Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

6

Малоун прецени положението. Намираше се на публично място в съседство с шумна улица. От залата влизаха и излизаха хора, а други чакаха служителите да докарат автомобилите им от близкия паркинг. Очевидно наблюдението му над Стефани не бе останало незабелязано. Вътрешно се проклинаше, че не бе внимавал повече.

Все пак реши, че въпреки отправените заплахи двамата мъже до него не биха рискували да привлекат вниманието върху себе си. Само искаха да го забавят, а не да го елиминират. Може би задачата им бе да осигурят достатъчно време, така че онова, което се случваше в катедралата със Стефани, да се развие по план.

Което означаваше, че трябва да действа.

Гледаше как от залата излизат нови и нови редовни клиенти. Един от тях, длъгнест датчанин, притежаваше книжарница на „Стрьогет“, близо до магазина на Петер Хансен. Видя, че пиколото докара автомобила му.

— Вагн — провикна се Малоун и направи крачка напред, отдалечавайки се от оръжието, опряно в гърба му.

Приятелят му чу името си и се обърна.

— Котън, как си? — отговори той на датски.

Малоун небрежно тръгна към колата, а когато погледна назад, късо подстриганият мъж припряно прибираше пистолета под сакото си. Бе го сварил неподготвен, което потвърждаваше предположението му. Тези момчета бяха аматьори. Готов беше да се обзаложи, че дори не говореха датски.

— Мога ли да те помоля да ме върнеш в Копенхаген? — попита той.

— Разбира се. Имаме място. Качвай се.

Малоун протегна ръка към задната врата.

— Оценявам жеста ти. Човекът, с когото щях да пътувам обратно, иска да поостане, а аз трябва да се прибирам.

Малоун затръшна вратата, помаха от прозореца и с удоволствие отбеляза обърканото изражение на лицата на двамата мъже, когато колата потегли.

— Нищо ли не ти хареса днес? — попита Вагн.

Той хвърли поглед към шофьора.

— Нищичко.

— И на мен също. Решихме да си ходим и да вечеряме рано.

Малоун погледна жената до себе си. Отпред до шофьора седеше друг мъж. Не познаваше никого, така че се представи. Колата бавно запълзя в лабиринта от тесни улички на Роскилде към магистралата за Копенхаген.

Зърна двете еднакви кули и медния покрив на катедралата.

— Вагн, бих искал да сляза тук. Май ще трябва да остана още малко.

— Сигурен ли си?

— Току-що се сетих, че трябва да свърша нещо.

 

 

Стефани се втурна в катедралата. Зад масивните колони, които се издигаха отдясно, литургията продължаваше. Ниските й токчета потракваха по плочите, но благодарение на гръмкия орган звукът бе доловим само за нея. Коридорът отпред заобикаляше главния олтар, а поредица от ниски стени и паметни плочи отделяше вътрешната галерия от мястото за хора.

Тя хвърли поглед назад и видя как онзи, който се бе нарекъл Бернар, уж небрежно върви напред, но другите двама не се виждаха никъде. Осъзна, че всеки момент ще излезе от другата страна на сградата. За първи път оцени пълния размер на рисковете, които поемаха агентите й. Никога не бе работила на терен — не влизаше в задълженията й, — но пък и не изпълняваше официална задача. Бе лична работа, а официалната й версия беше, че е на почивка. Никой не знаеше, че е в Дания. Никой, освен Котън Малоун. А предвид сегашното затруднено положение тази анонимност се превръщаше в проблем.

Заобиколи вътрешната галерия.

Преследвачът остана на прилично разстояние зад нея, знаейки, че тя няма къде да отиде. Мина покрай няколко каменни стъпала, които се спускаха към друг страничен параклис, и видя, че двамата мъже се появяват в задното преддверие, препречвайки пътя й за бягство. Зад нея Бернар продължаваше неумолимо да се приближава. От лявата й страна се намираше друга гробница, Параклис на Влъхвите.

Тя изтича вътре.

Между изящно украсените стени лежаха два мраморни надгробни камъка, и двата с формата на римски храм. Тя отстъпи към по-отдалечения. И в този момент, осъзнавайки най-лошото, я връхлетя див, безразсъден ужас.

Беше влязла в капан.

 

 

Малоун стигна до катедралата и влезе през главния вход. Отдясно забеляза двама мъже — набити, с къси коси и цивилни дрехи, — досущ като ония, които току-що бе оставил пред аукционната зала. Реши да не рискува и бръкна под сакото за автоматичната берета, стандартното оръжие за всички агенти от проект „Магелан“. Бяха му позволили да го задържи, когато се пенсионира, и бе успял да го вмъкне нелегално в Дания — притежаването на огнестрелно оръжие тук бе забранено.

Стисна ръкохватката, сложи пръст на спусъка и измъкна пистолета, прикривайки го с бедро. Не бе хващал оръжие повече от година. Смяташе, че това усещане, което никак не му бе липсвало, бе част от миналото му. Но скочилият към смъртта си мъж бе привлякъл вниманието му, ето защо бе дошъл подготвен. Така постъпва добрият агент и това бе една от причините, поради които бе придружавал ковчезите на неколцина приятели, вместо самият той да бъде носен по централната пътека в църквата.

Двамата бяха с гръб към него, с отпуснати ръце, празни длани. Гръмката музика от органа заглушаваше стъпките му. Приближи се и каза:

— Тежка нощ, а, момчета?

И двамата се извърнаха и той размаха пистолета.

— Хайде да запазим добрия тон.

Над рамото на единия зърна трети мъж, на трийсетина метра навътре в страничната галерия, който небрежно крачеше към тях.

Видя как пъхна ръка под коженото си яке. Реши да не чака какво ще се случи по-нататък и се хвърли зад празната редица скамейки отляво. Трясъкът на изстрела заглуши музиката от органа и в дървената облегалка пред него се заби куршум.

Видя как другите двама посягат за оръжието си. Стреля два пъти от легнало положение. Изстрелите сякаш експлодираха в катедралата, пронизвайки музиката. Единият мъж падна на земята, другият побягна. Малоун се надигна на колене и незабавно чу три нови изстрела. Хвърли се обратно на земята, а дървото около него затрещя от нови куршуми. Изпрати още два изстрела към самотния стрелец.

Органът спря.

Хората започнаха да осъзнават какво се случва, наскачаха от скамейките и хукнаха покрай скривалището на Малоун, търсейки безопасност навън. Той използва объркването, за да надникне над скамейките, и видя, че мъжът с коженото яке стои край входа на един от страничните параклиси.

— Стефани — извика той сред бъркотията.

Никакъв отговор.

— Стефани. Аз съм, Котън. Обади се, ако си добре.

Отново никакъв отговор.

Запълзя по корем, озова се отсреща и се изправи. Пътеката пред него заобикаляше катедралата и извеждаше на отсрещната стена.

Колоните, които се редяха от двете страни, щяха да затруднят стрелбата, а после подиумът за хористите щеше да го скрие напълно, така че той хукна напред.

 

 

Стефани чу как Малоун извика името й. Слава богу, че този човек не можеше да не си пъха носа в чужди работи. Тя все още се криеше зад черната мраморна плоча в Параклиса на Влъхвите. Чуваше изстрелите и бе наясно, че Малоун прави каквото може, но численото превъзходство бе поне трима срещу един. Трябваше да му помогне, но каква полза от нея? Не носеше оръжие. Поне можеше да го уведоми, че е добре. Преди да успее да отговори обаче, през желязната решетка зърна Бернар с пистолет в ръка.

Страхът сграбчи мускулите й и скова ума й в непозната паника.

Бернар влезе в параклиса.

 

 

Малоун заобиколи подиума за хористите. От църквата още бягаха хора, чуваха се превъзбудени, истерични гласове. Все някой бе повикал полицията. Трябваше само да задържи нападателите, докато дойде помощ.

Направи остър завой около закритата галерия и видя единия от мъжете, по които бе стрелял, да помага на приятеля си да се измъкнат през задната врата. Онзи, който бе започнал стрелбата, не се виждаше. Разтревожи се. Забави крачка и стисна пистолета, готов за всичко.

 

 

Стефани настръхна. Бернар бе на шест метра от нея.

— Знам, че сте тук — каза той с плътен, гърлен глас. — Спасителят ви дойде, така че нямам време да се занимавам с вас. Знаете какво искам. Ще се срещнем пак.

Перспективата не бе особено въодушевяваща.

— Съпругът ви също не прояви благоразумие. Преди единайсет години му направиха подобно предложение за дневника и той отказа.

Думите му я жегнаха. Разбираше, че е по-добре да си мълчи, но не можа да се стърпи. Вече не.

— Какво знаете за съпруга ми?

— Достатъчно. Нека спрем дотук.

Тя го чу да се отдалечава.

 

 

Малоун видя мъжа с коженото яке да излиза от един от страничните параклиси.

— Спри — извика той.

Мъжът се извъртя и насочи пистолета си. Малоун се хвърли към някакви стълби, водещи към друго помещение, пристроено към катедралата, и се изтърколи надолу по пет-шест стъпала. Три куршума се сплескаха в стената над него.

Пъргаво се изкатери обратно, готов да отвърне на огъня, но мъжът вече тичаше към задното преддверие в противоположната част на църквата. Малоун се изправи.

— Стефани — извика.

— Тук съм, Котън.

Видя бившата си шефка да се появява от дъното на параклиса и да тръгва към него с каменно изражение. Отвън се чуваха сирени.

— Да изчезваме — каза той. — Ще има доста въпроси, а имам чувството, че няма да ти се иска да им отговаряш.

— Правилно си схванал. — Тя мина покрай него.

Тъкмо се канеше да предложи да използват някой от другите изходи, когато главните врати се разтвориха с трясък и вътре нахлуха униформени полицаи. Той все още стискаше пистолета, който те мигновено забелязаха. Спряха се и вдигнаха автоматични оръжия. Двамата със Стефани замръзнаха на място.

— Hen til den landskab. Nu — чу се заповед. На земята. Веднага.

— Какво искат от нас? — попита Стефани.

Малоун пусна пистолета и се смъкна на колене.

— Нищо хубаво.