Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

30

Във вторник следобед Ема вече знаеше колко прав се оказа брат й за Глинис Дженкинс. Освен че беше готово да се обучава и бързо възприемаше всичко, уелското момиче притежаваше и особена привлекателност. По природа беше сърдечно, спонтанно и изключително чаровно.

Ема беше много щастлива с нейното присъствие. Глинис бе не само с приятен външен вид, но бе задълбочена, държеше се добре и имаше внимателно, по-скоро нежно изражение. Оставяше впечатление за изключителна интелигентност, при това очевидно не се боеше от дългите часове работа.

— Глинис е истинска находка — сподели Ема с брат си по телефона. — Дано не греша, но мисля, че ще бъде при мен още доста време.

— Знаех си, че ще ти допадне, Ема — засмя се Уинстън. — В нея има нещо… неустоимо. Не намирам друга дума. Все си мислех, че е прекалено добра, за да е истинска, но с времето установих, че е така. Прекрасна млада жена.

— Има нещо много ценно в нея. Толкова съм ти благодарна! Не искаш ли да дойдеш на вечеря у дома?

— С удоволствие, но само при едно условие.

— Така ли? И какво е то?

— Не искам да се суетиш в кухнята с госпожа Кодингтън. Ще дойда само ако я оставиш тя да сготви.

— Защо, не ти ли харесва вече как готвя?

— Напротив, но мисля, че работиш прекалено много, за да се затвориш в кухнята вкъщи. Освен това бих искал да хапна нещо съвсем просто. Селски пирог и грах, които госпожа Кодингтън може да приготви и сама.

— Само това? — развесели се Ема. — И нищо за антре?

— Каквото решиш, но да не е супа.

— Ще се видим в шест. А останалата част от менюто ще бъде изненада.

Щом затвори телефона, Ема напълни куфарчето си с документи и счетоводни баланси и прекоси кабинета си. Когато се появи в стаята на секретарката си, Глинис скочи.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, госпожо Харт?

— Не, не, Глинис. Поизморих се днес и реших да се прибера. Ще поработя вкъщи.

— Да дойда ли с вас?

— Едва ли ще можеш да ми помогнеш. Взела съм си купища неща за четене. Благодаря за предложението.

— Само се обадете, и веднага ще дойда — усмихна се малко срамежливо момичето.

— Благодаря ти.

Томкинс чакаше пред входа на магазина. Докато се качваше в ролс-ройса, тя забеляза лошото му настроение.

— Накъде, госпожо Харт?

— Направо у дома.

— Да, госпожо.

— Новините май не са много добри — подхвърли тя.

— Никога не са били толкова лоши. Тази чудесна наша страна е тръшната право на зад… — Той побърза да се изкашля, за да прикрие непристойната дума, изплъзнала се неволно от устата му. — На задните си части. Никой не очакваше, че французите ще капитулират. Останахме сами, госпожо. Сами срещу нацистите.

— Ще се справим, Томкинс.

— Нямаме голям избор. Трябва да ги напердашим, преди да са ни премазали.

— Да не си решил да ме оставиш, Томкинс? За армията ли мислиш?

— О, не, госпожо! Не съм годен за военна служба. Иначе отдавна да съм се записал. Дюстабанлия съм. Плоските стъпала не пречат на шофирането, но в армията не взимат дюстабанлии.

Ема едва се сдържа да не се разсмее. Понякога този човек беше много забавен.

— Разбирам — рече само тя.

Той се оказа прав. Новините не бяха просто лоши — бяха направо катастрофални. Главното командване на френската армия бе напуснало Париж преди няколко дни и германците влязоха в града, без да се чуе нито един изстрел.

Наистина бяха останали сами и цяла Англия бе изтръпнала от вестта, че единственият им съюзник вече няма да воюва с тях.

 

 

— Здравей, мамо! — възкликна радостно Елизабет, когато видя майка си да влиза в дома на Белгрейвия Скуеър. Тя прекоси тичешком мраморното преддверие и я прегърна възторжено. — Нали нямаш нищо против да се преместя при теб? Идвам си у дома, маме!

— Виждам — засмя се весело Ема, която вече бе забелязала куфарите. — Какво става с малкия ти апартамент в Челси?

— Напуснах го. Чудесен е за сам човек, но Тони някак не се чувства удобно там. А и няма надежда скоро да го пуснат в отпуска, особено след това, което се случи с Франция. — Тя си пое въздух и продължи припряно: — Тук ще му е много по-удобно, не мислиш ли? А и не искам да си самичка.

Ема извърна лице, за да не види дъщеря й усмивката й. Понякога Елизабет беше толкова предсказуема, но пък в действията й нямаше никаква зла умисъл.

— Радвам се, че си отново у дома. И винаги си добре дошла, скъпа. Действаш на всички като тоник. Да повикаме Грейс да ни помогне с багажа.

— Тя е вече горе в стаята и разопакова нещата ми. Сега ще й занеса останалите куфари, не се тревожи. Двете с нея ще се справим. — Грабна чантите си и се запъти към стълбата. Спря и се обърна. — Забравих да ти кажа, че вуйчо Франк се обади. Самопокани се на вечеря. Вуйчо Уинстън му казал за селския пирог с грах и не се сдържал.

— Ясно, по-добре да предупредя готвачката за гостите и пирога.

— Вече й казах — провикна се Елизабет. — Надявам се нямаш нищо против, но вуйчо Франк каза, че си си тръгнала от работа, и не знаех колко ще се забавиш. Нямах представа, че се прибираш. Обикновено стоиш толкова до късно в магазина.

— Чувствам се изморена.

— Да не си болна? — попита Елизабет. Спря на стълбите и изгледа разтревожено майка си.

— Не съм болна, Елизабет. Само съм малко изморена. А сега бягай и разопаковай нещата си. Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна?

— Не, разбира се. Върви да си починеш.

 

 

Франк Харт с огромна радост отбеляза колко добре изглежда тази вечер сестра му. Внимателно и с много обич следеше всяко нейно движение в малката библиотека.

Ема беше облякла бяла копринена шемизета с широки ръкави и изключително елегантни черни ленени панталони. Тя наистина изглеждаше блестящо с новата прическа и деликатен грим.

Преди две седмици се бяха срещнали и той видя, че е подстригала косата си и е оставила траура, което се бе отразило много добре на външния й вид. Но тази вечер от много време насам тя бе възвърнала предишния си блясък.

През последните девет месеца той много се тревожеше за нея. Тъкмо той й беше съобщил за внезапната смърт на Пол Макгил. Никога нямаше да забрави онази вечер. Бе изпаднала в шок и на моменти говореше като безумна. Беше споделил с Уинстън, че се бои, че тя никога няма да успее да излезе от това състояние. Двамата бяха дежурили край нея дълги часове, докато най-сетне тя, упоена от лекарствата, заспа. Седмици наред беше неутешима, докато в един миг се взе в ръце.

— Предстои ми да отгледам детето на Пол — бе му казала един ден. — Нашата дъщеря има нужда от мен и не мога да я изоставя, Франк. Тя си няма никого другиго. — От този момент нататък демонстрираше пълна самодисциплина, себеотрицание и здрав разум. Последното й идваше отвътре и Франк добре го знаеше. Винаги е била изключително практичен човек. Още по времето, когато растяха заедно в село Феърли сред възвишенията на Йоркшир.

От години не се беше сещал за това място. В съзнанието му изникнаха поредица от мрачни картини и той неволно потръпна. Даваше си сметка, че селото не беше толкова ужасяващо, както често си го представяше. Плашеше ги животът им там. Вътре в къщата им те живееха щастливо, но с обстоятелствата вън от нея бяха свързани лошите им спомени.

Спомени за ужасните събития, които се бяха случили на семейството — живи и съсипващи: неочакваната смърт на майка им, после бягството на Уинстън, който непълнолетен реши да се запише във флота, необяснимото изчезване на Ема и накрая трагичната смърт на баща им.

Франк с удивителна яснота помнеше как баща му се спусна в обзетия от пожар склад с вълна, за да спаси затиснатия от горящи греди и бали вълна Едуин Феърли. Големият Джак Харт бе воден тогава единствено от мисълта да спаси младия господар. Успял бе да го измъкне, но страшно обгоря. Няколко дни по-късно баща им почина от раните си и от вдишания дим. След това Франк остана съвсем сам. Не съвсем сам, защото леля Лили се грижеше за него. Той често си спомняше за тази долна твар Едуин, който бе прелъстил Ема, докато работеше в къщата му. Беше се възползвал от нея, тя забременя, а той я изхвърли. Дори не й даде малко пари, а само един стар куфар, за да има в какво да си събере нещата и да избяга. Франк изтръпваше само при произнасяне на името Феърли и се радваше на всяка стъпка на сестра си, с която тя ги съсипваше и постепенно прибираше това, което те притежаваха. Бе купила дори отвратителната им къща Феърли Хол, където бе работила като помощничка в кухнята. Нареди да разрушат сградата и всичко, което навяваше тежки спомени, и превърна земите на Феърли Хол в парк за селяните, който носеше името на тяхната майка — Елизабет Харт. Днес Ема на практика притежаваше селището около земите на Феърли — фабриката, тухларната… Всичко, което притежаваха Феърли, сега бе нейно.

— Шампанско, Франки?

Той вдигна изненадано очи към сестра си. Не го беше наричала така от времето, когато бе момче. Дали не се бе досетила за това, което се въртеше в момента в главата му?

— С удоволствие, Ема — промълви той след известно мълчание. — Остана ли ти от онова питие с марка „Пол Роже“?

— Да, и е стъпило ей там, в кофичката с лед — усмихна му се тя и се отправи към масичката с наредени отгоре бутилки и кристални чаши. Извади внимателно тапата и продължи: — Мисля, че дори знам кой те научи да пиеш „Пол Роже“.

— Ти също го харесваш.

— Така е, но имах предвид един велик мъж. Не ти ли го посочи именно той?

— Имаш предвид Бийвър?

— Не точно, Франки, макар че съм напълно съгласна с теб, че лорд Бийвърбрук е голям мъж и страхотен издател вестникар. Според мен „Дейли Експрес“ с всеки ден става все по-добър.

— Сега, когато той отново е в правителството — ухили се Франк хитро, — имам предвид в правителството на Чърчил, вестникът горещо подкрепя Уинстън. Нали това имаше предвид?

Ема се усмихна и занесе две чаши с шампанско до брат си, който се бе настанил до прозореца. Двамата се чукнаха, произнасяйки в един глас:

— Наздраве.

— Имах предвид министър-председателя — рече тя, докато се настаняваше на стола, — когато казах за великия мъж. Ти ми беше споменал, че по време на обяда, когато отиде да взимаш интервю от него преди две години, са сервирали тъкмо „Пол Роже“. Тогава, когато той все още бе… в забрава. Нали така се казва?

— Права си, така беше. Тогава харесах това вино. И за друго си права, Ем, че човекът е наистина велик. В продължение на шест години той предупреждаваше и нас, и света, че Германия е заплаха. Никой не искаше да чуе…

— Е, сега вече чуха! — отбеляза тя.

Франк кимна.

— Наистина ли харесваш как изглежда сега вестникът?

— Да, много. По-модерен, по-чист е някак. Това е резултат от работата на Артър Кристиансен, нали?

— Точно така. Чудесен специалист, а и всички много го харесваме. И е много добър редактор. Той е този, който в известен смисъл ми даде път. Благодарение на Бийвър, естествено, който чете всичко, което пиша, преди Крис да го пусне. Ти би го нарекла контрол, нали? Но аз не се засягам, всички вече мислим в една посока. Да спечелим само тази проклета война.

— Какво се говори на Флийт стрийт за Чърчил? — попита Ема.

— В последно време Уинстън е доста популярен.

— За мен ли става дума? — долетя гласът на брат им, който току-що влизаше в стаята широко усмихнат.

— Ставаше дума за Уинстън Чърчил, а не за Уинстън Харт — отвърна Франк и скочи на крака, за да го поздрави. Двамата се прегърнаха за миг и Уинстън седна до една ниска масичка.

На Ема й направи впечатление, че накуцването на най-големия й брат е станало по-силно. Беше ранен, докато служеше в Кралската флота по време на Първата световна война, и известно време се бори, за да запази крака си. В крайна сметка се предаде. Шрапнел бе заседнал в левия му прасец. Макар парчето метал да бе извадено, гангрената вече бе започнала да пълзи и само благодарение на настояванията на Ема сега той беше жив. Тя го убеди да се съгласи да ампутират крака му. Тя никога нямаше да забрави колко дълъг бе периодът на възстановяване, колко трудно свикна той да носи изкуствения си крак, направен от алуминий, да издържи болката през дългите мъчителни часове тренировки, докато се научи да ходи с него. За нея той си оставаше един от най-смелите мъже. С течение на времето бе успял да свикне така с протезата, че мнозина дори не подозираха за нея.

— Кракът създава ли ти проблеми, Уинстън? — попита тя.

— Не бих казал, Ем — поклати той глава. — Случва се да се зачерви… нали знаеш, от горещината през лятото. — Но съм добре, наистина. Бих пийнал нещо, мила. Жаден съм.

— Боже, Уинстън, извинявай! Шампанско? Или скоч?

— Бих пийнал една чаша от газираната напитка. Не че има какво да празнуваме, като знаем какви са новините от фронта. Простихме се вече с Франция като съюзник.

— Министър-председателят ще даде изявление по радиото тази вечер — обади се Франк. — Днес следобед произнесе чудесна реч в Парламента, която ще повтори в ефир. Държи цялата нация да я чуе.

— Значи трябва да слушаме! — възкликна Ема.

— Да, маме! — обади се Елизабет от прага на стаята. — Току-що съобщиха, че господин Чърчил ще държи реч по радиото. Мисля, че казаха в девет.

— Ела, мила, и поздрави вуйчовците си.

Елизабет пристъпи в библиотеката и братята на Ема я прегърнаха сърдечно.

Грейс поднесе плата с пушена сьомга с тънки резенчета лимон и тънки филийки хляб с масло, Франк наля бяло вино във високи кристални чаши. Щом Грейс изчезна в кухнята, семейството опита сьомгата, а Ема заговори за недостига на продукти и въведените дажби и почти нищо не хапна.

— Мамо, говориш като гласа на съдбата — обади се по едно време Елизабет от другия край на масата. — В някои сфери нещата изглеждат добре.

— Струва ми се, че трудните времена тепърва предстоят, Елизабет, и ще се наложи да затегнем коланите. Говорих с господин Рамсботъм днес и обсъдихме да започнем да засаждаме някои парцели в Пенистоун Роял. Много хора са се заели с това и най-вече засаждат зеленчуци. Предложих му да превърнем оранжериите за орхидеи и други екзотични цветя в оранжерии за домати и някои плодове или храсти чай. Струва ми се, че ще е по-полезно, какво ще кажете?

— Изумително е как хората се мобилизират в такива моменти — промърмори Уинстън. — Знам, че половината от жените в магазините на Лийдс плетат в свободното си време шалове и ръкавици за войниците. Забележително е, че хората изведнъж се измъкват от черупките си.

— Аз също съм изумена — съгласи се Ема. — Ти също прояви невероятна щедрост, Уинстън, като се лиши от Глинис в моя полза.

— Коя е Глинис?

— Моята нова секретарка.

— Какво стана с Анита?

— Записала се е в Земеделските отряди и ще напусне в петък. Мисля, че подобна стъпка й прави чест.

— Тя има ли сили да вдигне лопатата. Тя е толкова слаба! — възкликна Елизабет.

— Имаш право — засмя се Ема, — но твърдо е решила, а и може този ангажимент да е по-дългосрочен от очакваното.

— Искаш да кажеш, че успя да видиш качествата на Глинис само за два дни? — повдигна вежди Франк.

— Точно така. Оказа се много полезна, а и имаме много общи черти.

Последните думи сепнаха Елизабет:

— Какви например?

— Много бързо навлиза в нещата, а и има желание. Затова не се бои от работа. Решителна е, точна и много организирана. Всичко това притежавам и аз. Познаваш ли я, Франк? — обърна се тя към по-малкия си брат.

— Не бих казал, Ем. Виждал съм я няколко пъти, когато съм отивал да взема Уинстън от работа, а като се чухме днес следобед, той спомена, че тя вече работи при теб.

— Разбирам. Тя е много… привлекателна. — Ема поклати замислено глава. — По-скоро бих я нарекла „очарователна“.

— Съгласен съм! — подкрепи я ентусиазирано Уинстън.

Ема го изгледа, но нищо не каза, макар да бе изненадана от възторга му.

Продължиха да си бъбрят за общи неща. Междувременно Грейс събра чиниите и сервира селския пирог. Всички поръчаха на Грейс да поздрави госпожа Кодингтън за него.

— Пирогът й е почти толкова вкусен, колкото и на госпожа Харт — допълни Франк.

— Ще й предам, господине — промърмори Грейс и побърза да напусне трапезарията.

— Десертът е руло с мармалад, залято с яйчен крем — съобщи Елизабет. — Мама каза, че и двамата го обичате.

— Прекрасен избор — усмихна се сърдечно Уинстън. Също като брат си, той умираше за своята племенница, която толкова много им напомняше на тяхната майка, преди да се разболее от туберкулоза през 1904 година. „Мама щеше да изглежда така, ако имаше кой да се погрижи за нея както трябва — мислеше си Уинстън, докато наблюдаваше безмълвно Елизабет. — Горката, тя нямаше този късмет — толкова работа имаше и така и не успя да се измъкне от мизерията.“ Уинстън прогони тъгата. Не искаше да се връща към миналото.

— Време е да се преместим в кабинета — обади се Ема. — Там ще можем да се настаним удобно и да изслушаме речта.

Кабинетът бе приятна стая, в тъмночервено и наситено зелено, мебелирана с удобни кресла и две канапета, малко бюро в стил крал Джордж. Настолни лампи с копринени абажури и няколко чудесни картини и украшения придаваха уют и очарование.

Ема включи радиото и останалите се настаниха на креслата. Всеки бе взел със себе си и чашата си с кафе. Щом говорителят представи министър-председателя, всички в стаята замлъкнаха. Плътният глас изпълни стаята. Ема се бе навела леко напред, сякаш се боеше да не изпусне някоя дума от дългата и подробна реч.

В самия край Уинстън Чърчил замълча и тя с нетърпение зачака финалните му думи.

— Това, което генерал Уейганд нарече „Битката за Франция“, приключи. Според мен тепърва започва битката за Великобритания. От нея ще зависи оцеляването на християнската цивилизация. От нея ще зависи животът на нашата страна, на нашите институции и нашата империя. Много скоро очаквам цялата ярост и мощ на врага да се стоварят върху нас. Хитлер знае, че или ще ни победи тук, на нашия остров, или ще загуби войната. Ако успеем да устоим, цяла Европа ще бъде свободна и животът в целия свят ще може да продължи свободен напред към просторни, огрени от слънцето територии. Но провалим ли се, целият свят, включително и Съединените щати, включително и всичко, което познаваме и обичаме, ще потъне в пропастта на нова Мрачна епоха — много по-жестока и може би много по-продължителна благодарение на изопачената наука. Ето защо нека се съсредоточим върху своите задължения, да се мобилизираме и ако Британската империя и Британската общност просъществуват още хиляда години, хората да могат да казват: „Това бе техният звезден час“.

След известно мълчание пръв се обади Франк:

— Е, сякаш успя да каже всичко. Както обикновено. И то пределно ясно… Великобритания е съвсем сама.

— Според мен това, което чухме току-що, е едновременно вдъхновяващо и успокояващо по някакъв начин — отбеляза Ема и изтри сълзите си. Изкашля се и продължи: — Каза ни какво трябва да направим. Да се изправим и да се борим всеки според силите си. Убедена съм, че всеки от нас ще го направи там, където е.

— Напълно съм съгласен — рече Уинстън. — Мога да се обзаложа, че в цялата страна хората са слушали речта му, така както я слушахме ние тук. Той е най-ценното ни богатство — вдъхновява ни, води ни и ни показва пътя.

— Разполагаме с войските, които спасихме от Дюнкерк — изтъкна Франк. — Те ще се включат в отбраната на страната. Междувременно ще се подготвим по-добре.

— За битката за Великобритания — додаде Ема. — А тя ще бъде велика битка.