Даниел Стийл
Опасни мъже (21)

21.

На следващата сутрин Адам каза на Маги за предстоящия уикенд в Лас Вегас и тя прие новината с въодушевление. И без това си бе взела почивни дни, за да може да подготви курсовата си работа. Обеща, че ще си вземе учебниците и ще учи, когато Адам е зает. Обви ръце около врата му, заявявайки, че не може да повярва на късмета си. Двамата щяха да летят за Лас Вегас с частния му самолет. После изведнъж младото момиче се отдръпна и впери паникьосано поглед в него.

— Но какво ще облека?

Сега, след като живееше с него, вече не можеше да заема дрехи от съквартирантките си, а те и без това не разполагаха с подходящи за случая дрехи. Адам, който вече бе помислил за това, се усмихна и й подхвърли кредитната си карта.

— Върви да пазаруваш — заяви щедро, а тя остана втренчена в него около минута, после му върна картата.

— Не мога — тъжно промълви момичето. — Може да съм бедна, но не съм евтина. — Знаеше как го бяха използвали предишните жени, с които бе излизал, и никога нямаше да постъпи като тях. Един ден щеше сама да си спечели достатъчно пари. А междувременно се задоволяваше със заплатата и бакшишите, които печелеше в „Пиър 92“. — Благодаря, скъпи, но ще измисля нещо.

Той знаеше, че ще се справи, но сърцето го заболя за нея. Животът й бе много по-труден от неговия и той искаше да й помогне, но Маги никога не му позволяваше. Тя беше напълно различна от жените, които бе познавал досега.

Щяха да потеглят за Лас Вегас в петък следобед и тя бе толкова развълнувана, че не можеше да си намери място. Отново се хвърли на врата му и звучно го целуна. Адам обичаше да й доставя радост. Нямаше търпение да я разведе из нови места, да компенсира по някакъв начин трудното и оскъдно съществувание, което бе водила досега. От своя страна, Маги винаги му беше безкрайно благодарна и никога не приемаше нещата за даденост. Адам я покани да празнува Ханука с него и децата му през уикенда след пътуването до Лас Вегас. Осведоми майка си, че няма да я посети за празника. Нещата най-после се бяха променили.

Когато Чарли отиде да вземе Каръл за бала на дебютантките, тя вече бе готова и го очакваше. Младата жена пристъпи към него и дъхът му секна. Беше облечена в розова сатенена рокля, със сребристи сандали на висок ток, а косата й бе прибрана в елегантен френски кок. Беше взела назаем от майка си бяла наметка от визон, а роклята бе купила от „Бергдорф“. Не беше влизала там от години. Носеше диамантени обици в комплект с диамантена гривна, принадлежали някога на баба й, както и малка сребриста чантичка и дълги кожени ръкавици.

Чарли дълго стоя неподвижно и се взира в нея. Самият той бе облечен във фрак и двамата представляваха впечатляваща двойка. Каръл приличаше на кръстоска между Грейс Кели и Ума Търман, с малък примес на Мишел Пфайфър. А Чарли беше нещо средно между Гари Купър и Кари Грант.

Когато влязоха в балната зала на „Уолдорф Астория“, всички глави се извърнаха, Каръл приличаше на кралица. Никой не би познал в тази блестяща млада красавица жената с джинси и маратонки, която Чарли бе срещнал в Детския център, нито пък вещицата със зеленото лице и перуката от Деня на Вси светии. Но най-хубавото от всичко беше, че той харесваше и трите различни Каръл. Беше забавно да се появи в обществото с нея и да я види толкова изискано облечена.

Красивата двойка се запозна с всички дебютантки, а Каръл си припомни собственото си представяне в обществото. Сподели с Чарли колко е била уплашена, но накрая въпреки волята й й е било забавно.

— Обзалагам се, че си била прекрасна — заяви Чарли, докато я изпиваше с поглед. — Но сега си още по-прекрасна. Тази вечер си неотразима — прошепна в ухото й той, докато се носеха по дансинга в бавен валс.

Той беше великолепен танцьор, както и тя. Възпитанието и обучението им, както и посещението на танцови школи в юношеските им години си казваше думата в подобни случаи. Светски приеми, балове на дебютантки, все неща, които Каръл мразеше, избягваше и се бе опитала да забрави. Но тази вечер се бе върнала в стария си свят, макар и само за кратко. Чарли знаеше, че няма да може да я убеди често да присъства на подобни събития, но всъщност нямаше нищо против нейната резервираност. Той самият се чувстваше уморен от всичко това. Искаше само от време на време да посещават някоя светска сбирка, ако имаха настроение.

Малко след вечерята се видяха с родителите й. Каръл му ги посочи и двамата се отправиха към тяхната маса, за да ги поздравят. Семейство Ван Хорн седяха сред потомците на най-богатите и известни фамилии в Ню Йорк. Когато ги видя, баща й се изправи. Протегна ръка на Чарли, след като Каръл го представи, но лицето му приличаше на изсечено от мрамор. Чарли се бе срещал с него преди години, но се съмняваше, че по-възрастният мъж си го спомня.

— Познавах баща ви — сковано изрече Артър Ван Хорн. — Бяхме заедно в „Андовър“^[1]. Много ми беше мъчно, когато узнах какво се е случило. Трагична загуба.

Темата беше мъчителна за Чарли и Каръл се опита да я отклони. Баща й умееше да помрачава всичко, до което се докоснеше, просто си беше такъв по природа. Каръл запозна Чарли и с майка си, която седеше, потънала в ледено мълчание. Светската дама стисна ръката му, кимна, а след това извърна глава. И това беше всичко. Каръл и Чарли се върнаха на масата си, след което отидоха да потанцуват.

— Е, това беше доста обезкуражаващо — призна Чарли, а Каръл се засмя.

Държанието на родителите й беше типично за тях и нямаше нищо общо с него.

— Според тяхната мярка те посрещнаха много топло. Не си спомням някога майка ми да ме е прегръщала или целувала. Винаги влизаше в детската стая сякаш посещаваше животни в зоологическата градина и се боеше, че ако се задържи по-дълго, някое може да я нападне и ухапе. Не се е застоявала повече от пет минути. Ако някога имам деца, ще лежа на пода до тях, ще се цапаме заедно и ще ги прегръщам и целувам, докато запищят.

— Майка ми беше точно такава, както ти сега ми описа, че би искала да бъде твоята.

Затова му беше още по-тежко, когато тя почина. Винаги му казваше колко много го обича, както и Елън. А баща му беше най-добрият му наставник и приятел. Неговият герой. Беше изгубил толкова много. Всъщност целият му свят се бе сринал. Чарли си спомняше баща си като щастлив, приветлив мъж с външност като на Кларк Гейбъл, който обичаше яхтите. Може би затова, когато той умря, Чарли си купи яхта в знак на почит към него. Искаше да има яхта, която баща му би одобрил. Сподели с Каръл колко е странно, че някои неща от детството се пренасят и в зрелия живот и продължават до края на дните ни.

— Предполагам, че винаги ни се иска да спечелим одобрението на родителите си — отбеляза той, когато седнаха на масата.

Вечерта беше много приятна и забавна, а момичетата — красиви и обаятелни със свежестта на младостта. Беше трогателно да ги наблюдават. Първо танцуваха с бащите си, прелестни в елегантните си бели рокли, стиснали букети уханни цветя. Все едно бяха младоженки и наистина някога тези балове са били предвестници на сватбите. Дебютантките са били представяни в обществото, с цел да си намерят подходящ съпруг. Сега младите момичета просто се забавляваха, а в края на вечерта се преоблякоха с миниполи и потеглиха към дискотеките с приятелите си.

— Всъщност, строго погледнато, аз не одобрявам подобни събития — призна му Каръл, — както и всичко, което символизират. Но истината е, че те вече нямат голямо значение и не могат да навредят никому. Тук не е компютърна зала, но явно децата се забавляват добре. Така че защо не? — Той изпита облекчение от думите й и още веднъж я погледна с възхищение, докато пътуваха към дома й с лимузината, която той бе наел специално за случая. Вечерта беше прекрасна и двамата много се забавляваха. — Благодаря ти, че ме покани — усмихна му се младата жена, когато Чарли се наведе и я целуна.

Той си помисли, че е най-красивата жена, която някога е виждал, гордееше се с нея, но беше малко уплашен от родителите й. Не можеше да си представи да израсне с майка и баща като нейните. Учудваше се, че тя е толкова нормална, и бе благодарен, че не е като тях. Каръл беше мила и топла, състрадателна и нежна. За разлика от нейните надути и студени родители, общуването с нея беше леко и приятно. Когато приближиха къщата й, тя му се усмихна.

— Нямам търпение да прекараме Коледа заедно. Обичам празниците. Утре смятам да купя коледно дърво и заедно да го украсим.

Чарли я погледна, сякаш го бе зашлевила, и помежду им се възцари неловка тишина. Знаеше, че трябва да каже нещо. Ако не го направи, ще я излъже. Налагаше се да й каже истината, след като изискваше същото и от нея. Когато заговори, гласът му беше тих и тъжен.

— Аз няма да съм тук.

— Утре? — Каръл се изненада, а той изглеждаше притеснен.

— Не. За Коледа — рече предпазливо. — Мразя празниците и всичко, с което са свързани. Вече не празнувам Коледа. За мен е прекалено тежко и затова всяка година по това време плавам с яхтата. Ще отсъствам три седмици.

Отново настъпи дълга тишина, а Каръл се взираше в него, сякаш й бе трудно да повярва.

— Кога заминаваш? — попита накрая.

Имаше вид все едно я бе ударил с тухла по главата. Той почти очакваше да види струйка кръв да се стича покрай ухото й и сърцето му натежа от мъка. Не искаше да я разочарова, но имаше някои неща, които не би направил за никого, и това бе едно от тях.

— Следващата седмица — изрече с мъчителна, но решителна нотка в гласа.

— Преди Коледа?

Чарли кимна.

— Заминавам за Сен Бартоломю с Адам. Това е традиция. Правим го всяка година. — Сякаш това го извиняваше, но и двамата знаеха, че в нейните очи не е така.

— И той няма да е с децата си за празниците?

Гласът й бе пълен с неодобрение. Подобно поведение й се струваше твърде егоистично.

— Ще дойде на следващия ден след Коледа. Аз винаги тръгвам една седмица по-рано.

— Защо не заминеш с него след Коледа? Така ще сме заедно на празника.

Струваше й се съвсем разумен компромис, но Чарли поклати глава.

— Не мога. Познавам се. Просто не мога. Искам да се махна оттук, преди всички да изпаднат в сантиментално настроение или аз самият да се разкисна. Коледа е семеен празник, който се прекарва с децата и роднините. А аз нямам нито деца, нито семейство.

— Имаш мен — тъжно промълви младата жена.

Боеше се, че може би наистина е твърде рано да очаква подобно нещо от него, но двамата имаха връзка, бяха си казали, че се обичат, а Коледа беше много важна за нея. Но очевидно за Чарли не беше. Или може би символизираше твърде много.

— Когато се върна, ще си наваксаме — обеща Чарли с намерението да я утеши и развесели, но Каръл се взираше мълчаливо през прозореца.

— След Коледа не мога да замина. Не съм планирала нищо особено за празника. — Извърна се и го погледна. — Само исках да бъда с теб. Тогава и без това трябва да работя. Не мога просто да изоставя децата без никаква причина само защото ти не искаш да прекараш Коледа с мен.

— Не става дума лично за теб, не се опитвам да се отдалеча — обясни й Чарли с нещастно изражение. — Просто мразя цялата проклета дандания. Сякаш всичко е нагласено така, че да направи хората нещастни, а аз винаги съм се чувствал изолиран. Дори децата никога не получават това, което искат. Възрастните се карат, децата се бият. Дядо Коледа е лъжа, която казваме на децата си, а когато пораснат им причиняваме огромно разочарование, когато разберат истината, че дядо Коледа не съществува. Мразя цялата проклета бъркотия и не искам да имам нищо общо с нея.

— Може би любовта винаги е разочарование — рече тя, гледайки го право в очите.

— Надявах се, че ще проявиш разбиране — сковано каза той, когато лимузината спря пред дома й.

— А аз се надявах да бъдеш тук.

Не можеше да си го обясни, но сега перспективата да празнува Коледа с родителите си я потискаше още повече. Възнамеряваше да прекара по-голяма част от празниците в Центъра, а през останалото време да е заедно с него. Дотук с очакванията.

Той й помогна да слезе от колата и я съпроводи до предната врата. С новината си бе помрачил вечерта и сега се боеше дори да я целуне. Въпреки че не го каза, се подразбираше, че за нея това навярно е край на връзката им. Чарли се опасяваше, че може да стане така, но това бе единственото нещо, което не би направил за нея, и нямаше да отстъпи.

— Ще ти се обадя утре — рече нежно, докато влизаха в преддверието.

Не поиска да се качи, а и тя не го покани. Беше разстроена от чутото преди малко. Очевидно връзката им не беше такава, за каквато я смяташе. Не и след като той не желаеше да прекара Коледа с нея. Както и Нова година, при положение че щеше да отсъства три седмици. Очакваше я още една самотна новогодишна вечер.

— Лека нощ — тихо продума Каръл и го целуна по бузата, а миг по-късно той си тръгна.

Тя остана да гледа до прозореца, докато лимузината изчезна в марка.

На път към къщи в главата му продължаваше да звучи гласът на Каръл: „Може би любовта винаги е разочарование“. Бяха жестоки думи, но навярно си ги бе заслужил. Но този път и двамата бяха разочаровани. Той очакваше, че тя ще разбере колко болезнено е за него, но тя не го бе сторила. Тя очакваше той да е с нея, но Чарли не можеше. Дори заради нея, без значение какво щеше да струва и на двамата.