Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

32

— Побързай, Глинис. Най-добре да се затичаме! — извика Ема. — Всеки миг ще започнат да падат бомби над главите ни. — Ема вече тичаше през Белгрейвия Скуеър към входа на дома си.

Токчетата на Глинис чаткаха зад гърба й по паважа. Младото момиче не спираше да се изненадва от енергичността на Ема Харт.

Шефката й наистина бе изключителна жена.

Сирените виеха предупредително — немските самолети вече бучаха над главите им. Дежурните от Гражданските противовъздушни отряди видяха двете жени и се развикаха:

— Побързайте, госпожо Харт. Щом стигнете, веднага слезте в мазето. Там е най-сигурно.

— На всяка цена, Норман — отговори тя. — Ако имате нужда от укритие, елате при нас.

— Непременно — отговори човекът, затвори вратата след тях и се обърна да види има ли още някъде нужда от него.

Глинис следваше по петите Ема. Застанаха за миг в мраморното преддверие, докато си поемат дъх.

— Мисля, че се прибрахме навреме — промърмори Ема. Думите й бяха заглушени от силна експлозия, разтърсила стъклата на сградата. Само след секунда се разнесоха нови експлозии. Двете жени си размениха изплашени погледи. — Засега ни отминаха. Стискай палци да не ни ударят.

Във фоайето нямаше почти никакви мебели, с изключение на френско огледало в позлатена рамка и ниско канапе в стил Луи Петнайсети на отсрещната стена. От леко извития свод на тавана висеше кристален полилей. В единия край на фоайето започваше стълбището към мезонета на Ема. Зад него в стената се виждаше врата и тя се запъти към нея. Отвори я и се спусна по тясното стълбище. Глинис я следваше. Стълбите ги отведоха до преддверието пред апартамента на Пол.

— Оттук ще вземем асансьор до мазето — поясни Ема и кимна на своята спътничка.

Много скоро се озоваха в просторната изба на Пол.

— Най-добре да кажа на братята ми да дойдат и да вземат каквото им хареса — въздъхна тя, когато застана пред стената, покрита с бутилки вино. — По-добре да ги изпият с приятелите си, отколкото немските бомби да ги изпочупят. Като минем през този свод тук, Глинис, ще влезем в скривалището.

— Вие ли сте, госпожо Харт — долетя глас от вътрешността на помещението и след малко иззад една колона се показа разтревоженото лице на Грейс.

— Да. Водя и Глинис. — След тези думи Ема се насочи към вътрешността на скривалището, построено и оборудвано наскоро от Блеки О’Нийл. Той беше довел работници, които направиха допълнителни бетонни укрепления, издигнаха нови колони и наредиха покрай стените торби с пясък. — Сама ли си?

— Да, госпожо. Госпожа Кодингтън изобщо не успя да дойде днес. Снощи е имало нападение на доковете и на част от Ийст Енд. Отишла да помогне на сестра си, чието жилище било ударено от бомба. — Обади се по телефона да предупреди, но вие вече бяхте излезли. — Грейс отстъпи настрани, за да даде път на новодошлите, и продължи: — Утре щяла да дойде. Така помоли да ви предам.

— Разбирам. Дано всички от семейството на сестра й да са добре. Разбра ли дали някой е пострадал?

— Не, сестра й била при майка им и двете били добре. И петимата синове на госпожа Етел са на фронта, а момичетата Вайълет и Флоси са в земеделските отряди, така че няма как да пострадат от бомбардировките, нали?

— Така си е. Тяхното семейство наистина дава своята дан в тази война. — Сетне се обърна към Глинис: — Не е много лошо тук долу, нали?

— Намирам, че е чудесно, госпожо Харт — побърза да каже момичето. — Ако знаете колко мизерно изглеждат другите бомбоубежища. Това тук е далеч по-удобно от всички онези скривалища на Андерсън, които всеки изкопава в градината си. Баща ми направо прекопира това на съседите и мама много дълго време мърмори. — Глинис се огледа по-внимателно и се настани на един стол. — За всичко сте помислили. Котлон с газ за готвене, където можеш да свариш вода за чай. Електрически печки за зимата, много столове, постелка на земята, одеяла и възглавници.

— Поръчала съм и няколко походни легла — сподели Ема.

— Имаме запас и от консерви — гордо допълни Грейс. — Фасул, сардини, сьомга, осолено месо, други месни консерви, доматена супа и много свещи в случай че електричеството бъде прекъснато.

— А аптечка имате ли? — Глинис погледна към Ема, която вече се настаняваше зад едно доста грозно и очукано бюро.

— Имаме няколко — отговори жената, — но може би трябва да поръчам още, за всеки случай.

— Ще си запиша — промърмори секретарката и извади бележника си.

Делова както винаги, Ема отвори куфарчето си, извади купчина документи и много скоро потъна в тях.

Грейс разгърна женското списание, което четеше допреди малко, Глинис извади плетивото си от чантата. Беше захванала втория си шал за седмицата. Двете млади жени се съсредоточиха над заниманията си, очевидно им бе неудобно да си дърдорят празни приказки пред Ема, която работеше.

Глинис се замисли за войната. Госпожа Харт й беше споменала, че според нея вероятно ще продължи поне няколко години, и тя много се надяваше прогнозата й да не се окаже вярна. Макар че Ема бе страшно умна и едва ли можеше да сбърка.

Битката за Великобритания бе започнала в началото на юни, почти веднага след капитулацията на Франция, но до този момент почти нищо особено не се беше случило. Бомбардировките не бяха чести и през целия юни, както и през юли всички се бяха вдигнали на крак, за да се укрепят. Хората строяха скривалища в градините си, подсилваха мазетата си, трупаха чували с пясък около входовете. Запасяваха се със свещи, с консерви. Гледаха да подсигурят всичко онова, от което биха имали нужда при критични обстоятелства и го купуваха, стига да го намереха. Чувстваше се недостиг на много неща. На всеки гражданин на страната бе връчена противогазова маска, мнозина се снабдяваха с метални каски, за да се предпазват от падащи отломки.

През тези два месеца малко цивилни граждани пострадаха, но през август въздушните нападения зачестиха и броят им чувствително нарасна, тъй като немците се активизираха. Самолетите им излитаха от летища на френския бряг и обсипваха с бомби Лондон и околностите — графствата Кент, Съри и Съсекс. Целта на Хитлер бе да унищожи въздушната отбрана на Англия, тъй като това бе единствената й сериозна защита, да изравни със земята заводите и фабриките за боеприпаси и за самолетите „Спитфайър“. През деня рядко имаше бомбардировки, тъй като германците предпочитаха да нападат под прикритието на нощта.

Положението постепенно се влошаваше и Ема предупреждаваше всеки, който бе готов да я чуе, че ще става и по-лошо. През следващите няколко дни тя щеше да се окаже права.

 

 

След два часа и половина сирените засвириха отбой и техният звук, макар и приглушен, стигна до трите жени в мазето.

— Това беше този път — обяви Ема и мигом прибра документите в куфарчето си. — Да излезем да видим какви са пораженията. Глинис, Грейс, тръгваме.

Тя с облекчение установи, че къщата й е непокътната, вероятно същото важеше и за целия площад, на който се намираха. Въпреки това открехна вратата с известна боязън и се огледа. Оказа се права, но въздухът бе наситен с нещо, което щипеше носа, и с много дим и прах. От съседните улици се носеше тропот от падащи предмети.

— Ще се обадя в магазина — рече Ема на Глинис и се върна в къщата. Бързо изкачи стълбите и влезе в кабинета, за да се обади по телефона.

— Гърти, обажда се госпожа Харт. Как е при вас положението?

— Добре сме, госпожо. Този път, слава богу, ни се размина.

— Много се радвам. Ще се видим в понеделник. Приятни почивни дни.

— Благодаря, госпожо Харт, на вас също.

Ема се обърна към Глинис, която я беше последвала в къщата, и й кимна.

— Магазинът е на мястото си. Но вероятно някъде другаде има много разрушения. Особено при доковете.

— Положително и някои от фабриките са пострадали. Чувала съм, че немците се стараят да спрат производството на самолети — отбеляза Глинис, която бе не по-малко разтревожена от шефката си.

— Дали можем да направи нещо, с което да помогнем? — промърмори Ема и преди да чуе отговора на секретарката си, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ема, здравей, Джейн се обажда.

— Джейн, мила, как сте? Надявам се, че всичко е наред при вас. Не сте пострадали, нали?

— Не, отново ни се размина. Бил току-що разбра, че при доковете на пристанището и в Ийст Енд е било тежко. Всеки момент ще започнат да разчистват, но Бил смята, че по-бедните хора ще имат нужда от подкрепа утре.

— Защо не веднага? — попита Ема припряно.

— Вероятно ще се приберат за нощта в станцията на метрото наблизо. Освен това хората от Червения кръст, бригадата от Спешна помощ „Сейнт Андрюс“ и още няколко агенции са на крак. Мисля си обаче за утре. Неделя е и според мен ще имат нужда от храна.

— Права си! Готова съм да ти помогна, ако за това ми се обаждаш.

— Да, така е. Ще започна да приготвям сандвичи тази вечер и ми се струва, че и ти можеш да направиш същото.

— Разбира се. Но ми се струва, че ще имам нужда и от нещо повече от сандвичи. Веднага ще позвъня на управителя на хранителния сектор да ми донесе няколко кошници с провизии. По кое време трябва да съм готова и къде да дойдем.

— Ще дойда до вас с колата ни и Томкинс може да ме следва. Ема, много ти благодаря. Ти си добър човек.

— Радвам се, че мога да помогна — отвърна тя и хвърли бърз поглед към часовника си. — По-добре да затварям, Джейн, защото ме чака работа.

След около един час Джак Фийлд, управител на хранителния сектор в „Хартс“, един от любимите й служители, стоеше в кухнята на нейния дом и обясняваше какво е съдържанието на кошниците.

— Всички видове пирог, госпожо, пиле, шунка, телешко и малки печени закуски — с овесени ядки, с кренвирши и наденици и студени меса за сандвичи, студено пиле, бисквити за чай, яйца, майонеза. Всичко, което поръчахте.

— Чудесна работа си свършил Джак. Да разопаковаме колбасите и всичко необходимо за сандвичи. Да извадим яйцата. Искам да направя яйчена салата.

Докато се движеше из кухнята, Ема кимна на Глинис и Грейс.

— Да се залавяме за работа. Сложете яйцата да се варят и можете да ми помогнете да изпържим колбасите. Джак, ако искаш, можеш да помогнеш за раздаването на сандвичите.

— С голямо удоволствие ще помогна с каквото мога. Утре сутринта ще дойда с камионетката и шофьор и ще ви придружа в Ийст Енд.

— Благодаря ти, Джак. Оценявам го — рече Ема, която малко преди идването на своя служител беше облякла риза и панталони и бе обула удобни ниски обувки. Взе една престилка от закачалката и връчи друга и на Глинис. — Благодаря ти, че остана — каза на момичето. — Особено в събота вечер.

— Моля ви се, госпожо Харт. С удоволствие ще помогна. Нямам никакви планове за вечерта. Мислехме с братовчедка ми да ходим на кино, но това може да стане всяка друга вечер.

Ема винаги действаше бързо, но в момент на криза бе като динамо. Точно такава беше в тази септемврийска съботна вечер, докато помощниците й пържеха колбаси, белеха яйцата и приготвяха стотици сандвичи, които завиваха във влажни ленени салфетки, за да ги запазят да не изсъхнат.

— Салфетките ще се съсипят — мърмореше Грейс и поглеждаше укорително към Ема.

— За бога, Грейс! Война е. Не мога да мисля за салфетки в такъв момент. Само действайте, а като свършим, ще можем да си починем и да хапнете малко от сандвичите, които приготвихме току-що. Грейс, защо не сложиш чайника и да направим чай?

— Чудесна идея, госпожо Харт. Започнах да огладнявам.

— Нищо чудно — рече Ема, като погледна часовника си и видя, че минава осем. Привършваме, признавам, че свършихте чудесна работа. Много ви благодаря.

— И на нас ни се иска да дадем своя принос — усмихна се Глинис.

— Както би трябвало да направи всеки, който е в състояние да помогне. И Глинис, моля те, вземи си такси до дома.

— Непременно. Ще имате ли нужда от мен утре, госпожо Харт?

— Благодаря ти за предложението, но по-добре си почини. Седмицата беше тежка. С помощта на Джак и Томкинс ще се справя.

— Мисля, че мога да взема и някое от момчетата от отдела — обади се Франк. — Денис Скот е добро момче и ще се радва да помогне.

— Няма ли да хапнете и вие, госпожо Харт? — намеси се Грейс.

— Не веднага, благодаря. Имам още работа — усмихна се тя и се запъти към вратата на кухнята.

— Лека нощ, госпожо Харт — в един глас я изпратиха тримата.

 

 

На следващата сутрин Ема и Томкинс с нейната кола последваха Джейн и Бил Стюарт Огдън в тяхната. Следваше ги зелената камионетка на „Хартс“, натоварена с кошници и кутии, крепени от Джак Фийлд и Денис Скот.

Когато пристигнаха в пострадалия район, онемяха. Самолетите на германците добре си бяха свършили работата. На мястото на сградите се виждаха купчини тухли и отломки. За пръв път виждаха такъв погром. Запромъкваха се между разрушенията и подаваха храната, която носеха, мълвяха утешителни думи на мъжете и жените, които се въртяха около това, което беше останало от домовете им.

— Благодаря ви — въздъхна тежко една жена и вдигна очи към нея. — Много мило от ваша страна, че идвате да ни помогнете.

Очите на Ема плувнаха в сълзи. Вълнението й попречи да каже каквото и да било и тя само докосна ръката на пострадалата.

Въпреки нещастието тези хора намираха сили да се усмихват, да подхвърлят пренебрежителни реплики по адрес на врага, които често предизвикваха горчив смях.

— Силни хора са нашите съграждани — отбеляза Джейн.

— И много смели — додаде Ема. Неочаквано тя замръзна и стисна ръката на приятелката си. — Погледни! Ето там! Хората приветстват някого. Това не е ли Уинстън Чърчил?

— Боже! Наистина е той. Бил, министър-председателят! Виж, виж! Стъпил е на онази купчина ей там със смешната шапка и пурата.

Бил проследи погледа на Джейн и видя мъжа, комуто беше предан толкова много години, толкова години бе говорил в негова подкрепа в Камарата на представителите.

— Да вървим, дами! — подкани ги той. — Да отидем да го поздравим.

След няколко минути Бил се озова до Чърчил и той се усмихна и се здрависа с него и Джейн. Ема беше представена. Изпълнена с респект, тя успя да каже само:

— Господин Чърчил, благодаря ви, че ни вдъхновявате.

— Аз също ви благодаря — отговори уважаваният мъж, който вече бе разбрал защо тези хора са тук.

По-късно доброволците от противовъздушната отбрана споделиха с Бил, че като пристигнал и видял разрушенията, министър-председателят се просълзил. Чувайки това, Ема кимна с разбиране, защото чудесно знаеше, че популярността на Чърчил се дължеше и на това, че той не се боеше да показва чувствата си.

 

 

Същата вечер Елизабет се прибра от болницата съсипана. Ема се засуети около нея.

— Толкова много ранени пристигнаха — започна младата жена, когато двете с майка й седнаха в кабинета на Ема да изпият по чаша чай със сандвичи. — И това е само началото. Ти се оказа права, че ще става по-лошо.

— За съжаление. Иска ми се да бях сбъркала. А сега ще започнат да бомбардират и през деня. Момчетата ще трябва да летят и да се бият не само през нощта.

— Вчерашното нападение бе наистина разрушително — промърмори Елизабет. — Но ще победим, маме. Ти успя да ми го внушиш.

— Господин Чърчил успя. Не забравяй колко смели са пилотите ни.

— Думите на Чърчил за военните пилоти миналия месец са се запечатали в паметта ми.

— Дори ги записах в дневника си, за поколенията. Помня ги и наизуст. „Никога в човешката история животът на толкова много хора не е зависел от работата на толкова малко на брой представители на човешкия род.“ И както винаги той се оказа удивително прав.

— Мислиш ли, че ще издържат, мамо? — Елизабет не откъсваше очи от лицето й.

— Дълбоко съм убедена, че ще е така. Ако дори за миг допусна мисълта, че с някого от тях може да се случи нещо, ще се разпадна. — Сълзи бликнаха от очите й, но тя бързо ги изтри. — Преди години още в трудните моменти се научих да мисля позитивно. Това ми помогна да продължа, когато бях съвсем млада, останала съвсем сама, и трябваше да оцелея. Не можех да си позволя каквато и да е отрицателна мисъл. Какъвто е и случаят сега.

 

 

— Много се радвам да те видя, Франк — усмихна се Ема на брат си, когато го видя да влиза в кабинета й. — Изглеждаш ми много блед и изморен.

— Винаги съм блед, Ема. Още от дете. Не помниш ли как се суетеше около мен и ме увиваше в шаловете си? Все ме пращаше да се разхождам навън край блатата, „за да добият бузите ти малко цвят“, както казваше.

— Спомням си много добре — засмя се тя. — И дори колко се дразнеше ти. Но си добре, нали, Франки?

— Ето пак с този Франки. Не си ме наричала така отдавна и пак започна.

— Забрани ми да те наричам така, защото мама ти беше казала, че си вече голямо момче, а Франки е бебешко. Но на мен ми харесва, защото показва привързаност.

Мъжът пред нея я изгледа с много обич, но не каза нищо. Беше се убедил, че сестра му умее да чете мислите му. Необяснимо как бе винаги на неговата вълна.

— Малко съм изморен, така е. Най-вече, защото се налага да работя повече в „Експрес“.

— Как е „великият мъж“?

— Кой по-точно? Бийвърбрук или Чърчил?

— И двамата. — Тя се наведе леко напред. — Запознах се с Уинстън Чърчил. Най-сетне.

— Кога? И къде? — Представяше си колко е била развълнувана.

— Миналата неделя на осми септември… Преди четири дни, ако трябва да бъда точна. С Бил и Джейн Огдън занесохме храна на пострадалите от бомбардировката и той се оказа там. Бил ни запозна. Изключителен е.

— Така е. Често отива да види какво става на мястото на разрушенията, за да поговори с хората. Нищо чудно, че хората го обожават. Успява да стигне до сърцата им и ги стимулира, както никой друг политик. Бил е негов поддръжник, така че не се изненадвам, че министър-председателят се е зарадвал да го види там. И всички вас естествено. За това, че сте се сетили да помогнете. Сега, когато атаките зачестиха, се налага да се стегнем.

— Едва намирах думите си — призна Ема със смутена усмивка.

— Разбирам какво имаш предвид. Лесно е да се смутиш пред такава фигура. Внушителен човек. Един ден, и то много скоро, той ще бъде истинска легенда, Ем.

— За мен той и сега е легенда, Франк. Добре го пазят, нали?

— О, да, естествено. Повечето време е в някой от бункерите.

— Какво имаш предвид под „бункери“?

— Това са подземни укрепления, където работи и живее. Не е на Даунинг стрийт десет. Отбива се там от време на време, но там е прекалено опасно за него. Много лесно там може да падне бомба. Стои най-вече във Военния щаб. Говори се, че когато влязъл в едно от тези помещения, казал: „Оттук ще ръководя войната“. Което и прави.

— Къде се намират тези помещения?

— Неколцина избраници знаят това, Ема. Но предполагам, че е някъде в Уайтхол.

— Радвам се, че е на сигурно място. Но да се върнем на теб, Франк. Защо имаш толкова много работа?

— Странен въпрос за умен човек като теб. Знаеш, че много от младите ни журналисти постъпиха в армията, във флота и във въздушните сили. Налага се да пиша повече от всеки друг път. Но това ми харесва. Освен това пиша и следващ роман, вероятно затова съм по-уморен от обикновено.

— Чудесна новина, Франк — прекъсна го възторжено Ема. — Толкова харесвам книгите ти. За какво ще бъде тази?

— За войната. За какво друго? — усмихна се той. Сестра му бе една от най-пламенните му почитателки.

— Според теб Америка ще се притече ли на помощ? — смени тя темата.

— Не знам. Надявам се. Президентът Рузвелт ми се струва разумен мъж, а и мисля, че има общ език с Чърчил. Доколкото разбирам обаче, американският народ не изгаря от нетърпение да се включи във войната. — Той прехапа долната си устна. — Бомбардировките ще стават още по-тежки, така че внимавай, Ема.

— Винаги внимавам.

— Как се справя Елизабет?

— Много работи. През последните няколко дни ранените се увеличиха неимоверно много и тя не подгъва крак в болницата. Сега започна да говори за това, че трябва да помогне в станцията „Лъндън Бридж“ на метрото. Близо осем хиляди души се събирали там всяка вечер.

— Няма да й позволиш, нали?

— Не знам как да я спра. Така че не виждам друг изход, освен да отида с нея, за да я държа под око, а и да помогна.

— Отново нашата Ема!

— Стига, Франк. Да вървим да обядваме. — Тя се изправи и напусна кабинета си на най-горния етаж на големия магазин. — Мисля, че днес в кафенето ни предлагат „Без избор“.

— Какво ще рече това?

— Това, което се съдържа в името. Без избор. Доматена супа и наденица с пюре и пържен лук. Като се има предвид, че сме във война, не е лошо.