Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (39)

37

Ема вдигна сватбената снимка на Дейзи и Дейвид и духна върху стъклото. След това го изтри с жълтата кърпа, която държеше, за да махне следите от пръсти по него.

— Така е по-добре — промърмори, загледана в снимката. Колко красиво беше нейното момиче в бледосинята си рокля с подходяща шапка и букет пролетни цветя. Бяха минали близо две години оттогава. Сега вече тя беше млада майка на момиченце, което се беше родило през януари тази година… 1945.

Приближи се до дългата маса пред библиотеката в кабинета си в Лийдс и върна на мястото й снимката. Взе друга, на която бе последната й внучка.

Пола Макгил Харт Еймъри. Колко се изненада Ема, когато в деня на раждането отиде да види дъщеря си в клиниката в Лондон.

— Избрах първите две имена на бебето, мамо — съобщи й Дейзи. — Ще я кръстя Пола Макгил. На баща ми. — Дейзи се бе разсмяла весело от изражението на майка си. — Не бъди толкова изненадана, мамо. Странно е как умна като теб жена може да е понякога твърде наивна. Да не би да си мислеше, че не знам, че Пол е мой баща?

Ема не знаеше какво да каже. Дейзи й обясни, че първо сама се е досетила още като съвсем малка.

— Давах си сметка колко много приличам на него физически. А когато станах на дванайсет, той ми каза сам. — После сподели колко много обича нея и Пол и че те са били най-прекрасните родители, които човек може да си пожелае.

Ема добре помнеше колко объркана се бе чувствала целия този ден.

Нейната наследничка, си помисли тя, докато оставяше снимката на масата и посегна към следващата — на Александър Баркстоун. Елизабет го роди през февруари на 1944. Красиво малко дяволче, истинско копие на баща си, което не спря да гука по време на кръщенето си. Вниманието на Ема беше привлечено от сватбената снимка на Робин, който се бе оженил за Валъри Лъден, приятелка на Елизабет и медицинска сестра. Според Ема момичето беше подходящо за любимия й син и щеше да допринесе за кариерата му. Красив и умен мъж беше станал Робин, който наскоро сподели с нея, че след войната смята да се отдаде на политиката.

„След войната — помисли си Ема — колко естествено подхвърляме този израз в последно време.“ Краят обаче беше близо. Чърчил не спираше да го повтаря. Вече печелеха победи с помощта на американците. Слава на бога, янките се бяха притекли на помощ. Вероятно нямаше да се справят без тях. И почти сигурно нямаше да се справят без Уинстън Чърчил, най-великия лидер, който тази нация беше имала. Дълбоко в сърцето си Ема вярваше, че тъкмо Чърчил ги доведе до победата.

Насочвайки се към бюрото си, неочаквано си спомни за Глинис Дженкинс. В крайна сметка тя замина за Америка със своя военен. Сега се казваше Глинис Хюс. Сватбата им се състоя през декември 1943 в параклис в родния й град Ронда. Прекарали чудесно. Особено семейство Дженкинс. Открили, че прадедите на Ричард произхождали от същата част на Уелс, преди да емигрират в Америка.

Синът на Глинис се бе родил през април 1944 и го бяха нарекли Оуен — любимо име за момче на уелсците. Този месец щеше да навърши една година. Ема си напомни да изпрати картичка и подходящ подарък. Двете с Глинис не поддържаха връзка, макар че бяха станали големи приятелки. Може би, без да знае, Глинис бе предотвратила сериозна драма.

„Браковете и раждането на бебетата карат света да се върти“ — си мислеше Ема, когато вратата на кабинета й се отвори със замах.

Вътре връхлетя Уинстън, и то с такава скорост, че тя се изплаши да не се спъне с изкуствения си крак. Нещо ужасно трябва да се бе случило, вероятно на някое от момчетата. Лицето му беше смъртно бледо, а очите — потъмнели от болка.

— Уинстън, какво се е случило — скочи тя на крака. — Имаш вид на обезумял. — Тя цялата се стегна, за да чуе лошата новина. — Не е някое от момчетата, нали? — попита с разтреперан глас.

— Не. Нищо такова — побърза да отговори той, като видя колко е разтревожена.

— Но какво е станало? Изглеждаш необичайно разстроен.

— Наистина съм разстроен. И ти ще се разстроиш, когато научиш. Трудно ми е да ти обясня тук. Трябва сама да видиш. Само ще прекосим улицата и ще отидем в редакцията на „Ивнинг Стандарт“. Там те чакат. Необходимо е да се вземе важно решение за материал, който трябва да публикуваме във второто издание за деня. Първото издание е вече в продажба. Държа ти да вземеш това решение. Вестникът е твой и този път трябва да си кажеш думата. — Той улови ръката й и я измъкна от мястото й зад бюрото. — Да вървим, спешно е.

— За бога, Уинстън, кажи ми какво се е случило. За какво става дума? — Тя измъкна ръката си с известно усилие. — Искам да знам, преди да стигнем в редакцията. Дължиш ми го.

— Така е. — Уинстън си пое дълбоко дъх. — Американските войски влезли в Бухенвалд вчера… В четвъртък, дванайсети април 1945. Не забравяй тази дата. Това, което заварили, е направо неописуемо. Затворниците били в такова ужасно състояние, че войниците решили, че са мъртви. Но всъщност били живи. Само били измъчени до смърт. Там години наред имало масови убийства. Нацистите са провеждали най-ужасяващото унищожение на хора. Избили са милиони. На това му се вика геноцид… — По лицето му се стичаха сълзи, но Ема разбра, че той не усеща. Гледаше я втренчено, автоматично избърса лицето си и продължи: — Дейвид Калински се оказа прав, като твърдеше, че не получаваме пълна информация. Милиони и милиони. Нацистите са избили милиони евреи…

Тя не вярваше на ушите си.

— Уинстън, не ми се вярва да са посмели.

— Посмели са и още как.

 

 

Ема и Уинстън напуснаха магазина, прекосиха Комършал стрийт и се озоваха пред задния вход на вестникарската компания. От тук колите с изданията тръгваха към разпространителите в града и в някои от близките селища.

Посрещна ги познатата миризма на мастило, от която Ема веднага се почувства у дома си. В тази сграда се печатаха любимите й вестници.

Братът и сестрата се изкачиха по задното стълбище и стигнаха редакцията на „Йоркшир Морнинг Стандарт“ и неговото вечерно издание — „Ивнинг Стандарт“. Уинстън спря внезапно пред вратата и стисна ръката на сестра си. Не бяха разменили и дума по целия път дотук.

— Събери целия си кураж, мила. Чака те нещо, от което косите ти ще настръхнат.

Тя само кимна в отговор и отвори вратата на помещението за линотип. Хората зад машините им помахаха за поздрав. Продължиха напред и най-сетне стигнаха до кабинета на Мартин Фулър. Ема веднага усети мрачната атмосфера в стаята. Обичайната трескава дейност тук винаги й действаше тонизиращо. Днес обаче във въздуха се носеше нещо различно, и то не беше весело.

Преди да пристъпи прага, Ема подръпна краищата на черното си сако и оправи яката на копринената шемизета. Едва тогава кимна на Уинстън. Отвориха вратата.

Едва двайсет и седем годишен, Марти бе гений според Ема. Беше от школата на Артър Кристиянсен, редактор на „Дейли Експрес“, където брат й водеше една от основните рубрики. Крис, както го наричаха всички, промени лицето на изданието. Същото направи и Марти с „Йоркшир Морнинг Стандарт“ и „Ивнинг Стандарт“.

Марти говореше по телефона в момента, но щом ги видя, затвори.

Размениха поздрави и Ема започна първа:

— Уинстън ми каза, че сте получили някакви ужасяващи новини.

Младият мъж само кимна.

Тя забеляза напрежението по лицето му.

— Трябва да обсъдим нещо за следващото издание, нали? — попита.

— Броят трябва да се появи на улицата в десет, а сега е девет и двайсет. В момента една част се върти на машините. Ако вземем бързо решение, ще успея да преработя първата страница за обедното издание.

— Да вървим тогава — предложи Уинстън.

— Всички са при масата за конференция — дежурният редактор, заместникът му, редакторът на новините, на снимките, монтажистът и някои от най-добрите ни репортери… добре е всички да присъстват, Ема.

 

 

Ема седна на един от столовете сред екипа на Марти — отрудени вестникари с навити ръкави на ризите, готови за действие. Те я гледаха очаквателно, но през няколко минути поглеждаха часовника на стената. Крайният срок за следващото издание приближаваше неумолимо.

— Някои от тазсутрешните издания са поместили репортажи, но много малко снимки. Печатани са тази нощ или рано сутринта, когато дойде новината — напомни Ерик Ноулс, редактор на „Ивнинг Стандарт“, и побутна вестниците към нея, но тя почти не ги погледна.

— Искате да кажете, че разполагаме с нова информация, така ли?

Мъжът кимна и се обърна към редактора на новините Стивън Бенет:

— Разкажи на Ема какво имаме.

— Много материали пристигнаха тази нощ от „Ройтерс“ и другите агенции, както и от нашите кореспонденти. А и сега продължават да прииждат. В момента вече разполагаме с много повече от снощи. Имаме и снимки.

— Ужасяващи са, Ема — намеси се Джак Римър, фоторедактор. Направо са непоносими.

Той побутна към нея купчина снимки и тя започна да ги преглежда. Лицето й се изкриви първо от изненада, а след това от нещо средно между стъписване, страх и ужас. Чувстваше, че иска да захвърли всичко това, но знаеше, че няма право. Хората около нея чакаха решението й.

Най-сетне се насили да се съсредоточи и започна да гледа снимките отначало. Голи и полуголи човешки същества, измършавели до неузнаваемост, с хлътнали очи, без коси — живи скелети се взираха в нея от нарове и иззад телени мрежи. Кадрите бяха смразяващи.

Следваха още снимки от газови камери, стаи за изтезание, мъртви тела, нахвърлени като смет в масови гробове. Всичките тези хора бяха жертви на нацистката машина за унищожение.

Ема трепереше неудържимо, очите й бяха пълни със сълзи. Тя стисна за миг клепачи и се опита да диша дълбоко, за да не рухне пред тези твърди вестникари. Когато най-сетне отвори очи, видя, че и по техните лица е изписан ужас. Успя да намери носната си кърпичка, избърса сълзите, издуха носа си, но сълзите бликнаха отново.

Най-сетне, когато прецени, че ще може да говори, промълви:

— Това вероятно е най-варварското престъпление срещу човечеството, за което сме чували.

— Така е — съгласи се Марти. — Милиони са били убити. А и в информацията, която продължава да пристига се говори, че се очакват нови разкрития. Американски и британски войски освобождават нови лагери — Дахау, Белзен и Равенсбрук например. Един Господ знае какво още ще научим.

Уинстън погледна часовника си.

— Имаш ли вече нещо готово, Марти — попита той.

Отговорният редактор кимна и посочи с очи Джони Джонсън, отговарящ за оформлението на броя.

— Покажи, моля те, онези първи страници, ако обичаш. Нека Ема и Уинстън да ги видят. Времето тече — допълни той, хвърляйки поглед към часовника.

Човекът извади макетите.

Ема се взря в листа най-отгоре и потръпна. Голяма снимка на мършави като скелет затворници бяха прилепили лица до телената ограда. Отдолу беше изписано: „Геноцид“.

Следващите три бяха подобни. Един от надписите гласеше: „Престъпление срещу човечеството“, „Масово убийство“ и „Машината за смърт на нацистите“.

Ема посочи първия проект с надпис „Геноцид“.

— Според мен това е най-доброто. Казва всичко. Какво друго имаш, Ерик?

— Много разкази за лагерите, с подробности, които можем да обогатим от непрестанния поток от информация на тази тема, но бихме могли да ги запазим за по-нататъшни броеве.

— Според мен трябва да оставите снимката и заглавието „Геноцид“, без нищо допълнително. Читателите трябва да научат всичко с подробности. Неумолимите подробности.

— В Лийдс живеят много евреи и те ще искат да научат — отбеляза Марти.

— Така е — погледна го Ема. — Но дори да нямаше толкова многочислено население от евреи в Лийдс, бих искала да изчерпим темата. Целият свят трябва да научи какви са ги вършили нацистите. В новинарския бизнес сме и трябва да направим всичко възможно да извадим тази… ужасяваща история на бял свят… — Гласът й пресекна от вълнение. — И по най-достойния начин, естествено, без да омекотяваме фактите или да щадим нечии чувства. Снимките карат кръвта да замръзне във вените ти, но сме длъжни да ги покажем. Една от тях струва много повече от хиляда думи. Ако се наложи, съкратете някоя от местните новини.

— Напълно си права Ема — скочи Ерик Ноулс. — Отиваме с Джони да качим страницата на машината. Остава „Геноцид“, нали?

— Да. С една дума е казано всичко — отвърна тя. — Ще правим ли обедно издание?

— Започваме го. — Човекът излетя от стаята, следван от редакторите и останалите от екипа.

Ема гледаше брат си и Марти, който бе останал с тях.

— Иска ми се да подготвим специално издание с тази тема.

— Кога? — попита Марти.

— Ще успеем ли за днес?

— Не, ако искаме да го направим както трябва. Идват още материали, и то не само от „Ройтерс“, но и от „Асошиейтед Прес“. Освен това чакаме материали от нашите репортери в Лондон. Трябва да признаем, че това е темата на века.

— И не само на този век — отбеляза Уинстън. — Нека Марти и екипът подготвят нещата както трябва, Ема. — След това се обърна към редактора: — Какво ще кажеш за специално издание в края на седмицата?

— Чудесна идея! — възкликна той.

— Напълно подкрепям — съгласи се и Ема.

 

 

Когато се прибра по-късно в кабинета си в магазина, Ема си поплака на воля. Ужасните снимки я преследваха и всеки път, когато си спомнеше за тях, сълзи се стичаха по лицето й.

Най-сетне тя се успокои и вдигна слушалката на телефона. Набра номера на Дейвид Калински.

— Здравей, Дейвид. Ема се обажда.

— Здрасти, Ем. Как си?

— Горе-долу. Може ли да дойда да те видя?

— Случило ли се е нещо? Струва ми се, че си разтревожена.

— В сутрешните вестници са поместени материали за… За концлагерите в Германия, освободени от американците. Чете ли днешната преса?

— Не, тръгнах за офиса много рано и вестникът ми не беше пристигнал още. — Той замълча и след малко попита: — Каква е информацията, лоша, нали?

— Много. Ужасяваща. — Устата й пресъхна. — Нека да дойда при теб, Дейвид.

— Добре, ще те чакам — гласът му неочаквано бе подрезгавял. — Винаги си била голяма утеха за мен.