Стив Бери
Наследството на тамплиерите (45)

43

Дьо Рокфор влезе в гробището с един от братята, а останалите трима изчакваха отвън. Марк Нел доста умно беше използвал тайната стаичка за отвличане на вниманието. Вероятно бяха останали вътре само докато неговият човек излезе от църквата. След това сигурно се бяха скрили в изповедалнята, докато той е бил в сакристията. Влезе в ограденото място и спокойно огледа гробовете, но не забеляза жертвите си. Нареди на брата до себе си да тръгне наляво, а той самият тръгна надясно, стигайки до гроба на Ърнст Сковил.

Преди четири месеца, когато за пръв път научи за интереса на предишния магистър към Сковил, бе изпратил един брат да следи белгиеца. Шпионинът му бе монтирал подслушвателно устройство към телефона на Сковил и така бе научил за Стефани Нел и за плановете й да пристигне в Дания и после във Франция, както и за намерението й да се сдобие с книгата. Когато стана ясно, че Сковил не харесва вдовицата на Ларс Нел и че само я подвежда, за да попречи на усилията й, една профучала по стръмната уличка на Рен кола разреши проблема с намесата му. Сковил не беше част от тази игра, за разлика от Стефани Нел, и по онова време нищо не трябваше да пречи на действията й. Дьо Рокфор лично се бе заел с убийството на Сковил, без да намесва никой от абатството, тъй като нямаше как да обясни какво налага подобни драстични мерки.

Братът се върна от другата страна на гробището и докладва:

— Нищо.

Къде може да са отишли?

Погледът му се спря върху светлосивата стена, опасваща гробището. Приближи се до едно място, където стената стигаше до гърдите му. Рен беше кацнал върху било, чиито склонове от трите страни бяха стръмни като пирамиди. Всичко в долината под тях се губеше в сивкавата мъгла, която обвиваше пъстроцветната земя, изглеждаща като далечно царство на лилипути, с реки, магистрали и градчета. Вятърът иззад стената облъхна лицето му и изсуши очите му. Постави двете си ръце върху стената, повдигна се и наклони тяло напред. Погледна надясно. Каменистият склон беше пуст. Погледна наляво и зърна Котън Малоун, който завиваше на запад от стената.

Спусна се на земята.

— Движат се по една издатина под стената към кулата „Магдала“. Спрете ги.

 

 

Стефани, следвана от Джефри, напусна къщата. Една напечена от слънцето уличка минаваща покрай западната стена, продължаваше на север към паркинга и отиваше към владението на Сониер. Джефри очевидно бе нащрек и за мъж, ненавършил трийсет години, се бе държал изключително професионално.

В тази част на града къщите бяха съвсем нарядко. Тук-там групички борове и ели извисяваха клони към небето.

Нещо изсвистя покрай дясното й ухо и се удари в мазилката на отсрещната сграда. Тя се обърна и видя, че късо подстриганият брат от къщата се прицелва в тях от двайсетина метра. Тя се хвърли зад някаква кола, паркирана до задната част на една къща. Джефри се сниши към земята, претърколи се, после се надигна и изстреля два куршума между протегнатите си крака. Изпукването, подобно на фишек, беше заглушено от виещия вятър. Единият от куршумите попадна в целта и мъжът извика от болка, хвана се за бедрото и падна.

— Добър изстрел — каза тя.

— Не можех да го убия. Дал съм дума.

Изправиха се и хукнаха.

 

 

Малоун последва Марк. Каменистият склон, осеян със стръкчета изгоряла трева, ставаше все по-стръмен, а неприятният вятър се бе усилил, шибаше ги яростно и монотонното му бучене заглушаваше всички звуци наоколо.

Бяха от западната страна на града. Величествената гора от северната част беше изчезнала. Надолу се спускаха само голи скали, които проблясваха на горещото следобедно слънце, покрити с туфи мъх и пирен.

Площадката, която Малоун беше пресякъл преди два дни, преследвайки Касиопея Вит, се простираше на десетина метра над тях. Кулата „Магдала“ се извисяваше над нея и той забеляза няколко силуета горе, които се възхищаваха на гледката към долината. Лично за него гледката не беше особено впечатляваща. Височините го удряха в главата като вино — една от слабостите, които бе скрил от правителствените психолози. Осмели се да погледне надолу. Рехави шубраци изпъстряха стръмния склон на неколкостотин метра надолу. След това стърчеше тясна издатина, а под нея се спускаше още по-стръмен склон.

Марк беше на пет-шест метра пред него. Видя, че поглежда назад, спира, после се обръща и насочва пистолета си към него.

— Да не би да съм казал нещо нередно? — извика той.

Вятърът блъсна ръката на Марк и разклати оръжието.

Той хвана пистолета с две ръце, за да се прицели по-добре. Малоун забеляза яростта в очите му и когато се обърна, видя един от късо подстриганите братя точно под тях.

— Спри, братко — изрева Марк, за да надвие вятъра.

Мъжът държеше „Глок 17“, същото оръжие като на Марк.

— Ако вдигнеш пистолета, ще те застрелям — отчетливо каза Марк.

Ръката на мъжа увисна във въздуха.

Малоун не беше във възторг от положението, в което се намираше, и се притисна към стената, за да е извън обсега на оръжията им.

— Тази битка не е твоя, братко. Знам, че просто изпълняваш заповедите на магистъра. Но ако те прострелям, дори само по крака, ще паднеш в пропастта. Нима си струва?

— Длъжен съм да следвам магистъра.

— Той те излага на опасност. Замислял ли си се изобщо какво правиш?

— Това не е моя отговорност.

— Но да запазиш живота си е твоя отговорност — отвърна Марк.

— Би ли ме застрелял, сенешале?

— Категорично.

— Нима това, което търсиш, е толкова важно, че да убиеш друг християнин?

Малоун забеляза, че Марк обмисля въпроса, и се запита дали решителността, която зърна в очите му, може да се мери с куража, който му бе нужен, за да продължи. Той също се беше изправял пред подобна дилема, и то няколко пъти. Не бе лесно да убиеш човек. Понякога обаче се налагаше.

— Не, братко, не струва колкото един човешки живот — каза Марк и свали пистолета.

С ъгълчето на окото си Марк забеляза някакво движение. Обърна се и видя, че мъжът се възползва от отстъплението на Марк. Вдигна оръжието с две ръце, за да се прицели по-добре.

Изстрел обаче не последва.

Пукот, приглушен от вятъра, долетя от лявата страна на Малоун и мъжът с късата коса отхвръкна назад, когато куршумът потъна в гърдите му. Не можа да разбере дали носеше защитна жилетка, но вече нямаше значение. Близкият изстрел наруши равновесието му и силното му тяло се олюля. Малоун се втурна към него в опит да го задържи и видя спокойните му очи. Спомни си погледа на мъжа с червеното яке на върха на Кръглата кула. Не му стигнаха само две крачки, за да го достигне и вятърът помете брата от издатината.

Отгоре долетя писък. Очевидно някои от туристите бяха станали свидетели на участта на мъжа. Остана загледан, докато тялото падаше и накрая се спря в една издатина в скалите.

Обърна се към Марк, който още стоеше с насочен пистолет.

— Добре ли си?

Марк свали оръжието.

— Не особено. Но трябва да тръгваме.

Съгласен бе.

Обърнаха се и затичаха по каменистата пътечка.

 

 

Дьо Рокфор се изкачваше по стълбите към площадката. Чу женски писък и видя как хората се скупчват край стената. Приближи се и попита:

— Какво е станало?

— Един мъж падна от скалата. Претърколи се надолу.

Той си проправи път до ръба. Подобно на оградата на гробището, камъкът беше почти метър широк и той не можеше да види подножието на стената от външната страна.

— Къде падна? — попита той.

— Ето там — посочи човекът.

Той проследи пръста му и видя една неподвижно просната фигура с черно яке и светли панталони на стръмния склон. Веднага разбра кой е. По дяволите. Постави ръце върху грубия камък и се надигна върху стената. Подпрян на корема си, той протегна глава наляво и видя Марк Нел и Котън Малоун на път към ниското възвишение, което водеше до паркинга.

Смъкна се на земята и тръгна към стълбите.

Натисна бутона на прикрепения към китката му радиопредавател и прошепна в микрофона на ревера си:

— Идват към вас, покрай стената. Задръжте ги.

 

 

Стефани чу изстрел, който сякаш идваше от външната страна на стената. Нещо не се връзваше. Какво би могъл да прави някой там? Двамата с Джефри бяха на петдесетина метра от паркинга, който, както тя забеляза, беше пълен с коли и четири автобуса, сгушени до каменната водна кула.

Забавиха ход. Джефри прикри пистолета с бедро и спокойно продължи напред.

— Вижте там — прошепна той.

Стефани също видя мъжа. Стоеше в дъното на паркинга и препречваше алеята към църквата. Тя се обърна и видя още един късо подстриган мъж да се разхожда по алеята зад тях.

Тогава забеляза Марк и Малоун, които тичешком се приближаваха откъм външната страна на стената. Те прескочиха ниската преграда.

Тя изтича към тях и попита:

— Къде бяхте, за бога?

— На разходка — отвърна Малоун.

— Чух изстрели.

— Не сега — отвърна Малоун.

— Имаме компания — поясни тя, посочвайки двамата мъже.

Марк огледа терена.

— Дьо Рокфор дирижира цялата работа. Време е да тръгваме. Ключовете от нашата кола обаче не са у мен.

— Моите са тук — каза Малоун.

Джефри му подаде раницата.

— Браво на теб — каза Марк — Да тръгваме.

 

 

Дьо Рокфор забърза покрай вила „Витания“, без да обръща внимание на множеството посетители, тръгнали към купа „Магдала“.

При църквата сви надясно.

— Опитват се да избягат с кола — каза някакъв глас в ухото му.

— Оставете ги — отвърна той.

 

 

Малоун даде на заден и си проправи път измежду другите коли към алеята, водеща към главната улица. Забеляза, че братята не направиха опит да го спрат.

Това го разтревожи. Водеха ги към някаква клопка. Но къде ли беше тя?

Провря колата по тясната уличка, покрай павилиончетата със сувенири и зави надясно към главната улица, спускайки се към градската порта.

Когато подминаха ресторанта, тълпата започна да оредява и улицата се поразчисти.

Точно пред тях Раймон дьо Рокфор стоеше по средата на платното, препречвайки пътя им.

— Иска да те предизвика — обади се Марк от задната седалка.

— Много добре. Защото мога да надиграя и най-добрите сред тях.

Леко постави крак върху педала на газта.

Оставаха неколкостотин метра.

Дьо Рокфор стоеше като замръзнал.

Малоун не виждаше да има оръжие. Очевидно магистърът смяташе, че самото му присъствие ще ги спре. Зад него пътят беше чист, но точно зад портата имаше остър завой и той искрено се надяваше през следващите няколко секунди оттам да не изскочи някой.

Залепи педала за пода на колата.

Гумите загребаха чакъл и колата се изстреля напред.

Петдесет метра.

— Искаш да го убиеш ли? — каза Стефани.

— Ако се налага.

Двайсет метра.

Малоун държеше здраво волана и гледаше право в Дьо Рокфор, докато силуетът му се уголемяваше през предното стъкло. Приготви се за удара с тялото и заповяда на ръцете си да държат волана.

Някаква сянка светкавично изскочи отдясно и избута Дьо Рокфор от пътя на колата.

Те профучаха през портата.

 

 

Когато Дьо Рокфор осъзна какво се бе случило, никак не остана доволен. Беше напълно готов да предизвика опонента си, готов да понесе неизвестното, и тази намеса му беше безкрайно неприятна.

Тогава видя кой го беше спасил.

Ройс Кларидън.

— Колата щеше да те прегази — каза Кларидън.

Той отблъсна мъжа от тялото си и се изправи.

— Не се знае — каза той и зададе най-важния за момента въпрос: — Успя ли да научиш нещо?

— Разкриха ме и се наложи да извикам помощ.

В него се надигна ярост. Нещата се бяха объркали отново. Но в съзнанието му се стрелна мисълта за единствения изход.

Колата, с която бяха изчезнали. Същата, която Малоун бе взел под наем.

Електронното устройство за проследяване все още беше в нея.

Така поне щеше да разбере точно къде отиват.