Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (45)

43

Пола внимателно четеше записките си и списъка на гостите, които двамата с Шейн очакваха в Пенистоун Роял за края на седмицата. Оказаха се повече, отколкото беше планирала.

Някои от децата щяха да са тук: Емси, Дезмънд, който се върна от пансиона, и Линет. Линет пък беше поканила и Еван Хюс, ето защо Пола написа до името й „Синята стая“ и мина на Джулиан Калински. За него щеше да е най-добре да е в „Златната стая“. Дядо Брайън им гостуваше в края на всяка седмица в последно време, така че той си имаше постоянно място.

Обзета от внезапен прилив на щастие, Пола се облегна назад и се замисли за предстоящия годеж на дъщеря й с Джулиан. Колко щастливи щяха да са баба й и Дейвид Калински, един от скъпите приятели на Ема. Тя винаги бе мечтала трите клана да се сродят чрез брак и ето че най-сетне това щеше да се случи. Тя и Шейн бяха избрани да обявят щастливото събитие и да организират вечеря по този случай в деня преди тържеството за рождения ден на Шейн и Уинстън след две седмици.

С изключение на Еван Хюс всички гости тази вечер щяха да са от семейството. Надяваше се това да не предизвика възражения…

На вратата се почука и икономката Маргарет влезе.

— Моля да ме извините, госпожо, но долу в Каменното преддверие е дошла млада жена, която настоява да ви види.

— Коя е тя, Маргарет? — вдигна изненадан поглед Пола.

— Не ми каза името си. Носи писмо за вас. Показа ми го, но отказа да ми го даде. Поръчано й било да ви го връчи лично. Доста е категорична.

— В такъв случай най-добре да я приема.

Маргарет бе отправила поглед към масата до библиотеката, където бяха наредени снимките на цялото семейство, и Пола неволно извърна лице натам.

— Какво има, Маргарет? Нещо май те тревожи.

— Момичето долу е с червена коса. Почти същата като на госпожа Линет. Мисля, че може да е ваша роднина. — Прислужницата приближи богатата колекция от снимки и докосна с пръст сребърната рамка на една от тях.

— Прилича ми на тази жена тук.

Пола се изправи и поклати объркано глава:

— Не мога да повярвам… какво може да иска дъщерята на Сара Лаудър?

— Нямам представа, госпожо О’Нийл. Сигурна съм, че точно тя е долу.

— Доведи я. Веднага.

Маргарет кимна и се завтече навън. Пола остана загледана в любимата колекция на Ема. Така и не й даде сърце да я разчисти оттук. Баба й бе донесла тази маса от магазина в Лийдс преди трийсет години и бе подредила тук снимки, до една в сребърни рамки — бяха нейна радост и гордост. Често взимаше някоя от тях и разказваше на Пола за човека на нея. Винаги с любов, никога с критика. Тук бяха абсолютно всички, с изключение на Джонатан Ейнзли. Ема лично беше извадила снимката му от сбирката само месец преди да умре. Беше убедена, че е измамник. И колко права се бе оказала.

Погледът й спря на снимката на Сара и се запита възможно ли бе наистина нейната дъщеря да е долу. Сара се бе омъжила преди много години за известния френски художник Ив Паскал и бе успяла да си намери място в живота.

Шейн бе споменал, че я е видял на тържеството за ретроспективната изложба на модата. Няколко пъти бе повторил, че е тя. Била в компанията на Джонатан Ейнзли. Уинстън заяви категорично, че Джонатан е присъствал, и беше вбесен от този факт.

— Какъв нахалник трябва да е този човек — бе промърморил пред нея по време на вечерята. — Как смее да се появява пред нас.

И Емили, и Гидиън се бяха опитали да го успокоят, но той бе направо неукротим.

Пола се запъти към канапето пред прозореца и застана там в очакване. Миг след това Маргарет въведе посетителката при нея. Икономката кимна и изчезна.

Младата жена пристъпи напред и протегна ръка.

— Моля да ме извините госпожо О’Нийл. Казвам се Клоуи Паскал. Дъщеря съм на Сара Лаудър. Надявам се да ме извините, че идвам без предупреждение, но майка ми държи да ви предам тази бележка. Ще изчакам за вашия отговор.

 

 

Пола отговори на поздрава и пое плика. Даде знак на момичето да седне и отиде до бюрото си, за да вземе нож, с който да разреже плика.

Извади отвътре скъпа хартия и най-отгоре видя отпечатано името на братовчедка й: Сара Харт Лаудър.

Тя хвърли бърз поглед на текста.

Скъпа Пола,

Изпращам тази бележка по дъщеря си Клоуи, защото държа то да стигне до теб час по-скоро, докато все още съм в Англия. Спешно трябва да те видя, за да ти предам жизненоважна информация, която те засяга. Наблизо съм и ако си готова да се срещнеш с мен, Клоуи ще дойде, за да ме вземе.

Сара

— Къде е майка ти, Клоуи — попита тя момичето, след като се върна до прозореца.

— Чака в една кола малко по-надолу по пътя. Няма да можете да я видите оттук.

— Сигурно. Би ли я довела? От писмото й разбирам, че се налага да поговорим.

— Веднага, госпожо О’Нийл — скочи момичето на крака.

Пола я изпрати с поглед. Момичето бе хубаво като майка си, с характерната за семейство Харт червеникава коса. Беше с черен памучен костюм и семпло златно бижу, но около нея се носеше атмосферата на френска елегантност, която човек трудно можеше да имитира.

Надникна през прозореца и видя как Клоуи се насочва към алеята за коли. Пола се върна до бюрото си и прибра писмото в чекмеджето. Подозираше, че братовчедка й има да сподели с нея нещо тревожно, свързано с Джонатан. Защо ще го прави? Да не би да е проява на угризения на съвестта? Трябва да беше нещо наистина важно, защото иначе Сара никога не би поискала да се види с нея. Тя цялата се стегна в предчувствие за нещо лошо.

Не мина много и Маргарет въведе в стаята Клоуи и майка й.

— Здравей, Сара — първа поздрави Пола и протегна ръка. — Наистина ме изненада.

Братовчедка й прие подадената длан.

— Благодаря ти, че ме прие, и моля да ме извиниш за това, че се наложи да се появя по този начин. Държах да се видим, преди да отпътувам за Париж. Мислех си, че ако ти се обадя по телефона, ти може да…

— Да затворя ли? — прекъсна я. — Не, Сара, нямаше да затворя, щях да те изслушам. Всъщност си мислех, че отдавна трябваше да се обадиш. Очаквала съм го.

Последните думи сякаш сепнаха Сара.

— Ако знаех само. Много ми се искаше да обясня някои неща. Никога не съм знаела, че Джонатан мами семейството. Наистина инвестирах в неговата компания, но бях убедена, че всичко е чисто. Разбрах каква е истината едва когато баща ти ме уволни и ти ме изхвърли от семейството. Вярвах на Джонатан, а не е трябвало. Била съм твърде наивна. Но се кълна в детето си, че тогава нямах представа какво прави той.

— Отдавна го разбрах, Сара. Осъзнах, че не си виновна и си нямала лоши намерения… — Пола спря насред изречението и прехапа устни. — Жалко за пропуснатите години. Но каквото било — било.

— Най-добре — съгласи се Сара. — Така или иначе съм тук не за да обяснявам, нито да моля да бъда приета в семейството. Дойдох, за да те предупредя.

— Да седнем — предложи Пола. — Да ти предложа ли нещо? Чай, кафе, вода?

— Не, благодаря ти — отговори тя и се отпусна на близкия стол.

Клоуи поклати само отрицателно глава и седна на канапето.

— Отдавна подозирам, че Джонатан е замислил нещо — започна Сара, като не откъсваше очи от братовчедка си. — Открай време е убеден, че ти си причина за неговия провал. Не може да те уязви в бизнеса ти, опитвал го е вече, но може да те засегне чрез децата ти. Онази вечер бях на тържеството, посветено на ретроспекцията на модата, и видях нещо, което много ме изплаши. Забелязах как за част от секундата се беше втренчил в твоите деца и изражението му беше на кристално ясно зло. Не знаех какво е замислил, но реших, че на всяка цена ще разбера какво е решил да прави.

— Смяташ ли, че ще ти довери плановете си просто така? — попита Пола и я изгледа продължително.

— Не, не смятам. Умее да държи езика си зад зъбите. Но той обича виното, както и да се хвали. Става особено словоохотлив, когато е изпил достатъчно количество френско вино.

— Да не искаш да кажеш, че си го напила? — повдигна въпросително вежди домакинята.

— Не, само го поканих на вечеря и поръчах бутилка много скъпо вино — „Мутон Ротшилд“. Той умира за него. След това зададох правилните въпроси.

— Какво е намислил? — не се сдържа Пола. — Кажи ми… Кажи ми го, колкото и да е страшно. Кой е на прицела му? И как? Защо нищо не знам?

— Възнамерява да удари косвено Теса чрез съпруга й Марк Лонгдън. Марк е архитект на Джонатан… Проектирал е къщата недалеч от Тирск.

— Господи, никой от нас не знаеше това.

— Пазят го в тайна. Дори са измислили фалшиво име за клиента на Марк — Уилям Стоун. — Сара се размърда неспокойно на мястото си. — Марк е казал на Теса, че новият му клиент е голям богаташ и се казва Уилям Стоун. Искал да строи къща в Мидлъндс. Дъщеря ти е нямала основание да не вярва на съпруга си.

— Разбирам — кимна Пола. — Но как Джонатан ще уязви косвено Теса?

Сара се поколеба, преди да отговори:

— Имах усещането онази вечер например, че Джонатан тъпче Марк с наркотици и алкохол, а и му предлага компанията на съмнителни жени. Наслаждава се на това. Отдавна подозирам, че Джонатан е доста покварен, независимо от елегантната му външност на джентълмен. Сега вече съм убедена, че е впил ноктите си в Марк Лонгдън и то по най-неприятния начин. Джонатан често се присмива на Марк за неговата слабост. Подхвърля забележки, че бракът му все повече не върви, че Марк малтретира жена си физически.

Пола пребледня.

— Не познавам мъж, който се хвали с подобно нещо — сподели с разтреперан глас.

— Не мисля, че Марк се хвали, но мога да събера две и две. Джонатан ми разказа как Марк му обяснил, че ще даде добър урок на госпожа Богатата, кой носи панталоните в тяхната къща и не се ли научи да се държи както трябва, ще усети колко тежка е ръката му.

— От известно време имам съмнение, че се държи грубо с нея. Много ти благодаря за предупреждението, Сара. Сега вече знам какво да правя.

— Ако продължа да ти помагам — кимна Сара, — ще трябва да държиш името ми в тайна.

— Разбирам.

— Има и още нещо, Пола. По време на тържеството онази вечер Джонатан подметна нещо за Линет, че тя щяла да наследи всичко, включително и Пенистоун Роял. Бях изненадана и възразих, че не ми се вярва, и поисках да знам откъде знае. „Едно птиче ми каза“, гласеше отговорът му, а на лицето му имаше много лукаво изражение.

— Няма такова нещо — енергично тръсна глава Пола. — Информацията му няма нищо общо с истината. — Питаше се откъде може да има такива данни.

Сякаш прочела мислите й, Сара само отбеляза:

— Според мен имаш проблем с дискретността на хората, които работят за теб. Най-вероятно в офиса ти в Лийдс. Джонатан има връзка с една жена там, някоя си Ели. Струва ми се тя работи там.

— Елинор Морисън! Няма кой друг да е. Една от секретарките ми в Лийдс. Но пък тя няма достъп до поверителните документи. Но и не е вярно, както вече ти казах.

— Но не бързай да я уволняваш — предупреди Сара.

— Естествено — съгласи се Пола. — Така само ще събудя подозрението на Джонатан.

— Трябва да внимаваш много кой има достъп до документите ви.

— Винаги съм достатъчно предпазлива — отговори Пола. Със сигурност щеше да държи Елинор под око. Тя нямаше да бъде вече в услуга на Джонатан.

След малко Сара се изправи.

— Казах ти всичко, което знам, Пола. Много се надявам да съм ти помогнала.

Пола също се изправи.

— Така е. — Погледна братовчедка си настойчиво. — Откакто Джонатан Ейнзли се върна в Лондон, инстинктивно чувствах, че ще се опита да навреди на мен или на някой от близките ми по някакъв начин. Дори сър Роналд ме предупреди.

— Чичо Рони винаги е бил прозорлив. Баба казваше, че приличал на баща си. Ще държа очите и ушите си отворени. Когато идвам в Лондон, обикновено се виждам с Джонатан… — Тя се огледа, след което се обърна към дъщеря си: — Това тук е дневната на горния етаж, за която често съм ти разказвала. Любимата стая на баба ми. Всъщност беше любима на всички ни. Колко чудесни часове сме прекарвали тук.

— Мамо, тук има и твоя снимка — възкликна Клоуи, която се беше доближила до масата до библиотеката. — Колко си била хубава! — Възкликна момичето и вдигна снимката на майка си. — Виж се само!

Сара се приближи и погледна снимката. Скоро след това двете се насочиха към вратата, готови да си вървят. Пола ги последва.

— Стаята си е останала същата — отбеляза Сара на самия праг. — Пълна е с чудесни спомени, най-вече свързани с баба.

Пола видя в очите й сълзи и сърцето й се изпълни със съчувствие към тази тяхна братовчедка, изгонена от семейството преди толкова много години. Дали не бяха прекалено строги с нея? Вероятно. Но по онова време тя беше убедена, че Сара е изменила на семейството.

— Не знам как да ти благодаря за това, което направи днес, Сара. Както баба ни обичаше да казва: предупреденият е по-добре въоръжен. Сега вече ще бъда нащрек.

— Мисля, че така ще е най-разумно.

— Надявам се скоро да се видим отново. Иска ми се да знаеш, че си винаги добре дошла… — последните думи на Пола останаха недовършени. Тя пристъпи напред и прегърна братовчедка си.

Сара се притисна до нея, преглъщайки сълзите си.

— Безкрайно ти благодаря… толкова съм щастлива да знам, че отново съм добре дошла сред вас. — Отстъпи малко назад и додаде: — Стига Джонатан Ейнзли да не знае.

 

 

Първото, което Пола направи, щом остана сама, бе да потърси Теса. От офиса й на Найтсбридж й отговориха, че е била там сутринта, но неочаквано си е тръгнала. От дома им в Хампстед никой не отговори, което я изненада. Най-накрая набра мобилния телефон на дъщеря си. И там не получи отговор, но остави съобщение и затвори.

Погледна часовника на бюрото си и с изненада установи, че е едва дванайсет на обяд. Теса сигурно бе излязла за обяд, а Елвира бе извела Адел на разходка. Засега нямаше основания да се безпокои. Убедена бе, че чуе ли съобщението й, Теса ще й се обади веднага. Междувременно тя щеше да довърши започнатото във връзка с гостите, които чакаше. Отиде до масата със семейните снимки, за да ги върне на място. Клоуи ги бе разместила, за да стигне до тази на майка си.

Беше се изненадала от реакцията на Сара, че все още не са махнали снимката й от тази сбирка, въпреки че беше в немилост от дълги години.

— Дори не съм забелязала, че е тук — промърмори Пола.

Много скоро създаденият от баба й ред бе възстановен. В този момент телефонът иззвъня и в бързината си да се извърне към бюрото, за да го вдигне, Пола бутна една от снимките, която падна на земята и се чу звън на счупено стъкло.

— Ало?

— Мамо, Теса се обажда.

— Скъпа, къде си? Опитвах се да се свържа с теб.

— Знам, получих съобщението ти. В момента напускам Лондон с лимузина. Елвира и Адел са с мен. Пътуваме към Йоркшир. Твърде изтощена съм, за да карам сама. Мамо, напуснах Марк.

— Слава богу!

— Няма да се върна при него. Никога! Ще се разведа.

— Много се радвам да го чуя. Кога смяташ, че ще пристигнете?

— Според мен след около четири часа или малко повече.

— Ще ви чакам, момичето ми.

— Довиждане, мамо.

— До скоро, Теса. — Пола остави слушалката, обзета от огромно облекчение. Зарадва се, че дъщеря й е вече далеч от Марк Лонгдън. Благодари на бога, че братовчедка й Сара бе имала доблестта да изпълни дълга си.

Върна се до масата и вдигна снимката, която бе паднала на земята. Стъклото се бе разбило на парчета. Тя отнесе всичко до бюрото си и се зае внимателно да отстрани останалите парченца, за което се наложи да разглоби рамката. Под картончето, което държеше снимката, с изненада откри два плика, закрепени с лепенка за гърба на снимката. В първия намери малко сребърно ключе.

Веднага се сети, че това трябва да беше ключето за ковчежето, обявено за отдавна загубено. Обзета от вълнение, тя отвори и втория плик. Отвътре падна снимка, правена очевидно някъде в средата на петдесетте, на която млада жена стискаше за ръка малко момченце. Другата ръка на детето държеше баба й. На гърба бе написано: „Глинис, Оуен и аз“.

Пола обърна снимката, която допреди минута бе стояла в рамката, и се вгледа в нея. Изведнъж разбра кой е биологичният баща на Оуен Хюс.