Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

14

Еван наметна дългото черно палто на раменете си и се отправи към вратата, ала острият звън на телефона я накара да се върне в малкия хол. Затича и грабна слушалката.

— Ало? — Погледна часовника си. Закъсняваше; бе станало почти седем.

— Аз съм, Еван — чу тя гласа на баща си от далечния Кънектикът, сякаш й звънеше от близкия ъгъл.

— Здрасти, татко! — провикна се весело тя, доволна да чуе гласа му. — Как си?

— Добре — отвърна тихо той. — Не си звъняла повече от седмица и започнах да се притеснявам. Добре ли си?

Много добре познаваше този глас, страхуваше се от него, затова побърза да обясни:

— Много се извинявам, татко. Всичко е наред. Добре съм. Просто сме толкова претрупани с работа заради изложбата, че не ми остана нито една свободна минутка. Ти не се притеснявай за мен, справям се чудесно.

— Радвам се — изрече го така троснато, че й стана ясно, че никак не се радва.

Еван гузно измърмори:

— Трябваше да ти позвъня. Не бива да оставям напрежението в работата да ми пречи.

— Наистина се притеснявам за теб. Имам чувството, че си безкрайно далече, Еван.

Последва кратко мълчание, после той отново заговори:

— Еван… Еван… чуваш ли ме?

— Да, чувам те. Не се притеснявай. За бога, татко, вече съм почти на двайсет и седем.

— Липсваш ми, на всички ни липсваш — отвърна той. — Не мога да спра да се притеснявам.

— И вие ми липсвате, татко. Как е мама? Как са момичетата?

— Те са добре, а майка ти е по-весела напоследък. Онази вечер дори ходихме на кино.

— Чудесно! — Еван бе силно изненадана от промяната, но въпреки това остана доволна. Може би майка й най-сетне щеше да преодолее безразличието и депресията.

— Значи работата в „Хартс“ ти харесва? — попита баща й.

— Много. Ама наистина много. Ретроспективата ще излезе страхотна, но изисква много време и усилия. Да се представи всичко както трябва, да се издадат сертификати за автентичност, да се аранжират дрехите.

— Казах на Полин Трижер, че някои от нейните дрехи ще бъдат включени, и тя остана очарована. — Последва ново кратко мълчание, след това Оуен попита по-весело: — Как е обожателят?

— Обожател ли? — повтори тя, объркана от въпроса.

— Чух, че си имаш гадже.

— По-скоро приятел, татко — отвърна тя, защото веднага се сети, че е разговарял с Джордж Томас.

— Това същият младеж ли е, с когото си се запознала в магазина преди интервюто? — продължи да разпитва баща й. — Гидиън Харт, нали?

— Да, Гидиън.

— Той е братовчед на шефката ти, нали?

— Точно така, но двамата с него сме просто добри приятели.

— Надявам се да е така, Еван. Не е редно да се свързваш с работодателя си.

— Той не ми е работодател! — възкликна тя. — Той е във вестникарския бизнес и няма нищо общо с магазина. — Стисна слушалката по-здраво и се постара да се държи спокойно с баща си. Бе очевидно, че той е недоволен от нея, и то не само за едно нещо. Това я учуди и я накара да се почувства неловко.

Оуен продължи:

— Не ми е приятно да излизаш с него, Еван. Вие не си подхождате. Нищо няма да излезе, само ще те нарани.

— Татко, вече ти казах, че сме само приятели. Той се държи мило, помага ми. Както и да е. На теб кой ти каза за Гидиън? Сигурно Джордж Томас.

— Не, Арлет. Онзи ден звънях, за да поговоря с Джордж, и тя вдигна телефона в кабинета му. Между другото ми съобщи за обожателя ти и едва след това повика Джордж.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си подхождаме?

— Всички наследници на Ема Харт са безбожно богати, те са каймакът на обществото. Ти не си част от техния свят, Еван…

— Той е различен — прекъсна го тя. — Той е мил, работи много и човек никога не би казал, че е богаташ от елита. Много е земен, отдаден е на работата си, както и братовчедките му Линет и Индия. Цялото семейство работи много, така че просто не разбирам защо ми го казваш. А и не е вярно, че не съм от неговата категория. Как можа да го кажеш? Винаги си ми повтарял, че мога да имам всеки мъж, когото пожелая.

Бе ред на Оуен да отстъпи и той побърза да я успокои:

— Не се пали! Просто се опитвам да те предпазя, миличка.

— Мога и сама да се грижа за себе си. Правя го още от седемнайсетгодишна, когато заминах за Ню Йорк. Нали не си забравил, татко?

— Помня, но тогава не беше сама, живееше с родителите ми в Манхатън. Слушай, Еван, пет пари не давам колко е мил Гидиън. Познавам този тип мъже. Те са сноби, държат на класата си и единственото, което искат от една жена…

— Татко! Престани! Престани веднага! Гидиън не е такъв, а вече ти казах, че с него сме само приятели. Нямам връзка с него, ако за това намекваш. Излизали сме няколко пъти, но това е всичко. Разбираме се чудесно, той се държи внимателно, помага ми, дава ми полезни съвети за работата в „Хартс“.

— Разбирам. Въпреки това не забравяй, че е от съвсем различен свят от твоя, Еван, затова те моля да внимаваш. Не искам някой да се възползва от теб.

— Няма — увери го тя с най-убедителния си глас. — Аз съм голямо момиче, вече съм пораснала, татко. А и ти сам казваш, че съм много разсъдлива. Затова не разбирам защо ми казваш всичко това.

— Да не се караме, Еван — въздъхна примирено той.

— Аз не се карам с теб — отвърна остро тя.

— Добре, миличка. Имам пълно доверие на преценката ти. Вече трябва да прекъсваме, защото ми предстои път до Ню Йорк.

— Татко, ако не съм в хотела, а искаш да говориш с мен, можеш да ми звъннеш в магазина.

— Не ми е приятно да те притеснявам, докато си на работа.

— Няма да ме притесняваш.

— Добре. Да внимаваш, миличка. Обичам те.

— И аз те обичам, татко. Поздрави мама и момичетата.

— Добре. Дочуване.

Тя затвори телефона и остана за момент стиснала слушалката, замислена над разговора. Баща й се стори съвсем различен от обикновено и тя се запита какво става.

 

 

На излизане от асансьора Еван се сблъска с Арлет Томас и за малко да я събори.

Французойката я стисна за ръката и възкликна:

Mon Dieux, Еван, колко си се забързала!

— Извинявай, Арлет. Каква съм глупачка. Никак не внимавах. Можеше да паднеш и да се нараниш и вината щеше да е изцяло моя.

— Нищо ми няма, cherie — отвърна Арлет, вдигна поглед към Еван и й се усмихна. Беше очарована от младата американка. — Тази вечер си tres chic, а пък колко си красива! На среща ли отиваш? — Тя замълча, засмя се и очите й игриво заблестяха. — Да не би да е с приятния младеж, за когото ми разказа?

Еван й се усмихна, защото разбра, че Арлет не е имала за цел да създава неприятности, като е споменала за Гидиън пред баща й. Беше постъпила като всяка романтична французойка — бе предала малко безобидна информация за двама млади, които излизат заедно. През последните два месеца опозна Арлет достатъчно добре, за да разбере, че французойката е очарователен човек, майчински настроена към нея, която не таеше зли мисли. Напротив, бе мила и виждаше само хубавото у хората.

Въпреки това Еван заотстъпва към вратата и се опита да отмине забележката за Гидиън.

— Току-що се чух с татко. Разбрах, че си му разказала за обожателя ми.

Mais oui, cherie. Толкова се радвам за теб… освен това му казах, че една млада дама винаги трябва да бъде придружавана от кавалер.

Еван не отговори.

Арлет я погледна любопитно и се запита дали не сбърка, като спомена за Гидиън пред Оуен Хюс. Намръщи се.

— Надявам се нямаш нищо против, че говоря по този начин… Да не би да съм казала нещо нередно пред баща ти?

Арлет бе толкова притеснена, че Еван побърза да възкликне:

— Не, разбира се. Той ми се обади, защото не се бяхме чували цяла седмица. Нали бях затрупана с работа. Сигурно се притеснява, а не трябва. Арлет, аз съм голяма жена, скоро ще стана на двайсет и седем.

— Боже, колко си стара, направо бабичка — прозвуча мъжки глас с уелски акцент зад тях.

Двете се обърнаха към Джордж Томас, който тъкмо излизаше от кабинета си до малката рецепция. Жените се разсмяха, а след тях и Джордж.

Високият приятен уелсец застана до Еван и я целуна по бузата.

— Тази вечер си истинска красавица, мила моя.

— Благодаря, Джордж — отвърна весело тя и му се усмихна. — Току-що говорих с татко. Разбрах, че двамата сте се чули през седмицата. Както обикновено се притесняваше за мен.

— Казах му да престане. Ти си стъпила здраво на земята, Еван, и той би трябвало да го знае. Нали така те е възпитал. Освен това умееш да преценяваш нещата. Май го накарах да се засрами, защото му дръпнах една лекция. — Джордж се разсмя. — Казах му, че започва да се превръща в мърморко, в стар досадник.

— Едва ли му е станало много приятно! — възкликна Еван. — Както и да е, когато се сбогувахме, ми се стори спокоен. Струва ми се, че много му липсвам.

— Така е. — Мъжът се поколеба, след това продължи тихо: — Надявам се да останеш в хотела, Еван. Онзи ден Арлет ми каза, че си решила да си потърсиш апартамент.

— Няма да е веднага — отвърна тя. — Прекалено съм заета, а и в хотела се чувствам чудесно. Сигурно някой ден ще си потърся апартамент, но няма да е веднага.

— Радвам се — отвърна той.

— И аз, cherie — обади се Арлет. — Хайде, тръгвай. Знам, че бързаш.

— Добре.

— Приятно прекарване — пожела Джордж.

Арлет я погледна многозначително и се усмихна широко.

Еван отвърна на усмивката, не се стърпя и намигна на французойката.

 

 

Еван успя веднага да хване такси и му даде адреса на вестника. Отпусна се на седалката, докато таксито правеше обратен завой и се насочваше към Белгрейвия Скуеър. Не можеше да спре да мисли за разговора с баща си. Беше й се сторил съвсем различен от обикновено… дори странен. В гласа му се прокрадваше раздразнение, бе критично настроен всеки път, когато станеше въпрос за семейство Харт. Защо? Та той дори не ги познаваше. Каза, че майка му споменавала Ема Харт преди години, че двете са се познавали по време на войната. „Много странно, наистина“ — каза си тя, след това се запита дали баща й не се опитва да я предпази. Макар никак да не й се искаше да признае, знаеше, че е любимката на баща си, че той я обича повече от осиновените й сестри, защото е негово биологично дете. Той я предпочиташе, тайничко я глезеше, докато беше малка и дори и сега.

Никога не се бе опитвал да се налага, никога не бе проявявал ревност, когато водеше у дома приятелите си. Беше наясно, че връзката с нито един от тях не е сериозна и няма да се стигне до брак. С изключение на Уилард.

Преди пет години, с разрешение на баща си, се сгоди за Уилард, ала двамата не останаха дълго заедно. Щом тя реши да сложи край на връзката, Оуен призна, че още отначало е знаел, че за тях няма да зазвънят сватбените камбани.

— Той нямаше да успее да се справи с теб, Еван. Прекалено е безхарактерен — каза баща й и повече никога не повдигна въпроса. Дори не я попита защо е развалила годежа. Ако трябваше да му признае истината… просто един ден разбра, че не харесва Уил. Със сигурност не бе влюбена в него.

Никога досега не се бе влюбвала. Знаеше обаче, че лесно ще се влюби в Гидиън. Да не би да се бе оставила на чара му, на жизнеността му, на красотата му, на типичното му английско поведение? Не бе сигурна.

Гидиън ясно й показа колко много я харесва и намерението си да задълбочат връзката. Бе неин предан приятел още от първия й работен ден в „Хартс“, обаждаше й се по няколко пъти в седмицата, за да я покани на обяд, макар винаги да ходеха в „Бърд Кейдж“, ресторант на брега, заради натоварената й програма. Няколко пъти излизаха на вечеря. Той я държеше за ръка, целуваше я за лека нощ, ала никога не ставаше настойчив; пипаше с кадифени ръкавици, сякаш не искаше да я подплаши. Досега се бе държал като съвършен джентълмен.

Едно бе сигурно — двамата се разбираха чудесно. Разговаряха, имаха много общи неща, сходни вкусове. Тя не бе сигурна за истинските му чувства, ала се радваше винаги когато се виждаха… той бе наистина впечатляващ мъж.

Таксито пое по „Мол“ и се насочи към Трафалгар Скуеър и едва сега Еван разбра, че никак не й допадна начинът, по който баща й описа Гидиън, без дори да го познава. Не бе в стила на Оуен Хюс, когото тя познаваше или поне си мислеше, че познава. Може би изобщо не го познаваше.

Като се замисли за изминалите няколко седмици, разбра, че баща й е започнал да напада семейство Харт още от момента, в който му каза, че си е намерила работа в магазина. Защо беше против тях? Ако наистина имаше нещо, защо я бе окуражил, когато се чудеше дали да замине, за да се види с Ема Харт? Всъщност той не я окуражаваше, каза си тя, след като помисли. В повечето случаи си мълчеше. Единствено когато тя настоя, той каза, че… Глинис се познавала с Ема през Втората световна война. Не каза нито дума повече. Да не би баща й да е знаел, че Ема е починала отдавна? Ако бе така, значи я бе оставил да си губи времето. Сигурно го бе направил, защото знаеше колко много обича баба си. Друго обяснение нямаше…

Мобилният й телефон звънна и тя бръкна в чантата.

— Еван, обажда се Гидиън.

— Здрасти.

— Къде си?

— Точно излизам от „Мол“. Почти съм на Трафалгар Скуеър.

— Добре. Приключих по-рано, отколкото предполагах. Кажи на шофьора да те откара до „Савой“. Ще те чакам на бара.

— Добре — отвърна тя и пъхна мобилния обратно в чантата.

 

 

Двамата седяха в тих кът на бара, пиеха бяло вино и разговаряха. Говореше предимно Гидиън, все за работата, а Еван слушаше внимателно. Най-сетне той приключи разказа си. Не бе откъснал очи нито за миг от лицето й и дори сега продължаваше да я наблюдава.

Тя също не откъсваше поглед от него. Светлозелените му очи бяха като осеяни със златни прашинки и на нея й се стори, че Гидиън се опитва да й разкрие най-дълбоките си чувства. В този момент осъзна, че са същите като нейните.

След малко той каза:

— Трябва да ти призная нещо…

— Слушам те — отвърна тихо тя, без да откъсва очи от изпълненото му с копнеж лице.

— Никога досега не съм се чувствал по този начин… не съм изпитвал чувствата, които изпитвам към теб.

— Нито пък аз.

Той се усмихна.

— Струва ми се, че изпитваме едни и същи чувства — предположи Еван.

— Надявам се. — Лицето му грейна от щастие. — Не си играя с теб. Намеренията ми са много сериозни, затова ми кажи, ако не изпитваш същото… Ако за теб срещите ни са начин да си прекараш добре времето, кажи ми още отсега.

Тя поклати глава.

— Не е нещо мимолетно. Но ни предстои дълъг път. Трябва да се опознаем по-добре, не мислиш ли? Трябва да прекарваме повече време заедно.

Той кимна в знак на съгласие, пое ръката й, приближи я към устните си и я целуна.

— Има само един начин да се опознаем по-добре. Още тази вечер. Ще дойдеш ли с мен у нас по-късно… за да бъдем заедно.

Тя кимна.

— Направил съм резервация за „Рулс“.

— Така ли?

— Нали ми каза, че си ходила там с баба си и дядо си, когато си била на дванайсет? Не се ли радваш?

— Просто не съм гладна.

— Разбирам. И аз не съм. — Очите му не се откъсваха от нейните. — Повече от всичко искам да съм с теб. Искаш ли да си тръгнем още сега?

— Да — прошепна тя.

Гидиън плати сметката и двамата си тръгнаха. Той я преведе през фоайето, стиснал леко лакътя й, и двамата излязоха пред хотела. След няколко секунди шофьорът му спря пред тях и щом се качиха, Гидиън рече:

— Остави ни у нас, Хари. Благодаря ти.

Щом се отпуснаха на задната седалка и автомобилът потегли, той я прегърна и обърна лицето й към своето. Целуна я страстно, след това отдалечи лицето й. Изправи гръб, притисна я до себе си и прошепна:

— Трябва да спра. Не мога да издържа. Имам чувството, че ще експлодирам.

— Знам, знам.