Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna_2017
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Тайната на Ема

Преводач: Цветана Генчева; Теодора Давидова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-9395-88-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1903

История

  1. — Добавяне

33

— Мисля, че си напълно права — кимна Уинстън Харт, когато Ема завърши изложението си, и добави: — Налага се да извършим промени в „Йоркшир Консолидейтед“. Нека направим Мартин Фулър главен редактор, а Питър Армстронг — директор.

— Нали ти си директор, Уинстън — изпъна гръб Ема, която седеше на канапето и изгледа смръщено брат си. — Само не ми казвай, че ще оставиш управлението на вестника на някой друг.

— Не, нямам такова намерение. Съжалявам, ако не съм бил достатъчно ясен. Нали оставам съпредседател заедно с теб, ще продължавам да следя отблизо как вървят нещата. Но ще бъда далеч по-спокоен, ако знам, че имаме управителен директор в главния ни офис в Лийдс, който ще има подкрепата и на главния редактор. И двамата ще внимават какво се случва там на място.

— Съгласна съм. Честно да ти кажа, взех да се тревожа за теб напоследък. Страшно си натоварен и с магазините в Йоркшир, и с фабриката „Феърли“, и с вестниците. Да не говорим за ангажиментите ти и с „Харт Ентърпрайзис“.

Уинстън избухна във весел смях:

— Виж ти кой го казва. Не познавам по-зает човек от теб, а към работата си прибавила и помощ за пострадалите. Не знам докога ще ти стигнат силите.

— Като си помисля какво вършат войниците ни, за да ни отбраняват, моите задачи ми се струват направо детска игра — отбеляза Ема и наля още чай в чашите.

Двамата седяха пред огъня във всекидневната на горния етаж в Пенистоун Роял. Беше студен следобед на декември 1942 година. Ема беше пристигнала в Йоркшир за около седмица, за да обсъди с Уинстън проблеми на бизнеса им и да провери какво е положението в имението й.

Лийдс, Брадфорд и Шефийлд, както и в редица други индустриални градове на север бяха бомбардирани, но Рипон и Дейлс засега оставаха встрани от вниманието на германците, макар че някои от базите на военновъздушните сили в Топклиф и Дишфорт се разминаха на косъм, защото немските бомбардировачи само прелетяха над тях. В Пенистоун Роял нещата бяха сравнително спокойни, като се изключеха проблемите с храната, газта за горене и липсата на други стоки, които не достигаха в цялата страна.

Уинстън отпи от чашата си и продължи:

— Марти и Пийт са добри момчета, способни и работливи, в същото време са ти предани и са лоялни служители на „Консолидейтед“. Всичко ще е наред, Ема.

— Докато ти си начело, се чувствам спокойна. Съгласна съм с преценката ти за тях. — Тя поклати глава и нацупи леко устни. — Винаги съм мечтала Франк да поеме вестника, но май тази работа не е за него. Какво ще кажеш?

— Така е, не е за него. Никога не се е интересувал, дори когато ти купи вестниците в Шефийлд през 1935 и сложи началото на „Консолидейтед“. Предложи му тогава най-висок пост, но той отказа. Трябва да приемем решението му. Той е журналист, а не мениджър. Нека работи това, което му харесва.

— Харесва му да работи за лорд Бийвърбрук, обича „Експрес“, той е златното момче на изданието, любимец е на Бийвър и на Артър Кристиянсен. — Тя остави чашата в чинийката си и изгледа продължително и замислено Уинстън. — Предполагам, че Едуин Феърли ще се опита да задържи „Йоркшир Морнинг Газет“, докато е жив.

— Вестникът е бил собственост на семейството му цели три поколения. Нали не си си въобразявала, че ще се откаже лесно?

— Не вярвам да го направи. Но загубиха голяма част от читателите си и тиражите им спаднаха.

— Отнехме им голяма част от читателите и те са зле финансово.

— Знам — с лека самодоволна усмивка отбеляза Ема. — И това е, защото Едуин Феърли предпочита да се занимава с адвокатстването си повече, отколкото с вестника. Не го бива много като собственик на такова издание.

— Не забравяй, че това работи за нас. Един ден няма да издържи и ще поиска да го продаде, тогава ще можеш да го купиш на безценица.

— Надявам се да си прав. Като стана дума за Франк, да не забравя да ти кажа, че той и Натали няма да успеят да прекарат Коледа с нас, защото ще бъдат с нейното семейство. Мислиш ли, че ще можеш да го уговориш да бъдат с нас?

— Ще се опитам, но си мисля, че няма да се наложи. — Франк спомена, че Бийвърбрук искал той да е в Лондон по Коледа и това не подлежало на уговаряне.

— Радвам се да го чуя. Значи, че ще бъдат с нас. Вероятно скоро ще ми каже.

— Най-вероятно.

— Вие с Шарлот ще дойдете, нали? А Рандолф?

Лицето на Уинстън светна при споменаването на името на единственото му дете.

— Стискаме палци да получи отпуска поне за няколко дни. Бойният им кораб е в Скапа флоу в момента. Но ще дойдем, разбира се. А твоите момчета?

— Според мен Робин ще получи поне два дни, а се надявам да пуснат и Кит. Представям си колко му се иска да види Джун и бебето.

Изражението на Уинстън отново се промени.

— Каква смешна червенокоска е тази малка Сара — засмя се той. — Няма никакво съмнение, че е от семейство Харт и е твоя внучка. Одрала ти е кожата.

— Направо не мога да повярвам, че вече имам второ внуче — започна Ема, но се спря насред думата. Лицето й се изкриви болезнено. — Чувал ли си се скоро с Едуина? Как върви бракът й и как е моят първи внук?

— Наскоро получих кратко писъмце. Но не е много словоохотлива. Малкият Антъни расте, а и Джеръми е добре. Той ми се видя добро момче на сватбата, Ема. Не се тревожи за Едуина. Сигурен съм, че е щастлива. И някой ден ще дойде.

— Вече не съм сигурна. Може да ми се иска да е така. — Неочаквано лицето й светна. — Като си помисля само, Уинстън, имам син, който е лорд… Лорд Антъни Стандиш.

Брат й се усмихна, доволен от разведряването на обстановката. Искаше му се да продължи този приятен момент и отклони темата от най-голямата дъщеря на Ема.

— Как е Дейзи?

— Истинско чудо е това дете! Макар да е вече на седемнайсет, очевидно няма да успее да завърши училище в Швейцария като Едуина и Елизабет, но и тя сякаш много не се тревожи от този факт. Напълно я задоволява да живее с мен и Елизабет, слава богу, те двете винаги са се разбирали много добре. Сега у дома цари спокойствие.

Уинстън кимна. За него беше голямо облекчение, че по-малките дъщери на сестра му са толкова предани на майка си. От време на време Едуина го дразнеше с поведението си и твърдо бе решил да й напише едно по-остро писмо. Можеше и да телефонира в Клонлъфлин. Щеше да се посъветва с Франк.

— И Блеки ще дойде у нас на Коледа — прекъсна мислите му Ема. — Дано Брайън да получи отпуска.

— Ами Дейвид? Ще бъде ли в Лондон по това време?

— Естествено. Никога не отсъства на коледния обяд. Трите клана се събират на този ден. Това е денят, в който празнуваме нашето приятелство — Блеки О’Нийл, Ема Харт и Дейвид Калински. Тримата мускетари, както обичаше да ни нарича Франк. Приятели сме от толкова дълго време. Когато се запознах с Блеки… Беше през 1904, бях само на четиринайсет години и половина, почти петнайсет. Година по-късно се срещнах за пръв път и с Калински. Трийсет и осем години оттогава…

— Велика е предаността и обичта ви един към друг. Нали си даваш сметка колко рядко нещо е това?

— Мисля, че го осъзнавам.

След като брат й напусна къщата и замина за Лийдс, Ема остана в стаята, за да се наслади на малко спокойствие и да размисли. Потънала в грижи около магазина и проблемите на военното положение, тя не бе имала време да отскочи до тази къща.

Даде си сметка колко й бе липсвала Пенистоун Роял и тази стая. Тя беше обзаведена пестеливо, без особени претенции, но Ема добре знаеше колко измамна е тази простота. През 1932 година тя вложи в тази обстановка много пари. Внимателно и без да бърза, подбра мебелите, тъй като искаше да купи най-доброто.

Десет години по-късно тя изглеждаше все така елегантна и красива. Бледожълтата боя по стените придаваше светъл слънчев изглед и в най-мрачните дни на Йоркшир. Тъмният под лъщеше под оригиналния килим „Савонери“, чиито бледи цветове грееха в центъра на стаята. Винаги бе харесвала кристал и сребро и любимите й предмети искряха сега върху меката патина на ниските масички и шкафове.

Две дълги канапета, тапицирани със светла басма на цветя, бяха поставени едно срещу друго от двете страни на камината, облицована с избелял дъб. Тя се усмихна при спомена колко топа от тази материя бе купила. През няколко години поръчваше да претапицират канапетата, така че нежните розови, жълти, сини и червени цветове изгряваха с нова сила. Тя обичаше, когато избере стила на някоя стая, след това само да освежава цветовете.

Погледът й се спря на красивия сервиз от китайски порцелан върху шкафа чипъндейл, след това мина към безценната картина на Търнър. Мътнозеленото и синьото на драматичния селски пейзаж неизменно я вълнуваха. Въпреки всичко бе решила да я премести в някоя от другите стаи. Имаше достатъчно място по стените, но си мечтаеше над камината да закачи някой от портретите на Пол. Нямаше по-добро място за него. Дълго се бе колебала кой да избере и най-сетне реши, че ще постави портрета му с офицерската униформа. Беше позирал с него след Първата световна война и според нея имаше най-голяма прилика с Пол. Погледът му на портрета бе същият, който тя видя при първата им среща.

Тя се изправи и се приближи до прозореца. Хълмовете отсреща бяха покрити със сняг, но през пролетта те пожълтяваха от нарциси, които неизменно й напомняха за прекрасното стихотворение на Удуърт. От гърдите на Ема се откърти тежка въздишка и тя се обърна към вътрешността на стаята. С бавни стъпки се приближи до ниския шкаф от епохата на кралица Ана. Нещо трябваше да сложи върху него, за да е завършен. Ковчежето от мека дървесина със сребърен обков щеше да се впише идеално в обстановката.

Седна зад масивното бюро и извади дневника си от 1942 година. Отбеляза датата и описа с няколко изречения срещата си с Уинстън, решенията, които бяха взели за „Йоркшир Консолидейтед Нюзпейпър Къмпани“. Остави писалката и се замисли за съдбата на „Йоркшир Морнинг Газет“. Отдавна искаше този вестник и един ден щеше да го има. Едуин Феърли нямаше финансовите възможности да го поддържа. През последните няколко години вестникът търпеше големи загуби. Бе използвала своите издания, за да срине вестника на Едуин Феърли. Това бе единственият му бизнес, който не притежаваше. И това щеше да стане. Само така отмъщението й щеше да е пълно.

Неочаквано си спомни думите на Блеки, който й бе цитирал Библията. „Отмъщението е мое дело, казва Всевишният и това е истина, Ема.“ Тогава се бе изсмяла и бе добавила: „И според някои е най-добре да се сервира студено. Искам да се насладя на отмъщението си. Няма да го оставя нито на Всевишния, нито на когото и да било. С положителност не желая да го сервирам студено.“

Дълбоко в себе си тя бе убедена, че Едуин е наясно кой така систематично работи, за да съсипе фамилията Феърли, но не го интересуваше. Защото знаеше, че са го заслужили, и брат му Джералд е отговорен за това. Едуин бе направил кариера като адвокат, специализирал се в наказателно право. Вестникът бе голямата му лудост и той си играеше с него, също както го бе направил брат му Джералд.

Едуина бе плод на тяхната кратка връзка, докато Ема бе прислужничка във Феърли Хол и Едуин бе синът на господаря Адам Феърли. Беше се старала да направи най-доброто за Едуина, въпреки че тя никога не й прости, че не успя да й даде онова, което винаги бе желала — името Феърли. Ема отдавна мечтаеше да види първородното си дете и първия си внук, малкия Антъни Стандиш.

Телефонът иззвъня и я извади от унеса.

— Ало? Пенистоун Роял.

— Ема, здравей, Франк е на телефона. Току-що говорих с Уинстън и той ме помоли да ти кажа какво смятаме да правим за Коледа. С удоволствие ще се отзовем на поканата. Всички ще дойдем… почти всички. Освен ако момчетата не получат отпуска.

 

 

Мислите за Едуин Феърли и неговото предателство излетяха от главата на Ема. Болезнените спомени от миналото бяха забравени. Радостта от това, че ще прекара Коледа с любимите си хора, я заредиха с огромна енергия. Тя скочи на крака и тичешком се спусна по стълбите, мина през Каменното преддверие и се втурна в кухнята.

— Хилда! Тук ли си? — провикна се и се озърна.

Само след няколко секунди преданата млада икономка излезе от вратата в дъното на помещението с два буркана консервирани сливи и круши.

— Тъкмо затова дойдох — възкликна Ема, гласът й звънтеше от смях.

— Консервирани плодове ли ви трябват, госпожо Харт? — Хилда гледаше объркано, докато оставяше бурканите на голямата дървена маса в средата на кухнята. — Да не би да искате да приготвим с тях нещо за вечеря? Например с яйчен крем?

— Не, Хилда, не за вечеря. Току-що научих една чудесна новина! Братята ми и съпругите им ще дойдат на вечеря за Коледа. Очевидно ще успея да събера цялото семейство, ако, разбира се, момчетата получат отпуска. Надявам се госпожа Лаудър да дойде с бебето Сара. Ще присъстват и господин О’Нийл, и господин Калински и с малко късмет и техните синове. Така че нали разбираш, ще се наложи да „нападна“ твоя килер.

— Много се радвам, госпожо! Все се надявах да направите семейно събиране за празника. Тежка беше изминалата година с тези нападения и момчетата на фронта, както и миналата между впрочем. Приготвила съм някои вкусни неща, които ще можете да вземете с вас в Лондон, ако ви потрябват. — Хилда замълча, помисли за миг и продължи: — Не искате ли да влезем в килера и сама да си изберете?

— С удоволствие. Трябваше да се сетя, че си помислила за тези неща още през лятото. Много плодове ли си затворила в буркани?

— Круши, ренглоти, сливи от овощната градина — кимна Хилда. — Освен това касис, боровинки и къпини. Тази година се родиха много. Затворила съм и домати, които господин Рамсботъм отгледа в оранжерията. Ще видите, че съм приготвила и лютеница, и много туршии — лук, цвекло, малки краставички и любимата ви пикантна туршия.

— Много ти благодаря. — Ема вървеше по петите на младата жена. — Ти нали правеше коледни сладкиш и пудинг?

— Разбира се — усмихна се доволно Хилда. — Какво е Коледа без плодовия сладкиш? Винаги използвам вашата рецепта. — Тя посочи рафт, на който бяха наредени тави с готовия сладкиш, който трябваше да стои дни наред, докато стане готов за ядене. — Ето, наредила съм ги тук. С много плодове, точно както вие го обичате, и с много ликьор. Отдолу е пудингът в белия съд, покрит с тензух. Имам и мармалади, и желета — само от тези, които вие предпочитате — и извара с лимон…

— Колко прекрасни неща си приготвила. Много ти благодаря, Хилда! Нямам думи. — В килера беше студено и Ема цялата трепереше, ето защо побърза да се върне в кухнята на топло. Веднага се залепи за печката.

— Готвачката ми предаде абсолютно всички рецепти, преди да напусне.

Ема трепна. В очите й проблесна тревога.

— Как е госпожа Уолтън? — попита. — Добре ли се чувства?

— Напоследък е по-добре. Много я мъчи подаграта. Твърде много пикочна киселина. Трудно й е да стои права и дори да ходи.

— На всяка цена, когато я видиш, й предай най-сърдечните ми поздрави.

— Непременно. Тя винаги пита за вас — въздъхна Хилда. — Толкова ми се искаше да прекарате Коледа тук в Пенистоун Роял! Щеше да е много хубаво.

— За съжаление това е невъзможно.

— Но толкова е опасно в Лондон, мадам. Тези бомбардировки… Ако позволите да отбележа, дали не е по-добре госпожица Дейзи и госпожица Елизабет да са тук в Йоркшир? По-безопасно е. — Жената замълча неуверено за това, че е направила добре, като е предложила мнението си по толкова важен въпрос.

— Съгласна съм, Хилда. И по-безопасно, и по-спокойно. — Ема си спомни пронизителния вой на сирените, оглушителния тътен на експлозиите и на противовъздушните оръдия в Хайд Парк, лъчите на прожекторите, които кръстосваха нощното небе, хаосът, който бе завладял града. Наистина в последно време нещата много се бяха успокоили. Тя забеляза настойчивия поглед на Хилда и продължи: — Проблемът е там, че и двете настояват да са с мен в Лондон. Знаеш, че Елизабет държи много на работата си в болницата. Освен това частта на съпруга й е в Бигин Хил, а той е много по-близо до Лондон, отколкото Йоркшир. Не че е бил скоро в отпуска. Непрестанно са във въздуха и се бият.

— Може би сега, когато американците се включиха на наша страна, нещата ще тръгнат по-добре — подхвърли младата икономка.

— Да се надяваме, Хилда. Дано. Като стана дума за американците, смятате ли да направите някакво тържество за американските пилоти, които са на квартири в района?

— Канех се да говоря с вас за това, преди да тръгнете. С Джо си мислехме, ако не възразявате, да организираме бюфет тук в Каменното преддверие. Колко хубаво би било тези момчета да хапнат домашно приготвена храна. Ще им напомни за дома, какво мислите, госпожо?

— Имате разрешението ми. Не икономисвайте нищо, което можете да им предложите. Нека бъде истинска почерпка. Спомням си колко бяха щастливи на Четвърти юли това лято.

— Ами боулинга на моравата? — подсети я Хилда. — Колко се радваха само. Да не говорим за танците по-късно с местните момичета. След това те дълго говориха за вас, госпожо Харт. Така е. Особено след танците с онзи млад майор.

— Стига, Хилда. Не ставай смешна — отсече Ема и смени темата на разговор.