Стив Бери
Наследството на тамплиерите (59)

57

Абатство „Де Фонтен“, 11:40 ч.

Дьо Рокфор гледаше капелана на масата срещу него. Мъжът го чакаше, когато се завърна от Живор. Нямаше нищо против. След вчерашния им конфликт той също искаше да поговори с италианеца.

— Никога не си позволявай да ми се противопоставяш — заяви той. Притежаваше властта да го отстрани, ако според устава причиняваше безредие или представляваше по-скоро пречка, отколкото преимущество.

— Моята работа е да бъда твоята съвест. Капеланите са служили на магистрите още от Началото. — Намекваше, че евентуалното решение за отстраняването му трябва да бъде подкрепено от братството, което можеше да се окаже трудно, тъй като беше доста популярен. Дьо Рокфор леко отстъпи.

— Няма да ми се противопоставяш пред братята.

— Не съм се противопоставял. Просто отбелязах, че смъртта на двама братя тежи на съвестта на всички ни.

— А на моята не?

— Трябва да бъдеш внимателен.

Седяха зад затворената врата на стаята му, нежното бучене на водопада долиташе през отворения прозорец.

— Този подход не ни води доникъде.

— Не знам дали го съзнаваш, но смъртта на тези мъже подкопава властта ти. Братята вече говорят, а си магистър едва от няколко дни.

— Няма да търпя несъгласие.

На устните на капелана се появи тъжна, но спокойна усмивка.

— Говориш точно като човека, на когото се противопоставяше. Какво се е променило? Толкова ли ти е повлиял сенешалът?

— Той вече не е сенешал.

— За съжаление го познавам само с това име. Но ти очевидно знаеш повече.

Дьо Рокфор се замисли дали потайният венецианец е искрен. Бе дочул разни приказки и шпионите му бяха докладвали, че капеланът проявява жив интерес към действията на магистъра. Зачуди се дали този човек, който се представяше за негов приятел, няма задни мисли. В крайна сметка той самият бе постъпил по същия начин преди години.

Всъщност искаше да сподели дилемата си, да обясни случилото се, да разкаже какво знае и да потърси съвет, но смяташе, че ще е глупаво да се довери на когото и да било. Достатъчно бе, че Кларидън знаеше, но той поне не беше от ордена. Но с капелана нещата стояха другояче. Той можеше да се превърне в негов враг. Затова сподели само очевидното.

— Търся Великата тайна. И съвсем скоро ще я открия.

— Но на цената на два трупа.

— Мнозина са умрели заради убежденията ни — каза магистърът, повишавайки глас. — През първите два века от съществуването ни двайсет хиляди братя са жертвали живота си. Двама мъртви в днешни дни не са от значение.

— Човешкият живот има много по-голяма стойност сега, отколкото тогава.

Дьо Рокфор забеляза, че гласът на капелана се снижи.

— Не, стойността му е същата. Промяната е в нашата липса на преданост и самоотверженост.

— Сега не сме във война. Светите земи не са превзети от неверници. Опитваме се да открием нещо, което най-вероятно не съществува.

— Това е богохулство.

— Не, истината. И ти много го добре знаеш. Мислиш, че намирането на Великата тайна ще промени всичко, но грешиш. Все още е необходимо да воюваш за уважението на онези, които ти служат.

— Ако сторя обещаното, ще имам тяхното уважение.

— Добре ли си го обмислил? Нещата не са толкова прости. Последствията сега ще са много по-сериозни. Светът вече не е невеж и неграмотен. Предизвикателствата са много по-големи. За твое съжаление в нито един римски, гръцки или еврейски исторически източник не се споменава за Исус Христос. Както и в нито едно литературно произведение от онова време. За съществуването му се споменава само в Новия завет. И защо? Знаеш отговора много добре. Ако Исус изобщо е съществувал, той е проповядвал посланието си в затънтената Юдея. Никой не му обръщал внимание. Римляните не се интересували от него, стига да не подтиквал към бунт. А евреите се карали помежду си, което устройвало римляните. Исус дошъл и си отишъл. Не бил важен. И все пак днес той контролира съзнанието на милиарди. Християнството е най-разпространената религия в света. Във всяко едно отношение е Месията. Възкръсналият Бог. И никакво твое откритие не може да промени това.

— Ами ако открием костите му?

— Как ще разбереш, че костите са негови?

— А първите девет рицари как са го разбрали? Виж само какво са постигнали. Крале и кралици са се подчинявали на волята им. Как иначе можем да си обясним тази власт, освен чрез онова, което са знаели?

— Смяташ, че са споделили тези знания? И какво мислиш, че са направили. Показвали са костите на Христос на всеки крал, дарител, на всеки вярващ?

— Нямам представа какво са правили, но е имало ефект. Мъжете се надпреварвали да бъдат приети в ордена. Светските власти се мъчели да спечелят благосклонността му. Защо да не бъде отново така?

— Може. Но не по начина, който си избрал.

— Чувствам се оскърбен. След всичко, което сме направили за Църквата. Двайсет хиляди братя и шестима магистри са умрели за Исус Христос. Саможертвата на рицарите хоспиталиери не може да се сравнява с тяхната. И въпреки това не съществува нито един тамплиерски светец, но има множество канонизирани хоспиталиери. Искам да поправя тази несправедливост.

— Но как? — Капеланът не изчака отговора му. — Каквото е, не ще се промени.

Той отново се сети за бележката: „Отговорът е намерен“, както и за телефона в джоба си. „Ще се обадя с информация преди залез-слънце.“ Погали издутината на телефона в джоба на панталона си. Капеланът продължаваше да говори за търсенето на несъществуващото. Ройс Кларидън все още търсеше информация в архивите. В съзнанието му обаче се въртеше една мисъл. Защо не звънеше телефонът?

 

 

— Хенрик! — изкрещя Малоун. — Не мога да понеса повече.

Току-що бе изслушал обяснението на Марк, че руините на близкото абатство са собственост на Торвалдсен. Бяха паркирали сред дърветата на километър от Свети Агулус и чакаха.

— Котън, нямах никаква представа, че притежавам тази собственост.

— И ние би трябвало да ти повярваме? — попита Стефани.

— Не ме интересува дали ми вярвате, или не. Не знаех нищо за това допреди няколко минути.

— Тогава как си го обясняваш? — попита Малоун.

— Не си го обяснявам. Знам само, че дадох на Ларс сто и четирийсет хиляди долара назаем три месеца преди да умре. Така и не ми каза за какво му трябват, а и аз не го попитах.

— Дал си му толкова много пари, без да го попиташ за какво са му? — учуди се Стефани.

— Парите му трябваха и аз му ги дадох. Имах му доверие.

— Абатът в градчето твърди, че клиентът закупил развалините от местните власти. Те искали да се отърват от тях, а купувачите били малко, тъй като абатството е високо в планината и е в лошо състояние. Било продадено на търг тук, в Свети Агулус. — Марк се обърна към Торвалдсен. — Твоята оферта била най-висока. Свещеникът познавал баща ми и твърди, че той не е присъствал.

— Значи Ларс е ангажирал друг да се пазари от негово име, защото определено не съм бил аз. После е прехвърлил собствеността на мое име, за да си осигури прикритие. Ларс беше параноик. Ако знаех, че аз съм собственикът, щях да ви кажа още снощи.

— Едва ли — промърмори Стефани.

— Виж какво, Стефани, не ме е страх от теб, нито от останалите. Няма какво да ви обяснявам. Смятам ви за мои приятели и пак ви казвам, че ако знаех, щях да ви кажа.

— Защо не предположим, че Хенрик казва истината — намеси се Касиопея. Тя бе необичайно мълчалива по време на целия разговор. — Нека просто отидем горе. В планината се стъмва рано. Искам да разбера какво има там.

— Права е — съгласи се Малоун. — Да тръгваме. Ще спорим по-късно.

 

 

Пътят до възвишенията им отне петнайсет минути и изискваше стабилни нерви и здрави спирачки. Следваха упътването на абата и скоро зърнаха рушащата се постройка, кацнала върху една канара над бездънна пропаст. Пътят свършваше на километър от руините и изкачването по обрасла с мащерка пътека, виеща се под тунел от огромни борове, им отне още десетина минути.

Влязоха в развалините. Дебелите стени бяха голи и Малоун прокара пръсти по сиво-зелените гранитни блокове, всеки от които вероятно беше изкопан от планината и загладен с безгранично търпение от нечии грижовни ръце. Величествената някога галерия се извисяваше към небето с колони и капители, потъмнели до неузнаваемост от патината на вековете и слънцето. Мъх, оранжеви лишеи и остра сива трева покриваха земята, а каменният под отдавна се бе превърнал в пясък. Свиреха щурци.

Трудно беше да се определят очертанията на стаите, тъй като повечето стени и голяма част от покрива липсваха, но килиите на монасите си личаха, заедно с една голяма зала и друго просторно помещение, вероятно библиотека или скрипториум. Малоун предположи, че животът тук е бил скромен и аскетичен.

— Хубаво местенце си имаш — каза той на Хенрик.

— Тъкмо се възхищавах какво човек е могъл да купи за сто и четирийсет хиляди долара преди дванайсет години.

Касиопея изглеждаше очарована.

— Представете си само как монасите са прибирали оскъдната реколта от педята плодородна земя. Летата тук са били кратки, дните къси. Почти долавям монотонните им песнопения.

— Мястото е доста усамотено — отбеляза Торвалдсен. — Сами са се обрекли на забвение.

— Ларс ти е завещал собствеността — обади се Стефани — поради някаква причина. Тук трябва да има нещо.

— Може би — обади се Касиопея, — но абатът в градчето казал на Марк, че Ларс не е открил нищо. Може да се окаже поредният случай, по който е работел.

— Криптограмата ни доведе дотук — поклати глава Марк. — Може баща ми да не е открил нищо, но е сметнал мястото за достатъчно важно, за да го купи. Следователно сме дошли на точното място.

Малоун седна на камъка и погледна към небето.

— До мръкване ни остават още пет-шест часа. Предлагам да се възползваме от тях. Сигурен съм, че нощем тук става доста студено и якетата няма да ни стоплят.

— В роувъра сложих малко инструменти и екипировка — каза Касиопея. — Предположих, че може да слизаме под земята, и взех лампи, фенерчета и малък генератор.

— Помислила си за всичко — възкликна Малоун.

— Елате — извика Джефри.

Малоун се вгледа навътре в руините. Беше забелязал, че Джефри се отдалечава. Влязоха и го откриха, застанал пред някогашен римски портал. От майсторската му изработка не бе останало почти нищо, освен изтърканото изображение на бикове с човешки глави, крилати лъвове и мотив с палмови листа.

— Църквата е издялана от камък — отбеляза Джефри.

Малоун забеляза, че стените наистина не бяха сътворени от човешки ръце, а бяха част от скалата, която се издигаше над някогашното абатство.

— Фенерчетата ще ни потрябват — обърна се той към Касиопея.

— Едва ли, вътре е светло — каза Джефри.

Малоун тръгна пръв. В сенките жужаха пчели. Прашни снопове светлина се процеждаха през процепи в камъка, направени под различни ъгли, така че да улавят движещото се слънце. Нещо привлече погледа му. Пристъпи към една от каменните стени, вече останала почти без орнаменти, с изключение на една гравюра на около два метра над главата му. Тя представляваше шлем с ивици плат, които се спускаха от двете страни на мъжко лице. Чертите бяха изтрити, носът бе изгубил очертанията си, очите бяха празни и безжизнени. Над него имаше сфинкс, а под него каменен щит с три чука.

— Това е тамплиерски знак — каза Марк. — Виждал съм подобна гравюра в нашето абатство.

— Но защо е тук? — попита Малоун.

— Каталонците, които живеели тук през четиринайсети век, не обичали френския крал. Отношението към тамплиерите по тези земи било добронамерено, дори след чистката. Ето защо избрали това място за убежище.

Масивните стени се издигаха към кръглия таван. От фреските не бе останала нито следа. Водата, процеждаща се през скалите, отдавна бе заличила всичко.

— Прилича на пещера — каза Стефани.

— По-скоро на крепост — отбеляза Касиопея. — Нищо чудно да е било последната защита на абатството.

Малоун си мислеше същото.

— Има обаче един проблем. — И той посочи към мрачните стени. — Няма друг изход.

Нещо привлече вниманието му. Приближи се към една от стените, почти изцяло потънала в сянка, и се взря. Останалите също се приближиха. На два-три метра височина забелязаха очертанията на букви, грубо издялани в сивия камък.

— P, R, N, V, I, R — прочете той.

— Не, има още — каза Касиопея. — Още едно I, може би Е и като че ли още едно R.

Той се напрегна да разчете написаното.

PRIER EN VENIR

Мислите на Малоун запрепускаха. Спомни си думите в средата на надгробната плоча на Мари д’Отпул. REDDIS REGIS CELLIS ARCIS, както и казаното от Кларидън в Авиньон.

Reddis означава да върнеш нещо, да възстановиш нещо, взето преди време. Regis произлиза от rex, което означава крал. Cella ще рече хранилище. Arcis произлиза от arx — твърдина, крепост, цитадела.

По онова време думите му се бяха сторили безсмислени. Вероятно е трябвало да ги подреди другояче.

Хранилище, крепост, възстановявам нещо взето, крал.

С няколко предлога посланието можеше да звучи и така: В едно хранилище в крепостта възстановете нещо, взето от краля.

Ами стрелата, пресичаща надгробната плоча по средата между думите, започвайки в горната част с буквите p-s и завършвайки с præ-cum.

Præ-cum. Латинското за „моли се да дойде“.

Той отново впи поглед в буквите, издялани в скалата.

„Моли се да дойде“ на френски.

Усмихна се и сподели с останалите мислите си.

— Абат Бигу е бил доста хитър, признавам.

— Стрелата върху плочата — каза Марк — също трябва да е от значение. Точно в средата е, върху изпъкналата част.

Всички сетива на Малоун бяха нащрек. Прехвърляше в съзнанието си информацията, когато изведнъж забеляза пода. Повечето плочи бяха изкъртени, малкото останали бяха изпочупени и напукани, но той установи някаква схема. Поредицата от правоъгълници, обрамчени с тънка линия, продължаваше от предната до задната част и от ляво на дясно.

Започна да брои. В един от правоъгълниците имаше седем плочи в едната посока и девет надолу. В другите беше същото.

— Подът е нареден в схемата седем-девет — заяви той.

Марк и Хенрик се приближиха към олтара, броейки плочите.

— От задната врата до олтара също има девет плочи — каза Марк.

— А напречно са седем — каза Стефани, която тъкмо бе открила последния правоъгълник покрай външната стена.

— Добре, изглежда, сме на правилното място — каза Малоун. Отново си представи надгробната плоча. Моли се да дойде. Погледна думите на френски, издълбани в камъка, и после пода. Пчелите продължаваха да жужат край олтара.

— Хайде да вземем фенерчетата и генератора. Трябва да виждаме какво правим.

— Мисля, че трябва да останем за през нощта — добави Касиопея. — Най-близката странноприемница е в Елн, на около петдесет километра. Ще трябва да преспим тук.

— Имаме ли припаси? — попита Малоун.

— Можем да си купим каквото ни трябва — отвърна тя. — Елн е относително голям град. Можем да купим всичко необходимо, без да привличаме внимание. Но не ми се иска да си тръгваме.

Ясно беше, че никой не иска. Бяха обзети от въодушевление. Загадката вече не бе някаква невъзможна за разшифроване абстрактна концепция. Отговорът явно беше някъде тук. И противно на това, което Малоун бе казал на Касиопея вчера, той искаше да го открие.

— Аз ще отида — каза Джефри. — Вие трябва да решите каква ще бъде следващата ви стъпка.

— Оценяваме жеста ти — отвърна Торвалдсен.

Касиопея бръкна в джоба си и извади пачка банкноти.

— Ще ти трябват пари.

Джефри взе парите и се усмихна.

— Направете ми списък, и ще се върна до залез-слънце.