Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (47)

45

Еван чакаше Пола в Каменното преддверие. Беше неспокойна от предстоящата среща с Робин Ейнзли, която щеше да се състои след не повече от час. Хвърли поглед към големия часовник в ъгъла и видя, че е почти десет. Пола щеше да слезе всеки момент, за да я закара в „Лекланд Прайъри“. Миналата вечер Пола я дръпна настрани, за да й съобщи, че чичо Робин ще ги чака сутринта на следващия ден. Тя спа лошо, изпълнена с тревога за това как ще мине срещата, какво да облече, за да направи добро впечатление.

На сутринта реши да обуе бежов костюм с панталон, с кремава копринена блуза, стори й се подходящо, защото не беше прекалено официален, а в същото време бе по-добре от пола и блуза. Златните семпли обици и златният часовник щяха да са единствените украшения. Завърза около врата си копринен шал „Ерме“ в бежово, червено и синьо.

Много неща й се изясниха, след като прочете писмата на баба си до Ема Харт. В първия миг, когато Пола й разказа за Глинис и Робин, тя доста се разстрои. Но докато премисляше нещата през нощта, си даде сметка, че новите разкрития само допринасят за по-голямата й обич към баба й. Четеше писмата и разбираше колко добра и щедра е била тя в желанието си да не нарани никого.

Ставаше ясно, че когато Робин я напуска, тя се оттегля с достойнство. Съвсем честна е била и с Ричард Хюс като му е казала истината. Писмата бяха наситени с огорчение, щастие, тъга, оптимизъм и вяра в бъдещето. Баба й беше минала през богата гама от чувства и преживявания. Едно беше сигурно, че тя бе изживяла пълноценно живота си, без никакви угризения. До смъртта си бе останала вярна на Ема Харт.

На няколко пъти през нощта тя посяга към телефона, за да се обади на баща си, но после се отказваше. Искаше да се види първо с неговия баща и едва тогава да разкаже на Оуен за разкритията. От писмата недвусмислено ставаше ясно и друго — Глинис е била безрезервно предана на Ричард. Бракът им бил добър и щастлив и Еван установи това с радост. Тя и без писмата си го знаеше. В нейно присъствие те винаги се държаха спокойно и с искрена грижа един към друг. Глинис стотици пъти беше повтаряла пред внучката си колко важно нещо за един брак е хората да са със сходен произход.

В едно от писмата си баба й обсъждаше паричен проблем с Ема. Едва сега младата жена разбра откъде идваше това голямо наследство. В продължение на много години Ема бе изпращала пари на Глинис и тя ги беше спестявала. Прибягвала бе до тях само в краен случай. Очевидно Ричард бе настоявал да се грижи за Оуен като за свой син. Бяха останали още доста писма за четене и Еван смяташе да продължи с тях следобед. Междувременно щеше да отиде да се срещне със своя биологичен дядо. Пое си дълбоко дъх и се изправи, когато видя на най-горното стъпало на стълбището да се появява Пола.

— Добро утро Еван.

— Добро утро, госпожо О’Нийл.

Пола се засмя и се приближи. Улови ръката на младата жена и я целуна по бузата.

— Мисля, че след като стана ясно, че сме роднини, можеш да ме наричаш Пола. Още не мога да асимилирам всичко, което се случи в последните дни. Още повече че ти си и първата ми братовчедка, която откривам, без да съм подозирала за съществуването й.

— Аз също се мъча да проумея нещата, госпожо О’Нийл, искам да кажа, Пола. Но много ми се събра.

— Знам, мила. Да вървим. Ще си говорим, докато стигнем до дома на чичо Робин.

Отидоха до гаража и Еван изчака Пола да направи необходимите маневри и да потеглят.

— Прочетох повечето от писмата на баба ми тази нощ.

— Предположих. Самата аз прегледах само няколко от тях, докато стигнах до името на човека, с когото е имала връзка по време на войната. Просто искам да го знаеш.

— Благодаря ти, че ми го казваш, но спокойно можеше да ги прочетеш, тъй като са изпратени до твоята баба. Но не проумявам защо Ема ги е запазила? Каква е била според теб целта й?

— Нямам представа. И аз си го мислех, когато ги намерих. Защо е трябвало да скрие ключа на гърба на снимка на Робин заедно със снимката на Глинис, Оуен и самата нея? Аз лично имам само едно обяснение.

— И какво е то? — нетърпеливо попита Еван.

— Според мен Ема Харт е искала ключът да бъде намерен и се обзалагам, че е разчитала тъкмо аз да го открия. От съвсем малка я питам за ковчежето и за ключа за него и е била сигурна, че веднага ще разбера за къде е този зад снимката.

— Защо просто не е прибрала писмата в сейф и да ти каже за тях.

— Много бих искала да мога да ти отговоря, но според мен е искала да бъдат извадени, докато е жива. После вероятно е забравила. Почина доста внезапно. Шейн предполага, че чрез тях е искала да държи Робин под контрол. Не съм много съгласна с него. Така или иначе намирането на писмата и появата на Еван Хюс определено ще раздрусат сина на Робин Джонатан.

— Да, ти спомена за това снощи. Защо е твой враг?

— На първо място, защото си бе въобразил, че трябва да получи далеч по-голяма част от наследството на Ема Харт, например универсалните магазини. Това бе в противоречие с всички решения, свързани с наследството. Позволи си да причини големи финансови неприятности на „Харт Ентърпрайзис“, започна да изкупува акции чрез подставено лице с надеждата, че ще добие контролния пакет. Но така и не успя. Все едно, появата му винаги вещае неприятности, можеш да ми вярваш.

— Гидиън намекна нещо подобно след откриването на ретроспективната изложба. Беше вбесен, че съм разговаряла с Джонатан Ейнзли. Но нямаше как да разбера кой стои пред мен.

— Естествено. — Пола погледна през прозореца. — Отиваме в прекрасно малко селце, което се нарича Машам. Чичо Робин живее в „Лекланд Прайъри“ от много години. Красива стара сграда. Ще се изумиш от простотата на това архитектурно бижу.

— Нетърпелива съм да го видя, но и много се притеснявам от срещата с Робин… С дядо ми. — Еван изкриви лице. — Звучи ми някак необичайно. За мен дядо ми е Ричард Хюс, а той вече не е между живите.

— Няма нужда да се тревожиш, Еван. Чичо Робин много се зарадва, когато научи за съществуването ти. Джонатан доста го разочарова.

— Ти какво мислиш за него, Пола?

— Нормално е да не мога да го търпя след всичките неприятности, които ни създаде. За мен той е дори опасен. Виж, Еван, погледни напред. Пристигнахме, това са портите на имението. Там сме само след няколко минути.

 

 

Еван внимателно оглеждаше красивите поддържани морави, в дъното на които покрай оградата се извисяваха дървета. Просто. Самотно. И в същото време точно толкова красиво, колкото го описа Пола. Харесваше и сивкавия камък, който така често се използваше в Йоркшир. Гидиън й беше обяснил, че го добивали в близките кариери.

Пола спря пред парадния вход и извърна лице към своята спътничка.

— Готова ли си? — повдигна тя въпросително вежди.

— Да — отговори Еван. Излезе от колата и последва братовчедка си към главния вход. Преглътна мъчително и подръпна краищата на сакото си.

Почти веднага вратата се отвори пред тях.

— Добро утро, госпожице Пола — поздрави Болтън. — Той ви чака в библиотеката.

— Благодаря, Болтън. Това е госпожица Хюс.

Икономът наклони леко глава. Еван му се усмихна. И двете жени го последваха по коридора.

Робин Ейнзли седеше в креслото си с висока облегалка до прозореца. На ниската масичка до него лежеше някаква книга, но тя беше затворена и според Еван той беше задрямал.

Икономът се изкашля предупредително:

— Госпожица Пола и госпожица Хюс са тук, сър.

— Така ли? Благодаря ти, Болтън. — Робин се изправи бързо и погледът му се спря на Еван.

Тя също го оглеждаше. Пред нея застана висок, слаб, беловлас мъж, доста елегантен и изискан. Носеше старо сако от туид с кожени парчета на ръкавите, сиви панталони и бледосиня риза, пристегната от плетена връзка. С нещо й напомни за Ричард Хюс и тя се усмихна вътрешно. Очевидно Глинис е била привлечена от един и същи тип мъже.

Пола целуна чичо си по бузата и представи своята спътничка:

— Това е Еван, чичо Робин.

— Много ми е приятно — протегна мъжът ръка.

— И на мен, господин Ейнзли.

— Защо не ме наричаш просто Робин, скъпа моя? Звучи по-дружелюбно.

— Както желаете.

— Ще ми бъде приятно. Да ви предложа нещо? Чай, кафе, шери?

— За мен само чаша газирана вода, моля — обади се Пола.

— За мен — също — промърмори Еван.

Робин вдигна очи към Болтън, който не се бе отдалечил много от вратата.

— Моля те две чаши газирана вода и малко шери за мен, Болтън. Благодаря ти.

Икономът излезе и затвори вратата след себе си.

— Да отидем да седнем до камината. Наистина е месец юни, но обичам в камината да има огън. Усещам студа с костите си. Така е, когато си стар. Всеки ден ти е подарен.

Пола му се усмихна, плъзна ръка под лакътя му и го придружи до камината. Междувременно даде знак с очи на Еван да ги последва.

Щом се настаниха, първа се обади Пола:

— Еван поиска да се срещнете днес, чичо Робин, тъй като заминава за Лондон утре сутринта. Ще бъде тук отново след две седмици за тържеството по случай годежа на Линет.

— Радвам се, че го предложи — обърна се той към Еван. — Истината е, че ми се искаше да се видим веднага, но си помислих, че е най-добре да оставя решението на теб.

Еван се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Стори ми се излишно да отлагаме — все още смутена промълви тя. — Не виждам какво толкова има да мисля.

— Съобщи ли на баща си… Каза ли му за развитието на събитията? — попита той, като не сваляше от нея внимателния си поглед.

— Не, не съм. Обмислях го дълго снощи, но предпочетох да не му казвам.

— И защо се отказа?

— Реших, че е добре първо да ви огледам — изтърси тя и смутена от дързостта си, се изчерви.

Робин избухна във весел смях. Той извърна лице към Пола.

— Говори също като Ема. — След това насочи отново вниманието си към Еван: — Майка ми беше известна със своята директност. Говореше винаги това, което мисли. Понякога това доста смущаваше.

— Съжалявам. Не исках да съм груба, но наистина държах да се запозная с вас, преди да съобщя на татко. Освен това по телефона нещата звучат съвсем различно. Предпочитам да говорим, когато се видим. Той възнамерява да дойде в Англия след месец-два на почивка.

Робин се канеше да каже нещо, но в този момент в стаята влезе Болтън със сребърен поднос с две чаши. Остави го пред тях и се оттегли. Едва когато отново останаха сами, възрастният мъж продължи:

— Каква мислиш, че ще е реакцията му?

— Нямам представа.

— Вероятно ще изпадне в шок — отбеляза Пола. — През целия си живот е знаел, че един друг човек е негов баща.

Робин мълчаливо отпи от шерито си.

Еван се размърда на мястото си.

— Мисля си, че е имал някакви подозрения.

— Така ли? — обади се Робин.

— По какво съдиш? — вметна Пола.

— По поведението му. Той настояваше да дойда в Лондон, но когато разбра, че съм започнала работа в „Хартс“, коренно промени отношението си. Подозирам, че е открил нещо след смъртта на баба ми миналия ноември. Някакви документи може би. — Тя извърна лице към Пола: — Така както ти откри писмата на Глинис до Ема.

Робин размишляваше, сбърчил вежди:

— От Пола разбрах, че преди да почине, баба ти ти е казала да дойдеш в Англия и да потърсиш Ема Харт. В нея бил ключът за твоето бъдеще. Те бяха много близки, така че няма как Глинис да не е знаела, че Ема е починала.

— Със сигурност е знаела, Робин — бързо отговори младата жена. — Според мен е искала да ме тласне към вашата орбита, имам предвид орбитата на „Хартс“. Вероятно е разчитала, че хората ще видят физическата прилика с Пола и все нещо ще се случи… Не знам.

— Може и да си права — замислено отбеляза Робин. Той се облегна назад и се загледа в нея. — Но според мен ти не приличаш много на Пола. По-скоро приличаш на сестра ми Елизабет. Ти сама го спомена онзи ден — насочи той поглед към племенницата си.

— Знам, че не приличам на Глинис — обяви Еван.

— Така е. Според мен, след като се е родила, са изхвърлили калъпа — усмихна се Робин. — Тя бе най-изключителната жена, която съм познавал…

— Чичо Робин, имаш ли нещо против да огледам градината ти — надигна се Пола. — Искам да се уверя, че цветята, които ти изпратих онзи ден, са насадени където трябва.

Той понечи да й обясни, че градинарят му си знае работата, но се сети, че тя иска да ги остави за малко насаме.

— Разбира се, Пола. Отиди, скъпа. — Когато тя излезе, той се усмихна на Еван: — Понякога е доста прозрачна.

— Но пък е съобразителна — отвърна на усмивката му Еван.

— Така е. Кажи ми честно, мразиш ли ме за това, че не се ожених навремето за Глинис?

— Не. Било е толкова отдавна.

— Така си е. Истината е, че много я обичах. Тя също ме обичаше… прекалено много. Щяхме да…

— Божичко!

— Какво има? Какво стана? — извика Робин.

— Баба ми каза… Обичах го прекалено много, малко преди да издъхне. Тогава реших, че става дума за сина й, за моя баща. Всъщност по-скоро думите й са се отнасяли за теб. Какво мислиш?

— Възможно е. Това беше нашият проблем. Обичахме се прекалено силно. Изпитвахме твърде много страст, владееше ни твърде силно чувство за собственост. Любовта ни беше разрушителна. Разбираш ли ме какво искам да кажа?

— Да, разбира се. Бракът ти щастлив ли беше?

— В много отношения — да. Но истината е, че Глинис винаги ми е липсвала. Липсваха ми страстта, чувствеността, очарованието й и ако искаш, и красотата й. Така е, Глинис ми липсваше…

— Глинис беше щастлива в брака си — рече Еван. — Щастлива беше с Ричард Хюс и чудесно се разбираха. Непрекъснато ми внушаваше колко важно е в един брак хората да са със сходен произход, почти толкова важно, колкото и любовта. По отношение на произхода не си подхождахте много.

— Това не ме спря да я обичам.

Тя долови в гласа му известно вълнение и забеляза, че очите му са пълни със сълзи. Съвсем спонтанно скочи на крака и се приближи до възрастния мъж.

— Робин — промълви тя и сложи ръка на рамото му, — много добре разбирам… И изобщо не те обвинявам.

Той вдигна лице към нея и за част от секундата пред него не беше Еван, нито сестра му Елизабет, а Глинис. Без да му мисли, обгърна тялото й и я притисна до себе си. След секунда отпусна ръце и промълви:

— Прости на стареца.

— Няма какво да прощавам — въздъхна тя и се върна на канапето.

Робин се стегна и протегна ръка към чашата с шери. Изправи гръб и попита:

— Как мислиш, скъпа моя, можем ли да бъдем приятели?

— Надявам се да бъдем.

— А баща ти?

— Не мога да отговоря.

— Разбирам. Какви са плановете ти, смяташ ли да останеш в Англия?

— Бих искала.

— Значи има надежда да те видя отново? — вдигна очи Робин.

— Разбира се.

Настъпи кратко мълчание.

— Защо според теб Ема е запазила писмата на Глинис? — първа наруши тишината Еван. — При това ги е скрила по доста необичаен начин.

— Нямам представа — въздъхна той тежко. — За мен това е загадка. — Лукава усмивка озари лицето му. — Но съм дяволски щастлив, че го е сторила.

— Кой какво е направил? — разнесе се откъм вратата въпросът на Пола.

— Става дума за Ема. Запазила е писмата, ти ги откри, а аз намерих своята единствена внучка. Единствена си, нали? — хвърли той въпросителен поглед към Еван.

Тя се усмихна широко.

— Така е. Имам още две сестри, но те са осиновени.

— Доколкото разбирам, вие двамата доста добре се разбирате. Искам отново да ви напомня за… За Джонатан. Той също трябва да бъде успокоен.

— Така е, права си — отпусна се назад Робин. Преплете пръсти и ги вдигна замислено до устните си. — Ще говоря с него другата седмица. Ще го уверя, че нямам намерение да променям завещанието си. Всичко ще бъде наред.

— Не искам абсолютно нищо! — възкликна Еван развълнувано, но забеляза строгия поглед на стареца и се изчерви.

— Ти го знаеш, чичо, и аз — също, но не сме сигурни, че Джонатан ще повярва. Дали ще приеме думите ти за истина?

— Ще го накарам да повярва — изправи се Робин. Доближи Еван и взе дланта й между своите. — Ние с теб не се познаваме добре, срещаме се за пръв път, но ти си моя внучка и ще основа фонд на твое име. И то незабавно. Ще се погрижа за това още в понеделник. Помнете, че засега това трябва да остане само между нас тримата.

Еван кимна.

— Чудесна идея, чичо Робин. Няма защо да се тревожиш по отношение на мен. Няма да споделя това дори с Шейн — обеща Пола.

По-късно същия ден Еван продължи да чете писмата на баба си до Ема. Глинис бе описала в големи подробности живота си в Ню Йорк. Трябваше да признае, че стилът много й допадаше. Даваше си сметка, че двете жени наистина са били близки.

Прибра купчината в гардероба под пуловерите си. Беше сигурна, че ще иска да ги препрочете след време. И то много скоро, още същата вечер вероятно.

Взе си душ, изми си косата и през цялото време мислеше за баба си. Възхищението й към тази жена беше нараснало значително през последните двайсет и четири часа — заради достойнството, заради начина, по който бе живяла. Няколко пъти, докато Оуен е бил малко момче, го беше водила в Лондон и го бе запознала с Ема. Дали баща й помнеше тези срещи? Може би, но бе предпочел да не го споделя с нея. Нищо чудно и да не е осъзнал коя е Ема или просто да е забравил.

Излезе от банята и облече халат. Застана пред огледалото. Замисли се за Робин. Хареса го от първия миг. Стори й се сърдечен, обичлив и възпитан. Убедена бе, че и той я хареса. Естествено почти не се познаваха, но интуитивно усещаше, че ще се разбират и в бъдеще.

Съвсем нормално бе Робин да се безпокои за отношението на баща й. Тя също се тревожеше от неговата реакция. Реши да не му звъни в Кънектикът, а и дори да се чуеше с него, нямаше да му казва нищо засега. Сигурна бе, че чувствата му ще са смесени. Знаеше колко привързан беше той към Ричард Хюс, когото обичаше като свой баща. Навремето баба й беше подхвърлила, че всеки мъж може да направи бебе на една жена, но това, което го прави истински баща, е отглеждането на това дете. Сега думите й придобиха истинското си значение. Изричайки ги, Глинис бе имала предвид Ричард.

Известно време четка косата си, сложи си лек грим и започна да се облича. Избра лека рокля от светлосиня коприна. Сложи си перления гердан на баба си и перлените обици, които вървяха с него. Сложи си обувки с нисък ток в тон с роклята.

Беше първа в дневната на горния етаж и докато чакаше останалите, се загледа към хълмовете в далечината, които се виждаха от прозореца. Когато след малко се извърна към вътрешността на стаята, погледът й попадна на масата със снимките и първата, която видя, бе неговата. На нея Робин бе далеч по-млад — вероятно някъде към трийсетте. Отиде до масата и забеляза, че стъклото, което се бе счупило, вече беше подменено. Взря се в лицето на красивия мъж и позна в него чертите на баща си, дори и своите. Странно, но той по нещо приличаше и на Ричард Хюс. Тя се усмихна и остави снимката на мястото й сред останалите на членовете на семейство Харт.

Макар да бе началото на юни, в тези стари провинциални сгради беше хладно и тя се отправи към ъгъла, където се намираше камината.

Миг по-късно Гидиън влезе в стаята и щом я видя, очите му светнаха радостно и той с бързи стъпки се насочи към нея. Прегърна я и я целуна по бузите, сетне отстъпи назад и я огледа внимателно.

— Този цвят ти отива много и трябва да носиш най-вече него.

— Благодаря ви, господине, много сте мил — усмихна му се тя.

— Родителите ми ще бъдат тук всеки момент. Какво става всъщност? Майка ми твърди, че Пола държала да се види с нас тримата насаме и ти, и Шейн ще присъствате. Защо не и Джулиан, и Линет?

— Ще трябва да изчакаме Пола, Гид. Тя ще обясни всичко.

Той сбърчи замислено чело. Но тъй като бе с бърз и остър ум, попита:

— Да не би загадката около твоя произход вече да е разплетена?

Еван го изгледа спокойно, но предпочете да остави забележката му без коментар.

Когато Емили и Уинстън влязоха при тях, Емили се отправи към Еван и я разцелува сърдечно.

— Много се радвам да те видя, мила. Държа отново да те поздравя за аранжирането на ретроспективната изложба.

— Благодаря ти.

Уинстън се приближи и също я целуна.

— Повече от ясно е, че съм съгласен с Емили. Моята жена е винаги права. За какво е цялата тази тайнственост, Еван? Знаеш ли нещо?

— Аз ще ти кажа — обади се Пола, която току-що влизаше, следвана от Шейн. — Нека първо да седнем — предложи тя и се настани на едно от канапетата край огъня. След това разказа как неволно е бутнала снимката на Робин от масата с фотографиите, как я разглобила, за да отстрани счупените стъкла, и е намерила отзад плика с ключа и втория със снимката на Глинис, Оуен и Ема. — Ковчежето бе пълно с писма на Глинис Хюс до Ема, от които бързо стана ясно, че биологичен баща на Оуен, син на Глинис и баща на Еван, е всъщност Робин.

— Божичко! — плесна с ръце Емили и се извърна към Еван:

— Значи си една от нас! Точно така. Сега разбирам на кого ми приличаш. На мама, когато е била на твоите години. Господи, наистина си Харт!

— Е, скъпа моя, добре дошла в семейството. Ще бъдеш едно много красиво попълнение.

Гидиън седеше безмълвно и по нищо не личеше какво мисли.

— Пола отиде да съобщи на Робин онзи ден — обади се Шейн. — Той потвърдил, че е имал връзка с Глинис по време на войната. Тази история ще оставим за по-късно. Когато вчера и Еван пристигна, Пола й разказа какво е открила и тази сутрин двете посетиха Робин в „Прайъри“. Очевидно срещата е минала добре.

— Как ти се стори той, Еван — попита Емили. — Как реагира?

— Много ми хареса — отговори младата жена. — Останах с впечатлението, че чувствата ни са взаимни.

Пола кимна.

— Струва ми се, че Робин посрещна вестта и внучката си с радост. Не го каза точно, но изрази определено желание да опознае Еван и да се срещне с баща й. А тъй като всички познаваме Джонатан, нищо чудно, че Робин е на седмото небе от факта, че има внучка.

Очевидно съвзел се от първоначалната изненада, Гидиън също се намеси:

— Не мога да не се съглася с баща ми, скъпа — погледна той Еван с много нежност. — Добре дошла в семейството.

Настъпи радостно оживление.

— Засега това трябва да си остане между нас — напомни Пола. — Никой друг в семейството не бива да научава, докато чичо Робин съобщи на Джонатан и не го убеди, че Еван не е заплаха за неговото наследство.

— Много се надявам той да повярва! — възкликна Емили.

— Знам какво имаш предвид — рече Шейн.

— Чичо Робин неслучайно е син на Ема Харт — отбеляза Уинстън. — Според мен е напълно с ума си, а и да не забравяме, че е юрист с опит. Беше член на Парламента и неколкократно на правителството. Според мен ще се справи чудесно с подобна задача. Ще намери подходящите думи и подходящите отговори, които ще трябва да даде на сина си.

— Знаеш ли кога ще разговарят, Пола? — поиска да разбере Емили.

— Смята да отиде в Лондон още в понеделник, за да се види с адвоката си.

— Най-вероятно ще иска да вземе документи, с които да гарантира пред Джонатан какви са намеренията му.

— Напълно съм съгласен, Уинстън — обади се Шейн. След това улови жена си за ръка и тя се изправи. — Да вървим при останалите, че ще се чудят какво става тук.

— Нали няма да забравите да си мълчите — напомни Пола. — Не казвайте дори и на Линет. Добре познаваме Джонатан. Не бива да побеснее, преди чичо Робин да е говорил с него. В това семейство слуховете се разпространяват с невероятна скорост.

Уинстън и Емили последваха семейство О’Нийл.

— И ние идваме след няколко минути — каза Гидиън.

Щом останаха сами, той седна до Еван, улови дланите й между своите и се взря в дълбоките й замислени очи.

— Е, какво е усещането да се чувстваш моя роднина?

Тя въздъхна тежко:

— В началото се стъписах, но постепенно свикнах с идеята и вече не ме тревожи толкова. А теб този факт смущава ли те, Гид?

— Ни най-малко. Признавам, че в началото бях изненадан, защото се говореше, че си изчезнала роднина на Макгил. А се оказва, че си загубена Харт — засмя се той, наведе се и целуна нежно устните й.

Тя го прегърна и целувката се задълбочи.

Най-сетне Еван се отдръпна.

— Мисля, че е добре да слезем при останалите.

Гидиън й се усмихна малко театрално и тръсна глава.

— Предпочитам да останем тук и да не спираме. Но май няма да е зле да покажем поне малко уважение. След вечеря ще те заведа на разходка с колата, така че ще останем сами. Какво ще кажеш?

— Напълно съм съгласна — отвърна тя.

 

 

Следващите десетина дни минаха като сън за Еван. Беше затънала в работа в „Хартс“. Ретроспективната изложба се бе оказала огромен успех. Провеждаха срещи, интервюта за вестници и списания, а имаше интерес и от чужди издания. На всичкото отгоре на етажа с модните тоалети продажбите се увеличиха.

В сряда следобед Еван седеше в кабинета си и правеше план за срещите си до края на седмицата. За щастие в нейния ресор напрежението малко намаля. Предстояха й две фотографски сесии. Едната бе за следобеда на следващия ден, а другата — за петък сутрин. Тя се облегна назад в стола си и се замисли за предстоящия уикенд. В петък вечер Пола и Шейн даваха официална вечеря, на която щяха да обявят годежа на Линет и Джулиан. Поканени бяха само членове на трите фамилии: О’Нийл, Харт и Калински. А на следващия ден, събота, в градината на Пенистоун Роял щеше да се състои тържеството за шейсетия рожден ден на Шейн и Уинстън.

В петък следобед тя щеше да пътува с Линет и Индия с кола. В началото си мислеха да вземат влака до Хароугейт, но после решиха, че ще е по-добре да пътуват с кола.

Щом се сети за тържествата, погледът й отскочи към ъгъла на кабинета, където на щендер висяха тоалетите, които бе определила за тази цел. За годежа си бе купила много семпла и елегантна рокля от бледосива коприна с тънки презрамки. Не беше решила още какво ще облече на рождения ден. Знаеше колко много я харесваше Гидиън в бледосини цветове и в началото бе избрала шифон с преливащи се тонове, с широки ръкави и дълга до глезена пола. Като я нареди до тоалета от розова коприна, който й бе избрала Индия, тя си даде сметка, че тъкмо синият шифон е най-подходящ. Беше женствен и романтичен.

Пронизителният звън на телефона я сепна и тя бързо отиде до бюрото си, за да вдигне слушалката.

— Еван Хюс на телефона.

— Здравей, скъпа, Гид се обажда.

— Разбрах.

— Ще мина да те взема към седем без петнайсет тази вечер. Добре ли е?

— Да, разбира се. Дотогава — рече тя и му прати въздушна целувка по телефона.

— И аз те целувам, моя скъпа, Еван — отвърна той и затвори.

Тъкмо бе тръгнала обратно към щендера и телефонът отново иззвъня.

— Еван Хюс — вдигна тя.

— Здравей, Еван, баща ти се обажда.

— Как си, татко? Благодаря ти, че отговори на съобщението ми. Как е мама?

— Много по-добре. Вече излиза и дори дойде с мен в Ню Йорк миналия уикенд.

— Слава богу. Татко, това е чудесна новина.

— Разбрах от съобщението, което си оставила, че искаш да говориш с мен спешно. Всичко наред ли е?

— Да, напълно. Няма нищо неотложно. Щеше ми се да разбера смяташ ли да пътуваш до Лондон. Беше споменал, че имаш такива намерения за отпуската си това лято.

След кратко колебание Оуен се изкашля и отговори:

— Няма да успея преди август. Най-вероятно ще го направя през август. Чудесно ще бъде да те видя, Еван. Много съм се затъжил.

Тя долови копнеж в гласа му и за малко да му каже за Робин, но се удържа в последния миг.

— И на мен ми е домъчняло, татко. Мама ще може ли да дойде с теб?

— Не съм сигурен. Естествено, че ще я взема със себе си, ако се почувства достатъчно добре. Все пак се запознахме в Англия — засмя се той.

— Знам, татко. Как върви бизнесът ти?

— Не се оплаквам. По гласа ти познавам, че ти се чувстваш добре.

— Така е. Страшно ми харесва тук. Харесва ми и да работя в магазина.

— Все така ли добре се държат с теб?

— Да, и както споменах миналата седмица, ретроспективната изложба произведе истински фурор.

— Поздравления, скъпа моя. Скоро ще ти се обадя отново. Или ти ми се обади, когато имаш свободна минута. Обади се у дома. Майка ти обича да те чува.

— Непременно, татко. Поздрави мама и момичетата. Обичам те.

— И аз те обичам, Еван.

И двамата затвориха, но Еван остана известно време загледана в слушалката. В съзнанието й се нижеха сцени от последните дни. Как бързо стават промените в живота.

 

 

Беше вече шест и петнайсет, когато тя напусна магазина през служебния вход. Разбра, че трудно ще хване такси. Почака известно време, но реши да тръгне пеша. Беше чудесна топла вечер. До хотела й в Найтсбридж се стигаше за двайсет минути, така че нямаше смисъл да чака такси.

С бързи стъпки продължи покрай потъналите в сянка стени на високата сграда и не обърна никакво внимание на двамата мъже и жената с тях, които се въртяха недалеч от паркинга. Видя ги едва когато единият от тях я стисна за ръката. Жената се устреми към нея и заби юмрук в корема й. Еван зяпна от изненада и болка, преви се на две и изпусна куфарчето си на земята.

Усети силен удар в гърба си и краката й се подгънаха. Строполи се на паважа, борейки се за въздух. Жената дръпна дамската й чанта, а единият от мъжете се наведе над нея, в ръката му просветна острието на нож. Тя цялата се сви, изплашена, че той ще го забие в нея.

— Моля ви, не ме наранявайте.

— Сваляй обиците — просъска онзи над нея. — Хайде, давай перлите. — Тежката му обувка се заби в бедрото й, а острието на ножа опря в шията й.

Еван свали с разтреперани пръсти обиците, които за щастие бяха с клипс и ги пусна на земята. Третият от групата ги грабна мигновено.

— Давай ролекса — просъска онзи с ножа.

Еван свали часовника и го хвърли надалеч, в същото време се сви в очакване на следващ ритник. Такъв не последва в първия миг и свита на кълбо, тя очакваше изтръпнала. Последва дъжд от ритници, а онзи с ножа притисна върха му в кожата й и тя усети болка.

— Щете заколя…

— Какво става там? — проехтя женски глас. Еван чу тропот от тичащи крака, отвори очи и видя как тримата й нападатели бягат. В следващия миг над нея се наведе лицето на непозната жена.

— Всичко наред ли е при вас — попита тя.

— Мисля, че да — с дрезгав глас отвърна Еван и допря пръсти до раната на врата си. — Той ме поряза — някак изненадано установи тя. — Тече кръв.

— Виждам — промълви жената и се взря в лицето й. — Мислите ли, че имате нещо счупено?

— Не вярвам. Ритаха ме в бедрата и в гърба, но мисля, че нямам счупено. — Тя преглътна и се опита да седне.

— Чакайте, ще ви помогна. — Непознатата я подхвана под мишниците и й помогна да стъпи на краката си.

Еван се опря за миг на нея и се закашля със суха дразнеща кашлица. Постепенно световъртежът намаля и тя извърна лице към жената.

— Много ви благодаря. Ако не бяхте вие, кой знае какво щеше да се случи.

— Радвам се, че бях наблизо. Можете ли да стоите на краката си? Наистина ли сте добре?

— Да — кимна Еван. — Краката ми са някак меки, но съм добре, наистина. Моля ви, кажете ми името си, бих искала да…

— Не, не е необходимо — усмихна се припряно младата жена. — Радвам се, че се отървахте. — Тя се обърна и си тръгна, очевидно си имаше и друга работа.

Еван стоя подпряна на стената известно време, погледна изцапаните си панталони, поотупа ги бавно и запристъпва. Чувстваше се нестабилна, но трябваше да върви, ако искаше да се прибере.

Най-сетне успя да спре едно такси и се отпусна на задната седалка. Вече там докосна раната на врата си — по пръстите й имаше кръв. Порови в джобовете си и извади хартиена кърпичка, която притисна до мястото.

Най-сетне таксито спря пред малкия хотел и Еван забеляза Гидиън, който крачеше неспокойно пред входа. Тя излезе на тротоара и се запъти към него.

— Нападнаха ме — промълви тя. — Моля те, плати на шофьора.

Той я притисна до себе си и подаде банкнота от пет лири на човека зад волана. След това я поведе навътре, като не спираше да шепне думи на утеха и съчувствие.

— Трябва да седна за малко — промълви тя и се запъти към малката дневна до фоайето.

Стаята беше празна и тя се отпусна на едно канапе.

— Кажи ми какво, се случи? Ще ми кажеш, нали? — попита Гидиън.

— Да, разбира се. Ще ми донесеш ли чаша вода. Гърлото ми е съвсем сухо.

Той се отдалечи, но след миг се появи с чаша газирана вода.

— Не искаш ли малко бренди? Обикновено помага.

— Не, благодаря ти. Това е добре. — Отпи, след което избухна в сълзи.

— Скъпа — прегърна я той и седна до нея, — толкова съжалявам, че си преживяла такова нещо. Лондон стана много опасно място. Нападения започнаха да се случват и посред бял ден. — Той й подаде носната си кърпа, с която тя изтри сълзите и след това я притисна до раната на врата.

— Поряза ме с ножа си — рече тя. — Дълбока ли е раната?

Гидиън се наведе над нея, за да разгледа по-добре.

— Слава богу, само драскотина. Не искаш ли да отидем в спешното?

— Не, не! Добре съм. Ритаха ме и ме удряха. Взеха ми куфарчето и чантата. Единият ме накара да сваля обиците си и ролекса. — Сълзите отново бликнаха. — Обиците бяха от баба ми.

Той я притисна в прегръдките си и започна да я утешава. Когато тя спря да хълца, му разказа как стана всичко.

— Онзи с ножа наистина ме изплаши — завърши тя. — Мислех, че ще ме убие. Какъв късмет имах, че тази млада жена се появи и ги изплаши.

— Наистина си имала късмет, че е спряла. Много хора не биха го направили — съгласи се той.

— Вероятно. — Тя се облегна назад. Добре че в чантата ми нямаше почти нищо — само гримове и малко пари. Паспортът и кредитната ми карта са в стаята ми горе. Линет изрично ме предупреди да не нося със себе си нищо важно, освен когато е необходимо.

— Радвам се, че го е направила. — Притисна я Гидиън още по-силно. — Нямаше да понеса, ако нещо лошо ти се беше случило. — Ти си най-скъпото нещо, което имам. — Той погали косата й. — Защо не се качиш в стаята си и да огледаш коленете си. Каза, че те болят.

— Да, нека се качим. Имаш ли нещо против да отмениш резервацията за тази вечер? Не мисля, че ще имам сили да изляза. Може да хапнем тук. Нали каза, че храната ти харесва.

— Добра идея. Да вървим. — Гидиън се изправи и й помогна да стане и да отидат до асансьора.

Вече в стаята си, Еван свали сакото и панталоните си и седна. Гидиън разгледа коленете й.

— Ожулени са, нищо повече — промърмори. — Изправи се, за да видя гърба ти. Тя се обърна послушно, но трепна, когато той докосна натъртените места.

— Боли. Той ме ритна там няколко пъти. Но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че извадих огромен късмет. Като си помисля какво можеше да се случи.

— Точно така. Но не стой така, ами си вземи гореща вана. Ще видиш, че след това болката ще намалее. — Той я целуна по челото. — Върви, изчезвай.

Еван се подчини и послушно влезе в банята, като затвори вратата зад себе си. Гидиън се отпусна в голямото кресло и взе телефона. Обади се в ресторанта, за да отмени резервацията, след което включи телевизора. Но така и не успя да се съсредоточи. В главата му се въртяха тревожни мисли за нападението над Еван, толкова близо до магазина, и за щастливото й избавление. Но като си помислеше човек, къде ли в днешно време не ставаха нападения.

Неволно мисълта му се насочи към Джонатан Ейнзли. Той изпъна гръб и присви очи. Пола го беше нарекла опасен и Гидиън й вярваше. Джонатан вече трябваше да е научил за Еван. Според майка му Робин изготвял в момента документи, за да задоволи допълнителни изисквания, които Джонатан поставил. Наследството му било непокътнато и той признал, че е убеден. От друга страна, защо да не изпитва някаква злоба? Защо да не поиска да накаже по някакъв начин Еван? От чиста злоба. Грабеж и нападение могат и да бъдат поръчани.

Гидиън прогони мигом тази възможност. Не искаше да мисли, че Еван е нечия мишена. По-добре да си мисли, че случайно са налетели на нея.

На следващата сутрин обаче, когато седна зад бюрото си в офиса, мисълта за Джонатан Ейнзли отново го споходи. Реши, че ще следи по-отблизо Еван. Не го напускаше усещането, че трябва да я брани от този човек.