Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (4)

2

Брайън О’Нийл бе пристигнал в Пенистоун Роял преди около час и след като се отби при внука си Дезмънд, който беше болен от грип, се отправи към гостната на горния етаж. Бе застанал на прозореца, загледан в ширналото се поле. Очакваше завръщането на Линет и се тревожеше за нея.

Щом я видя да тича по пътеката, се успокои. След като вече бе пред погледа му, настроението му се оправи. Въздъхна тихо. Полагаше огромни усилия да няма любимци сред внуците си, обичаше ги всички, ала не можеше да отрече, че я предпочита, макар Дезмънд, очаквания с огромно нетърпение наследник, да бе зеницата на окото му.

Линет бе чудесна млада жена, но същото можеше да се каже и за останалите му внучки. Въпреки това имаше причина тя да му е толкова скъпа, причина, която се коренеше в детството му.

Брайън прекоси стаята и излезе в коридора. През декември бе празнувал осемдесет и четвъртия си рожден ден, ала годините не му личаха. Бе в цветущо здраве, стегнат, висок широкоплещест мъж с гъста бяла коса и засмени черни очи, също като на баща си Блеки, наследени и от сина му Шейн.

Тъкмо се бе насочил към просторното стълбище, когато чу входната врата да се хлопва и докато стигне до най-горното стъпало, Линет вече бе в Каменната зала и се опитваше да свали палтото и шала. Остана да я наблюдава как прибира дрехите в старинния гардероб близо до вратата, без да издава присъствието си.

Цветът на косата и тенът й привличаха погледите и вниманието на хората — великолепният червен цвят, прорязан от златисти кичури, прозрачната кожа, овалното лице с фини правилни черти и издължените очи, толкова наситено зелени, че цветът изглеждаше почти неестествен. Тя бе наследила прословутия външен вид на семейство Харт и според него бе истинска красавица.

Неочаквано в главата му отекна гласът на Едуина и той се върна към миналото, припомнил си думите й отпреди трийсет години.

— Всичко, което притежават семейство Харт, са торби с пари. А, да, и външният им вид, разбира се. Не може да се отрече, че са красиво семейство. От първия до последния.

Брайън никога не забрави думите й, изречени с вледеняващо презрение. Беше произнесла присъдата си на тържеството по случай кръщенето на Лорн и Теса в църквата „Феърли“ в малкото селце долу в полето. Бе останал шокиран от тона й и силно ядосан от отношението й.

Самата Едуина бе от семейство Харт, първородното дете на Ема, вече на повече от деветдесет години, а цял живот бе копняла да е от семейство Феърли. Блеки често подчертаваше, че държанието й е обида за Ема, а Брайън бе напълно съгласен с баща си.

Ала в казаното от Едуина онзи ден имаше известна истина. Семейство Харт наистина бяха запазили красотата си цели четири поколения. Дори мъжете бяха забележителни, а в семейството имаше и други с цвета на Линет. Истината бе, че тя бе точно копие на Ема Харт чак до високото гладко чело.

— Дедко! Защо си дошъл толкова рано? Чакахме те за чая! — извика тя, забелязала застаналия до най-горното стъпало Брайън. Докато изричаше тези думи, се затича към стълбите и застана щастливо усмихната на долната площадка. Двамата бяха много близки още от детството й.

— Не се ли сещаш, че може да ми стане скучно и самотно, докато обикалям онази огромна стара къща в Хароугейт? — отвърна Брайън и заслиза по стълбите към нея.

— Тук сме само ние, малките! И Дезмънд, който е още на легло — обясни тя през смях и се облегна на перилата. — Пола и Шейн излязоха.

Все още му се струваше неестествено, че тя нарича родителите си по име, въпреки че бе така от много години.

— И къде са отишли майка ти и баща ти — попита подчертано той.

— Татко отиде до Хароугейт, за да вземе чичо Уинстън за обяд…

— Сигурно ще ходят в „Барабана и маймуната“ — прекъсна я той.

Тя се усмихна широко.

— Позна, а мама е на пазара в Хароугейт.

— Отбих се при Дезмънд — обясни Брайън. — Баща ти ми спомена, че не бил добре. Къде ходи Емси в ден като днешния? Маргарет каза, че и тя била излязла.

— Емси отиде до селото, за да види новия кон на приятелката си Ан, и спомена, че щяла да остане да обядва там. Затова пък имаш мен, дедко, и двамата с теб ще си хапнем хубаво. Маргарет ще приготви нещо специално за теб.

Брайън се усмихна и черните му очи заблестяха, когато пристъпи в коридора, посегна към любимата си внучка и я притисна в мечешка прегръдка. Много обичаше това момиче. Пусна я, погледна я за момент и отбеляза:

— Днес си истинска прелест, скъпа.

Линет му се усмихна, преплете пръсти с неговите и го поведе през Каменната зала към огромната камина, в която весело пламтяха цепеници.

— Дедко, какво ще кажеш, преди да седнем на масата, да пийнем от любимото ти ирландско уиски? — попита тя, погали го по ръката и му се усмихна топло.

— Няма да откажа, Линет, благодаря ти, миличка.

— Ще те затопли… най-добрият лек в ден като този — отбеляза тя и се отправи към шкафа в един от ъглите, където на поднос бяха подредени най-различни бутилки, чаши и купа за лед.

Брайън остана с гръб към огъня, за да се наслаждава на топлината. Не изпускаше от поглед Линет, усмихнат доволно, докато тя се суетеше, за да му достави удоволствие и да го поглези. Беше така още от времето, когато бе дете и се грижеше като майка за брат си Патрик. „Идва й отвътре — предположи той. — Някой ден, когато се омъжи, от нея ще излезе великолепна майка.“

В този миг мислите му се насочиха към Джулиан Калински. Привлекателен младеж. И умен. Наследник на империята Калински. Ако двамата с Линет се съберяха, щеше да се сбъдне най-съкровеното желание на Ема. Трите клана най-сетне щяха да са свързани в брак. Той искаше да стане така, искаше го и Роналд Калински, както и останалите от семействата Калински, Харт и О’Нийл.

Канеше се да попита Линет за Джулиан, но си спомни, че миналата седмица Шейн го предупреди да не повдига този въпрос. Очевидно всички оказвали такъв натиск върху младата двойка, че двамата престанали да се виждат; както Шейн се изрази, „за да си починат един от друг“. Май беше най-добре днес да не споменава Джулиан, реши той. Нямаше смисъл да подклажда огъня.

Вместо това се извърна леко и огледа Каменната зала. Беше просторна, с висок таван, пресечен от дървени греди, и бе взела името на местния сив камък, който бе използван навсякъде — и по стените, и по тавана, и по пода, и за фасадата на камината.

Бе на шестнайсет, когато влезе за пръв път в тази зала заедно с Ема и баща си. Тя искаше да им покаже току-що купената къща и двамата останаха поразени от величието й.

— Пропиляно пространство — прошепнала тя на Блеки същия ден, докато оглеждаше просторната зала. После обаче я превърна в един от най-великолепните холове, който той бе виждал през живота си. Въпреки че бе огромна, в нея имаше топлота и уют, защото Ема използва красиви обемисти мебели в якобински и тюдорски стил, направени от тъмен орех и удобни меки канапета, и кресла.

Брайън имаше чувството, че тук всичко е както в деня, в който Ема го завърши, макар да знаеше, че Пола е променила много неща през годините. Въпреки това тя бе запазила стила на баба си. Също като Ема тя отглеждаше цъфтящи растения, поставени в кашпи в синьо и бяло или в медни кофи. Днес по плотовете на лъскавите дървени маси и конзоли грееха жълти хризантеми, оранжевочервен амарилис и различни видове бели орхидеи, които Пола обожаваше и отглеждаше в оранжерията.

Линет се върна след малко с уискито за него и чаша шери за себе си. Подаде му го и двамата чукнаха чашите си.

— Наздраве — изрекоха в един глас.

Брайън отпи и заговори.

— Предполагам, че нещо те е притеснявало, затова си обикаляла голите поля.

Линет само кимна.

Той се запита дали внучката му не се притеснява за връзката си с Джулиан, затова попита възможно по-небрежно:

— Искаш ли да поговорим?

Тя не отговори веднага, след това колебливо призна:

— Мислех си за Теса. Тревожа се за нея. Истината е, че ме притеснява отношението й към мен, дедко. Напоследък се държи доста враждебно.

— Че това не е нещо ново — отвърна той и изви учудено побелялата си вежда.

— Наистина не е. Не за пръв път се държи с мен така. Нали помниш колко ме тормозеше като дете. А пък когато сме на работа в „Хартс“, непрекъснато ме командва.

— Бих казал, че се съревновава с теб, Линет.

— Сигурно — съгласи се тя накрая.

Брайън помълча, след това тихо обясни:

— Има таралеж в гащите.

Линет погледна учудено дядо си:

— Какво значи това?

— Нещо непрекъснато я боде и ръчка. Почти съм сигурен, че се чувства несигурна за мястото си в „Хартс“. Отчаяно търси уверение, че тя ще бъде тази, която един ден ще наследи майка ви.

Младата жена закима енергично.

— Точно така е. Решила е, че ще бъде тя. Очаква да е тя.

— А ти какво мислиш, скъпа? — продължи да подпитва Брайън и тъмните му очи се взряха в нея с огромен интерес.

— Нямам представа какви са плановете на мама. Теса обаче е най-голяма от децата на Пола, следователно правото да наследи поста на мама е нейно.

Брайън категорично поклати глава, след това се протегна, стисна ръката й и я поведе към най-близкото до камината канапе.

— Да поседнем — предложи тихо и след като се облегна на меките възглавници, продължи: — Майка ти не действа по този начин, тя не следва тези правила, нито пък закона за първородството. Сигурен съм, че Пола ще прецени внимателно кой да оглави семейния бизнес. Все пак тя е най-крупният акционер, да не говорим, че е изпълнителен директор.

Тъй като Линет не каза нищо, дядо й добави:

— Да не забравяме, че Ема Хартс я е обучавала много години и това беше нейната политика. Тя даде ключовите постове на онези, които ги заслужават и могат да се справят. Пола ще постъпи по абсолютно същия начин.

— Прав си, дедко, но сам знаеш, че Теса се справя много добре в „Хартс“. Тя ръководи нещата изключително умело.

— Може ли да ръководи магазина на Найтсбридж? Може ли да се справи с цялата верига? — попита Брайън, без да откъсва проницателния си поглед от нея.

Линет прехапа устни и извърна очи, усетила тежкия поглед на дядо си, замислена за разговора с Гидиън по същия въпрос. Беше обсъждала проблема и с братовчедка си Индия, която работеше в „Хартс“. Бяха сигурни, че Теса никога няма да успее да се справи, но не можеше да отрече, че са предубедени, тъй като бяха страдали от Теса, докато бяха деца.

Линет прочисти гърлото си.

— Теса е чудесен ръководител, организирана, практична, справя се с ежедневните проблеми умело, с лекота… — Замълча, припомнила си скандалите между Теса и майка й за предстоящите планове. Вдигна поглед към Брайън и въздъхна. — По дяволите, дедко. Теса ми е сестра и аз я обичам…

— Подозирам, че следва едно голямо „но“, което се отнася за някои неща, свързани с работата й.

— Така е. Както вече ти казах, тя е изключителна, когато трябва да се разрешават ежедневните проблеми. Само че никога не обмисля бъдещето.

— Значи й липсва прозорливост — произнесе присъдата си той. — Човек трябва да е прозорлив, независимо с какво се занимава, но най-вече в търговията, иначе магазинът няма да е за никъде. Най-много да фалира. Това открай време беше една от най-силните страни на майка ти, Линет. Пола разви невероятна интуиция и прозорливост през годините и все още ги притежава. Поне така ми казваше Ема. Прабаба ти беше много горда и без всякакво колебание остави „Хартс“ на майка ти.

— Мама е гениална в много отношения. Трябва да призная, че тя много се подразни от отношението на Теса към проекта ми. Теса мисли, че идеята ми за ретроспективна изложба е смешна, че няма да постигна нищо. Аз съм сигурна, че ще се получи, а и мама ми даде благословията си.

Брайън се намръщи и поклати глава. Помисли малко и прошепна:

— Ретроспективната изложба е верният път и освен че ще привлече хиляди жени, когато са в магазина, те ще похарчат купища пари на етажите за модни облекла.

— Точно така, дедко! Това е идеята, но Теса не е съгласна.

„Или просто не иска“ — помисли, а на глас изрече:

— Най-важното е, че ще има изключителен успех. Не се притеснявай от нещата, които Теса говори и мисли… съобразявай се само с пряката си началничка, а това е майка ти.

Линет кимна.

— Мама е във възторг, че използвам толкова много от моделите висша мода на баба. Тези дрехи са страшно модерни напоследък, а ретроспективата ще покрие цели осемдесет години. Ще привлека много млади жени. Индия е съгласна с мен.

— Я ми кажи, как се справя малката Индия?

— Отлично, дедко, а и тя вече не е толкова малка. Станала е забележителна млада жена.

— И на мен така ми се стори на Нова година. — Той се засмя. — За мен Индия все още е дете. Нали ме разбираш, защото е миньонче, фина, много нежна и женствена.

— Точно така. Но да се върнем на Теса. Гидиън казва, че нямала подход към хората, че не знае какво е съчувствие и състрадание. — Линет се отпусна назад и се намръщи. — Мама открай време повтаря колко е важно да проявяваш състрадание и разбиране към хората, когато си ръководител, а според Гидиън Теса не притежава подобно качество.

— А ти как мислиш?

Тъй като тя мълчеше, Брайън сам отгатна отговора. Знаеше колко й е неприятно да критикува хората. Реши да не настоява за отговор и отново се облегна на възглавниците, загледан в нея. Обзе го неочаквано вълнение и в гърлото му се надигна буца. Пред него не бе Линет О’Нийл, двайсет и пет годишната му внучка, а Ема Харт, каквато бе на двайсет и седем, когато му стана приемна майка. Бе роден през декември 1916 година и биологичната му майка, Лора О’Нийл, бе починала почти веднага след раждането му. Баща му, Блеки, участваше в Първата световна война и за него се грижеше единствено Ема Харт, най-добрата приятелка на родителите му. Тя го взе от болницата и го отнесе у тях, където го отгледа като роден син. Беше гледал нейното лице от люлката, нейното лице бе заобичал още от бебе.

Ето че сега, осемдесет и четири години по-късно, той не можеше да откъсне очи от същото лице. Пред него, разбира се, не бе Ема, а Линет, ала той имаше чувството, че Ема Харт се е преродила; приликата бе невероятна.

— Дедко, добре ли си? Какво е това странно изражение? — попита младата жена.

Брайън изпъна гръб, примигна няколко пъти и й се усмихна. Сложи ръка пред устата си, закашля се и след малко отговори:

— Вкъщи имам снимки на прабаба ти, когато е била на твоята възраст, може би две-три години по-голяма. Същата си като нея, Линет. Имам чувството, че Ема се е преродила в теб. Не само че физически си нейно копие, както предполагам всички ти казват, ами имаш нейните мимики, нейните жестове и мислиш като нея. Притежаваш нейния устрем, нейната амбиция и си изключителна бизнес дама. Ще станеш още по-добра с годините. Той й се усмихна. — Според мен ти си най-добрата.

— Ти си предубеден, дедко.

— Може и така да е. Но ти ще се превърнеш в изключителна… нова Ема Харт.

— Ще се опитам да защитя всичко, за което тя се е борила, всичко, което е олицетворявала. Знам, че е била изключително последователна, благородна и етична, че е познавала добре границата между добро и зло и е била забележително справедлива при всяка своя постъпка.

— Такава беше, а ти не й отстъпваш. Казвам ти го съвсем честно, скъпа. — Той пое ръката й в своята. — Готов съм да заложа на теб, Линет. Според мен ти трябва да наследиш фирмата от майка си, когато тя се оттегли. „Хартс“ трябва да е твой.

— Много ми се иска да стане така, но мама е тази, която ще реши.

„Сигурно вече те е избрала“ — каза си Брайън, ала не посмя да сподели с внучката си. Вместо това подхвърли:

— Иска ми се да вземеш снимките на Ема. Ще ти ги донеса следващия път, когато намина.

— Благодаря, дедко, за мен ще бъде удоволствие. Много ще ги пазя.

Миг по-късно влезе забързаната Маргарет и заяви тихо:

— Обядът е готов, господин О’Нийл… Линет. Заповядайте в дневната, ще сервирам там, защото е много по-приятно, отколкото в трапезарията. Нали камината е запалена.

— Благодаря, Маргарет, идваме — отвърна Брайън и се надигна. — Линет ми каза, че ще приготвиш нещо специално за мен. Кажи, какво ще обядваме?

Маргарет се засмя и обясни:

— Нещо, което наистина много обичате, господин О’Нийл. Утре щях да приготвя задушени скариди, но прецених, че днес ще ви доставя удоволствие, като ги поднеса с прясно изпечен черен хляб и масълце; освен това съм направила пай с говежда кайма, запечен с картофено пюре, пюре от пащърнак и грах. За десерт можете да изберете или ябълкова тарта с ванилов крем, точно както я обичате, или фруктова салата с бишкоти и крем.

— Маргарет, гордея се с теб! Всичко ми се струва безкрайно вкусно — отвърна Брайън и се усмихна на икономката, след това се обърна към Линет и добави: — Сериозно се замислям дали да не се пренеса да живея тук.

— Как ми се иска наистина да го направиш! — възкликна с искрен ентусиазъм Линет и го хвана под ръка.

— Много се изкушавам, скъпа, но е най-добре да си остана в Хароугейт. Все пак Блеки е построил къщата и ми се струва, че съм живял там цяла вечност, а и трябва да я пазя за Дезмънд. Когато си отида от този свят, ще бъде негова.

— Дори не споменавай, че ще си отиваш от този свят! — извика внучката му и го побутна към дневната. — Чакат те още много години.

— Надявам се да е така, Лини, но както казваше Блеки, когато прехвърлиш осемдесетте, всеки ден ти е като подарен.

 

 

Двамата се настаниха на кръглата орехова маса, разположена в еркера на дневната. Доскоро тук бе кабинетът на Пола, който тя рядко използваше. За това няколко месеца преди Коледа го бе преустроила в малка трапезария за закуски и леки обеди или за следобеден чай. Сега вече всички използваха стаята.

Цветовете, които Пола бе подбрала за дневната, създаваха усещане за настъпваща пролет — бледо ябълковозелено и бяло: зелени стени, прозрачни щори с изображения на балони на зелени и бели райета на прозорците, пепитена тапицерия в зелено и бяло за столовете около масата. Трийсетте и шест литографии на цветя и каните с жълти и бели хризантеми, подредени на богато гравиран дървен шкаф, и скрин стил „Кралица Ана“ в ъгъла, подчертаваха гамата. И огънят в камината, и малката отоманка, и столовете в розова ленена тапицерия около масичката за кафе пред огъня създаваха допълнителен уют в този снежен ден. Затова обитателите на дома често пиеха чай тук.

Както винаги Брайън се наслаждаваше на избора на Пола. Също както и покойната му съпруга Джералдин снаха му умееше да придаде елегантност на стаите, като успешно избягваше студенината с усета си за удобство и уют.

— За какво се замисли, дедко? — обади се Линет.

Той й се усмихна.

— Нищо важно. Просто… — Замълча, наведе се над масата и попита заговорнически: — Нещо ново около плановете на Пола за рождения ден на Шейн?

Линет кимна.

— Онзи ден ми каза. Тъй като и чичо Уинстън става на шейсет през юни, е решила да направи двойно тържество. Каза ми, че иска да поговори с теб. — Тя го погледна строго, сключила вежди. — Значи още не е разговаряла с теб, така ли?

— Не е… — Брайън замълча, когато Маргарет влезе забързано, понесла поднос; след секунди сервираше задушените скариди първо пред него, след това и пред Линет.

— Черният хляб и маслото са вече на масата, господин О’Нийл — обяви тя и попита: — Да ви донеса ли нещо друго?

— Всичко е наред, Маргарет — отвърна младата жена. — Много ти благодаря.

Икономката кимна, усмихна се и заситни към вратата.

Брайън взе вилицата и бодна малка розова скарида.

— Ммм. Великолепни са — заяви след малко. — Двойно тържество, казваш? И къде смята да го направи майка ти?

— Тук, в Пенистоун Роял… — Замълча неуверено, когато забеляза, че изражението му се променя. — Не ти ли допада партито да е и за двамата?

— Напротив! Допада ми много и ми се струва, че наистина е разумно, Лини, миличка. Баща ти и Уинстън са първи приятели още от деца, после като младежи деляха Бек Хаус в Уест Танфийлд. Какви разбойници бяха като малки — разсмя се той. — А после поотраснаха и тръгнаха да гонят момичетата. Бяха красавци.

— И все още са — отвърна бързо тя и се засмя.

— Така е, така е. Само че им подрязаха крилцата! И кой го стори? Любимките на Ема — майка ти и Емили — усмихна се широко Брайън. — Как само хлътнаха и двамата, когато красивите девойки от семейство Харт запърхаха с мигли. — Той поклати глава.

Когато се нахраниха, Брайън се отпусна назад и погледна внучката си. От светлината, която нахлуваше през еркерния прозорец, цветът на косата й изглеждаше стряскащо ярък. Днес кожата й му се стори прозрачна, а тя — съвсем крехка. Въпреки това отлично знаеше каква сила притежава — и умствена, и физическа. Бе надарена и с невероятна воля, и с упоритост, и с много енергия, макар да бе средно на ръст, слабичко момиче.

Щеше да има нужда от всичките си сили, мислеше той, както и от логичния си ум. Теса искаше всичко, беше убедена, че й се полага, и щеше да отстоява онова, което вярваше, че е нейно по право. Интуитивно знаеше, че Пола ще остави всичко на Линет. Това момиче бе дъщеря й от Шейн, голямата й любов, героя от детството й, сродната й душа, а Линет бе желано дете, очаквано с нетърпение, заченато с огромна страст. Освен това Линет бе живото копие на жената, основала династията Харт и забележителната бизнесимперия. Нямаше съмнение, че Линет е слабостта на Пола. Освен това тя бе най-подходящата да заеме мястото й. Бе непоклатима като скала, притежаваше удивителни за възрастта си хладнокръвие и проницателност.

Теса не притежаваше нито заложбите на Линет, нито устремеността й, така необходими за човека, който щеше да управлява магазини „Хартс“. Умът на Пола бе като бръснач, когато ставаше въпрос за бизнес, и тя отлично разбираше всичко това. Може и да не бе обсъждала въпроса с никого, ала Брайън знаеше, че тя е наясно с недостатъците на Теса.

Още докато Теса бе дете, много преди Шейн и Пола да се оженят, той така и не се поддаде на чара й. Отнасяше се с предпазливост и недоверие към детето на Джим Феърли, бе забелязал суетата, двуличието и склонността й да лъже. По-късно започна да се дразни, че тя завижда на Линет. Когато пораснаха, Теса едва прикриваше злобата си, мразеше Линет, най-вече заради външния й вид. Това бе просто игра на гени, нещо, което не можеше да се промени.

Омразата на Теса бе насочена и към семейство Феърли, и към Шейн, който я обичаше като родна дъщеря, макар че тя се отнасяше към него като към пастрок, и към Ема Харт. Последното дълго време му се струваше необяснимо, ала накрая успя да разбере причината.

Много скоро щяха да се леят горчиви сълзи, помисли си той и отпи глътка вода. Инстинктът му подсказваше, че Теса е набелязала Линет. Предстояха грозни неприятности. Искаше му се всичко да протече различно, ала знаеше, че е невъзможно.

Картите бяха на масата. Бяха раздадени много отдавна.