Стив Бери
Наследството на тамплиерите (52)

50

20:00 ч.

Стефани не помнеше кога за последен път бяха разговаряли с Марк. Вероятно когато бе тийнейджър. До такава степен се бе разширила пропастта между тях.

Сега се бяха уединили в стаичка на върха на една от кулите на замъка. Преди да седне, Марк бе отворил широко четирите еркерни прозореца, за да ги облъхне свежият вечерен въздух.

— Може и да не ти се вярва, но всеки ден мисля за теб и баща ти. Обичах Ларс. Но когато попадна на тази история в Рен, той се промени. Загадката го погълна изцяло и по онова време това много ми тежеше.

— Добре, но не проумявам защо си го накарала да избира между теб и важните за него неща.

Острият му тон я прониза и тя си наложи да запази спокойствие.

— Разбрах колко съм сгрешила в деня, в който го погребахме. Но не мога да го върна.

— Колко те ненавиждах тогава.

— Знам.

— И все пак замина и ме остави във Франция.

— Мислех, че ти самият го искаш.

— Така беше, но през последните пет години имах доста време за размисъл. Магистърът те защитаваше, макар едва сега да съзнавам какво е искал да каже с много от коментарите си. В Евангелието на Тома Исус казва: Който не може да се откаже от майка си и баща си, както Аз правя, не може да Ми е ученик. И после: И който не обича майка си и баща си, както Аз правя, не може да е Мой ученик. Започвам да разбирам смисъла на това противоречие. Мразех те, мамо.

— Но и ме обичаш, нали?

Настъпи тишина, която късаше сърцето й.

— Ти си ми майка — каза накрая той.

— Това не е отговор.

— Нямам друг.

Лицето му, което толкова приличаше на Ларс, издаваше, че в него бушуват противоречиви чувства. Не искаше да го притиска. Отдавна бе пропуснала шанса да настоява за каквото и да било.

— Все още ли ръководиш проекта „Магелан“?

Доволна беше, че смениха темата.

— Доколкото знам. Макар че през последните няколко дни май доста обърках нещата. Двамата с Котън привлякохме известно внимание.

— Изглежда ми добър човек.

— Най-добрият. Не исках да го замесвам, но той настоя. Работил е за мен дълго време.

— Хубаво е да имаш такива приятели.

— Ти също имаш приятел.

— Джефри ли? Той е по-скоро мой оракул, отколкото приятел. Магистърът го е заклел да ми служи. Нямам представа защо.

— Би дал живота си, за да те защити.

— Не съм свикнал хората да жертват живота си заради мен.

Тя си припомни какво беше написал магистърът в бележката до нея за Марк — че не притежава решимостта да довежда битките си докрай. Цитира му думите. Той я изслуша мълчаливо.

— Какво щеше да направиш, ако те бяха избрали за магистър? — попита тя.

— От една страна, съм доволен, че загубих.

— Защо? — изненада се тя.

— Аз съм университетски преподавател, а не лидер.

— Ти си човек, изправен пред важен конфликт, който мнозина чакат да бъде разрешен.

— Магистърът бе прав в преценката си за мен.

Тя го изгледа с нескрито учудване.

— Баща ти не би се гордял да те чуе да говориш така. — Зачака да избухне гневът му, но Марк продължи да седи мълчаливо и тя се заслуша в песента на щурците отвън.

— Днес вероятно убих човек — прошепна Марк. — Според теб как щеше да реагира татко?

Отдавна чакаше да й разкаже. Не бе обелил и дума за случилото се още откакто напуснаха Рен.

— Научих от Котън. Нямал си друг избор. Човекът сам е решил да те предизвика.

— Гледах как тялото му се търкаля надолу. Чувството, което те обзема, когато знаеш, че току-що си отнел човешки живот, е доста странно. Зарадвах се, че спусъкът бе дръпнат, защото оцелях. Част от мен обаче се ужаси, защото другият не оцеля.

— Животът е низ от трудни решения. Той просто е направил погрешен избор.

— Ти непрекъснато го правиш, нали? Постоянно вземаш подобни решения.

— Всеки ден.

— Сърцето ми не е толкова хладнокръвно.

— За разлика от моето, така ли? — Намекът я подразни.

— Ти ми кажи.

— Просто си върша работата, Марк. Този мъж сам е избрал съдбата си.

— Не. Дьо Рокфор е избрал съдбата му. Той го е изпратил след мен с ясното съзнание, че ще последва сблъсък. Той е направил избора.

— Ето къде е проблемът с твоя орден, Марк. Сляпата вярност не е хубаво нещо. Никоя държава, армия или водач не са оцелели, изисквайки подобна глупост. Моите агенти сами правят избора си.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Права си — промърмори той накрая. — Татко би се срамувал от мен.

Тя реши да рискува.

— Марк, баща ти го няма. Мъртъв е от доста време. За мен ти беше мъртъв цели пет години. Но сега си тук. Нима в сърцето ти няма място за прошка? — В гласа й трептеше надежда.

— Не, мамо, няма. — И той се изправи и излезе от стаята.

 

 

Малоун се беше усамотил в една обрасла със зеленина беседка и само насекомите нарушаваха спокойствието му. Гледаше прелитащите по притъмнялото небе прилепи. Преди малко Стефани го беше дръпнала настрани и му беше казала, че се е обадила в Атланта, изисквайки пълното досие на Касиопея Вит. Но името й не фигурирало в базата данни за терористи, поддържана от американското правителство. Личната й история не беше забележителна, въпреки че беше наполовина мюсюлманка, а в днешни дни това, меко казано, заостряше вниманието. Притежаваше мултинационална компания със седалище в Париж, с широк спектър от дейности и активи за близо милиард евро. Компанията била основана от баща й и тя я наследила, макар да не била пряко ангажирана с ежедневните й операции. Тя беше и председател на холандска фондация, която работеше в тясно сътрудничество с Обединените нации по въпросите за борбата със СПИН и световния глад, особено в Африка. Нито едно чуждо правителство не я смяташе за заплаха.

Малоун обаче не беше толкова сигурен. Ежедневно от най-невероятни места изникваха нови заплахи.

— Много дълбоко си се замислил.

Вдигна глава и видя Касиопея пред беседката. Беше облечена с плътно прилепнал костюм за езда, който й стоеше чудесно.

— Всъщност мислех за теб.

— Поласкана съм.

— На твое място нямаше да бъда. — Той се взря в облеклото й. — Чудех се къде изчезна.

— Опитвам се да яздя всяка вечер. Помага ми да мисля.

Тя влезе в беседката.

— Наредих да я построят преди години в памет на майка ми. Обожаваше да стои на открито.

Касиопея седна на пейката срещу него. Усещаше, че е дошла с някаква цел.

— Досещам се, че изпитваш съмнения относно цялата тази работа. Дали причината е, че не искаш да поставиш под въпрос християнската Библия?

Не му се говореше много по въпроса, но тя явно настояваше.

— Ни най-малко. Съмненията ми възникват, защото ти реши да поставиш Библията под съмнение. Изглежда, всички в това разследване имат лични мотиви — ти, Дьо Рокфор, Марк, Сониер, Ларс, Стефани. Дори Джефри, който, меко казано, е по-особен.

— Нека ти разкажа някои подробности и ще разбереш, че няма нищо лично. Поне що се отнася до мен.

Съмняваше се, но искаше да разбере какво има да му казва.

— Знаеш ли, че в цялата история на Светите земи е открит само един скелет на разпънат човек.

Не знаеше.

— Разпъването на кръст е било чуждо за евреите. Убивали с камъни, горели, обезглавявали или удушвали престъпниците. Мойсеевият закон е позволявал само престъпник, който вече бил екзекутиран, да бъде обесен на дърво като допълнително наказание.

— Онзи, който е обесен, е проклет от Господ — цитира той Второзаконие.

— Добре познаваш Стария завет.

— Е, и ние от Джорджия поназнайваме нещо.

— Разпъването обаче е било обичайно за римските наказания — продължи тя. — В четвъртата година преди Христа Вар е разпънал над две хиляди души. През шейсет и шеста година след Христа Флор е убил почти четири хиляди. През седемдесета година след Христа Тит е разпъвал по петстотин на ден. Но е открит един-единствен скелет. През 1968-а, на север от Йерусалим. Костите датират от първи век, което разбуни доста духове. Мъртвецът обаче не е Исус. Името му е Йоханан, висок около 165 сантиметра, на възраст около двайсет и пет. Знаем го от надписите на костницата му. Той бил завързан за кръста, а не разпнат с гвоздеи, и краката му не били счупени. Съзнаваш ли значението на тези подробности?

— На кръста се умира от задушаване — отвърна той. — В крайна сметка главата клюмва и умираш от липса на кислород.

— Разпятието се е смятало за публичен позор. Целта била жертвите да умрат бавно и за да забавят смъртта, често забивали парче дърво на кръста, на нивото на седалището или под стъпалата, на които да се подпрат и да поемат глътка въздух. След няколко дни, ако жертвата все още имала сили, войници чупели краката й, за да не може да се подпира. Смъртта настъпвала скоро след това.

Той си спомни евангелията: Разпнатите не можели да оскверняват шабата. Евреите искали телата на Исус и двамата престъпници, екзекутирани заедно с него, да бъдат свалени преди мръкване. Затова Пилат заповядал да счупят краката на престъпниците.

— „А когато дойдоха при Исуса и Го видяха вече умрял, не му счупиха краката“ — продължи тя. — Евангелието на Йоан. Питал ли си се някога защо Исус е умрял толкова бързо? Бил е на кръста само няколко часа, а обикновено смъртта настъпвала след дни. И защо римските войници не са му счупили краката, за да се уверят, че е мъртъв? Йоан пише, че вместо това го проболи с копие и от тялото му рукнала кръв и вода. Матей, Марк и Лука изобщо не споменават подобно нещо.

— Накъде биеш?

— От десетките хиляди разпънати тела е открит един-единствен скелет. Причината е проста. По времето на Исус погребението се е смятало за чест. Нямало по-голям ужас от този да оставят тялото ти на животните. Всички смъртни наказания на римляните — изгаряне, хвърляне на зверовете или разпъване на кръста — са имали нещо общо. Липсвало тяло, което да бъде погребано. Разпънатите били оставяни да висят на кръста, докато птиците изкълват плътта им, а костите им били хвърляни в общ гроб. Но и четирите евангелия сочат, че Исус е умрял в деветия час, тоест в три следобед, и тялото му било свалено от кръста и погребано.

Започваше да схваща.

— Римляните няма как да са го сторили.

— Ето тук историята става заплетена. Исус е бил осъден на смърт въпреки предстоящия след няколко часа шабат. Бил осъден да умре на кръста, което е един от най-бавните начини за умъртвяване. Как може някой да е смятал, че той ще умре преди падането на нощта? В евангелието си Марк пише, че дори Пилат бил учуден от бързата смърт и попитал един центурион дали всичко е наред.

— Но нали Исус е бил бит, преди да го разпънат на кръста?

— Исус е бил мъж в разцвета на силите си. Бил свикнал да ходи на дълги разстояния в горещините. Да, наистина бил бичуван. Според закона е трябвало да му нанесат трийсет и девет удара. Но никъде в евангелията не се споменава дали наистина са му нанесли всички удари. Очевидно след мъченията той е имал достатъчно сили да се обърне към обвинителите си доста енергично и убедително. Не съществуват много доказателства за влошено състояние. И въпреки това Исус е умрял само за три часа, без да му чупят краката, а тялото му уж било прободено с копие.

— Предсказанието от Втора книга Мойсеева — Изход. Йоан го споменава в евангелието си. Според него всичко това се е случило, за да може да се изпълни Светото писание.

— В Изход също пише за ограниченията, съпътстващи Пасха. От къщата не бивало да се изнася месо. Трябвало да се изяде в къщата, без да се чупят костите. Това няма нищо общо с Исус. Това, че Йоан го е споменал в евангелието си, е просто слаб опит за препратка към Стария завет. Както вече казах обаче, останалите три евангелия изобщо не споменават пробождане с копие.

— Предполагам, искаш да намекнеш, че евангелията не са верни.

— Най-малкото не са логични. Несъответствия има не само между самите евангелия, но те противоречат на историята, логиката, здравия разум. Принудени сме да вярваме, че един разпнат мъж, чиито крака не са били счупени, е умрял за три часа и после му е била оказана честта да бъде погребан. Естествено, от религиозна гледна точка, е напълно логично. Ранните теолози са се опитвали да привлекат последователи. Трябвало да обожествят Исус. Всички автори на евангелия са писали на гръцки и са познавали елинската история. Озирис, съпруг на гръцката богиня Изида, умрял от ръката на злото в петък и възкръснал след три дни. Защо не и Христос? Естествено, за да може Исус физически да възкръсне от мъртвите, е трябвало да има тяло. Оглозгани от животни кости, захвърлени в общ гроб, не биха свършили работа. Оттук следва и обяснението за погребението.

— Това ли се е опитвал да докаже Ларс Нел? Че Христос не е възкръснал?

Тя поклати глава.

— Нямам представа. Знам само, че тамплиерите са притежавали много знания за важни неща. Достатъчно важни, че да превърнат девет малко известни рицари в световна сила. Именно знанията са обяснението за разрастването им. Знанията, които Сониер е открил отново. Искам да ги притежавам.

— Но как можем да имаме доказателства за каквото и да било?

— Трябва да има доказателства. Виждал си църквата на Сониер. Оставил е множество следи и всички те водят в една посока. Там някъде трябва да има нещо достатъчно убедително, че да насочи тамплиерите да продължат търсенето.

— Това са само мечти.

— Мислиш ли?

Забеляза, че мракът най-сетне се беше спуснал и от заобикалящите ги хълмове и гори се виждаха само очертанията.

— Имаме си компания — прошепна тя.

Той зачака обяснение.

— Докато яздех, се качих на един от хълмовете. Забелязах двама мъже. Единият на север, другият на юг. Наблюдаваха. Дьо Рокфор ви откри доста бързо.

— Не смятах, че номерът с устройството за проследяване ще го забави дълго. Нямаше как да не предположи, че сме тук. А и Кларидън му е показал пътя. Забелязаха ли те?

— Съмнявам се. Внимавах.

— Може да стане доста опасно.

— Дьо Рокфор няма време. Нетърпелив е, особено когато се чувства измамен.

— Имаш предвид дневника?

Тя кимна.

— Кларидън несъмнено е разбрал, че е пълен с грешки.

— Но Дьо Рокфор все пак ни откри. Ние сме в полезрението му.

— Сигурно знае съвсем малко. Иначе защо да си прави труда? Просто би провел собствено проучване. Не, той има нужда от нас.

В думите й отново имаше логика.

— Отиде да яздиш, защото ги очакваше, нали?

— Имах чувството, че ни наблюдават.

— Винаги ли си толкова подозрителна?

Тя го погледна.

— Само когато някой иска да ме нарани.

— Предполагам, че си обмислила някакъв изход?

— О, да. Имам план.