведе няколко разговора и й се обади към обяд. Даде й имената на двама лекари, в случай че единият е твърде зает, за да я прегледа, и й каза да се опита да си уговори час колкото е възможно по-скоро. Тя се обади и на двамата, назова името му, както й бе поръчал, и си насрочи час за следващия следобед. Адам й предложи да я придружи, но тя заяви, че ще се справи сама. Бе направила каквото й бе казал, но същата вечер двамата почти не си проговориха — бяха прекалено притеснени.

На следващата вечер след прегледа при гинеколога Маги го чакаше в апартамента. Беше почивният й ден и когато той влезе, тя си подготвяше домашното.

— Как мина?

— Добре.

Не го погледна.

— Колко добре? Какво ти каза той?

— Че е малко късно, и още, че душевното ми равновесие е застрашено.

— Тогава кога ще го направиш?

Звучеше облекчено. Последва продължителна пауза, преди тя отново да го погледне. Очите й изглеждаха огромни върху пребледнялото лице. Приличаше на болна.

— Няма да го направя.

Още една продължителна пауза. Той се взираше в нея.

— Повтори.

— Няма да направя аборт — изрече предпазливо Маги и по изражението на лицето й Адам разбра, че е съвсем сериозна.

— Тогава какво смяташ да правиш? Да го родиш и да го дадеш за осиновяване?

Това беше много по-сложно и трябваше добре да го обмислят, но той бе готов да го обсъдят. Все пак Маги беше католичка.

— Ще родя бебето. И ще го задържа. Обичам те. Обичам нашето бебе. Видях го на видеозона. То се движи. Смучеше си палеца. Плодът е на три месеца и половина. Шестнайсет седмици, както ми казаха, и аз няма да го махна.

— О, Господи! — простена Адам и се отпусна върху най-близкия стол. — Това е лудост. Смяташ да го задържиш? Аз няма да се оженя за теб, знаеш го, нали? Ако смяташ, че ще ти предложа брак, значи си полудяла. Никога повече няма да се оженя, нито за теб, нито за която и да било друга. С бебе или без бебе.

— Аз и без това няма да се омъжа за теб. — Маги изправи рамене и вирна брадичка. — Нямам нужда от съпруг. И сама мога да се погрижа за себе си.

Досега винаги го бе правила. В момента беше много изплашена, но никога не би го признала пред него. Беше прекарала целия следобед в мисли как ще се справи финансово. Беше решена да не взема нищо от Адам. Дори да се наложи да напусне работа, да се откаже от колежа и да кандидатства за социални помощи. Не искаше нищо от него.

— Какво ще си помислят децата ми? — паникьоса се изведнъж Адам. — Как ще им го обясня?

— Не зная. Би трябвало да помислиш за това на Йом Кипур.

— О, за бога, тогава мислех единствено колко много мразя майка си! Изобщо не съм мислил за бебе!

— Може би така е било писано.

Тя се опитваше да гледа философски на нещата, но Адам не бе склонен да се съгласи.

— Нищо не е било писано. И двамата сме проявили престъпна безотговорност.

— Навярно е така. Но аз го обичам и дори да ме напуснеш още сега, ще родя това бебе.

Вече го бе решила и нямаше намерение да отстъпва. Видеозонът бе сложил край на терзанията й. Никога нямаше да убие бебето си.

— Аз не искам бебе, Маги — опитваше се да я вразуми той.

— Нито пък аз съм сигурна, че го искам, но това ни очаква. Или поне мен.

Изрече го спокойно, макар и скръбно. Предстояха й много трудни мигове.

— Този уикенд заминавам за Лас Вегас — с нещастен вид обяви Адам. — Ще поговорим, когато се върна. Нека се успокоим и помислим трезво. Може би ще промениш решението си.

— Няма.

Тя изведнъж се бе превърнала в майка лъвица, защитаваща малките си.

— Не бъди толкова твърдоглава.

— А ти не бъди толкова жесток.

Погледна го с тъжен упрек.

— Не съм жесток. Просто се опитвам да постъпя разумно, но ти никак не ми помагаш. Всичко това означава, че ще имаме бебе, което никой от двама ни не желае. Не съм подготвен за друго дете, Маги. Не искам да се женя отново. Не искам това дете. Вече съм твърде стар.

— Просто си един жесток егоист. Предпочиташ да го убиеш — избухна в сълзи младата жена и на него самият му се искаше да се разплаче.

— Не съм жесток егоист! — изкрещя Адам след нея, тъй като тя отново хукна към банята, за да не повърне пред него.

Останалата част от седмицата бе изпълнена с напрежение. Двамата повече не заговориха по темата, но проблемът си оставаше — като бомба с часовников механизъм, която всеки миг може да избухне. Адам изпита облекчение, когато в четвъртък замина за Лас Вегас. Имаше нужда да се махне. Остана там до неделя вечерта. Когато в понеделник тя се прибра от работа, Адам я чакаше отпуснат в едно кресло с примирено изражение.

— Как мина уикендът? — попита тя, но не отиде да го целуне.

Беше разстроена през цялото време, докато го нямаше, защото постоянно си представяше как й изневерява, за да й отмъсти за нежеланото бебе. Остана в апартамента и всяка вечер плачеше, докато заспи. Мислеше си, че Адам я мрази и навярно ще я напусне, а тя ще остане сама с бебето си и никога повече няма да го види.

— Добре. Доста мислих.

Сърцето й сякаш спря да бие и Маги зачака да й каже да си върви. Беше се превърнала в нежелана тежест за него.

— Мисля, че трябва да се оженим. Другата седмица можеш да дойдеш с мен в Лас Вегас. И без това се налага да отида пак. Ще се оженим без много шум и точка.

Тя се втренчи невярващо в него.

— Какво искаш да кажеш с това „и точка“? Че след това ще се разделим, но бебето ще има законен баща?

Беше мислила за стотици ужасни сценарии. Той явно бе намерил свой вариант.

— Не, ще се оженим, бебето ще се роди и ще заживеем като семейство. Заедно. С нашето дете. Става ли? Сега щастлива ли си? — Самият той не изглеждаше никак щастлив, но се опитваше да постъпи правилно. — Освен това аз те обичам.

— Аз също те обичам, но няма да се омъжа за теб — изрече тихо, но твърдо.

— И защо? — слиса се Адам. — Мислех, че точно това искаш.

— Никога не съм казвала подобно нещо. Казах, че ще родя бебето. Не съм казвала, че искам да се омъжвам — непоколебимо заяви тя, а той я гледаше сякаш бе полудяла.

— Не искаш да се омъжваш?

— Не, не искам.

— Ами бебето? Защо не искаш да се оженим?

— Нямам намерение да те насилвам да се ожениш за мен, Адам. А и не искам да се омъжа „без много шум“. Напротив, когато се омъжа, искам да има много шум. Освен това искам да се омъжа за човек, който го желае, а не който е принуден да го направи. Много съм ти благодарна, но отговорът ми е „не“.

— Моля те, кажи, че се шегуваш… — зарови Адам глава в шепите си.

— Не се шегувам. Не ми трябват парите ти и няма да се омъжа за теб. Сама ще се погрижа за себе си.

— Напускаш ли ме?

Изглеждаше искрено ужасен.

— Разбира се, че не. Аз те обичам. Защо да те напускам?

— Защото миналата седмица ми каза, че съм жесток егоист.

— Казах го, защото смятах, че искаше да убиеш бебето. Но не си жесток, нито егоист, щом ме молиш да се омъжа за теб. Благодаря ти, но нито аз го искам, нито ти.

— Искам го! — изкрещя Адам. — Обичам те и искам да се оженя за теб! Сега ще се съгласиш ли? — Изглеждаше отчаян, докато Маги с всяка изминала минута ставаше все по-спокойна. Вече бе взела решение. — Ти си най-твърдоглавата жена, която съм срещал! — Тя му се усмихна, а той се засмя. — Това беше комплимент. О, за бога, Маги! — Пристъпи към нея, прегърна я и за пръв път от една седмица я целуна. — Обичам те, моля те, омъжи се за мен. Нека да се оженим, да си имаме бебе и да се опитаме да постъпим правилно.

— Правилното е първо да се оженим, а след това да имаме бебе. Но ако не бях бременна, ти никога нямаше да се ожениш за мен, така че защо да го правиш сега?

— Защото си бременна! — Той едва се сдържаше да не се разкрещи.

— Е, приеми го — няма да се омъжа за теб.

— По дяволите! — изруга Адам, отиде до бара, наля си една голяма текила и я изпи на един дъх.

— Не можеш да пиеш. Ние сме бременни — строго му напомни тя, а той я изгледа свирепо.

— Много смешно. Нищо чудно да стана алкохолик, преди всичко това да приключи.

— Недей — нежно го погледна младата жена. — Всичко ще е наред, Адам. Ще се справим. Не е нужно да се жениш за мен. Нито сега, нито по-късно.

— А ако някой ден поискам да се оженим? — Изглеждаше искрено разтревожен.

— Тогава ще се оженим, но в момента не го искаш. Знам го. И ти го знаеш. А един ден и бебето ще го узнае.

— Аз няма да му кажа.

— Може и да се изтървеш неволно. Хората често го правят. Казват неща като: „Наложи се да се оженя за майка ти“.

Не искаше детето й да страда. Не искаше и да се възползва от него, въпреки че той се опитваше да постъпи правилно.

— Защо си толкова дяволски почтена? Всички жени, които съм познавал досега, настояваха да им плащам сметките, да се оженя за тях, да ги уредя на работа, да направя един куп неща за тях. А ти не искаш нищо.

— Точно така. Само детето ти. Нашето дете — гордо заяви Маги.

— Видя ли се какво е? — попита той с внезапен интерес.

Не искаше това бебе, но след като щеше да се роди, не беше лошо да разбере какво ще е.

— След две седмици ще отида да ми направят нова ехография. Тогава може би ще ми кажат.

— Може ли и аз да дойда?

— Искаш ли?

— Може би. Ще видя.

През целия уикенд беше мислил само как ще се ожени за нея, а сега, след като тя му бе отказала, се чувстваше разочарован. В момента целият им живот бе толкова объркан и сложен.

— Какво ще кажеш на майка си? — попита го Маги, докато вечеряха, а той поклати глава.

— Един бог знае. Поне сега наистина ще има нещо, за което да беснее. Ще й кажа, че си забременяла още на първата ни среща, че си католичка, така че тя няма да иска да се оженя за теб.

— Колко очарователно — стрелна го с поглед Маги, а той се наведе през масата, целуна я и й се усмихна.

— Маги О’Мали, ти наистина си откачена, след като искаш да родиш бебето ми, а не искаш да се омъжиш за мен. Но аз те обичам. Почакай само да кажа на Чарли и Грей!

Двамата се засмяха и довършиха вечерята си, докато си говореха какви шеги им погажда понякога животът. Техният в момента беше истинска лудница, но те изглеждаха щастливи тази вечер, докато миеха чиниите и разтребваха масата. След това си легнаха и се сгушиха един до друг. Не това бяха искали, нито планирали, но щяха да се постараят всичко да бъде наред, каквото и да им струваше.