Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (46)

44

Пола прибра снимките в чекмеджето на бюрото си и отиде при скрина от времето на Кралица Ана, където откакто се помнеше стоеше ковчежето със сребърен обков. Толкова пъти бе питала баба си къде е ключето за него и тя неизменно й казваше, че отдавна е загубено. Очевидно само е било добре скрито.

С разтреперани пръсти пъхна ключето в сложно украсената ключалка и го завъртя. Капакът се вдигна без усилие и тя надникна боязливо вътре. Връзка писма, завързани със синя панделка, адресирани до госпожа Ема Харт в Пенистоун Роял. Обърна единия от пликовете и прочете името на подателя: Госпожа Глинис Хюс, Ню Йорк.

Прочете няколко от писмата и картината бързо се подреди в главата й. Решението какво да прави по-нататък дойде от само себе си. Заключи писмата там, където бяха престояли повече от четирийсет години, прибра ключа в джоба си и бързо напусна дневната.

Вече на долния етаж, тя надникна в кухнята и съобщи на Маргарет, че Теса, Адел и бавачката ще бъдат в къщата за чая следобед.

— Сега излизам за малко — добави тя. — Ако някой ме търси, ще бъда тук след около час.

— По кое време очаквате да пристигне господин Лонгдън? Или той няма да е тук довечера?

— Не, Маргарет. Той няма да идва този уикенд — отговори тя. Нито кой да е друг уикенд, додаде тя наум, докато вървеше към конюшните. — „Копеле“ — прокълна го под нос.

 

 

Трийсет и пет минути по-късно Пола мина през кованата порта на „Лекланд Прайъри“ в Машам. Винаги бе харесвала тази сграда от зидан камък, приютявала монаси, преди Хенри Осми да разруши множество църковни имоти от гняв към Рим и папската институция. За щастие „Лекланд Прайъри“ бе минал в ръцете на частно лице и се бе запазила, за разлика от „Фаунтинс Еби“.

Построена от сив камък, който добивали в местната кариера, на фасадата си сградата имаше поредица от прозорци. Простотата на къщата винаги много й бе допадала. Наоколо имаше зелени морави, по чийто отдалечен край бяха насадени дървета, както в повечето къщи на именията в Йоркшир.

Пола паркира колата си недалеч от вратата на кухнята, заобиколи и позвъни на парадния вход.

Не се наложи да чака дълго, докато Болтън, икономът, се появи и отвори.

— Госпожице Пола! — възкликна той радостно. — Добър ден. Очаквахме ли ви?

— Не, Болтън — дари го тя с една от най-очарователните си усмивки. — Реших, че е най-добре да го изненадам. Веднъж ми спомена, че от всичко най-много обичал изненадите.

— Така е. Заповядайте. Ще ви заведа при него. В библиотеката е.

— Как е той? — попита тя, докато крачеше редом с иконома по излъскания паркет.

— Далеч по-добре. Все още не е в предишната си форма, но и това ще стане след една-две седмици. Подобрява се с всеки изминал ден. — Отвори вратата на библиотеката и обяви високо: — Сър, госпожица Пола е наминала да ви види.

Мъжът, седнал във високото кресло до прозореца, остави книгата си и извърна лице.

— Скъпа моя, Пола. Каква приятна изненада!

Гостенката не можеше да не признае, че видът на чичо й е много добър. Познаваше този човек откакто се помнеше, но днес се опита да го погледне колкото се може по-обективно. Дори на тази възраст той й се видя много хубав. Представяше си колко красив е бил на младини.

Усмихна му се сърдечно и го целуна по бузата. Старецът я задържа в прегръдките си.

— Косата ти винаги мирише така хубаво, Пола. От съвсем малка. — Той й посочи стола до себе си. — На какво дължа тази чест?

— Не съм те чувала откакто те поканих на тържеството за рождения ден на Шейн и Уинстън. Ще дойдеш, нали?

— Надявам се. Мисля, че ще е доста приятно да ви видя всички събрани заедно. Може дори да направим с теб едно-две завъртания на дансинга.

Тя се облегна удобно назад, кръстоса крака и се загледа в мъжа пред себе си.

— Има ли нещо специално, което искаш да ми кажеш, Пола? Доста внимателно ме оглеждаш.

— Извинявай, ако съм те смутила. Наскоро прочетох дневниците на баба. Замислих се за нещо, което прочетох там. Едва сега научих, че тя е организирала забави по време на войната. На Фулъм Роуд.

— Точно така беше — светна лицето му при спомена.

— Ти посещаваше ли ги?

— Разбира се. Много се забавлявахме.

— Там ли се запозна с жена си? — попита тя с наклонена към едното рамо глава.

— Не. Защо питаш, мила?

— Разбрах, че там си се запознал с една млада жена… Била е красива. Баба пише, че била невероятна…

Той рязко изправи гръб и извърна лице към прозореца. Мълчеше и само се взираше през стъклото, все едно виждаше нещо, което бе невидимо за посетителката му.

Какъв красив профил имаше чичо й, помисли си Пола. Глава на патриций с тази бяла коса. Тя мълчеше и чакаше той да заговори.

Най-сетне той се извърна към нея. Изражението му бе тъжно, почти скръбно.

— Казваше се Глинис. Глинис Дженкинс. Беше много красива, направо невероятна, както сама се изрази. Но тя беше нещо много повече от това. Изпълнена с обич, страстна, чувствена.

— Бил си влюбен в нея.

— О, да. Много.

— Забременяла е от теб.

— Да. Вярно е — без нито миг колебание отговори той.

— Но не си се оженил за нея.

— Не.

— Защо?

Тежка въздишка се откъсна от гърдите му.

— Връзката ни беше изпълнена със страст, но много нетрайна. Бяхме много влюбени, но и твърде различни. Непрестанно се карахме. Давах си сметка, че подобна страст изгаря толкова бързо, колкото и пламва. Щеше да ме изконсумира. И…

— А ти не можеше да си го позволиш — прекъсна го тя. — Трябвало е да се съхраниш. Заради кариерата си ли, чичо Робин? — попита тя меко и съчувствено. Сетне завърши: — Напълно те разбирам.

— Много си точна в преценката си, Пола. Бих искал да обясня някои неща. Скъсах с Глинис, преди да разбера, че е бременна. Много скоро след това се сгодих за Валъри Лъден, млада жена, която познавах от известно време и която много харесвах. Естествено връзката ни бе твърде различна от тази с Глинис — много по-спокойна, по-стабилна. Обичах Валъри по съвсем друг начин, при това идеално си подхождахме. Беше жената, от която имах нужда и в живота, и в кариерата си на политик. Ние с Глинис щяхме да се изпепелим един друг.

— Но Глинис е била бременна, а в онези дни това е било голямо петно.

— Добре ми е известно. Предложих на Глинис издръжка, но тя отказа да приеме каквато и да е помощ от мен.

— Ясно.

Робин пръв наруши възцарилото се мълчание:

— Открила си значи дневниците на Ема от времето на войната… Очевидно е записала моята история с Глинис.

— Не, чичо Робин. Един-единствен път през октомври 1943 година е споменала за затруднението на Глинис. Няма име на бащата. Баба ми те е запазила, както е предпазила и Глинис. Глинис е помолила никой никога да не научи името на бащата на детето й.

— Как разбра в такъв случай?

— Днес съвсем случайно открих стари писма на Глинис Хюс до баба. Прочетох някои от тях и там се споменава твоето име като баща на детето й. Пишели са си в онези години. Открих дори снимка на Ема със сина ти и Глинис.

— Майка ми дълги години изпращаше издръжка на Глинис. Дори след като тя замина за Америка — обясни Робин. — Ето защо не се изненадвам, че Глинис й е писала. Не мога да си обясня обаче защо майка ми е запазила писмата.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Сега ще ми обясниш ли защо си дошла да ми кажеш всичко това, Пола? Защо е изобщо тази визита? Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не си тук току-така.

— Имаш внучка, която се казва Еван Хюс… дъщеря е на сина ти Оуен. И живее в Лондон. Мислех си, че може би ще искаш да го знаеш.

— Внучка значи… — Той мълча известно време и отново извърна лице към прозореца.

Пола го наблюдаваше и си мислеше за дългата му кариера. Дълги години бе член на парламента, няколко пъти бе и член на правителството и Ема винаги се бе гордяла с него. Бе имал такъв живот, какъвто си бе представял за себе си, и бе успял. Може би изборът му се бе оказал правилен.

Най-сетне Робин се раздвижи в стола си и я изгледа продължително:

— Как се запозна с тази млада жена? Дошла е да ме търси, така ли?

— Не, няма такова нещо. Тя дори не знае за съществуването ти. Най-добре да ти разкажа всичко поред.

Той я слушаше внимателно с напълно непроницаемо изражение. Когато най-сетне Пола приключи, той само попита:

— Да разбирам ли, че искаш да се срещна с нея?

— Това зависи единствено от теб, чичо Робин. Ти ще решиш.

— Мисля, че бих желал да се запозная с нея. От думите ти разбирам, че е приятна млада жена. И възпитана.

— Така е — разсмя се Пола. — И много красива. Господи! Едва сега разбирам на кого ми прилича. На леля Елизабет — твоята близначка. А всички твърдят, че прилича на мен.

— Значи трябва да е доста хубава. Елизабет е красавица. Няма да е зле да организираш една среща.

— Когато решиш. Може би на тържеството за рождения ден. Ще бъде там с Гидиън.

— Защо с Гидиън? — Старецът не успя да прикрие изненадата си.

— Среща се с него. Влюбени са.

— Така и няма да разбера защо хората от семейство Харт привличат най-вече хора от семейството — поклати той красивата си глава. — Сещам се за връзките на фараоните в Египет. Какво ще кажеш?

— Голяма скица си, чичо Робин — избухна в смях Пола.

— Идеята ми се вижда добра. На тържеството ще мога да се запозная с нея. Напълно подходящо.

Пола се приведе към чичо си и рече тихо, но настойчиво:

— Мисля, че не бива да споменаваш за това пред Джонатан. Положително ще се разстрои. Той е твой син и наследник и тъй като така и не те дари с внуци, вероятно ще се настрои много сериозно срещу Еван.

— Господи, права си. Положително ще реши, че тя е заплаха за него. — Той присви леко очи. — Голямо разочарование е за мен Джонатан. — Известно ми е, че няма и грам топлина към мен, да не говорим за загриженост за здравето ми. Почти не съм го виждал, откакто почина майка му. Не че се появяваше много, когато беше жива. А Валъри бе най-добрата майка на света. Човек би си помислил, че може би ще се отбива от време на време. Все пак съм на осемдесет години. Не се появява дори когато отива да посещава своята приятелка в Тирск.

Пола пое дълбоко въздух и се престраши да отбележи:

— Според мен той е опасен, чичо Робин. Искам да те предупредя по отношение на него. — И тя му разказа какво бе научила от Сара.

— Никак не съм изненадан — промълви старецът най-накрая. — За мен той е социопат. Няма никакъв морал и вярва, че е над закона. Никога не му хрумва дори, че върши нещо нередно. Опасен е, така е. Няма да научи от мен за Еван Хюс.

 

 

Следващите два дни Пола бе заета с настаняването на Теса. Утешаваше я, изслушваше разказите й за живота й с Марк. Подкрепи напълно дъщеря си по отношение на развода, но нарочно не спомена нищо за посещението на Сара. Чувстваше се длъжна да брани братовчедка си от гнева на Джонатан Ейнзли. Основания за развод имаше предостатъчно, за да въвличат и Сара.

Освен това я чакаше още работа по организацията на уикенда — меню от петък до понеделник сутринта, разпределянето на местата около масата по време на обедите и вечерите. Както обикновено тя действаше бързо и ефективно, а и Теса й помагаше с каквото можеше.

Когато в петък следобед Линет, Индия и Еван пристигнаха, тя вече бе приключила с приготовленията. Можеше да седне спокойно с тях и да си почине пред чаша чай в дневната на горния етаж. Младите жени имаха да й разказват толкова много неща: за успеха на ретроспективната изложба, за броя на посетителите, отзивите в пресата, високите оценки и увеличаването на продажбите в модния сектор на магазина.

— Победата е за всички вас — усмихна се най-накрая Пола. — Още дълго време ще чувствате доброто въздействие на изложбата. Чудесна работа свършихте всички. Сега искам да забравите задълженията си и да си починете добре тези два дни.

Линет се изправи първа.

— Ще отида да разопаковам нещата си.

— Аз също — последва я Еван.

— Еван, остани за малко, налага се да си поговорим — тихо помоли Пола.

Младата жена вдигна вежди въпросително, но седна отново.

— Трябва да изгладя една рокля — скочи и Индия. — От шифон е, така че не мога да използвам пара.

— Направо немислимо — потръпна Линет иронично. — Да вървим, Индия, да си свършим работата.

Щом останаха сами, Пола се обърна към Еван:

— Изникна нещо относно баба ти, което бих искала да споделя с теб. Засега бих желала да си остане между нас.

— Открили сте все пак нещо в дневниците.

— Не, но тук в Пенистоун Роял попаднах на писма, писани от баба ти до моята баба. В някои от тях Глинис говори за биологичния баща на Оуен. — Пола замълча и се усмихна топло на Еван: — Ричард Хюс се оженва за Глинис, която вече е бременна от друг мъж. Той приема този факт, защото я обича твърде много. Обича и детето, което тя ражда, и го отглежда като свое. Ричард е добър човек и е чудесен баща за Оуен.

Еван седеше вцепенена. Мина известно време, преди да се съвземе, преглътна мъчително и най-сетне промълви:

— Излиза, че баща ми е незаконно дете?

— Технически, да.

— Кой е бащата на татко? Коя съм аз?

— Той е син на Робин Ейнзли, мой чичо и любимият син на Ема. Той е Харт. Както и ти, Еван. Ема Харт е и твоя баба.

— Божичко! — възкликна пребледнялата като платно млада жена. Тя се отпусна безсилно на възглавниците на канапето. Само след миг очите й се напълниха със сълзи и тя скри лицето си в длани.

Пола отиде до бюрото си и извади оттам кутия с хартиени кърпички, която подаде на Еван.

— Знам, че изненадата е твърде голяма, когато най-неочаквано се оказва, че нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат. Не забравяй, че всичко това се случва преди петдесет години.

Еван кимна, издуха носа си и изтри сълзите.

— Да, разбира се. Високо ценях своята баба. Тя беше най-чудесната жена, която познавах… — гласът й пресекна, сълзите потекоха по страните й.

— Това, което научи сега, не бива да променя отношението ти към нея. Тя трябва да остане в спомените ти същата прекрасна жена, защото наистина е била такава. Ще ти дам писмата й до Ема и когато ги прочетеш, ще разбереш още много неща. — Пола въздъхна и улови ръката на Еван между своите. — Никога не бива да забравяме колко крехка е човешката природа и че никой от нас не е съвършен.

Младата жена мълча известно време, някаква мисъл явно я тревожеше.

— Значи съм роднина на Гидиън! — избухна най-сетне. — Ние сме братовчеди!

— Доста далечни — изтъкна Пола.

— А той знае ли за мен… Искам да кажа този мой дядо?

— Да, казах му в сряда, в деня, в който открих писмата.

— Какво каза той? Иска ли да се срещне с мен?

— Да, иска. А ти?

— Не знам. Всъщност… Искам. — Не звучеше много уверено.

— Съществува един проблем, който не бива да пренебрегваме. Робин Ейнзли има син Джонатан Ейнзли. Освен всичко останало той е и мой враг, тъкмо затова Гидиън така се развълнува, когато Джонатан те спря по време на ретроспективната изложба. Но да не се отклоняваме. Джонатан беше женен, но се разведе и така и не успя да създаде деца. Повече от сигурно е, че той ще приеме твоето появяване като заплаха за наследството си…

— Не искам нищо! — възкликна Еван. — Не ми трябват парите на Робин Ейнзли.

— Знам, но е добре нещата да бъдат уредени както трябва. Джонатан Ейнзли трябва да научи за твоето съществуване от баща си, който да го убеди, че ти не представляваш заплаха за него. Щом Джонатан научи всичко това, ще можем да съобщим на семейството… за новото състояние на нещата и коя си ти в действителност. Разбираш ли ме?

— Да, разбира се. — След като издуха отново носа си, Еван попита едва чуто: — Мога ли да кажа на Гидиън?

Пола бе очаквала такъв въпрос.

— Утре преди вечеря ние с Шейн сме поканили Гидиън и родителите му на питие тук. Ти също си поканена, но никой друг.

— Ами Линет?

— Предпочитам да не й казваш — поклати глава Пола. — Тя ще научи всичко следващата седмица, веднага щом чичо Робин говори с Джонатан.

— Разбирам.

Пола се изправи за пореден път, приближи се до бюрото си и извади връзката писма, стегнати със синя панделка.

— Това са писмата на баба ти.

Еван пое купчинката и се отправи към вратата на стаята. Там спря за миг.

— Много ви благодаря. Ще се радвам да се срещна с дядо си в някой от тези два дни. Мислите ли, че е възможно?

Пола се замисли за миг.

— Не виждам какво ще ни попречи. Ще говоря с него.