Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

22

Магазин „Хартс“ на Найтсбридж привличаше неудържимо Сара Лаудър всеки път, когато беше в Лондон. Днес също. Тя усети притегателната му сила, докато крачеше бързо към най-големия емпориум на света, създаден от баба й Ема Харт. Работеше в „Хартс“, преди да поеме модния бизнес на Ема, „Лейди Хамилтън Клоудс“, който управляваше с огромен успех.

Сара вярваше, че търговията е в кръвта й, и през годините бе отворила шест свои магазина във Франция. В бутиците й се продаваха старинни мебели, произведения на изкуството, картини, порцелан и различни тъкани. Специализираше в прекрасни стари коприни и брокати, ръчно рисувани дамаски и фини гоблени. Беше се прочула с вкуса си в дизайна.

Бутиците й бяха изключително успешни и тя бе горда с малката компания, която бе успяла да създаде съвсем сама. Бе очевидно, че талантът й да продава е наследен от баба й; забелязваше същото умение и у двайсет и пет годишната си дъщеря Клоуи, която в момента се занимаваше с парижкия бутик. Наскоро Ив, съпругът на Сара, бащата на Клоуи, бе забелязал тази тенденция и бе изтъкнал през смях:

— Тя върви по твоите стъпки, cherie, не по моите.

Сара бе съгласна с него. Макар че Клоуи имаше точно око, тя не бе наследила заложбите на баща си като художник. Ив Паскал бе един от най-великите живи творци на Франция, известен по цял свят със съвременните си импресионистични картини, а според Сара бе истински гений.

Тя се огледа, докато вървеше към магазина на Найтсбридж. Денят бе прекрасен, учудващо мек за началото на май, слънчев, с бледосиньо небе.

Макар да обичаше Париж, където живееше още преди да се омъжи за Ив преди двайсет и седем години, Сара се радваше, когато се връщаше в родната си страна, дори да бе за кратко. Всичко тук й бе познато, пазеше скъпи спомени, най-вече за баба си и баща си Кит, най-големия от синовете на Ема, и майка си Джин. И тримата бяха мъртви, ала щяха да останат завинаги живи в сърцето й и често навестяваха мислите й.

Когато приближи главния вход на „Хартс“, тя усети как я обзема нетърпение, а щом влезе и застана в средата на отдела за козметика, й се стори, че се е върнала у дома. Връщането в магазина я развълнува и й донесе облекчение, сякаш принадлежеше към едно голямо цяло. Да мине през магазина на баба си, бе все едно да е част от семейството.

Премина към отдела за бижута. Мислите й както обикновено се насочиха към Пола О’Нийл. Нямаше съмнение, че братовчедка й е в кабинета си, ако не бе в някой от магазините в Йоркшир. Сара искаше да се качи на етажа на администрацията, за да я види. По-добре да не го прави, каза си тя както обикновено и продължи напред. Възхищаваше се на всичко, което виждаше. Магазинът й се стори прекрасен. Той бе най-прекрасният на света, а Пола очевидно поддържаше традицията, започната от баба им.

Сара от години искаше да пише на Пола, не за да се извини, а за да й обясни. От дълго време й тежеше, че братовчедка й не разбира, че не е направила нещо лошо, че не се бе опитала да предаде семейството.

Просто бе инвестирала част от парите си в компания, наречена „Стоунуол Пропъртис“, тъй като така я бе посъветвал братовчед й Джонатан Ейнзли. Той не бе споменал, че „Стоунуол“ е негова, че се управлява от негов човек, Себастиан Крос. Не бе имала представа, че Джонатан краде от парите на семейството и прехвърля сделките от недвижими имоти „Хартс“ към „Стоунуол“.

Въпреки това я обвиниха заедно с Джонатан, а Пола и баща й, покойният Дейвид Еймъри, безцеремонно я изхвърлиха и от „Лейди Хамилтън“, и от семейството. Това бе най-неприятното; те разбиха сърцето на Сара и болката така и не бе отшумяла.

Само че като истинска Харт тя често си припомняше един от любимите изрази на баба си, който Ема използваше в много случаи. Бе успяла да призове огромната си вътрешна сила, за да се закрепи. Бе почерпила сили от духа на Ема Харт, който продължаваше да живее у нея, и бе започнала живота си отново.

Беше се преместила във Франция и си бе създала кариера в света на парижката мода, работеше като directrice в една от най-известните модни къщи. По това време се запозна с Ив Паскал и се омъжи за него. Той бе млад творец, който бързо се прочуваше. Почти веднага създадоха семейство; сега имаха стабилен брак и живееха добре. Беше доволна. Въпреки това…

В сърцето на Сара зееше празнина, беше се настанила тъга. Обяснението бе съвсем просто — копнееше да се върне, да бъде приятелка с братовчедите си, с които бе израснала, с които бе прекарала целия си живот: и Пола, и Емили, и близначките Аманда и Франческа, и Уинстън. Също и с впечатляващите представители от другите два клана, Майкъл Калински и Шейн О’Нийл. Шейн… Едно време беше влюбена в него, ала единствената жена за него бе Пола.

Всеки един от тях бе част от съществуването й, от света й и те много й липсваха, най-вече Емили и Пола. Караха се, но във всяко голямо семейство от време на време има неразбирателство. През повечето време се разбираха добре и не се сърдеха дълго, нито пък бяха злопаметни. Свързваше ги обичта към изключителната им баба, към общото минало и всичко, което бяха преживели заедно. Те знаеха, че са част от семейство Харт, а това бе нещо наистина много специално.

Джонатан Ейнзли бе унищожил тази близост, когато я замеси в кроежите си без нейно знание. Понякога се питаше защо изобщо поддържа връзка с него. Но пък той бе единственият член от семейството и тя имаше нужда да запази миналото и наследството си. Така се чувстваше завършена, специална и различна от останалата част от света.

Истината бе, че тази връзка често я притесняваше; за нея Джонатан бе неуправляем и непредвидим. Никога не знаеше какво е намислил, какво възнамерява да направи. От друга страна, това бе основателна причина да бъде около него.

 

 

Джонатан се възхищаваше на Сара, докато тя се приближаваше към него през „Грил Рум“ в хотел „Дорчестър“. Бе елегантна жена, висока, слаба, красива. Сара бе вече на петдесет и девет, ала изглеждаше значително по-млада. Великолепната й кестенява коса бе в същия ярък цвят като на младини, ала сега очевидно бе боядисана. По цвят и черти приличаше на рода Харт и бе горда от този факт.

Най-силно го впечатляваше елегантността й; винаги бе елегантна, а тази вечер изглеждаше изключителна. Сара носеше черен вълнен костюм с толкова добра кройка, че със сигурност бе на някой известен френски дизайнер. На едното рамо бе закачила две брошки във формата на цветя, направени от черни и бели диаманти, в комплект с обици.

Джонатан се изправи, когато братовчедка му спря до масата, целуна я по бузата и я поздрави топло, докато тя сядаше на стола, поднесен от сервитьора.

— Сара, мила, както винаги си изключителна — започна той и стисна ръката й. — Нямаш равна на себе си.

— Много ти благодаря, Джонатан, толкова си мил.

— Малко шампанско?

— С удоволствие. Ти си на мартини. — Усмихна му се. — Прекалено силно е за мен. Както и да е, радвам се да те видя.

Той наклони глава, все още усмихнат.

— И аз се радвам. Как мина днес?

— Не беше зле. Сутринта имах среща с един антиквар и той ми предложи изгодна цена за едно бюро, след това се поразходих и отскочих до „Хартс“.

— Да би да се е срутил? Де такъв късмет — изрече сухо той и я погледна многозначително.

Забележката му я подразни, но тя реши да не му обръща внимание, затова се засмя:

— Не ставай глупав, разбира се, че не е. Напротив, изглежда страхотно. Пола се е справила блестящо.

Той изви вежда и я зяпна.

— Боже, добра дума за Пола! Не може да бъде!

— Защо?

— Винаги си съперничехте за одобрението на баба, за любовта й, за ръководния пост, за властта, за Шейн О’Нийл. Как така изведнъж си промени мнението?

Сервитьорът й донесе чаша „Дом Периньон“ и след като вдигнаха тост и се чукнаха, Сара измърмори:

— И аз се занимавам с търговия, и знам колко усилия, упорита работа и предвидливост са необходими, ако искаш да успееш. Смея да призная, че й се възхищавам… Както и да е, всичко се случи толкова отдавна. Не е ли по-добре да забравим миналото?

Джонатан се усмихна и отпи. След малко вдигна очи и погледна братовчедка си:

— Просто не разбирам защо се мотаеш из „Хартс“. Това е просто… не е нормално.

— Защо да не е? Приятно ми е да обикалям отдела за храна, за козметика и останалите отдели. Това е магазинът на баба, едно време работех там и се чувствам като у дома си.

Той въздъхна, поклати глава, погледна я с укор, ала предвидливо замълча. Знаеше, че е изпаднала в едно от меланхоличните си настроения и тъгуваше за миналото. По-добре бе да замълчат и да не говорят повече за „Хартс“ и семейството. След малко я попита:

— Този път колко ще останеш в Лондон?

— Само два дни. Трябва да отида до Скарбъро, по-скоро близо до Скарбъро. В покрайнините. Има някаква разпродажба в едно имение и разбрах, че ще продават прекрасни френски мебели от осемнайсети век и френско сребро. Очевидно някога там е имало френска съпруга и тя е донесла много неща със себе си. Това й е била зестрата. Както и да е. На подобни неща не се попада всеки ден, затова заминавам за Йоркшир за два дни и се надявам да купя нещичко, след това ще остана в Лондон още един ден и се връщам във Франция.

— Ще ти остане ли време да посетим баща ми? — попита той.

— Ще се постарая, Джони. Как е чичо Робин?

— Не е зле. Миналия уикенд ходих до Йоркшир, останах при едни приятели в Търск и се отбих да го видя. По-добре е; възстановява се след падането.

— Радвам се. — Тя отпи глътка шампанско и попита: — Ще потърсиш ли някоя къща близо до чичо Робин? Нали мислеше по въпроса последния път, когато идвах.

— Не знам. Вече не ми се ще. Имам много работа. Трябва да съм в Лондон през повечето време.

— Значи агенцията ти за недвижими имоти най-сетне е потръгнала — попита тя, макар да не бе изненадана. Той бе добър бизнесмен.

— Потръгна! Искаш ли да инвестираш? — попита той.

Сара поклати глава. „Как ли пък не“ — помисли си.

— Благодаря, но нямам възможност. В момента съм претоварена със задължения около моята компания. Трябват ми налични пари, за да купувам антики. Необходими са ми големи суми, за да пазарувам за шестте бутика.

— Какво ще си поръчаш? — попита той и посегна към менюто.

Сара също взе своето.

— Нещо леко. Може би риба. На вечеря гледам да се въздържам от тежки храни.

Докато вечеряха, Джонатан неочаквано вдигна глава.

— Някой път, докато обикаляш магазина, ще налетиш на проклетите братовчеди и какво ще стане? Кажи, какво ще направиш?

— Ще кажа „добър ден“, Джонатан, какво друго? Сигурна съм, че част от лошите чувства вече са забравени. Отишли са си още преди години. Не виждам защо да не се държим учтиво.

Той остави ножа и вилицата, отпусна се на стола и я погледна.

Сара отвърна на погледа му и си каза, че сега изглежда по-добре, отколкото на младини. Според нея бе прекалено сладникав, когато бе на двайсет и трийсет. Рус, със светли очи, нито сини, нито сиви, нещо като съчетание от двата цвята. Бе висок, слаб, впечатляващ, копие на дядо си Артър Ейнзли, втория съпруг на Ема. Сега вече бе петдесет и пет годишен и имаше достолепен вид, русата му коса беше прошарена, красивото му лице беше набраздено от бръчки, останали от добре изживян живот.

Тя се запита защо никога не се бе оженил отново. Може би краят на ужасния му брак с Арабела Сътън го бе отвратил от семейния живот. Парен каша духа. Жена му беше доста тъмна личност, както се изразяваше тя. Ив, доста по-груб в определенията си, я бе нарекъл putain[1]. Едно време работила като момиче на мадам Клод, скъпо платено момиче на повикване. Бе ужасно, че Джонатан научи тези факти от Пола, а след това разбра, че детето не е негово, а на партньора му, Тони Чиу.

— Зяпнала си ме, Сара.

Тя се засмя:

— Гледах те с възхищение, скъпи братовчеде. Мислех си, че напоследък изглеждаш много мъжествен. Много повече, отколкото навремето, когато бе момче и бе идол на жените.

Той се ухили:

— Имаш странен начин на изразяване, Сара. Кажи ми как са Ив и божествената Клоуи.

— Той рисува като луд и ти изпраща много поздрави. В момента е на юг, в къщата ни в Мужен. Ще остане там няколко месеца. Предстои му важна изложба и трябва да довърши платната. А пък кръщелницата ти е истинско бижу.

— Извади късмет, скъпа Сара — намръщи се той. — Извади много по-голям късмет от мен.

— Няма ли някоя специална жена в живота ти, Джони?

— Имам си приятелка в Йоркшир… — Той замълча. — По-добре да не казвам нищо друго за Ели. Всеки път, когато се похваля с някоя жена, тя се оказва боклук.

— Просто не си попаднал на която трябва — отвърна тя и отмести чинията, отпусна се назад на стола и попи устни със салфетката.

— Да се върнем на магазина и на шефовете му — продължи Джонатан. — Искам да ти напомня, че всички до един са луди. Затова не се обвързвай отново с тях.

Сара не откъсваше очи от него, свила вежди.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Те са луди, мила. Само си помисли. Братовчеди се женят за братовчеди. Роднини се самоубиват, прикриват убийства, станали из блатата на Ирландия…

— Господи, Джонатан, това не е вярно! — прекъсна го тя и повиши глас: — Ти просто си измисляш.

— Ами тази тяхна склонност към неморално поведение… Вземи леля Елизабет и шестимата й съпрузи, дори няма да споменавам любовниците й, а повечето от тях са от тъпото британско правителство.

— Не съм сигурна, че това е вярно — намръщи се Сара.

— Вярно е! Татко ми разказа, а не забравяй, че той е бил член на Парламента почти през целия си живот.

— Не съм забравила — прошепна тя и се запита какво го накара да подеме тази атака срещу семейството.

— Искаш ли пудинг? — попита Джонатан, докато вдигаха чиниите, и погледна към количката с десертите. — Господи, имат пудинг с хляб и масло. Ужас! Това не е за мен. Напомня ми за годините в Итън.

Сара кимна.

— За мен билков чай. Вече не пия кафе, особено вечер.

— Аз обичам да пийна чашка кафе след вечеря, действа ми добре на храносмилането. — Той се усмихна, даде знак на сервитьора и поръча и за двамата. След това отново се обърна към братовчедка си: — Не забравяй склонността на семейство Харт за отмъщение… Първо Ема преследва семейство Феърли години наред, после Едуина я набеляза и беше така години наред. Един господ знае какво са измислили сега.

— Най-вероятно нищо — отвърна колебливо тя и присви очи.

— Може и да си права, но много се говори за новата им служителка.

— Коя е тя?

— Казва се Еван… Еван Хюс. Тя е…

— Момче — прекъсна го с усмивка Сара. — Еван е уелско мъжко име.

— Това ни е известно на всички, скъпа. Въпросната Еван е американка. Невероятно много прилича на любимата ни братовчедка Пола Макгил Харт Еймъри Феърли О’Нийл, както е цялото й име.

— Така ли? — Тя го погледна любопитно. — Роднина ли е?

— Не се знае. Пристигнала изневиделица, приела я Линет, когато дошла да си търси работа в „Хартс“, и всички разправят, че била от семейство Макгил.

— Макгил ли? Абсурд!

— Не е така, Сара. Замисли се за момент. Ами ако Пол е имал любовница в Америка, която е родила дете от него, което е пораснало, и ето че се е родила… Еван. Пол Макгил може да е имал син, който се е оженил и си има дете. Не пренебрегвай тази възможност. Все пак той е прекарал доста време в Ню Йорк без Ема, докато се е опитвал да превърне „Ситекс Ойл“ в могъща корпорация.

— Ти откъде знаеш всички тези неща?

— Имам си… източник.

— Искаш да кажеш шпионин.

— Наречи го както искаш, мила моя.

— Защо говориш за всички тези неща от миналото, Джонатан, защо ми разказваш последните клюки за магазина? Какво има?

Той се усмихна и сви рамене:

— Не знам… Честно казано, мислех, че ще ти бъде интересно да разбереш, че новата служителка прилича на старата ти съперница.

— Нали не си решил да подемеш атака срещу Пола, Джонатан? — попита Сара и го погледна остро с интелигентните си зелени очи. — Ако си решил да правиш подобно нещо… на твое място не бих го сторила.

— Как бих могъл да направя нещо на Пола? Бизнесът й е непоклатим. А ти много добре знаеш, че преди двайсет години за малко да измъкна магазините изпод носа й.

— Знам, че всичко е много сигурно. Въпреки това към нас с теб се отнасят напълно почтено, когато става въпрос за „Харт Ентърпрайзис“. Получаваме си дивидентите, а компаниите се управляват добре. Изкарваме достатъчно пари.

— Да, така е, точно така — призна той.

Сара се отпусна на стола и го погледна внимателно, докато той даваше знак на минаващ сервитьор, който приближи бързо, за да вземе поръчка за чаша калвадос. Инстинктът й подсказваше, че той замисля нещо срещу Пола. Тъй като нямаше да успее да пробие в бизнеса, значи бе лично. Неочаквано Сара усети как в гърлото й се надига горчилка.

Бележки

[1] Putain (фр.) — курва. — Б.пр.