Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (28)

26

Ема Харт застана пред овалното огледало в просторната елегантна спалня в дома си на Белгрейвия Скуеър и се взря в отражението си.

Никак не й хареса това, което видя.

Отсреща я гледаше измършавяла, заприличала на привидение жена, чието бледо като на смъртник изморено лице бе обгърнато от облак червена коса. Контрастът бе стъписващ.

Роклята, с която беше, отдавна й беше опротивяла.

Шита по поръчка, съвсем прилична дреха, но беше черна, знак за траура й, и вече много я потискаше. Освен това само подчертаваше липсата на какъвто и да било сексапил у жената отсреща. Най-много я разтревожи общото впечатление — никога не бе изглеждала толкова зле.

Погледът й се спря на снимката на Пол Макгил върху тоалетката.

— Това не може да продължава, нали, скъпи? — попита тя на глас. Вече месеци наред разговаряше с неговата снимка. Проницателна по природа и с добър усет за хората, Ема долавяше тревогата на прислугата от необичайното й поведение в последно време — говореше си сама, при това на доста висок глас. Истината бе, че не спираше да общува с Пол. Ясно бе, че това ще продължи до края на живота й. Създаваше й чувство на увереност, поддържаше усещането, че не е толкова сама. Бяха живели в този дом повече от шестнайсет години и присъствието му се долавяше на всяка крачка.

— Трябва да направя нещо радикално — продължаваше тя и като мина покрай тоалетката, прокара пръсти по рамката на снимката. На силната светлина в стаята големият камък на фамилния пръстен на Макгил, който Пол й беше подарил след раждането на Дейзи, заискри като зелен пламък на малката силна ръка.

Ема прекоси стаята с леки енергични стъпки, свали роклята, остави я на леглото, откъдето взе копринения си халат, и влезе в банята. Намери големите ножици в едно от чекмеджетата и с решителни движения се залови да подстригва косата си. Правеше го умело и прецизно и спря едва когато приключи. Огледа резултата в огледалото. Беше успяла да си направи елегантна прибрана прическа — станала модерна в последно време.

Осъзна, че сякаш е с десет години по-млада и не така тъжна. Стъпи встрани от килимчето пред ваната и загърна в него отрязаните кичури, които по-късно Грейс, прислужничката й, щеше да почисти.

Върна се в спалнята и седна пред тоалетката. Взря се в огледалото и едва тогава посегна към голямата кутия с пудра. Прокара пухчето по челото и бузите. Добави розово червило на устните си, приглади вежди с върховете на пръстите и сложи черен туш на миглите. Когато приключи, се облегна назад — вече изглеждаше далеч по-добре. Образът на обезумялата Офелия, поела към лудницата, вече беше изчезнал.

Само след няколко минути Ема бе в тъмносиня рокля и официални обувки на висок ток. Провери резултата в изправеното в ъгъла до прозореца високо огледало и остана доволна. Дълга до глезените, роклята от тънък вълнен плат бе с чудесна кройка. С дълги ръкави и дълъг шал, тя беше модел на Жан Пато. Купи я в Париж през 1935 по молба на Пол и едва сега проумя защо той бе настоявал толкова много тогава. В нея тънката й фигура изглеждаше чудесно и я правеше някак по-висока.

Ема извади от тоалетката смарагдовите обици, подарък от Пол, комплект с пръстен и гривна и закачи на рамото си красива смарагдова брошка с формата на полумесец. След като се напарфюмира с „Шанел №5“, се запъти да намери подходяща тъмносиня чанта, която да отива на роклята, шала и обувките.

Само след няколко минути беше готова да тръгне за „Дорчестър“, където имаше среща с момчетата, както обичаше да ги нарича. Още докато отваряше вратата, си помисли, че щеше да им е приятно да видят, че се е разделила най-сетне с траурния черен цвят.

 

 

Ема постоя на площадката пред дома си, преди да тръгне към улицата, където до колата й я чакаше шофьорът. За кой ли път през този ден тя се възхити от чудесното време. Цялата предишна седмица, както и тази, времето беше меко и приятно, слънцето грееше от чистия небосвод.

Колкото по-неприятни ставаха новините от опустошена Европа, която се рушеше под ботуша на нацистите, които шестваха из държави, твърде беззащитни, за да ги спрат, толкова по-прекрасно бе времето в Англия.

За Ема, отправила се бавно по стълбите, в този момент имаше и нещо твърде болезнено — нещо, което караше сърцето й направо да спира от мъка. Всичко изглеждаше толкова спокойно — истински английски рай.

Измъчваше я въпросът още колко време любимата й страна щеше да е настрани… Кога ли нацистите щяха да започнат нападенията си и върху тях? Знаеше, че няма да чакат дълго.

Шофьорът й побърза да отвори вратата на колата, докосвайки с върховете на пръстите си фуражката.

— Добър вечер, госпожо Харт.

— Добър вечер, Томкинс. Прекрасно време, нали?

— Така е, госпожо. Истинско чудо е, че имаме толкова слънце. Обикновено месец май е доста хаплив.

Той й помогна да се настани на задната седалка, след което заобиколи и зае мястото си зад волана. Миг след това ролс-ройсът се отдели плавно от бордюра.

— Отивам в „Дорчестър“ — промърмори Ема и се облегна назад.

— Разбрах, госпожо — отвърна Томкинс, който в този момент напускаше Белгрейвия Скуеър и насочваше колата към Хайд Парк Корнър, а оттам към Парк Лейн.

Ема се замисли за мястото, където отиваше. Хотел „Дорчестър“ бе открит през април 1931 и веднага се превърна в любимо място за срещи на членове на кралското семейство, на представителите на висшето общество и на политиците, на богатите и известните. Онези, които бяха чести посетители, го наричаха с умиление „Дорч“. Сега мястото бе по-популярно и отпреди, защото се смяташе за най-безопасния хотел в Лондон. Беше построен с подсилен бетон според Блеки О’Нийл, който познаваше строителния предприемач сър Малкълм Макалпин. Блеки обичаше това място почти толкова, колкото и Ема.

Беше негово любимо място за вечеря и тя, обхваната от нетърпение, отиваше да вечеря там с него. Бе отсъствал няколко седмици, а всеки път, когато Блеки пътуваше, й липсваше — беше най-истинският й и най-верен приятел.

Този път бе довел и стар техен приятел — Дейвид Калински, който от известно време бе изпаднал в депресия поради смъртта на жена си Ребека, а и вестта, че синовете му Роналд и Марк са се записали в армията, без дори да се посъветват с него, с нищо не бе допринесло за подобряване на настроението му. Миналата седмица Блеки бе споделил с Ема, че Дейвид бил убеден, че момчетата ще загинат на бойното поле в чужбина.

„Трябва да направя всичко възможно да измъкна Дейвид от тези мрачни настроения“ — рече си тя. Този човек означаваше много за нея и тя не искаше да понесе мисълта, че той страда така дълбоко. Преди много години те бяха влюбени един в друг и тя се бе оттеглила, защото той беше женен.

— Няма да градя собственото си щастие на гърба на нечие нещастие — беше му заявила тогава.

След известна съпротива Дейвид прие решението й и те успяха да запазят доброто приятелство и партньорските си отношения във фирмата „Лейди Хамилтън Клоудс“.

Неочаквано пред очите й се появи образът на баща му и тя се замисли за Ейбрахам Калински, неин скъп приятел от Лийдс, когато тя бе съвсем младо момиче — само, отчаяно и бременно от Едуин Феърли.

Един ден по времето, когато отиде да живее в Лийдс, тя крачеше по Норт стрийт, където бе отишла да си търси работа в една от шивашките фабрики. Случайно забеляза няколко хлапета, които замеряха с камъни възрастен мъж и го наричаха „стар мръсен евреин“. Човекът бе паднал на земята и кръв се стичаше от лицето му, очилата му бяха паднали, а хлебчетата (наречени чалах, както научи тя по-късно), които носеше, се търкаляха наоколо.

Без да помисли за собствената си безопасност, тя се спусна на помощ на човека, размаха юмруци към гамените, заплаши, че ще извика полиция, и бе готова да се разправи с тях, без да й мине през ума, че е бременна.

Наведе се да помогне на мъжа, който се изправи мъчително на крака, вдигна очилата му, отупа хлебчетата чалах от праха и ги прибра в хартиения плик. Мъжът я попита за името й и сам се представи — Ейбрахам Калински, като не спираше да благодари.

Тя му помогна да стигне до дома си на Емпириъл стрийт.

— Твърде неподходящо название за такава мизерна уличка. Нищо царствено няма в нея — бе споделил той с горчива усмивка. Обясни й, че тя се намира в квартала, известен като „Лейландс“. Едва в този миг тя се изплаши, защото бе известно, че там се намира гетото и влизането в него не е безопасно. Въпреки всичко искаше да се увери, че се е прибрал у дома, и го придружи до входа. Добре помнеше как сърдечно я посрещнаха жена му Янеса Калински и двамата му сина. Бяха я взели под крилото си — нея, непознатата. Ейбрахам й даде работа в малката си фабрика за дрехи и се държеше с нея като с човек от семейството.

По онова време тя току-що бе избягала от Феърли Вилидж, сгушено сред блатата на Йоркшир, и нямаше представа от живота в големия град, нито от това какво означава да си евреин. Ейбрахам й разказваше за религията им, за обичаите и начина им на живот. В душата й имаше много топлота за семейство Калински, дължеше им много за добротата им отпреди трийсет и пет години.

— Пристигнахме, госпожо Харт — съобщи шофьорът й и прекъсна мислите й, докато паркираше ролс-ройса пред хотела.

— Ще остана вътре няколко часа, Томкинс — каза му тя. — Спокойно можеш да отидеш да вечеряш.

— Много ви благодаря, госпожо, но ще бъда тук наблизо, за да съм на разположение, когато си тръгнете.

Ема кимна и излезе от колата с помощта на портиера с тъмнозелена униформа и висок цилиндър. Запъти се към камарата торби с пясък, натрупана около входа след обявяването на войната на трети септември миналата година. Според Блеки, който сякаш знаеше всичко за любимия си „Дорч“, пясъчните торби заедно с допълнителното покритие на покрива даваха някаква защита.

Докато влизаше в елегантното и просторно фоайе, Ема бе изумена от оживлението, което завари: някои забързано влизаха, други излизаха, едни стояха и разговаряха, пикола и носачи си вършеха задълженията, телефони не спираха да звънят. Не беше виждала тук такова оживление. Така беше и в цял Лондон, който гъмжеше от военни — доброволци и редовни военни, американски военни кореспонденти, унили бежанци, прииждащи от Европа. Много от тях бяха евреи, които се спасяваха от преследванията. Сърцето й се сви.

Леко наклонила глава настрани, Ема се усмихна на главния портиер, с когото се познаваше, и влезе в преддверието на ресторанта, останала сляпа за вниманието, с което я изпращаха мнозина.

Оберкелнерът я посрещна на входа и я отведе до масата, където Блеки разговаряше с Дейвид. Щом Ема приближи, и двамата мъже се изправиха и я целунаха.

Уверил се, че е настанена удобно, оберкелнерът се оттегли дискретно. Ема местеше очи от Дейвид към Блеки.

— Прекрасно е, че ви виждам отново, скъпи мои момчета. И двамата много ми липсвахте.

Лицата на мъжете светнаха от радост. Блеки присви едва-едва черните си очи и я погледна изпод вежди.

— Миличка, забелязвам, че си се издокарала и трябва да призная, че си истинска радост за очите. Нищо че си си същата кокалеста грамада, момичето ми.

— Твоето момиче, как пък не! — сухо отбеляза тя, но от дълбоките й зелени очи струеше радост, която двамата мъже отдавна не бяха виждали. — Благодаря ти, Блеки, ти също си радост за очите, както и ти, Дейвид. Много отдавна не си бил в града. — Отпусна нежно длан върху ръката на своя приятел. — Ще ми се да идваш по-често, за да мога да те поглезя от време на време.

— Ще се опитам — отговори той. — Ти също ми липсваше, Ема. И Блеки е прав — замълча и я изгледа продължително. — По-хубава си от когато и да било.

— Говориш така, все едно и ти си целунал онзи прочут камък в Ирландия, който Блеки О’Нийл прегръщаше с такъв ентусиазъм преди не знам колко години — промърмори Ема. — Въпреки всичко ти благодаря за комплимента. Тази вечер реших, че е време да оставя траурните дрехи, да си отрежа косата и както Блеки отбеляза, да се понаконтя. Реших, че е време да вляза отново в редиците на живите, защото животът трябва да бъде живян. Пол е сред първите, както биха го казали, Дейвид, също и Ребека.

Той кимна и се усмихна пресилено:

— Съгласен съм. Още повече че преди да умре, жена ми каза нещо подобно. Мисля, че се опитвам да загърбя тъгата си. — Той обърна въпросителен поглед към Блеки.

— Днес Дейвид се държа наистина чудесно, Ем. От месеци не съм го виждал в толкова добра форма.

— Косата ти както винаги е прекрасна — обърна се Дейвид към Ема с обожание и лицето му се озари от прекрасна усмивка.

— Какво ще искаш за пиене, скъпа моя? — попита Блеки.

— Мисля, че с радост ще изпия чаша шампанско.

— Веднага. Двамата с Дейвид си взехме по едно добро ирландско уиски, но може по-късно да се присъединим към пенливата напитка. Така че ще поръчам една бутилка. Имаш ли някакви предпочитания?

— „Пол Роже“ е любимата ми марка, благодаря.

Той кимна и даде знак на келнера, който веднага се отзова.

Ема изчака сервитьорът да се отдалечи и попита:

— Как е Брайън? Добре ли се чувства?

— Да, скъпа, всичко е наред, но както няколко пъти ти казах, никак не се радвам, че той избърза да се запише в армията. Толкова са припрени днешните момчета, обхванати от патриотизъм, бързат да изпълнят дълга си към своята страна. Точно като нас по време на Първата световна война.

— Не мисля, че това важеше за теб — промърмори Ема и му хвърли замислен поглед. — Ако добре си спомням, вие с Джо доста късно се записахте. И двамата изчакахте да получите повиквателни… Женените мъже — последни, такава беше повелята тогава. Убедена съм, че се присъединихте към Сийфорд Хайлендърс през 1916, след като военната служба стана задължителна. Знаеш, че имам добра памет.

— Нито за миг не съм се съмнявал в твоите способности, от една страна — кимна Блеки, — а, от друга, си напълно права за годината. Хиляда деветстотин и шестнайсета.

— Вярвам, че Рони и Марк ще се справят — обърна се Ема към Дейвид, — гледай да не се тревожиш прекалено.

— Старая се, но ми е адски трудно — Дейвид правеше усилие да изглежда силен пред нея, не му се искаше да го вижда разкиснат.

В този момент Блеки, в чието съзнание неочаквано бяха нахлули спомени от войната, се замисли за преживяванията им с Джо по време на битката за река Сома във Франция. Спомни си проливния дъжд и калта до колене, която бяха газили в окопите. Още усещаше миризмата на кордит и чуваше тътена на оръдията. Същински ад. Искрено се молеше синът му да не преживее подобно нещо. Битката при река Сома… Там Джо намери смъртта си. Първият съпруг на Ема, Джо Лаудър, и баща на Кит. А сега Кит бе в Британския експедиционен корпус и участваше в друга война с Германия, само двайсет и две години след края на предишната. Блеки се молеше и Кит, и Брайън, както и момчетата на Дейвид да не попадат под обстрела на оръдията. Молеше се за всички момчета на фронта…

— Съгласен ли си, Блеки? — прекъсна мислите му Ема.

— Извинявай, мила, не чух за какво говорите.

— Казвах на Дейвид, че като се огледаш в този ресторант, е трудно да предположиш, че в момента се води война. Жените са елегантни, с бижута, направо греят. Същото може да се каже и за мъжете.

— Така е — отвърна той. — Но онези мъже от Кралските въздушни сили на отсрещната маса имат доста изтерзан вид, което нарушава картината, не мислиш ли?

Келнерът наля малко вино на дъното на чашата, за да го опита Ема, и когато тя кимна в знак на одобрение, той напълни чашите на останалите и се оттегли.

Блеки улови тънкото столче и докосна леко чашата си до тази на Ема, после до чашата на Дейвид.

— Наздраве! За старите приятели — рече той.

Другите двама отговориха в един глас и отпиха от леденостудената течност.

— Никога няма да забравя този ден — обяви Ема и изгледа поред двамата. — Датата ще остане като една от най-паметните в историята на Англия. Не, чакайте… Най-забележителната дата в историята на страната.

— За коя дата говориш? — попита Блеки и сбърчи чело срещу нея. — Май не те разбрах добре, Ем, а ти, Дейвид?

— Съжалявам, Ема — смутено поклати глава и Дейвид.

Дамата на масата ги удостои с една от своите пламенни усмивки — не бяха я виждали от много време.

— Петък, десети май 1940 година. И ако съм съвсем точна — вчерашната дата. Много добре знаете, че снощи се случи нещо изумително. Уинстън Чърчил говори от Даунинг стрийт №10 в качеството си на новия министър-председател. Сега вече съм убедена, че ще спечелим войната.

— Права си, Ема. Няма по-подходящ от Уинстън. В голяма опасност сме. Остава ни да извървим още дълъг път, при това достатъчно мъчителен. Той обаче ще ни измъкне. Ще смажем дойчовците, стига Уинстън да е начело. Цялата страна стои зад него, нищо че не всички политици от Уестминстър го подкрепят.

— Напълно съм съгласен — тихо, но категорично вметна Дейвид. — Смятам, че бяхме стигнали до задънена улица с Невил Чембърлейн и нелепите му призиви за помирение. Кой може да се помири с Хитлер? Толкова е жаден за власт и се стреми единствено към завладяване на света.

— Мечтае да завладее цяла Европа и Англия — додаде Блеки. — Запомнете ми думата. Той ще нападне нашия остров. Поне ще се опита.

— Никога няма да успее! — почти се провикна Ема. Тя стисна чашата си и продължи: — Да пием за нашия спасител… Спасителя на западната цивилизация. За Уинстън Чърчил!

Кристалните ръбове се удариха леко и нежният звън бе съпроводен от произнесеното с ентусиазъм име на министър-председателя. Също като Ема Блеки и Дейвид от години мечтаеха Чърчил да се върне във властта. Имаха му пълно доверие и бяха убедени, че той единствен може да поведе страната срещу нацистите.

— Като си помисля само как онези тъпанари от правителството го пренебрегваха през всичките тези години — продължи Блеки замислено. — Откога ги предупреждава за заплахата, която носи Хитлер? Не му обръщаха никакво внимание. Гласът му си оставаше глас в пустиня. Политиците ни се държаха за пешовете на Чембърлейн, който положително щеше да ни закопае, ако беше останал още малко начело на държавата. Като си помисля само, че сключи договор с Хитлер в момент, когато той вече беше прегазил половин Европа! Направо не е за вярване. И как на никого не му хрумна, че се налага да превъоръжи страната. Изобщо не сме готови за война. Не разполагаме с оръжие, почти никакви бомби, да не говорим колко оскъден е броят на бойните самолети. С какво ще се отбраняваме? И то само защото ни води един сляп човек, подкрепян от подлизурковци.

Дейвид закима енергично.

— В този момент армиите на Хитлер тъпчат Франция, следвани от отрядите на Гестапо, и настървено преследват и избиват евреите. — Сините му очи се изпълниха с мъка. — А Чембърлейн продължава да вярва, че Хитлер иска мир. Точно този безскрупулен човек! Добре, че напусна кабинета.

— Никой не е толкова сляп, като онзи, който не иска да прогледне — промълви Ема.