Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (36)

34

Докато чакаше старата си приятелка да се появи, Блеки О’Нийл стоеше с гръб към камината в дневната на Ема на Белгрейвия Скуеър, за да се сгрее.

— Госпожа Харт ще слезе след минута — съобщи Грейс, след като го въведе в стаята. — Каза да си приготвите питие, а ако искате, аз мога да ви приготвя?

Той отказа. Сега поглеждаше часовника върху камината и установи, че минутата от една е станала на десет. Тъкмо се канеше да си налее питие, когато чаткането на високите токчета на Ема по паркета отекна в коридора навън. Извърна се и направо застина.

— Какво има, Блеки? — попита тя, докато влизаше в стаята. — Защо ме зяпаш така?

— Вярно е, че те зяпам, Ема Харт. И всеки, който прекрачи прага на тази къща днес, ще те „зяпа“.

Тя застана пред него, усмихна се кокетно, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— И защо ще ме зяпат? Ти защо ме зяпаш, скъпи?

— Ем, много добре знаеш защо. Знаеш как изглеждаш днес. А ако не си се видяла в огледалото, миличка, да отида да ти купя едни очила.

— Зрението ми е чудесно — отряза го тя.

— Днес обаче наистина си ослепителна. През всичките тези четирийсет години, в които те познавам, сякаш за пръв път си толкова хубава. И това е светата истина, скъпо момиче. Надминала си себе си.

— Благодаря ти, Блеки. Роклята е стара, имам я от трийсет и седма. Значи ти харесва?

— Да, много. Много е елегантна.

Ема говореше истината за дрехата, която бе избрала за този ден. Беше купила тази коктейлна рокля, модел на Ланвен от Париж. Черна, тънка като паяжина дантела бе монтирана върху смарагдовозелена копринена подплата. Беше с остро деколте и дълги ръкави. С богата пола и прилепнала по тялото до кръста, роклята подчертаваше младежката й фигура и дългите стройни крака. Беше обула черни официални обувки с много висок ток на Пине — любимия й производител на обувки.

Без да сваля възхитения си поглед от нея, Блеки додаде с широка усмивка:

— Щастлив съм, че си сложила брошката, която ти подарих. Много отива на роклята ти.

— Така е. Привързана съм към смарагдовата си луна. И знаеш ли, все още пазя оригинала, който ти ми подари.

— Наистина ли? — Очевидно му стана приятно. — Направо не мога да повярвам, че през всичките тези години си я запазила, след като тогава беше едва на петнайсет. Значи пазиш моята луна от зелени стъкълца.

— Точно така. Между другото, познавам те откакто бях на четиринайсет, а сега съм на петдесет и три, така че се познаваме от трийсет и девет, а не от четирийсет години.

— Страшно си педантична, миличка — присви той очи.

— Не, просто те дразня, скъпи мой приятелю. Какво ще кажеш за чаша шампанско? Или предпочиташ ирландско питие?

— Предпочитам един пръст ирландско. Мога и сам да си налея.

— Достави ми удоволствието аз да го приготвя. Но ти пък можеш да отвориш шампанското.

— Веднага. Какъв късмет, че Брайън и другите момчета получиха отпуска. Чудесна Коледа ще прекараме с целите семейства.

След няколко минути той й подаде чаша с шампанско, а тя — кристална чаша с ирландското уиски.

— За теб, скъпа моя Ема — най-красивата жена, която познавам.

— И за теб, Шейн Патрик Дезмънд О’Нийл, известен нехранимайко на младини, който се превърна в страхотен джентълмен и конте, но си остана моят най-добър приятел. — Тя се засмя сърдечно. — Преди години ми казваше… Да знаеш, че ще стана конте. И ето сега си точно това. Много съм горда с теб.

Докоснаха чашите си и Ема застана до него пред камината, за да се топли, докато пристигнат децата им.

— Радвам се, че в крайна сметка Франк ще дойде днес — обади се след кратко мълчание Блеки. — Може да донесе някоя новина за развитието на войната. Нещо от кухнята, нали разбираш?

— Едва ли ще иска да сподели онова, което са му доверили.

Ема знаеше, че Блеки много обича да разпитва брат й, което и самата тя правеше често, но пък и Франк умееше да си държи езика зад зъбите. Освен всичко друго той бе изключително лоялен и надежден човек, нещо, което неговият шеф лорд Бийвърбрук знаеше много добре.

Тя извърна лице към вратата, тъй като по коридора вече се чуваха нечии бързи стъпки. В стаята при тях се втурна дъщеря й Дейзи, която се устреми към любимия си чичо Блеки и се хвърли на врата му.

— Малко повече достойнство, Дейзи. Върви, недей да тичаш — тихо посъветва дъщеря си Ема, но гласът й преливаше от нежност.

— Не е ли това моята малка скъпоценна Дейзи, най-красивото цвете на света? — възкликна Блеки и притисна момичето до гърдите си. В следващия миг я отдалечи от себе си, за да я огледа по-добре. — Изхвръкнало си през последната седмица, мъниче.

Тъмнокосото момиче, чиито сини очи бяха досущ като на баща му, се разсмя звънко.

— Чичо Блеки, колко си смешен! Сложила съм си обувки на висок ток. — И тя се завъртя. Тъмносинята копринена рокля се изду като камбана.

— Колко съм несъобразителен, наистина — усмихна се мъжът, чието внимание бе привлечено от поредното отваряне на вратата. В стаята влязоха Елизабет и младият й съпруг Тони Баркстоун. Дъщерята на Ема бе с червена копринена рокля и наниз от перли, докато мъжът й бе с тъмносинята униформа на военната авиация. „Каква чудесна двойка“ — помисли си Блеки. Елизабет бе тъмнокоса красавица, открояваща се до русокосия англичанин, чието лице бе още толкова младо. „Защо тези, които ни отбраняват и се бият за нашата безопасност, са толкова млади?“ — не спираше да се удивлява той.

След размяната на поздрави Елизабет се приближи до майка си:

— Мамо, изглеждаш прекрасно. — Тя се загледа в червеникавата коса на Ема и в съвършения цвят на кожата й, в будните зелени очи, чийто цвят се подчертаваше от несравнимите смарагди на обиците. Никой не би казал, че това е жена на петдесет и три. Тя се приведе и й прошепна: — Никой не би ти дал и ден над трийсет и девет.

Ема отметна глава и весело се засмя. Беше толкова щастлива този следобед. Не беше се чувствала така от смъртта на Пол преди четири години. Причината бе в това, че днес щеше да бъде с децата си, с цялото семейство и приятелите си. Даряваха я с такава радост и спокойствие, а и много се гордееше с тях.

Откъм коридора се чу бебешки плач и тя отиде да посрещне Кит и Джун. Снаха й държеше поредния червенокос член на фамилията — Сара Лаудър, която още нямаше една година, но не пропускаше да заяви присъствието си.

Ема целуна внучката си, докосна пълната й бузка и целуна снаха си. Едва тогава се обърна към големия си син, нейно дете от първия й съпруг Джо Лаудър. Помисли си колко е заприличал на баща си — същите сиви очи и руса коса, носеше униформата си на капитан със същата гордост като Джо. На широко усмихнатото му лице личаха трапчинките на баща му.

Кит прегърна здраво майка си. Винаги бе обожавал тази жена и сега й прошепна:

— Много съм щастлив, че бебето толкова много прилича на теб. Защото може да не си го забелязала.

Ема отстъпи леко назад и докосна бузата му.

— И аз се радвам, момчето ми.

— Нали не съм последен? — разнесе се разтревоженият глас на Робин, който тичаше по стълбите към тях.

— Не, чакаме още няколко души — успокои го Ема с усмивка. Това момче бе неин любимец, но тя много внимаваше да не го показва, защото бе убедена, че не е редно да предпочиташ някое от децата си.

Докато наблюдаваше как той се здрависва с Кит и целува Джун, си помисли колко много напомня Робин на брат й Уинстън, много повече отколкото на баща си, Артър Ейнзли. Беше висок и тъмнокос като брат й и като своята близначка Елизабет. Тази вечер бе много красив в синята си униформа на пилот. Наскоро беше получил повишение и вече бе капитан. Подозираше, че е безразсъдно смел, и изтръпваше при мисълта какво прави със своя „Харикейн“ над вража територия. За да не полудее, си беше забранила да мисли за поведението на Робин във въздуха.

Той улови ръката й и я завъртя, за да я огледа от всичките страни.

— Охоо! Мамо, приличаш на… На филмова звезда. Като те видят момчетата, ще се изтрепят да ти кавалерстват.

— Без никакво съмнение — отбеляза Дейвид Еймъри, който следваше приятеля си по стълбите. — Добър вечер, госпожо Харт.

— Здравей, Дейвид — изрече тя и се постара да не се взира прекалено в младежа, който поразително приличаше на Пол Макгил. Когато предишната вечер Робин и Тони доведоха приятелите си — пилоти от Сто и единайсета ескадрила, с база Бигин Хил, тя направо онемя.

— Доведох ги да прекарат с нас празника, мамо, имаш ли нещо против? — бе попитал Робин.

Тя с радост се съгласи. Вече няколко години Робин водеше приятелите си от ескадрилата. Ема с удоволствие посрещаше тези смели млади мъже.

Видът на Дейвид наистина я беше поразил. Не беше така стъписващо красив като Пол на младини, нямаше и неговото едро тяло и силно присъствие. Откакто го видя, Дейзи не откъсваше очи от него, при това за нея той бе и герой от войната. Той също бе привлечен от нея.

— Да не стоим повече тук — подкани ги Ема и улови Дейвид под ръка. — Къде са другите ви приятели? — попита своя кавалер и го погледна.

— Ще дойдат всеки момент, госпожо — отговори той и додаде поверително: — Наслаждават се на банята ви. Толкова по-различна е от тези в казармата.

Ема се разсмя от сърце и когато влязоха в дневната, представи Дейвид на Блеки, а с периферното си зрение долови как към тях приближава грейналата от щастие Дейзи.

 

 

Джун се настани със Сара на едно от канапетата, докато Кит помагаше на Робин да разливат шампанското. Блеки и Дейвид поведоха разговор.

Уинстън и Шарлот влязоха в този момент и Ема се извърна да ги посрещне. С огорчение забеляза, че са сами, но успя да запази самообладание. Целуна първо Шарлот, след това и брат си. Сетне отстъпи, за да влязат, и се обърна към снаха си:

— Изглеждаш прекрасно в тъмночервено кадифе, Шарлот.

— Благодаря ти, Ема. Ти си елегантна както винаги. — Двете жени се разбираха чудесно и се усмихнаха топло една на друга.

— Рандолф и Джорджина не са ли пристигнали? — обади се брат й.

Ема въздъхна с облекчение, че племенникът й е успял да получи отпуска.

— Не, още не.

Веднага след Уинстън пристигнаха и Франк с Натали, и децата им Розамунд и Саймън. Последва поредната размяна на поздрави и комплименти. Ема поведе братята си и жените им към дневната. Прошепна на Франк:

— Успях да наема допълнителна помощ, но не достатъчно. Ще помогнеш ли на Робин и Кит с питиетата?

— Отивам веднага. — И той се запъти към двамата си племенници до масата с напитките.

В това време Ема представи Натали на Дейвид Еймъри. Съпругата на Франк бе нежна, ефирна жена, с изящно лице и шия като на лебед. Косата й бе започнала да побелява още преди години, но това ни най-малко не я състаряваше, дори напротив.

Блеки дръпна настрани Ема и прошепна разтревожено:

— Не разбирам какво става с Брайън и Джералдин. Казах им да бъдат тук в пет, а вече наближава пет и половина.

— Щом е вече в Лондон, непременно ще дойде. Успокой се, скъпи. Няма да се наложи да пътува чак от Скапа флоу като Рандолф например.

— Брайън спомена, че Рандолф ще бъде тук рано тази сутрин. — Той хвърли пореден поглед към вратата и изведнъж лицето му грейна. — Ето ги двамата нехранимайковци. — Стисна ръката й и я поведе към новодошлите. — Здравейте, момчета. Тъкмо навреме за глътка ирландска напитка преди вечеря.

Блеки прегърна сина си с много обич. Сетне целуна снаха си Джералдин и бебето им Джейн. Целуна и съпругата на Рандолф — Джорджина, и се загледа в малкото им момченце… Всички наричаха детето втори Уинстън.

— Влизайте, дами. Брайън, Рандолф, май сте измръзнали. Трябва ви по едно питие и десет минути пред камината. Дяволски студено е днес.

— Ще отида до кухнята, за да се уверя, че всичко е наред — промърмори тихо Ема и с плавна стъпка се отдалечи.

Блеки я изпрати с поглед, пълен с обожание, след което отиде да налее питие на новодошлите.

— Какво става по широкия свят в последно време? — попита Франк, който стоеше наблизо.

— Слава богу, няма кой знае колко новини — отговори той. — И се надявам да остане така поне по Коледа. Виж, Блеки, Дейвид и момчетата пристигнаха.

Щом забелязаха Блеки и Франк, Дейвид и синовете му приближиха, за да ги поздравят. Миг след това Робин почти изтича, за да посрещне двамата пилоти от Бигин Хил, които бе поканил да прекарат Коледа с тях. Представи Матю Хол и Чарли Кокс на всички, след което им предложи по чаша с шампанско.

Щом се върна от кухнята, Ема отиде да поздрави Дейвид, Рони и Марк Калински, след което се приближи до младите пилоти.

Франк я наблюдаваше отдалеч и не можеше да скрие възхищението си. Сестра му беше очарователна и елегантна днес следобед, да не говорим колко красива бе. За Франк Ема беше петдесет и три годишна изискана, изключително интелигентна, истинска дама, извор на всевъзможна информация за какво ли не — от висша мода и бижута до изкуство, френски мебели от осемнайсети век, порцелан и сребро и антикварни предмети от времето на крал Джордж.

Като си помислеше за тяхното детство — бедно и самотно в имението на Феърли — за него бе истинско чудо, че тя се превърна в тази жена. Беше и изключително богата собственичка, ползваща се с авторитет в международните бизнес кръгове. Тя наистина бе явление.

Отмести поглед от сестра си и огледа стаята. Не помнеше да е виждал някъде другаде толкова красиво помещение. Стените бяха с доста странен цвят — не точно син и не точно бледозелен, а смесица от двата с оттенък на сиво. Завесите пред високите прозорци бяха с подобен цвят, беше повторен и в тапицерията на едното канапе и на френските столове, докато малкото канапе бе покрито с бледосиньо, а други френски столове — с бледозелено. Лампи с украшения от нефрит и кристал и абажури от кремава коприна върху ниски френски масички и шкафчета. Подът бе покрит с обюсонов килим.

Ема бе изминала дълъг път, докато се сдоби с всичките тези красиви предмети, но най-силно впечатление правеха двете картини от Реноар и Моне — в бледи пастелни тонове, които допринасяха за топлата атмосфера.

Ема сама бе се образовала във всичко, напомни си той. Но винаги се бе отличавала с отличен вкус.