Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

40

Джонатан Ейнзли смяташе, че да бързаш да се появиш на някое парти, е проява на лош вкус, ето защо обикновено закъсняваше с поне петнайсет минути. Беше близо шест и двайсет, когато влезе в залата на най-горния етаж на „Хартс“, където бе организиран коктейлът.

От години не беше стъпвал в магазина на баба си и сега идваше, воден от огромно любопитство. Изпитваше непреодолима потребност да разгледа обстоятелствата, свързани със замисленото отмъщение към братовчедка си Пола О’Нийл и нейното семейство. Беше започнал подготовката за тяхното унищожение. Особено желание изпитваше да съсипе съпруга й Шейн О’Нийл.

Не минаха и няколко минути откакто бе пристигнал, и осъзна, че внимателно подбраните гости вече пиеха шампанско и опитваха изисканите ордьоври, включително и азиатски деликатеси. Храната бе едно от нещата, които най-много му липсваха от Хонконг. Естествено и някои други неща от известния с безбройните си предложения за наслади изумителен град.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си. Пръстите му обгърнаха нефритения диск, негов талисман. Китайски идол, който според него му носеше късмет. Преди много години имаше друг талисман — изгладено като речен камък парче нефрит, но бе решил, че не му носи нужния късмет, и преди около двайсетина години го изхвърли през прозореца на колата си, докато се носеше по пътя към летище „Хийтроу“, където щеше да се качи на самолета, за да се върне в Хонконг.

Пръстите му се плъзнаха с чувствена наслада по гладката повърхност на идола. Убеден бе, че този щеше да му донесе щастие. Беше благословен от много специална жена.

Той си взе чаша шампанско от подноса на минаващия покрай него сервитьор. Отказа обаче деликатесите, които предлагаше тъничко момиче в елегантната черна дълга рокля с войнишка якичка. Мразеше да цапа зъбите си по време на коктейл. Човек никога не знае с кого ще му се наложи да разговаря. Все пак проследи с поглед елегантната й фигурка и се опита да си представи какви бяха другите радости, които би могло да предложи тялото й. Понечи да поиска телефона й, но се отказа. Беше дошъл за по-тлъста плячка.

Огледа се и потърси с поглед Сара Лаудър и дъщеря й Клоуи, които бяха негови гости тази вечер. Даде си сметка, че не са пристигнали още. Но пък вниманието му бе привлечено от висок красив младеж, застанал само на няколко стъпки от него. Веднага позна в негово лице известния и станал много популярен напоследък актьор от Уест Енд Лорн Феърли — син на Пола от Джон, някогашен негов приятел. Нямаше никакво съмнение, че момичето, стиснало здраво ръката му, бе близначката му Теса Феърли, съпруга на Марк Лонгдън. Двамата си приличаха като две капки вода.

Младата жена му се видя прекалено бледа и неспокойна. Горката! Дали нямаше семейни проблеми? Беше дочул, че Марк е истински проклетник. Жалко!

Джонатан забеляза, че друга руса жена се приближава до Лорн и Теса. Коя ли беше? Джонатан се взря с присвити очи в нея над рамките на очилата си. Мина доста време, преди да осъзнае коя е. Приличаше по нещо на другите две жени, очевидно носеше гени на Феърли. Значи това беше Индия Стандиш, дъщеря на братовчед му Антъни и на жена му Сали Харт, сестра на Уинстън.

Отвратително е това женене помежду им, помисли си той. Изненадващо бе все още, че не са се изродили и не раждат идиоти.

Ето че се появи и прочутата Линет О’Нийл. Джонатан лесно я позна. Истинско копие на проклетата Ема Харт, баба му, обявена за светица. А приликата бе поразителна. Не беше само червената коса, а и всичко около нея, както и физиономията й. Беше достатъчно близо, за да види живите зелени очи, съвършената кожа и добре оформената фигура. „Тя сигурно е изглеждала по този начин на нейната възраст“ — помисли си той. И трябваше да признае, че Линет О’Нийл беше красива. Не можеше да отрече, че баба му е била красива, но и същински дявол.

И така, потънал в мисли за своите роднини, Джонатан не забеляза, че Сара Лаудър се е приближила до него.

Сара го видя отдалеч. С изненада проследи погледа му. Веднага забеляза Пола и трите й деца с Индия Стандиш — четиримата очевидно се забавляваха добре. Какви красиви хора бяха всички те. Сара се усмихна. Толкова приличаха на любимата й Клоуи. Така й се искаше дъщеря й да познава братовчедите й. Нещо, което винаги бе липсвало на момичето — общуването с многобройно семейство.

Сара пристъпи напред към Джонатан, но неочаквано спря. Изражението му я стъписа. В него нямаше нищо добро. Студени тръпки пробягаха по гърба й. Даде си сметка, че той ще се опита да отмъсти на Пола, като намери начин да нарани децата й.

Прозрението бе така силно, че поиска да си тръгне. Обаче щеше да е проява на малодушие. Ще остане, реши Сара. Ще продължи да участва в неговата игра. Само така щеше да успее да помогне на братовчедка си Пола. А беше твърдо решена да го направи. Повече от всичко друго на света искаше да бъде приета отново в семейството, и то най-вече заради Клоуи. На всичкото отгоре децата на Пола бяха напълно невинни… Пола — също, в известен смисъл.

— Здравей, скъпи Джони — поздрави Сара и докосна ръкава на сакото му.

Лицето му мигом се промени и на мястото на жестокото и предвещаващо опасности изражение изгря топла усмивка.

— Сара, мила моя. Красива и елегантна както винаги! Много ми харесва тази рокля. Чий е моделът?

— На Балмен.

— Кралскосиньото е твоят цвят. Къде е Клоуи? — попита той и се огледа.

— Няма да може да дойде, Джонатан, съжалявам. Помоли ме да я извиня пред теб. Къде е чичо Робин?

— Не се чувства достатъчно добре, за да пътува дотук. Остана в Йоркшир. Жалко, че платих за всичките тези билети за партито. Неговият билет изгоря, а очевидно и този на Клоуи, освен ако не си успяла да го продадеш.

— Не, не успях. И наистина се извинявам. Ще ти върна парите.

— Не ставай смешна. Не ти искам парите.

— Останах с обратното впечатление. Искаше да инвестирам в новата ти компания. Очевидно не съм разбрала добре.

— Ще се радвам да го направиш, Сара. Стига да имаш желание. — Светна радостно лицето му. — И съм убеден, че няма да съжаляваш.

— В такъв случай няма да е зле да го обсъдим по време на вечеря — улови тя ръката му като проява на сърдечност. — Не забравяй колко добър партньор съм била в миналото. Така беше, нали?

— Определено. И те включвам в тази сделка само защото си част от семейството.

— Разбирам и съм ти благодарна, Джонатан, за това, че си се сетил за мен. — В същия миг й мина през ума да му припомни колко много пари загуби заради него.

Лицето на Джонатан се изкриви в нещо като усмивка, но насочи вниманието си отново към членовете на фамилията.

— Погледни онази група там… Начело на която е Пола. Огненочервената глава е на Линет О’Нийл.

Сара кимна.

— Тя ще наследи всичко — прошепна той. — Дори Пенистоун Роял.

— Откъде знаеш? — стресна се тя.

— Едно птиченце ми каза — засмя се той.

— На твое място не бих била толкова сигурна.

— Гледай, гледай! — възкликна Джонатан и стисна развълнувано ръката й. — Влизат ято принцеси!

Сара сбърчи чело и погледна към входа на залата. В този момент в залата влязоха братовчедите й Пола, Емили, Аманда и Уинстън. Следваше ги Шейн О’Нийл. Видя й се по-хубав от всякога. Някога бе влюбена в него.

— За кои се мислят тези хора? — изрече до нея Джонатан.

Тя не обърна никакво внимание. Сърцето й се изпълни с любов към тях, както и с едно отдавна забравено чувство на огромна гордост. Четирима от тези, изпълнени с достойнство и самочувствие хора бяха от семейство Харт. Нейното семейство. Самочувствието й се повдигна. И наистина се държаха като принцеси. Принцесите на Ема Харт.

— Погледни само Пола. Накичена като елха с бижутата на Ема. Прекалено е и дори просташко.

— Никак не е просташко, Джонатан. Пола е страхотно елегантна с бялото сако и черната пола. Тоалетът е също на Балмен, между другото, а смарагдите стоят фантастично на белия атлаз.

— Ти май се разчувства, Сара? Да не вземеш да се размекнеш? — презрително подхвърли той.

— Няма такова нещо — побърза да отговори тя, като си напомни, че трябва да внимава. Искаше да събере колкото се може повече информация от този мъж.

 

 

В момента, в който Пола видя Еван Хюс, тя се извини на останалите и с бързи стъпки се отправи към нея.

— Добър вечер, Еван — усмихна се тя сърдечно.

— Здравейте, госпожо О’Нийл. Изглеждате прекрасно. Ако ми простите дързостта, мисля, че вие ще сте звездата на вечерта.

— Благодаря ти, Еван. Много си мила. Но според мен тук има три други истински звезди. Ти, Индия и Линет. Свършили сте страхотна работа. Много съм горда с вас.

— Постарахме се… Радвам се, че ви харесва.

— Имам за теб чудесна новина. В дневниците на баба ми не открих никакви загадки и тайни. Прочетох лично по-голямата част. С останалите се зае Емили. Наистина баба ти Глинис е работила за Ема Харт по време на войната. Била е любимата секретарка на Ема. Баба ми е била много привързана към нея.

— И това ли е всичко? Никакви ужасяващи тайни? — Еван не откъсваше очи от лицето на Пола.

Жената срещу нея поклати глава.

— Говори се за това, че са работили заедно в магазина, в дома на Белгрейвия Скуеър и в Пенистоун Роял. Това, което ми направи впечатление, е, че баба ти се е срещнала с Ричард Хюс, твоя дядо, на тържеството, което е организирала Ема в закусвалнята на Фулъм Роуд.

Лицето на Еван се озари от щастие.

— Точно това ми разказа и баба. Запознали се с дядо в някаква закусвалня. Значи и той е познавал госпожа Харт.

— Определено.

— Отдъхнах си, госпожо О’Нийл. Не съм Макгил. Не съм и Харт.

— Точно така. Сега нали ще ме извиниш? Видях, че майка ми е вече тук заедно с дядо О’Нийл. Трябва да поговоря с тях.

— Безкрайно съм ви благодарна, че си направихте този труд, госпожо — възкликна Еван. — Ето го и Гидиън. Предполагам, че търси мен.

Все още усмихната, Еван отстъпи и се отправи към Гидиън. Неочаквано на пътя й се изпречи висок, елегантен мъж.

— Извинете — рече той прекалено високо. — Вие да не сте дъщеря на Пола?

Еван сбърчи чело и поклати само глава.

— Не — рече след известно мълчание.

— Положително сте роднина — отбеляза Джонатан Ейнзли. — Приликата ви с тях е изумителна.

— Нямаме нищо общо — отговори младата жена и понечи да се отдалечи.

— Но работите за Харт, нали?

Тя само кимна.

— За Теса или за Линет?

— Моля ви, трябва да вървя — нетърпеливо възкликна Еван и побърза да се отдалечи. Едва тогава си даде сметка, че мъжът изобщо не се представи. И защо ще се интересува от нея?