Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (33)

31

Късно същата вечер Ема, която не можеше да заспи, стана от леглото, наметна халата си и слезе в кабинета. Седна пред бюрото и се зачете в счетоводните баланси, които беше донесла у дома, но много скоро мислите й се зареяха в друга посока.

Известно време размишляваше за войната и предстоящите нападения, но най-неочаквано образът на Пол се появи пред очите й. Отпусна се назад и се загледа пред себе си. Виждаше го по-ясно от всеки друг път. Имаше усещането, че е в стаята до нея. Тя седеше и чакаше. Не мина много време и образът изчезна така неочаквано, както се беше появил.

— Пол — произнесе тя на глас и се отправи към отворената врата. Знаеше, че е сама в стаята, но излезе в коридора и се огледа в двете посоки. Естествено той беше празен. И въпреки това не можеше да се отърве от усещането, че Пол е бил преди малко при нея, макар и за част от секундата. Никога досега не й се беше случвало подобно нещо и тя се опря на касата на вратата. Хрумна й дори, че може би губи разсъдък… или може би въображението й играеше някакъв номер.

Някак против волята си тръгна по коридора и отвори врата, водеща към малко преддверие с асансьор, с който се стигаше до ергенския апартамент на Пол. Намираше се на приземния етаж и имаше отделен вход отстрани на сградата. Централният вход откъм Белгрейвия Скуеър водеше само към разкошното фоайе на мезонета на Ема.

Докато слизаше надолу, тя си мислеше за времето, когато Пол купи сградата и я преустрои в две жилища. После й връчи нотариалния акт. Годината беше 1925.

— Така ще бъде по-дискретно — беше й обяснил с онази типична негова усмивка, толкова напомняща на усмивката на малко момче, и добави: — Естествено ще живея при теб и Дейзи. Моят ергенски апартамент ще е само за параван.

Усмивка озари лицето й. Кого залъгваше той? Всички знаеха, че живеят заедно.

От време на време използваше своя апартамент, най-вече, когато искаше да поработи на спокойствие или да се види със сътрудниците си. Ема рядко слизаше долу, а откакто Пол почина, бе ходила само веднъж. Тази вечер обаче изпита непреодолимо желание да го направи. Тъй като беше прекарвал по-голямата част от времето горе при нея, тя усещаше по-силно присъствието му в своето жилище. И въпреки всичко днес нещо я теглеше тъкмо там.

Излезе от асансьора и запали лампата в малкото антре. Попадна в типично мъжката обстановка на дървени ламперии, килим в тъмновинено и махагонова масичка, опряна в стената между два стола с прави високи облегалки.

Любимата му стая беше библиотеката, чиито стени бяха облицовани с тъмнозелен брокат и украсени с предмети в стил от времето на френската империя. Пол предпочиташе да работи тук. Тя отвори вратата, включи осветлението и пристъпи до бюрото. Ръката й машинално се плъзна по гладката повърхност на махагоновия плот, стигна до снимката, на която се виждаха Пол, Дейзи и тя. Седна на стола, облегна се назад и отпусна глава, замислена за Пол. Само за няколко минути пред погледа й се изнизаха множество сцени от миналото, спомени за малки, забравени неща… По страните й започнаха да се стичат сълзи. Тя опря чело в бюрото и остави сълзите да се леят, без да се опитва да ги спре. Не беше плакала така от онзи ден преди девет месеца, когато Франк дотича с телеграмата, в която се съобщаваше за самоубийството на Пол…

— Мамо, добре ли си?

Щом чу гласа на Елизабет, Ема вдигна глава и погледна към вратата. Дъщеря й стоеше на прага.

Младата жена пристъпи нерешително, без да откъсва очи от обляното в сълзи лице на майка си.

— Мъчно ти е за Пол, нали?

Ема кимна. Тялото й продължаваше да се разтърсва от беззвучни ридания.

— Събудих се и се почувствах толкова самотна… Обзе ме тревога за Тони, за Кит и Робин и реших да дойда в твоята стая… Стреснах се, като не те намерих там, но забелязах, че вратата в коридора е отворена и… — Тя сложи длан на рамото на Ема и прошепна в косата й: — Бих искала да мога да ти помогна… Толкова те обичам, мамо…

Ема се извъртя в стола и обгърнала тялото на дъщеря си с ръце, се притисна до него. Правеше отчаяни опити да се успокои. Постепенно риданията утихнаха и тя се облегна назад.

— Рядко си позволявам да дам воля на чувствата. Съжалявам, че ме завари така, скъпа — промълви.

— Не бива да съжаляваш. Трябва да даваш воля на скръбта, да я извадиш навън. Вуйчо Уинстън ми го каза още преди месеци. Напомни ми, че не бива да съм прекалено смела по отношение на смъртта на Пол.

Ема вдигна поглед към Елизабет, която стоеше до нея в бледосиния си халат, чийто цвят бе същият като очите й.

— Знам, че го обичаше.

— Така е. Беше ми като баща. И за Робин също. Много повече от Артър Ейнзли.

— Пол също много ви обичаше, чувстваше ви като свои деца.

— По-добре да се върнем горе.

Ема кимна и се изправи. Елизабет я поведе навън, като гасеше лампите.

Вече горе Елизабет поръча на майка си:

— Върви в стаята си, а аз ще направя две чаши какао. Добре ще ни дойде, нали?

— Да, скъпа, благодаря ти. — Изведнъж Ема почувства, че й е страшно студено.

 

 

Много скоро Елизабет се върна със сребърен поднос и две чаши горещо какао. Подаде едната на майка си, остави подноса на земята и с другата чаша в ръка се настани в леглото до майка си.

— Това ще те стопли. Измръзна долу. — Младата жена се отпусна върху възглавниците. — Много се радвам, че се преместих днес тук. Така ще можем да сме заедно, когато не съм нощна смяна.

— Наистина е хубаво да знам, че си тук — отговори тихичко Ема и отпи от горещата течност. Беше се успокоила, но не можеше да разбере какво я накара да слезе на долния етаж.

— Мамо, мога ли да те попитам нещо? — обади се колебливо Елизабет след известно мълчание.

— Разбира се. — Ема сбърчи чело. — Изглеждаш ми много сериозна.

— Защото въпросът ми е сериозен и не съм убедена, че имам право да ти го задам. — Тя се изкашля и добави припряно: — Всъщност не мисля, че ще ти хареса.

— В такъв случай най-добре го задай, пък аз ще реша.

Елизабет прехапа устни и направи смешна гримаса. Сетне въздъхна тежко.

— Много е лично. Май ще е по-добре си мълча.

— Стига, скъпа. Който се колебае, губи. Какво те интересува?

— Свързано е с Дейзи.

— Така ли? Какво за нея?

— Тя не ми е сестра напълно, нали?

Ема зяпна.

Забелязала стъписването на майка си, Елизабет побърза да добави:

— Искам да кажа, че не е дете на Артър Ейнзли, нали?

Ред беше на Ема да се поколебае, но нерешителността й трая по-малко от секунда.

— Да, не е. Независимо от това, че носи неговото име. Ти си права, тя ти е полусестра — с равен глас завърши Ема, която чудесно знаеше, че има случаи, когато истината е най-доброто решение.

— Дъщеря е на Пол, нали?

Майката кимна.

— Мисля си го от доста време, и Робин — също. Но така и не се престрашихме да те попитаме.

— Защо събра смелост да го направиш точно днес? — Ема бе впила настойчив поглед в Елизабет.

— Тази вечер долу те почувствах някак по-близка. Освен това в последно време ми се струва, че пораснах. Светът сякаш се разпада около нас, момчетата са в опасност, всъщност всички сме в опасност, като си помислиш. Пък и какво значение има, че е дъщеря на Пол?

— Разбирам какво имаш предвид, момичето ми. Всичко се обърна с главата надолу. Бързо осъзнахме кои са важните неща. Но сега вече си мисля, че и за мен това има значение, и което е по-важно, има значение за Дейзи, защото тя не знае, че Пол е истинският й баща. Не бива да й казваш.

— Сигурна ли си, че тя не знае?

— Напълно. Защо ме гледаш така?

— Толкова много прилича на него, не мислиш ли, че тя може да се досеща?

— Едва ли. Трябва да ми обещаеш, че няма да й кажеш — настоя Ема.

— Никога няма да направя такова нещо — избухна Елизабет. — Учила си ме да бъда лоялна. Няма да го споделя и с Робин, ако така предпочиташ.

— Предпочитам сама да го информирам, когато сметна за необходимо.

— Но нали все пак ще кажеш някога на Дейзи?

— Разбира се. Нека да порасне още малко. Сега е едва на петнайсет. Имам усещането, че го забравяш от време на време, Елизабет.

— Изглежда по-голяма. Може би защото непрестанно беше с теб и Пол и почти никога не се срещаше с деца на нейната възраст.

— Това е глупаво, защото тя прекарваше много време и с теб, и с Робин.

— Но ние бяхме на училище през по-голяма част от годината.

— Права си. Разбира се, че ще й кажа, как можа да допуснеш дори, че няма да го направя. Всяко дете би се гордяло с баща като Пол Макгил.

— Аз лично съм горда, че съм живяла с него. — Елизабет стисна ръката на майка си. — Чудесно се разбирахме… Робин изпитва същото.

— Така е… — Ема остави чашата на нощното шкафче, отпусна се назад върху възглавниците и затвори очи.

Известно време майка и дъщеря лежаха така, всяка потънала в собствените си мисли. Първа наруши тишината Елизабет:

— Едуина се държи като дивак, като се крие сред блатата на Ирландия и не иска да общува с нас. Можеше да доведе съпруга си да се запознае с нас, като ни покаже и бебето. Та ти си баба на това дете, нали?

— Естествено. Едуина е много сърдита, като причината за това съм аз. Не мисля, че ще я видим скоро.

— Тя губи. Как може да е такава глупачка! Не мисля, че има право да се сърди. Винаги си била чудесна майка. Имам голям късмет с теб.

— Радвам се, че мислиш така, скъпа.

— Защо се самоуби Пол?

Въпросът беше неочакван и Ема се стъписа.

— За пръв път признаваш, че си знаела истинската причина. Убедена бях, че всички си мислите, че е починал от раните си.

— Досещах се, мамо…

— Знаел е, че няма да живее дълго. Никой, който има парализа, не може да разчита на дълъг живот. След време бъбреците се увреждат и отказват да функционират… Давал си е сметка, че няма да издържи пътя, за да се види с нас. Вероятно е искал за пореден път да покаже, че контролира живота и съдбата си.

— Ясно.

Ема се замисли за предсмъртното писмо на Пол. Питаше се дали да не го покаже на дъщеря си. Тя вече беше омъжена и живееше с ужасите на една война. И въпреки всичко не се решаваше. Писмото бе много лично и бе предназначено единствено за нея. И може би след време и за Дейзи. Не, все още не беше готова.

По-късно, когато остана сама, Ема стана от леглото и отиде в просторния си дрешник. Отключи ковчежето, поставено върху скрина и извади писмото, пристигнало от Австралия скоро след смъртта на Пол. Сетне се върна в спалнята си.

Седна на леглото и зачете за кой ли път добре познатия текст.

Най-скъпа моя Ема,

Ти си моят живот. Не мога да съществувам без своя живот. Не мога да живея и с теб. Ето защо трябва да прекратя мизерното си съществувание, защото няма бъдеще за нас. Ако смяташ, че самоубийството ми е акт на слабост, бързам да те уверя, че не е така. По-скоро е акт на сила и на желанието ми да съм господар на живота си, който така и така ще напусна до няколко месеца. Искам аз да съм този, който взима решенията си.

Това е единственият изход за мен, любима, и държа да знаеш, че твоето име ще бъде последното, което устните ми ще промълвят, твоето лице — последното, което очите ми ще виждат, любовта ми към теб — последното, което сърцето ми ще изпитва. Ние с теб бяхме щастливи, Ема. Прекарахме толкова много щастливи години, споделихме много радости и тези спомени са живи в мен, така както знам, че са живи и в теб. Благодаря ти, че ме дари с най-щастливите години от моя живот.

Не поисках да дойдеш, защото не желая да бъдеш закрепостена за безпомощен инвалид, макар и само за няколко месеца. От друга страна, ми се иска да ме запомниш такъв, какъвто бях, а не в това, което се превърнах след катастрофата. Гордост? Може би. Но те моля да разбереш основанията ми и те моля, скъпа моя, да намериш сили да ми простиш.

Имам голяма вяра в теб, най-скъпа моя Ема. Ти не си малодушен човек. Знам, че ще продължиш напред с типичната си сила и кураж. И така трябва да бъде, защото ти предстои да се грижиш за нашето дете. За въплъщението на нашата любов. Ще я отгледаш да бъде смела и непоклатима като самата теб. Оставям я на твоите грижи, скъпа моя.

Когато получиш това писмо, вероятно вече няма да съм сред живите, но ще продължавам да съществувам в Дейзи. Сега тя е твоето бъдеще, моя Ема. И моето също.

Обичам те от цялото си сърце и душа и се моля един ден да се срещнем в безкрайността.

Целувам те, скъпа моя.

Пол

Ема остана неподвижна известно време, стиснала листа в ръце… „Толкова малки ръце“, обичаше да казва Пол. Сълзи потекоха по лицето й и тя си помисли, че за кой ли път сърцето й се разкъсва на части. Дълбоко в себе си знаеше, че е направила добре, като прочете отново писмото. То й напомни за задълженията й към Дейзи и към останалите й деца… Напомни й също, че е направена от стомана.

Върна писмото в кутията, заключи я и прибра в джоба си сребърното ключе. След това извади от горното чекмедже на бюрото в ъгъла на стаята дневника си и отвори там, докъдето бе стигнала — 18 юни 1940.

„Министър-председателят произнесе тази вечер реч — записа тя. — Говори отново за капитулацията на Франция и ни предупреди, че започва битка за Великобритания. Не можем да си позволим да се поддадем на натиска на Хитлер. Няма да капитулираме. Това бяха думите му. Трябва да сме смели, издръжливи, непоклатими. Препрочетох писмото на Пол, което също ми напомни всичко това.

Моята красива Елизабет се премести днес у дома, за да споделяме самотата си и да си помагаме в трудните моменти, които ни предстоят. Тя е добра дъщеря. Какъв късмет имам с нея. Реших да оставя Дейзи в пансиона. В провинцията ще бъде в по-голяма безопасност. Уинстън и Франк бяха на вечеря днес. Какво щях да правя без тези мои верни и любящи братя. Сега, когато всеки момент ще бъдем нападнати, е толкова важно да се подкрепяме.“

Ема затвори дневника си и го прибра обратно в чекмеджето. Сънят обаче бягаше от очите й. Съзнанието й бе претоварено от мисли за бъдещето, за това какво трябва да направи за семейството, за служителите си и за магазините. Трябваше да помисли за всички. Отбраната на Великобритания щеше да започне всеки момент.

Въртя се в леглото още дълго и едва призори успя да заспи.