Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

3

— Най-обикновен грип, татко, не съм на смъртно легло — обясни Еван, стиснала слушалката между ухото и рамото, докато посягаше към кутията кърпички на нощното шкафче. — Ще ми мине — добави тя и издуха носа си. — Много поздрави на всички.

— Ще им предам. Чао, миличка.

— Чао, татко.

Щом затвори, Еван се пъхна в леглото и се зави чак до брадичката. Грипът я повали вечерта, когато пристигна от Ню Йорк. Беше сряда. Сега бе събота и тя не се чувстваше по-добре, въпреки че лекарят й бе предписал различни лекарства, които взимаше редовно.

По-добре да остане тук вместо в някой противен хотел, мислеше си тя. Щом реши да дойде в Лондон, баща й настоя да остане в малкия семеен хотел, собственост на стария му приятел Джордж Томас. Като млад баща й живял в Лондон, запознал се с Джордж и се сприятелили. Сега вече бе доволна, че послуша баща си. Джордж, когото почти не помнеше от детските си години, бе прекрасен уелсец, а съпругата му Арлет бе от оправните французойки, които бяха компетентни за всичко. Двамата бяха мили, посрещнаха я много топло, когато пристигна, и й дадоха стая, която бе уютна и много приятна.

Беше на последния етаж, точно под таванските помещения в просторна викторианска къща, преди няколко години превърната в малък, но изключително приятен хотел. Стените на стаята бяха покрити с ненатрапчив пъстър сатениран кретон, внимателно подредени викториански мебели, включително легло с балдахин, където тя се бе сгушила под две олекотени юрганчета. Чувстваше се заобиколена от внимание и обич.

Въпреки нежните грижи на Арлет Еван бе готова на всичко да не е болна. Намерението й бе да отиде в магазин „Хартс“ на Найтсбридж, без да губи нито минута. Там щеше да си запише час за среща с Ема Харт и щеше да използва името на баба си, за да се запознаят. „Следващата седмица — помисли си тя — ще отида при Ема Харт следващата седмица.“

След като Глинис Хюс почина през ноември, Еван се чувстваше изоставена и самотна. Баба й открай време й даваше кураж, умееше да я развеселява, повтаряше й, че може да постигне всичко, което пожелае, стига да си го постави за цел и да работи упорито.

Неочаквано си представи майка си и за секунда се замисли за нея. Някога Мариета Хюс бе талантлив човек на изкуството, ала нещо се обърка и тя изостави кариерата си и в много отношения се отказа от живота.

Когато Еван съобщи на баща си, че смята да замине за Лондон за година, той се зарадва. Но в същия миг забеляза тъгата в очите му и младата жена веднага разбра, че ще липсва най-много на него. Майка й едва ли щеше да усети, че я няма. Мариета не бе забелязала, че се е преместила в Ню Йорк, а това бе преди цели седем години.

В онзи ден в средата на декември тя размисли и каза на баща си, че може би няма да замине. Само че той настоя да използва една творческа година, както се изрази, и й напомни, че преди трийсет години и той е постъпил като нея, върнал се в Лондон, където бе роден по време на Втората световна война. Тогава се запознал с майка й, по онова време студентка по изкуства в Кралския колеж. Мариета Глен беше красиво русо момиче от Калифорния, в което той се бе влюбил до полуда. Двамата се бяха оженили в Лондон.

— Не забравяй, че си родена там — бе напомнил той на Еван.

След като поговориха за Лондон, Еван довери на баща си последните думи на баба си. Стори й се, че той силно се изненада, че се почувства също толкова объркан, колкото бе и тя, когато чу посланието.

— Ема Харт сигурно е много стара. Смътно си спомням, че веднъж мама ми каза, че двете се били запознали по време на войната, малко преди да се запознае с нейното прекрасно войниче Джо, както наричаше баща ми, и да се премести в Америка. Това сигурно го знаеш… разказвали сме ти историята. Едва ли ще си спомни името на майка ми, затова не се натъжавай, ако не излезе нищо.

Беше му обещала да не позволи нищо да я натъжава по време на пътуването и говореше много сериозно. Баща й я бе прегърнал и й бе казал колко държи на нея. След това бе обяснил, че няма да има никакъв проблем да започне работа в Лондон, тъй като имаше двойно гражданство, също като него. Тя бе родена в Англия от баща американец, също роден във Великобритания, и американска майка и имаше законно гражданство и от двете страни на Атлантика.

Най-сетне определи датата на заминаването и баща й се уговори със стария си приятел Джордж, като подчерта, че може да приема Джордж и Арлет като част от семейството.

— Забавлявай се, но най-вече искам да си щастлива, Еван — каза й той широко усмихнат и отново я притисна до себе си. — Животът е прекалено кратък, за да се отдаваме на тъгата и нещастието.

Този ден си каза, че баща й е великолепен и невероятно смел. Беше весел човек, през повечето време с уравновесен характер, въпреки трудностите с майка й. Какво бе пречупило психиката на майка й? Често си задаваше този въпрос, ала така и не успя да открие отговора. Знаеше, че има жени, които се наслаждават, когато са болни, ала нито една жена не би изпаднала по свое желание в маниакалнодепресивно състояние.

Лекарите на майка й непрекъснато й предписваха лекарства и тя ги взимаше по схема. Въпреки това бе обгърната от плътната пелена на депресията. Дали? Еван често се питаше дали понякога майка й не се преструва, за да се откъсне от съпруга си, от всички тях, за да избяга от отговорност. Щеше да е ужасно, ако се окажеше истина.

„Искам да изживея живота си на пълни обороти — мислеше си Еван. — Искам да последвам мечтите си, да осъществя амбициите си. Искам да изградя кариера в модата, отдавна копнея за това. Искам да се запозная с някой чудесен човек, да се омъжа, да имам деца. Искам живот. Искам да имам собствен живот.“

Сгушена под юрганчетата, Еван бе унесена в мислите си.

Не бе сигурна дали ще намери щастието в Лондон, но си струваше да опита. Тъкмо затова бе дошла, за да посрещне предизвикателството, да потърси съдбата си. Това бе градът, в който бе родена, в който бе живяла, докато стане почти на четири. Тогава родителите й се бяха върнали в Ню Йорк, а малко след това се бяха преместили в Кънектикът. Там осиновиха Илейн и Ангарад, първо едната, а година по-късно и другата. На майка й бяха направили хистеректомия, ала тя искаше още деца.

Оуен Хюс се грижеше за семейството си в просторна стара къща в Кент, понякога с помощта на майка си, докато управляваше доходоносния си бизнес с антики. Бе тръгнал по стъпките на баща си, Ричард Хюс, който бе научил сина си на всичко, което знаеше, а Оуен бе продължил да учи, за да натрупа колкото е възможно повече знания.

Баба й и дядо й доведоха Еван отново в Лондон, когато бе на дванайсет. Ричард бе дошъл, за да купи антики, и бе поканил Глинис и Еван да го придружат.

Част от времето двете с баба й търсеха красиви старинни предмети, пътуваха до провинциални градчета недалече от Лондон или отиваха с кола до Глостър или Съсекс. За нея бе истинско приключение и всяка секунда й се бе сторила неповторима.

Двете с баба й понякога оставаха сами, тъй като дядо й сключваше сделки с други антиквари и тогава баба й я водеше да разгледа замъците Уиндзор и Хамптън Корт или ботаническите градини „Кю Гардънс“. Баба й я запозна с британската история, също и с уелската история, защото знаеше много факти, а и умееше да разказва.

Онова лято времето бе божествено и тримата се наслаждаваха на всяка минута прекарана заедно. Дядо й обожаваше театъра, затова ходеха да гледат пиеси в Уест Енд, а веднъж вечеряха в хотел „Савой“, в елегантната зала с изглед към Темза; друга вечер дядо й ги заведе в „Рулс“, стар и много известен ресторант, който двамата с баба й предпочитаха. Никога не забрави тези прекрасни места.

След почти две седмици в Лондон те пресякоха Ламанша и заминаха за Франция. Дядо й бе експерт по английски мебели от джорджианската епоха, а също така познаваше отлично английския и европейския порцелан. Това бе основната причина за пътуването им до Франция… да открият рядко срещан порцелан в отлично състояние.

Баща й бе научил всичко за старинните мебели и английския и европейския порцелан от дядо й.

— Учех се от най-добрия — често повтаряше Оуен, който сега бе водещ експерт в тази област. С течение на годините си бе създал име и хората го търсеха, за да разговарят с него. Еван знаеше, че баща й много обича антиките и че работата му бе помогнала да оцелее.

Най-малката от тях, Ангарад, бе доказала, че има талант да забелязва „добрите предмети“, както се изразяваше баба й. Щом разбра, че има „набито око“, Оуен взе дъщеря си на работа в магазина в Ню Милфорд и тя работеше там част от седмицата.

Илейн, средното дете, бе човек на изкуството и държеше малко ателие близо до дома им в Кент. Картините й бяха изложени в галерията, която баща й направи в магазина в Ню Милфорд, и се продаваха забележително добре. На хората им допадаха съвършено предадените на платно пейзажи, сцени край брега и най-вече платната на майки с деца.

В известен смисъл, докато растеше, Еван възприемаше Глинис за най-добрата си приятелка, особено в края на пубертета. На седемнайсет се премести да живее при баба си и дядо си в Манхатън и шест месеца по-късно, когато навърши осемнайсет, постъпи в Института по технология на модата на Западна двайсет и седма, където записа моден дизайн, което бе призванието й.

Неочаквано мислите й се насочиха към завещанието на баба й. Двамата с баща й останаха силно изненадани. Глинис бе оставила почти четиристотин хиляди долара, сума, която ги порази.

— Откъде са се взели? — бе попитала Еван баща си, след като си тръгнаха от кантората на адвоката.

Оуен бе вдигнал рамене.

— Откъде да знам, миличка. Майка ми открай време беше пестелива и се справяше добре в бизнеса. Тя се оправяше със счетоводните книги в магазина на татко години наред, умееше да смята, поне той така ми казваше. Знам, че от време на време се пробваше на борсата. През годините е натрупала някоя и друга пара, но беше предпазлива, да не говорим, че пестеше от почти всичко. Предполагам парите са… спестяванията й.

Оуен бе получил най-голям дял от парите и апартамента на майка си, който Глинис бе наследила след смъртта на Ричард преди няколко години. Имаше прилични суми за Илейн и Ангарад, а Еван бе получила трийсет хиляди долара, много повече от останалите две деца. Ала тя бе най-голямата й внучка и останалите проявиха разбиране. Малкото бижута на баба й и различните дрънкулки бяха и за трите. Глинис бе оставила няколко изящни бижута на майка им, очевидно за да не изключва напълно снаха си от завещанието.

„Следвай мечтите си“ — й бе казал баща й. Щеше да се опита. Баба й се бе погрижила за това. Еван успя да си купи билет до Лондон, без да моли баща си за пари, и бе много благодарна.

Предсмъртните думи на баба й отново прозвучаха в главата й и тя се запита дали Ема Харт не е бъдещето й. Какво бе искала да каже Глинис? Трябваше да чака до следващата седмица, преди да разбере.

Стана от леглото и отиде до скрина близо до камината. Отгоре бе подредила богата колекция семейни снимки. Взе една, правена тук, в Лондон, на която бе заедно с баба си и дядо си, когато бе на дванайсет.

Остана загледана в снимката. Зад тях се виждаха портите на Бъкингамския дворец. Денят бе слънчев и тя бе присвила очи срещу слънцето, облечена небрежно в панталони в цвят каки, бяла блуза и бели гуменки. Усмихна се на момиченцето и си каза, че е изглеждала доста непохватна с дългите крака и кльощавите рамене. Косата й бе подстригана на черта, с къс бретон до средата на челото, прическа, която никак не й отиваше. Разбираше го едва сега, а тогава дори не бе имала представа.

Дядо й, висок, със стегната войнишка стойка, бе с черно сако и сиви панталони и изглеждаше изключително елегантен в бледосинята риза и тъмносинята вратовръзка. Косата му бе силно прошарена, а светлосивите му очи блестяха на издълженото сбръчкано лице. Бе все още красив мъж, също както на младини.

Баба й изглеждаше забележително. По онова време бе на шейсет и пет и отдавна бе престанала да си боядисва косата. Недокоснатото от възрастта лице бе обрамчено от сребристи коси, а сините й очи изглеждаха проницателни. Широката усмивка, която Еван познаваше и обичаше още от малка, грееше от снимката и разкриваше много топлота.

Бабите и дядовците бяха важни. Тя отлично разбираше това. Единствено благодарение на тях човек разбираше кой е в действителност, откъде е, кои са най-важните неща. В същия смисъл прадядовците и прабабите бяха също толкова важни, защото онова, което научиш за тях, ти позволява да разбереш по-добре бабите и дядовците, родителите си и себе си. Човек носеше гените им, но също така надеждите, мечтите и стремежите. Всички тези елементи са в теб, част от кръвта, която носиш. Когато научеше достатъчно за миналото на семейството си, човек знаеше в каква посока да поеме, мислеше си тя, и разбираше какво може да постигне. Така животът придобиваше смисъл.

Бе дошла тук заради баба си. А следващата седмица, ако можеше да й вярва, щеше да се изправи пред бъдещето в деня, в който влезеше в „Хартс“ на Найтсбридж. Имаше доверие на Глинис, също както тя винаги бе вярвала в нея.