Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (30)

28

Обикновено, ако времето позволяваше, Ема ходеше до магазин „Хартс“ в Найтсбридж пеша. Напоследък обаче чувстваше необходимост да го прави. Изпитваше потребност да върви по познатите улици, за да се увери, че всичко в големия град, в който бе прекарала половината от живота си и който така обичаше, е постарому.

Действаше й успокоително да вижда усмихнатите лица на лондончани, забързани по всекидневните си задачи, полицаите, вестникарчетата по ъглите, черните таксита, млекарите, чистачите на прозорци, приходящите прислужнички. Всички те й се струваха смели и изпълнени с оптимизъм.

Сега вече човек можеше да срещне и членовете на отрядите на гражданската отбрана и доброволците от противовъздушната отбрана. Видът им действаше успокояващо, но и напомняше, че Англия е във война. Все пак Лондон още не бе обзет от страх. Нямаше нападения, нищо не се бе случило след обявяването на войната миналия септември. Нищо чудно, че мнозина вече я наричаха „фалшивата война“.

Тази сутрин в края на май, като не спираше да се възхищава от чудесното време, Ема бързо прекоси Белгрейвия Скуеър. Каква радост за духа бе това хубаво време. В същото време я обземаше страх от красотата на тази необикновена пролет. Нереално… това бе единствената дума, с която можеше да опише явлението. Както често повтаряше Елизабет: „Колкото по-хубаво е времето, толкова по-лоши са новините“.

А от новините на човек наистина можеха да му настръхнат косите. В момента хиляди британски и френски войскови части отстъпваха по посока на крайбрежието, изтласквани от войските на Вермахта. Частите на съюзниците се оттегляха към Кале и Дюнкерк, базите на Кралските въздушни сили във Франция непрестанно биваха бомбардирани.

Предишната вечер Би Би Си направи ужасяваща прогноза, че в близките дни частите на съюзниците ще бъдат приклещени между немската артилерия и морето и тогава немските самолети ще ги пометат от бреговете.

Кит, най-големият син на Ема, бе във Франция, също и Робин, който кръстосваше със своя „Спитфайър“ небето на Франция. Там бяха и зет й Тони Баркстоун, и Брайън, синът на Блеки. Тя го смяташе почти за свой син, тъй като след смъртта на Лора, когато Блеки беше на фронта по време на Първата световна война, грижата за детето им беше изцяло нейна.

На фронта бяха и Рони, и Марк Калински, както и племенникът й Рандолф Харт, син на брат й Уинстън. Сърцето й се свиваше при мисълта какво може да се случи с някой от тях. Младежите на три големи семейства можеха да загинат просто така.

Франция щеше да капитулира, с неочаквана яснота мина през ума на Ема и тя почти се олюля. Спря за миг, пое дълбоко дъх и продължи с решителни стъпки. „Англия ще трябва да продължи сама… Просто нямаме друг изход — мислеше си тя. — И битката ще е на живот и смърт. Чърчил го предсказа.“

Миналата вечер Блеки и Дейвид бяха пристигнали в града и тя ги беше поканила на вечеря в дома си на Белгрейвия Скуеър. Трябваше да проведе делови разговор с Дейвид и той поиска да дойде по-рано. Стана дума, разбира се, и за тревогата им за момчетата.

След това се заговориха за продукцията на магазина им „Лейди Хамилтън Клоудс“, който в момента вместо дамски дрехи произвеждаше униформи за войската. Ема изобщо не се изненада от информацията на Дейвид, че предишния ден са получили голяма поръчка за зимни шинели за пехотата и авиацията.

— Както ни е добре известно, правителството очаква войната да продължи до следващата пролет — посочи той.

— Така е — побърза да се съгласи Ема. — Не бива да си правим илюзии, че конфликтът ще приключи бързо. Въпреки купоните за храна, честите затъмнения и всичко останало, трябва да признаем, че още не сме усетили истински войната. Поне ние тук.

Най-сетне приключиха с деловите проблеми, свързани с общия им бизнес, и Дейвид отбеляза, че с всеки изминал ден тя възвръща предишния си добър вид и на моменти дори му се струвала още по-красива отпреди.

— Сложила си някой и друг килограм и единственото, което ти е нужно сега, е малко повече цвят на красивото лице. Защо не дойдеш в Йоркшир, да се разходиш сред възвишенията. И на мен ще ми се отрази добре, ако те виждам по-често в Лийдс и магазините „Хароугейт“.

Не бе обърнала голямо внимание на комплиментите му, нито на сърдечната прегръдка, защото Блеки пристигна и завладя по типичния си маниер вниманието им. В същото време Ема трябваше да помогне на Грейс и госпожа Кодингтън, готвачката, да сервират вечерята. Поджис, нейният иконом от години, ги бе напуснал, за да се запише в Кралската флота, а Рита, другата им прислужничка, се бе записала в Женския доброволчески корпус. Трите обаче успяха да се справят и нейните две момчета останаха много доволни, нахраниха се с домашно приготвен йоркширски пудинг и ростбиф.

Когато тази сутрин мислеше за вечерята, Ема неочаквано се запита дали пък Дейвид не проявяваше повече от братски интерес към нея. Беше останал вдовец и бе възможно да вижда в нейно лице бъдеща любовница. Само че тя нямаше никакво желание да подпалва отново искрата на старата им връзка, угаснала преди трийсет години. Все пак трябваше да внимава, за да не го нарани, като в същото време не му дава излишни надежди.

С дълбока въздишка отвори вратата на служебния вход на „Хартс“. Последното, към което проявяваше интерес сега, бе връзка с мъж. Беше сложила край на това. Абсолютно.

Ема прекара сутринта в преглед на таблици с финансови отчети. Стигна и до инвентарен списък с наличните стоки в магазина. Съдържаше цялата номенклатура от стоки: от дрехи до храни.

С облекчение установи, че поне засега магазинът бе в добро състояние. Ако войната продължеше, щеше да се появят затруднения със снабдяването с някои стоки, особено хранителните.

От откриването на магазините „Хартс“ хранителният сектор винаги е бил внушителен. Беше известен в световен мащаб и не пропускаха да осигуряват прясно приготвени, печени и сварени шунки, колбаси, пастети, както и всевъзможни сирена, колбаси, пирог с дивечово месо, пушени риби и какво ли не още.

„Ще се опитам да се справя“ — почти на глас промърмори тя и се отпусна назад в стола си. Купонната система бе въведена неотдавна.

Пронизителният звън на телефона прекъсна мислите й.

— Ало?

— Госпожо Харт, търси ви господин О’Нийл.

— Свържи ме, моля те.

Миг по-късно в слушалката й забуча плътният глас на Блеки:

— Здравей, Ема. Какво ще кажеш да обядваме заедно днес? Ако предпочиташ, може да излезем на вечеря.

— Само ние двамата ли? — попита тя развеселена.

— Естествено, че двамата. Снощи изобщо не успях да взема думата. Имах чувството, че Дейвид никога няма да млъкне. Обичам го, но понякога… — Блеки се усети и се засмя. — Искам да те имам само за себе си, миличка.

— Предпочитам да бъде обяд — усмихна се Ема. — Обещах на Елизабет да бъда с нея тази вечер. Много е разтревожена за Тони, особено след последните новини.

— Напълно разбираемо. Значи обяд. Какво ще кажеш за добрия стар „Дорч“? Освен ако не ти е омръзнал.

— Как е възможно да ми е омръзнал? Не съм била там от вечерята преди близо месец. Почти не излизам. Непрестанно работя.

— Точно в това е твоят проблем, Ем. Не спираш да работиш. Всъщност никога не си спирала. Дали не е време да намалиш темпото? — Гласът му зазвуча вече назидателно.

— Какво ти става? Ти най-добре би трябвало да знаеш защо го правя.

— Права си. Особено като имаме предвид от колко време те познавам.

— Разбираме се в „Дорчестър“ в един часа. Ще успееш ли?

— Да, ще дойда навреме.

 

 

— По всичко личи, че тук заповедта за дажбите не важи — промърмори Ема, която вече бе седнала на масата при Блеки в ресторанта и оглеждаше менюто. — Пушена сьомга, пушена пъстърва, коктейл от раци, скариди от залива Моркамбе, ростбиф, агнешка плешка, печени пъдпъдъци.

— Трудно е да повярваш, че живеем във военно време — съгласи се Блеки и поклати едрата си глава. — Всички луксозни хотели предлагат богато меню и качеството на храната е все така добро. Въпросът е докога? Най-добре да се забавляваме, докато можем.

— Ще взема скариди, а след това и писия на скара — реши най-сетне Ема.

— Добър избор. И аз ще си поръчам същото. — Той се усмихна широко и даде знак на келнера, че са готови с поръчката.

Докато чакаха търпеливо храната да пристигне, се заговориха за новините от фронта, за събитията по френското крайбрежие.

— Не мога да си представя как ще се измъкнат оттам, Блеки. Твърде плитко е, за да могат бойните кораби да се приближат на достатъчно разстояние.

— При това можеш да се обзаложиш, че и морето е добре минирано — поклати той отново едрата си глава. След това се огледа предпазливо и доближи лице до нейното. — Ще започнем обаче да действаме — едва чуто промълви, но забеляза, че двама военни минават наблизо, и млъкна.

— Какво имаш предвид? — попита Ема и се надвеси над масата.

— Не мога да ти разкажа подробности — промърмори той. — Ще ти кажа само едно — ще използваме малки плавателни съдове. — Отново млъкна, тъй като двамата военни се настаниха на масата до тях.

— Откъде знаеш? — не преставаше Ема.

— Слушай, момиче, не мога да споделям такива неща. А и да можех, нямаше да ти кажа. По-добре да не знаеш източника ми… от правителството е.

— А какъв е планът? — опита се да измъкне тя поне още нещо.

Той видя, че няма да го остави на мира, докато не разкрие поне малко от информацията, затова обеща:

— След като обядваме, ще те изпратя до магазина и тогава ще можем да поговорим.

— Съгласна съм — кимна Ема. — Колко време ще останеш в Лондон?

— Само няколко дни. Трябва да се прибирам в Лийдс. Още няколко сгради са в процес на довършване и ми се иска да приключа с тях колкото се може по-скоро. Не ми го побира умът какво ще правя с моя бизнес. Вече няколко договора бяха анулирани заради войната.

— Нали нямаш намерение да спреш дейността? — прекъсна го тя разтревожено. Открай време се безпокоеше за него.

— Не, за нищо на света. Ситуацията не е стигнала дотам. А и съм заделил настрана достатъчно пари, за да продължа още известно време.

— Радвам се да го чуя — промърмори Ема. Канеше се да го увери, че винаги е насреща да му помогне, ако има нужда, но си спомни, че той е твърде горд, и предпочете да премълчи. А и знаеше, че той е милионер благодарение на дейността на строителната му фирма, на няколкото административни сгради и големи магазини, които даваше под наем, на магазините в Хароугейт и Шефийлд. Времето показа, че е чудесен строител и блестящ търговец.

— Имаш ли новини от Едуина? — попита Блеки след кратко мълчание. Още докато произнасяше въпроса, видимо се смути.

— Тя никога не ми се обажда — сбърчи чело Ема. — Чува се от време на време с Уинстън. Винаги го е обичала и ако си спомняш, покани единствено него на сватбата си. Знаеш какъв инат е това момиче. Много често тази нейна упоритост доминира над добрите страни от характера й. Надявам се рано или късно да се чуя с нея.

— Убеден съм, че този ден ще настъпи. — Съвсем неочаквано той се разсмя.

— Какво има? — попита тя и го изгледа въпросително.

— Спомням си деня, когато я кръстихме в умивалника в кухнята на Лора в Ъпър Армли, защото ти се страхуваше да отидеш в черквата…

— Не съм се страхувала! Никога от нищо не ме е било страх — възкликна Ема. — Не исках да притеснявам викария, защото е незаконно дете. А и ти чудесно го знаеш, говорихме тогава за това.

— Така си е. Истинска малка елфа беше ти в онези години. Тънка като пръчка и изпълнена с енергия и решителност. Искрено ти се възхищавах.

— Просто бях силна, Блеки, а това е най-важното от всичко.

Той кимна в отговор, замислен за онези млади техни години в Лийдс, когато той се трудеше като черноработник по изкопи на канали, по строежа на железопътната линия или от време на време за Скуайър Адам Феърли. Тъкмо там една зимна утрин по пътя през възвишенията за Феърли Хол се бе запознал и с нея. Тя беше прислужничка в дома на Феърли, по-скоро слугиня, добави той мислено. Поне като с такава се държаха те с нея. А тогава тя бе само на четиринайсет.

Блеки О’Нийл огледа великолепния ресторант, в който седяха, и се удиви как бяха успели да стигнат толкова далеч. В много отношения тя бе постигнала повече от него.

— Давам едно пени, за да науча мислите ти, Блеки. Имаш вид на човек, отнесъл се далеч оттук.

— Бях се замислил за миналото ни и за това, че никой не можеше да предположи, че ще станеш такава елегантна и велика жена — истинска лейди. — Той й намигна съучастнически. — Нищо че продължаваш да се скъсваш от работа както тогава, както и аз самият, докато бях общ работник.

— Никой не е умрял от работа, Блеки.

— Така е. Чувал съм те да го казваш много пъти през последните трийсет години. Но си мисля, че понякога си прекалено взискателна към себе си. Време е да намалиш малко темпото. Не забравяй, че си на петдесет.

— Петдесет и една навърших на трийсети април, но изобщо не ги усещам. Чувствам се на двайсет и една.

— И изглеждаш на толкова.

— Ей, Шейн Патрик Дезмънд О’Нийл, нали знаеш кой седи срещу теб? Не забравяй, че знам много добре как целуна Бларни Стоун.^[1]

— Права си както винаги, миличка. Ето го и келнерът с нашите скариди. — Изгледа я продължително и й намигна.

 

 

На следващия ден Блеки и Дейвид дойдоха на вечеря в дома й на Белгрейвия. След като се нахраниха с чудесната домашно приготвена храна, минаха в библиотеката за кафето с коняк.

— Снощи един мой приятел от правителствените среди ми съобщи, че е предприета акция по събиране на плавателни съдове, които да измъкнат нашите момчета от бреговете на Дюнкерк. Ако някой е в състояние да организира и доведе докрай подобна акция, то това е само министър-председателят.

Дейвид и Ема се съгласиха. Към девет Ема пусна радиото, за да чуят новините на Би Би Си и същата вечер, двайсет и пети май, те научиха, че британската армия е напълно отцепена и изолирана от френската. Немците бяха окупирали Булон и останалите френски пристанища по протежението на Ламанша падаха едно след друго.

Тримата стари приятели, изпълнени с тревога, мълчаха известно време след края на предаването.

Първа дойде на себе си Ема:

— Съвсем сами са там, мишена на врага. На всички ни е ясно, но трябва да вярваме, че ще се справят, че краят ще бъде добър. Нямаме право да губим надежда. Би било пораженчество. Трябва да вярваме, че всичките момчета ще се приберат у дома. Млади са, издръжливи са и ще се справят.

 

 

Такава флотилия светът не познаваше. Но пък и никоя друга флотилия не беше така решена да успее. Целта беше да се изнесе британската армия от бреговете на Дюнкерк и да се върне в Англия, преди да бъде унищожена от немските войски.

Всевъзможни плавателни съдове прииждаха от всички краища на страната, прекосяваха Ламанша, за да помогнат на невероятната задача на британските военни кораби, акостирали край Дюнкерк. Големите кораби правеха отчаяни усилия да евакуират войските от просторните открити брегове, но поради плитчините не можеха да се доближат достатъчно.

По-малките съдове обаче можеха и те трябваше да пренесат момчетата до корабите на Кралската флота, които на свой ред да ги отведат до Дийл и Рамсгейт. Малките съдове бяха собственост на цивилни. Имаше доброволци от всички слоеве на населението, твърдо решени да не спират, докато синовете на Англия не се приберат в родината.

И започнаха да прииждат… гребни лодки, яхти, рибарски траулери, увеселителни корабчета и дори шлепове. Всичко, което можеше да плава по вода и би издържало морските вълни. Бяха близо хиляда плавателни съда. Светът не познаваше толкова дръзка спасителна операция.

Евакуацията се провеждаше под масиран вражи обстрел. Немските самолети кръжаха в небето, но там при тях бяха и Кралските военновъздушни сили, които се опитваха да им попречат.

Цяла Великобритания тръпнеше в напрежение.

В неделя на двайсет и шести май времето рязко се промени и за пръв път от седмици заваля. И Ема като всички останали се тревожеше от атмосферните условия, които можеха да забавят операцията. Би Би Си съобщаваше, че морето е спокойно и това вдъхваше известна надежда. Доверието й в Чърчил бе непоклатимо и това много й помагаше да не пада духом.

И на работа, и вкъщи тя не се отделяше от радиоапарата. В понеделник вечерта с огромно вълнение чу, че до края на деня седем хиляди души са били евакуирани. Във вторник броят им скочи на седемнайсет хиляди. До края на седмицата лодките и корабите измъкваха по петдесет хиляди войници на ден от бреговете на Франция. Нацията ликуваше.

Спасителната операция надмина всички очаквания на министър-председателя и неговия кабинет. Дръзката акция при Дюнкерк повдигна неимоверно духа на англичаните и на техните съюзници. Корабчетата и гребните лодки измъкваха от ада ранените и живите. Цялата операция трая единайсет дни и триста трийсет и пет хиляди войници от армиите на съюзниците, сред които двайсет и шест хиляди французи, бяха изведени на безопасна територия, докато междувременно германците окупираха един след друг пристанищните градове. Съоръженията бяха изоставени, но хората бяха спасени, а само това беше от значение. Не успяха да спасят около четирийсет хиляди души, предимно французи.

 

 

Ема беше благодарна на съдбата, че бе сред онези, които можеха да ликуват. На трети юни Кит слезе на брега от шлепа, с който бе стигнал до Дийл през развълнувания Ламанш, чиито води бяха осеяни със съдове и отломки от разбити съдове. В бързината да доставят момчетата час по-скоро на родна земя много от малките лодки направо отминаваха бойните кораби. Стигнали до брега, те обръщаха и се връщаха на френска земя за нови войници.

Когато й позвъни от Лийдс, Дейвид бе на върха на щастието си, че и Рони, и Марк са били сред войските, стоварени в Рамсгейт. Скоро след това Блеки също съобщи, че Брайън е жив. За щастие жив и здрав беше и синът й Робин, а съпругът на Елизабет, оцелял от битките в Дюнкерк, вече беше в базата си в Бигин Хил.

Когато по-късно Кит се върна в отпуска, сподели с нея:

— Отървах се на косъм, мамо. Сигурно имам ангел хранител.

Беше я стиснал в прегръдките си и Ема едва потисна риданието, надигнало се в гърлото при спомена за баща му Джо Лаудър, загинал във Франция.