Стив Бери
Наследството на тамплиерите (6)

4

Роскилде, 18:15 ч.

Малоун изчака започването на търга и едва тогава се промъкна в залата. Наясно бе с организацията и знаеше, че наддаването няма да започне преди шест и двайсет, тъй като имаше предварителни процедури по регистриране на купувачите и потвърждаване на споразуменията с продавачите, преди парите да започнат да сменят собствениците си. Роскилде беше древен град, сгушен до тесен фиорд. Основан от викингите, той бе служил като столица на Дания чак до XV век и все още излъчваше царствено достолепие. Търгът се провеждаше в центъра на града, близо до Домкирке, в сграда на улицата, където някога бяха властвали обущарите. В Дания продажбата на книги бе истинско изкуство. Цялата нация притежаваше дълбоко вкоренено уважение към писменото слово — нещо, на което Малоун, като истински библиофил, бе започнал да се възхищава. Някога книгите бяха просто хоби, нещо, което да го разсейва от напрежението на опасната му професия, но днес бяха целият му живот.

Забеляза Петер Хансен и Стефани в предната част на залата и остана в дъното й, зад една от каменните колони, които подпираха сводестия таван. Нямаше намерение да наддава, така че беше без значение, че от подиума нямаше да го виждат.

Книгите започнаха да сменят собствениците си, някои срещу значителни суми. Петер Хансен се оживи едва при следващото заглавие.

— „Надгробните паметници на Лангедок“ от Йожен Стюблен. Авторско право от 1887 година — обяви водещият търга. — Местна история, доста обичайна за онова време, отпечатана едва в неколкостотин копия. Част е от наследство, с което се сдобихме съвсем наскоро. Книгата е в много добро състояние, подвързана е с кожа, без видими петна, и съдържа няколко невероятни гравюри. Една от тях е отпечатана в каталога ни. Не спада към обичайните ни книги, но томчето наистина е прекрасно, така че решихме, че може да проявите интерес. Начална оферта, моля.

Веднага постъпиха три, и трите ниски, последната на четиристотин крони. Малоун пресметна наум. Шейсет долара. След това Хансен се намеси с осемстотин. Останалите потенциални купувачи се отказаха от наддаването, но един от служителите, обслужващ по телефона участници, които не бяха успели да дойдат на търга, заяви цена от хиляда крони. Хансен бе явно смутен от неочакваното предизвикателство, особено от някой, който се обаждаше отдалеч, и вдигна предложението си на хиляда и петдесет. Телефонният участник отговори с две хиляди. В битката се включи и трети наддаващ. Виковете продължиха, докато цената шеметно се покачи на девет хиляди крони. Останалите явно усещаха, че в тази книга има нещо по-особено. След още една минута интензивно наддаване Хансен отправи предложение за двайсет и четири хиляди крони. Повече от четири хиляди долара.

Малоун знаеше, че Стефани е държавен служител със заплата от около седемдесет-осемдесет хиляди долара годишно. Съпругът й бе починал преди години и й бе оставил някакви средства, но тя не беше богата и със сигурност не бе колекционер на книги. Той бе озадачен, че е готова да плати такава сума за някакъв неизвестен пътеводител. В книжарницата му носеха подобни книги с кашони, някои от XIX и началото на XX век, когато личните описания на далечни места са били на мода. Повечето използваха изключително изтъркан език и като цяло нямаха никаква стойност.

Тази обаче явно бе изключение.

— Петдесет хиляди крони — извика представителят на неизвестния участник.

Над два пъти повече от последната цена на Хансен.

Хората започнаха да се обръщат и Малоун пъргаво се скри зад колоната, когато Стефани се извърна и хвърли поглед към масата с телефона. Надникна иззад ръба на колоната и видя, че Стефани и Хансен разменят няколко реплики, после насочват вниманието си към подиума. Настъпи кратка тишина, докато Хансен обмисляше следващия си ход, но явно се съобразяваше със Стефани.

Тя поклати глава.

— Книгата се продава на участника по телефона за петдесет хиляди крони.

Водещият търга свали книгата от стойката и обяви петнайсетминутна пауза. Малоун знаеше, че организаторите възнамеряват да използват паузата, за да разгледат „Надгробните паметници на Лангедок“ и да разберат защо цената й бе надвишила осем хиляди долара. Знаеше, че търговците от Роскилде бяха проницателни и не бяха свикнали да им се изплъзват съкровища. Стефани и Хансен останаха на местата си, така че се наложи да продължи да прегръща колоната. В залата имаше няколко познати лица и Малоун се надяваше никой да не го извика по име. Повечето лениво се насочиха към отсрещния ъгъл, където се предлагаха закуски. Забеляза, че двама мъже се приближават към Стефани и се представят. И двамата бяха набити, с къси коси, облечени с памучни панталони и ризи под възшироки бежови сака. Когато единият се наведе да стисне ръката й, Малоун забеляза отчетливата издутина от пистолета, прилепнал до гръбнака му. След няколко реплики мъжете се отдалечиха. Разговорът изглеждаше приятелски, а когато Хансен се отправи към безплатната бира, Стефани приближи един от уредниците, размени няколко думи с него и излезе от залата през страничната врата.

Малоун се насочи към същия уредник, Грегос, слаб датчанин, когото познаваше добре.

— Котън, радвам се да те видя.

— Винаги съм нащрек за някоя добра сделка.

Грегос се усмихна.

— Тук рядко се случват такива.

— Май последната книга се оказа голяма изненада.

— Мислех, че може да докара петстотин крони. Но петдесет хиляди? Невероятно.

— Имаш ли идея защо?

— Нямам представа — поклати глава Грегос.

Малоун направи знак към страничната врата.

— Жената, с която току-що разговаря. Накъде тръгна?

— Интересува ли те?

— Не и по този начин. Но ме интересува.

Малоун бе станал любимец на аукционната къща, когато преди няколко месеца им бе помогнал да открият един своенравен продавач, предложил три екземпляра на „Джейн Еър“ от около 1847 г., които се оказаха крадени. Когато полицията иззе книгите от новия купувач, къщата се бе принудила да върне парите до последната крона, но продавачът вече бе осребрил своя чек.

За да им помогне, Малоун бе открил мъжа в Англия и бе възстановил парите. В резултат си бе осигурил неколцина благодарни приятели в новата си родина.

— Питаше къде се намира Домкирке. Интересуваше се от параклиса на Кристиян Четвърти.

— Каза ли защо?

— Само че щяла да се разходи дотам — отвърна Грегос.

Малоун протегна ръка и стисна дланта на Грегос. В нея остана сгъната банкнота от хиляда крони. Отбеляза, че Грегос оцени жеста и небрежно пъхна парите в джоба си. Аукционната къща не гледаше с добро око на безплатните услуги.

— А, и още нещо. Кой предложи най-високата цена по телефона за онази книга?

— Както много добре знаеш, Котън, подобна информация е строго поверителна.

— Както ти много добре знаеш, мразя правилата. Познавам ли го?

— Притежава сградата, в която си под наем в Копенхаген.

Почти се усмихна. Хенрик Торвалдсен. Трябваше да се досети.

Търгът продължаваше. Докато купувачите се настаняваха отново по местата си, той се отправи към входа и забеляза, че Петер Хансен също сяда. Излезе в хладната датска вечер и макар да бе почти осем вечерта, лятното небе все още бе осветено от алените лъчи на бавно залязващото слънце. На няколко пресечки се издигаше червената тухлена фасада на Домкирке, където от XIII век насам погребваха датските крале.

Какво ли правеше Стефани там?

Тъкмо се канеше да тръгне, когато към него се приближиха двама мъже.

Единият притисна нещо твърдо в гърба му.

— Мирно и кротко, мистър Малоун, или ще ви застрелям веднага — прошепна глас в ухото му.

Той се озърна наляво и надясно.

Мъжете, които бяха разговаряли със Стефани в залата, го бяха обградили от двете страни. Гледаха го със същия напрегнат поглед, който бе видял в очите на човека с червеното яке преди няколко часа.