Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (29)

27

— Как изглеждам, мамо? — попита Елизабет, която влизаше в спалнята на Ема.

Ема се извърна и дъщеря й зяпна.

— Какво има? — попита Ема деветнайсетгодишното момиче.

— Нищо. Но изглеждаш направо страхотно! Какво е станало с теб? — Още докато говореше, Елизабет се понесе напред. — Вижда се, че си отрязала косата си, но има и още нещо… Ослепителна си.

— От костюма е — засмя се майка й. — Изрових го от задната част на гардероба си. Подстригах се и нищо повече, честна дума.

— Не е само в това, че си свалила траура. Сигурно причината е и в костюма. Бледосиньото винаги е било твоят цвят. Страшно отива на червената ти коса. Тъкмо за ден като днешния е. Навън е все едно средата на лятото. Тони все повтаря: колкото по-лоши са новините, толкова по-хубаво е времето.

— Същото си помислих и аз, докато отивах да вечерям в събота с Блеки и Дейвид. А сега на първия ти въпрос, изглеждаш не само добре, а си направо красива. Ослепителна в тази стая си тъкмо ти.

Ема беше съвсем искрена. Елизабет Баркстоун, близначка на Робин, имаше вид на филмова звезда. Облак лъскава черна коса на вълни обгръщаше елегантно деликатно лице с високи скули и тънък правилен нос. Над големите леко раздалечени очи се извиваха черни вежди, фигурата й бе добре оформена, но тънка, а дългите й крака караха мъжете да подсвирват от възхищение по улицата.

Открай време мечтаеше за сцената и до миналата година учеше в Кралската академия за драматично изкуство. Ема беше убедена, че своенравната й дъщеря ще успее и ще стане добра актриса.

От януари Елизабет напусна академията и стана медицинска сестра към „Червения кръст“.

— Искам да се присъединя към хората, които правят нещо за страната си — бе заявила Елизабет тогава. — Искам да се занимавам с нещо полезно, особено сега, когато Тони се бие с германците.

Ема я разбра и я подкрепи. През декември 1939 Елизабет се бе омъжила за Тони Баркстоун, близък приятел на Робин, който също направо от колежа в Кеймбридж се бе записал в Кралските военновъздушни сили. Елизабет се запозна с Тони благодарение на брат си и двамата се влюбиха безнадеждно. Момичето едва бе навършило осемнайсет, а и Тони не бе кой знае колко по-голям, но на Ема не й даде сърце да ги спре да се оженят. Както Блеки бе казал: „Ако е достатъчно възрастен, за да бъде изпратен във въздуха в «Спитфайър», за да защитава страната си, значи е достатъчно голям и да се ожени. Същото важи и за нея“.

Сватбата бе скромна и в ограничен кръг заради войната. Присъства цялото семейство, с изключение на Кит, който така и не успя да получи отпуска. Едуина, която все така странеше, остана в Ирландия, но изпрати сватбен подарък. От много време Ема търсеше начини да се сближат, но Едуина бе невероятно упорита и за нищо на света не се поддаваше на опитите й. Очевидно фактът, че е незаконно дете, я караше да ненавижда майка си.

— Радвам се, че си с униформата си — рече Ема. — Толкова много ти отива. Освен това намирам, че е напълно подходяща дреха за събитието днес следобед.

— Щях да се чувствам неудобно без нея. Горда съм, че съм медицинска сестра и че върша нещо полезно в тази война. Приятно е чувството да правиш нещо за другите.

— Така е. Само да си сложа бижуто и можем да тръгваме.

— Според мен днес трябва да носиш сини камъни — дръзна да отбележи Елизабет. — Брошка с аквамарин и подходящи обици.

Ема спря по пътя към тоалетката и каза:

— Решила съм да сложа наниза перли и обиците с перли. Искам всичко да бъде колкото се може по-семпло.

— Разбирам. — Дъщеря й направи няколко крачки и се отпусна в едно от креслата. — Вчера говорих с Тони. Обади се от базата в Йоркшир, където е на някакво специално обучение… Изпраща ти поздрави.

— Непременно му предай и моите, когато се обади пак. Писах онзи ден на момчетата и на него: на Кит, Робин, Брайън, Рандолф, Марк и Рони… С две думи, на цялата банда.

— Изумяваш ме, наистина. Умът ми не го побира как успяваш да се справиш с всичко — управляваш магазините, компаниите на Пол и всичко останало, което държиш под контрол. Забравих да те попитам как е Поповата лъжичка?

— Добре е — извърна се Ема. Сетне продължи с по-мек тон: — Предпочитам да не наричаш Дейзи така. Чудя се защо не се обижда.

— Маме мила, не ставай глупава! Дейзи знае, че се шегуваме така още от времето, когато обичаше да си играе с жабите в Пенистоун Роял. Пък и Пол пръв я нарече така, не аз.

— Така е. — Ема поглади с ръка безупречно ушития костюм „Ланвен“ и взе чантата си. — Да тръгваме. Не ми се иска да закъсняваме за заседанието на Камарата на представителите. Леля Джейн каза, че ще ни чака в един и половина. Това ще е първата реч на Уинстън Чърчил като министър-председател в Камарата на представителите. Не искам да изпуснем и дума.

Седяха една до друга в галерията за слушатели. Три красиви жени: Ема Харт, Елизабет Баркстоун и Джейн Стюарт Огдън, съпруга на Уилям Огдън — представител в Камарата от партията на консерваторите за Югоизточен Лийдс. Не един възхитен поглед се насочваше към тях.

Когато Джейн разбра от мъжа си по-рано същия ден, че Уинстън Чърчил ще говори днес следобед в Парламента, веднага позвъни на Ема, за да я покани. Беше тринайсети май, понеделник — официален празник в страната, но Камарата на представителите бе претъпкана.

Ема с изненада наблюдаваше как присъстващите аплодираха бившия министър-председател Невил Чембърлейн. „Как е възможно — питаше се тя. — Този човек ни водеше към пропаст с политиката си, с отказа си да започне превъоръжаване на армията и нежеланието да види какво става в Европа.“ Бе се оказал истинска катастрофа за страната и народа си.

Мрачните мисли мигом излетяха от главата й, когато забеляза, че Уинстън Чърчил влиза в залата. Очакваше приветствията да бъдат много по-бурни от тези, които получи Чембърлейн, но с изненада установи, че новият министър-председател бе акламиран по-скоро от лейбъристите и либералите, отколкото от представителите на собствената му партия на консерваторите.

Тя се вбеси. Как не разбираха тези хора колко важна е неговата роля за общото настроение в страната. Хората искаха той да се върне и, слава богу, това се случи.

Щом той заговори, Ема се приведе напред. Прекрасният омагьосващ глас прокънтя в залата:

— Ще кажа пред Камарата това, което казах и на членовете на новото правителство: не мога да предложа нищо друго, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот. Пред нас се изправя много мъчително изпитание, каквото страната ни не познава… Ще попитате каква е политиката ми. Ще ви кажа: да водим война по море, земя и въздух с всички сили и възможности, които бог ни даде. Да поведа война срещу чудовищна тирания, непозната досега в мрачната история на човечеството. Това ще е нашата политика. Ще ме питате каква ще бъде нашата цел. Победа. Победа на всяка цена, въпреки ужаса, победа, независимо от това колко дълъг може да се окаже пътят, защото без победа няма оцеляване.

Очите на Ема се напълниха със сълзи и й бяха необходими няколко минути, за да се овладее. Този човек, когото тя инстинктивно разбираше, беше велик мъж, може би един от най-великите синове на Англия в момента. Винаги успяваше да стигне до сърцето й с думите и внушенията си. Нищо чудно, че обикновените хора така го обичаха, вярваха му и искаха да ги поведе.

Вечерта, преди да си легне, тя извади дневника си и записа събитията от деня. С четливия си леко полегат почерк тя описа посещението си в Камарата на представителите, за да чуе речта на Уинстън Чърчил.

„Част от речта ме трогна до сълзи. Как добре борави с езика този човек. Убеждава. Вдъхновява. Той наистина е вдъхновението на тази страна. Дойде на власт в най-опасното време, завари невероятна бъркотия, но съм убедена, че ще се справи. Кара ме да се чувствам в безопасност. И много горда.“

След това затвори дневника. Едва тогава си легна и знаеше, че за пръв път от много време насам ще може да заспи, защото вече имаха смел и решителен лидер. Той й даде обещание за бъдеще.