Стив Бери
Наследството на тамплиерите (68)

66

Марк бе едновременно объркан и смаян. Чел бе за Симон. Първоначално името му било Цефас на арамейски, след това Петрос или камък — на гръцки. Накрая станал Петър, а Евангелието цитираше думите на Христос: На тоя камък ще съградя църквата си.

Това бе първото древно описание, което звучеше смислено. Без свръхестествени събития или чудодейни появи. Без действия, които противоречат на историята и на логиката. Без лишени от последователност подробности, които да хвърлят сянката на съмнението. Бе просто разказ на обикновен рибар за общуването му с един велик човек. Човек, чиито добри дела и мъдри думи бяха продължили да живеят и след смъртта му и бяха вдъхновили рибаря да продължи каузата му.

Симон определено не бе притежавал интелекта и способностите да предложи сложните религиозни идеи, които се появили много по-късно. Неговите разбирания се бяха свеждали до човека Исус, когото бе познавал и когото Бог бе прибрал чрез насилствена смърт. Симон бе наясно, че за да познае Бог, за да бъде част от него, трябва да следва стъпките на човека Исус. Неговото послание щеше да остане живо само ако той и другите след него успееха да му вдъхнат живот. И така смъртта нямаше да задържи Исус. Щеше да има възкресение. Не в буквален, а в духовен смисъл. И в съзнанието на Симон Исус действително бе възкръснал. От това начало в една есенна нощ, шест месеца след екзекуцията на човека Исус, се бе родила Християнската църква.

— Тези арогантни глупаци — измърмори Дьо Рокфор. — С помпозните им църкви и теологични брътвежи. Всичко е лъжа.

— Не е така.

— Какво говориш? Не е имало никакво зрелищно разпъване на кръста, нито празна гробница, нито ангели, провъзгласяващи възкресението на Христос. Всичко е измислица, съчинена от хората. Написаното има смисъл. Всичко започва в момента, в който един човек осъзнава нещо със собствения си ум. Нашият орден е изтрит от лицето на земята, братята ни са измъчвани и избивани и всичко в името на уж възкръсналия Христос.

— Ефектът е същият. Ражда се Църквата.

— Нима смяташ, че Църквата щеше да просъществува, ако цялата й теология се основаваше единствено на откровението на един обикновен човек? Колко покръстени щеше да има?

— Но точно това се е случило всъщност. Исус е бил обикновен човек.

— Когото хората след него обожествили. И ако някой се опълчел срещу това, го обвинявали в ерес и изгаряли на кладата. Точно тук, в Пиренеите, били изтребени всички катари, задето не повярвали.

— Свещениците са направили каквото са сметнали за правилно. Наложило се е да преувеличават, за да оцелеят.

— Нима оправдаваш постъпката им?

— Всичко е свършено.

— Но ние можем да го поправим.

— Сониер със сигурност е прочел това.

— И не е казал на никого.

— Точно така. Видял е колко безсмислено би било.

— Не е казал на никого, защото щял да загуби несметни богатства. Нямал никакъв морал. Бил е крадец.

— Може и така да е. Но информацията определено му е повлияла. Оставил е толкова много следи в църквата си. Бил учен човек, знаел латински. Ако е открил посланието, в което съм убеден, значи го е разбрал. И все пак го е върнал в скривалището и е заключил вратата след себе си. — Марк се втренчи в костницата. Нима виждаше костите на човека Исус? Заля го вълна от тъга, когато осъзна, че от баща му също бяха останали само кости.

Спря погледа си върху Дьо Рокфор.

— Ти ли уби баща ми?

 

 

Малоун видя Стефани да се втурва към стълбите.

— Къде отиваш?

— Той може да ме ненавижда, но все пак ми е син.

Естествено бе да иска да бъде при него. Малоун не можеше да я пусне сама.

— Идвам с теб.

— Предпочитам да се оправя сама.

— Въобще не ме интересува какво предпочиташ. Идвам.

— Аз също — намеси се Касиопея.

Хенрик я сграбчи за ръката.

— Не. Остави ги. Трябва сами да разрешат това.

— Да разрешат какво? — настоя Касиопея.

Капеланът направи крачка напред.

— Сенешалът и магистърът трябва да се изправят един срещу друг. Майка му неслучайно бе въвлечена. Нека отиде. Нейната съдба е при тях.

Стефани изчезна надолу по стълбата и Малоун я видя да отскача на една страна, за да избегне ямата. Последва я с лампа в едната ръка и пистолет в другата.

— Накъде? — прошепна Стефани.

Той й направи знак да мълчи. После чу гласовете. Долитаха от лявата му страна, откъм залата, която бяха открили с Касиопея.

— Натам — беззвучно раздвижи устни той.

Знаеше, че по пътя няма капани чак до входа на залата, но напредваха сантиметър по сантиметър. Когато стигнеха скелета и издълбаните в стената думи, трябваше да са особено предпазливи. Гласовете се чуваха по-ясно.

 

 

— Попитах дали ти си убил баща ми — повтори Марк.

— Баща ти бе слаба душа.

— Това не е отговор.

— Бях при него в нощта, в която сложи край на живота си. Последвах го до моста. Поговорихме. Беше обезсърчен. Ядосан. Успял бе да разгадае криптограмата, онази в дневника му, но тя не му донесла никаква информация. Просто му липсваше нужната сила, за да продължи.

— Въобще не познаваш баща ми.

— Напротив. От години го наблюдавах. Скачаше от задача на задача, без да довърши нито една, което му носеше проблеми както в работата, така и в личния живот.

— Очевидно е открил достатъчно, за да ни доведе дотук.

— Не. Тези открития принадлежат другиму.

— И ти не се опита да му попречиш да се обеси?

Дьо Рокфор вдигна рамене.

— Защо да го правя? Беше твърдо решен да умре, а и не виждах никаква полза да го спирам.

— Значи ти си тръгна и го остави да умре?

— Просто не се намесих в нещо, което не ме засяга.

— Подлец. — Марк направи крачка напред. Дьо Рокфор вдигна пистолета. Марк все още стискаше книгата от костницата. — Давай. Застреляй ме.

Дьо Рокфор запази хладнокръвие.

— Ти уби свой брат. Знаеш какво е наказанието.

— Той умря заради теб. Ти го изпрати.

— Хайде пак. За теб важат едни правила, а за нас останалите — други. Нали ти натисна спусъка.

— При самозащита.

— Остави книгата!

— И какво ще направиш с нея?

— Каквото са направили и магистрите в Началото. Ще я използвам срещу Рим. Винаги съм се чудел как влиянието на ордена толкова бързо е нараснало. Неведнъж сме успявали да се противопоставим на опитите на Църквата да ни слее с рицарите хоспиталиери. И всичко е било заради тази книга и тези кости. Рим не можел да рискува те да станат публично достояние. Представи си как са се почувствали папите, когато научили, че физическото възкресение на Христос е само мит. Естествено, не можели да бъдат сигурни. Текстът на Симон можел да се окаже точно толкова измислен, колкото и евангелията. Но все пак думите притежават сила, а и трудно можели да пренебрегнат костите. Нали самите те били заобиколени от реликви. Всяка църква съхранявала реликви от светии. Хората били толкова лековерни. А това била най-великата реликва. Магистрите използвали знанието си като оръжие и заплахата им подействала.

— А днес?

— Днес е точно обратното. Повечето хора не вярват в нищо. Съвременният човек си задава твърде много въпроси, а евангелията предлагат твърде малко отговори. Но тази книга е съвсем различно нещо. Ще обясни всичко.

— Значи ще действаш като един съвременен Филип Четвърти?

Дьо Рокфор се изплю на земята.

— Ето това мисля за него. Искал е знанието, за да може да контролира Църквата. Наследниците му също. Но си е платил за алчността. И той, и цялото му семейство.

— Нима вярваш, че би могъл да контролираш каквото и да било?

— Нямам никакво желание да контролирам. Но искам да видя физиономиите на всичките онези надути прелати, докато обясняват колко недостоверно е посланието на Симон Петър. Все пак неговите кости лежат в сърцето на Ватикана. Построили са катедрала около гроба му и са кръстили базиликата на негово име. Той е първият им светия, първият папа. Как ще обяснят, че думите му се разминават с истината? Ти не би ли искал да ги чуеш?

— Кой може да твърди със сигурност, че думите са негови?

— А кой може да твърди, че думите на Матей, Марк, Лука и Йоан са техни?

— Да се промени всичко из основи не е добра идея.

— И ти си слаб като баща си. Нямаш сърце за битка. Ти би го заровил, нали? И не би казал на никого. Би оставил ордена да изгние в забрава, омърсен от клеветите на един алчен крал. Страхливците като теб са причината да се намираме в това положение. С магистъра чудесно си подхождахте. И той беше страхливец.

Марк бе чул достатъчно. Без предупреждение вдигна лампата в лявата си ръка, накланяйки яркия сноп лъчи, и за миг заслепи Дьо Рокфор. Магистърът примижа и когато вдигна ръка към очите си, другата, с която държеше пистолета, неволно се отпусна.

Марк изрита пистолета, после хукна навън. На три метра от себе си видя друга светлина. Зърна Малоун и майка си. Зад него се появи Дьо Рокфор.

— Спри.

Той се подчини. Дьо Рокфор се приближи. Марк видя как майка му вдига пистолета си.

— Залегни, Марк — изкрещя тя.

Той остана изправен. Дьо Рокфор бе точно зад него, опрял дуло в тила му.

— Свалете оръжието — нареди й Дьо Рокфор.

Малоун показа своя пистолет.

— Не можеш да застреляш и двама ни.

— Но мога да застрелям него.

Малоун съзнаваше, че няма голям избор. Не можеше да стреля в Дьо Рокфор, без да уцели Марк. Но защо Марк не бе залегнал?

— Свали пистолета — прошепна Малоун на Стефани.

— Не.

— Аз бих го послушал — обади се Дьо Рокфор.

— И бездруго ще го застреля. — Стефани не помръдна.

— Възможно е — отговори Малоун. — Но нека не го предизвикваме.

Вярно бе, че веднъж бе загубила сина си заради недоразумения. Явно не смяташе да позволи отново да й го отнемат. Той се вгледа в изражението на Марк. Нито сянка от страх. Насочи лъча на фенерчето си към книгата в ръката му.

— Затова ли беше всичко?

— Великата тайна, заедно с огромно богатство и документи — кимна Марк.

— Струваше ли си?

— Не аз ще преценявам.

— Струваше си — твърдо заяви Дьо Рокфор.

— И сега какво? — попита Малоун. — Няма как да се измъкнеш. Хората ти са ликвидирани.

— Ти ли го направи?

— Отчасти да. Но капеланът на ордена ви е тук с отряд рицари. Май е имало бунт.

— Ще видим — заяви Дьо Рокфор. — Ще го кажа само още веднъж, мисис Нел. Свалете оръжието си. Както мистър Малоун правилно отбеляза, какво ще загубя, ако застрелям сина ви?

Малоун продължаваше да обмисля положението, умът му прехвърляше вариантите. И тогава, в мътната светлина от лампата на Марк, той съзря решението. Видя леката вдлъбнатина в пода. Почти незабележима, ако не знаеш какво да търсиш. Поредният капан, който обхващаше цялата ширина на коридора и се простираше чак до Марк. Погледна към него и долови в очите му, че знае за капана. Вече знаеше защо Марк бе останал прав. Бе искал Дьо Рокфор да се втурне след него.

Бе време да се сложи край на всичко. И то тук и сега. Протегна се и измъкна пистолета от ръката на Стефани.

— Какво правиш? — възмути се тя.

С гръб към Дьо Рокфор, Малоун прошепна „пода“ с едва забележимо помръдване на устни и усети, че Стефани е разбрала какво й казва.

— Разумен ход — отбеляза Дьо Рокфор.

Стефани мълчеше. Бе схванала положението. Думите на Малоун, предназначени за Марк, бяха привидно отправени към Дьо Рокфор.

— Е, добре. Ти си на ход.

 

 

Марк чудесно съзнаваше това. Магистърът бе писал на майка му, че синът й не притежава решителността да довършва битките си. Да ги започне бе лесно, да продължи — още по-лесно, но довършването се бе оказало изключително трудно. Но вече не беше така. Магистърът бе създал сценария и актьорите го бяха изпълнили. Време бе за последното действие. Раймон дьо Рокфор бе опасен. Двама братя бяха загинали заради него и никой не можеше да каже къде ще свърши всичко. Един от двамата трябваше да си отиде. Марк знаеше, че само на крачка пред него в пода има дълбок отвор и се надяваше дъното му да е осеяно с бронзови копия. Сляп за всичко наоколо, Дьо Рокфор нямаше представа за тази опасност. Точно по този начин би ръководил и ордена. Саможертвата на хиляди братя в продължение на седемстотин години щеше да отиде на вятъра заради неговата арогантност.

Посланието на Симон най-после бе осигурило историческо потвърждение на собствения му религиозен скептицизъм. Библейските противоречия и неубедителните им обяснения винаги бяха смущавали Марк. Опасяваше се, че религията е просто инструмент, използван от хора, за да манипулират други хора. Потребността на човешкия ум от отговор, дори на въпроси, на които бе невъзможно да се отговори, бе позволила на невероятното да се превърне в божия истина. Хората някак черпеха утеха от вярата, че смъртта не е краят. Че има и друго. Исус уж доказваше това чрез собственото си физическо възкресение и предлагаше същото спасение на всички, повярвали в него.

Но след смъртта нямаше живот. Поне не в буквалния смисъл.

Споменът на другите за теб се превръща в твой вечен живот. Като запазил живи делата и думите на човека Исус, Симон Петър осъзнал, че вярванията на мъртвия му приятел възкръсват в него самия. А проповядването на това послание и следването на стъпките му се превърнали в негов път към спасението. Не бива да съдим другите, а само себе си. Животът не е безкраен. За всеки е отредено определено време. После, както сочеха костите в костницата, се връщаме в пръстта.

Можеше само да се надява, че неговият живот бе имал някакъв смисъл и че другите щяха да го запомнят с него. Пое си дълбоко дъх. След това подхвърли книгата към Малоун, който я улови.

— Защо го направи? — попита Дьо Рокфор.

Марк усети, че Малоун се досеща какво смята да направи. Майка му също осъзна. Прочете го в очите й, които се наляха със сълзи. Искаше да й каже, че съжалява, че е сгрешил, че не е трябвало да я съди. Тя сякаш долови мислите му и направи крачка напред. Малоун препречи пътя й с ръка.

— Дръпни се, Малоун — нареди му тя.

Марк използва този миг, за да се промъкне напред и да опипа докъде стига подът.

— Върви — нареди Дьо Рокфор. — Вземи обратно книгата.

— Разбира се.

Марк направи нова крачка. Все още стъпваше по твърда земя. Но вместо да тръгне към Малоун, както бе заповядал Дьо Рокфор, той се наведе рязко, за да избегне дулото, опряно в главата му, и заби лакът в ребрата на Дьо Рокфор. После го сграбчи и успя да се извърти така, че да залитнат към капана, който нямаше да издържи тежестта им. Чу как майка му пищи, после пистолетът на Дьо Рокфор изгърмя. Не можа да прецени накъде бе полетял куршумът. Двамата се сгромолясаха върху фалшивия под и полетяха в дупката. Марк дръпна ръце от тялото на Дьо Рокфор и копията се нанизаха с пълна сила в гръбнака на врага му. От устата му бликна кръв.

— Още в деня, в който повдигна възражението срещу магистъра, ти казах, че ще съжаляваш за стореното — прошепна Марк. — Мандатът ти свърши.

Дьо Рокфор се опита да проговори, но дъхът го напусна заедно с бликащата кръв. Тялото му се отпусна.

— Добре ли си? — попита отгоре Малоун.

Марк се надигна. Когато се размърда, тялото на Дьо Рокфор легна още по-плътно върху копията. Отгоре се посипа пясък и чакъл. Марк се измъкна от дупката и изтри мръсотията от себе си.

— Току-що убих човек.

— Той щеше да убие теб — отбеляза Стефани.

— Това не е достатъчно извинение, но само с него разполагам.

Лицето на майка му бе обляно със сълзи.

— Мислех, че пак ще те загубя.

— Надявах се да избягна копията, но не знаех доколко мога да разчитам на Дьо Рокфор.

— Трябваше да го убиеш — каза Малоун. — Никога нямаше да се спре.

— Ами куршумът? — попита Марк.

— Изсвири покрай мен — отговори Малоун. После посочи книгата. — Това ли търсеше?

Марк кимна.

— Има и още.

— Преди малко те попитах струваше ли си.

Марк посочи към дъното на коридора.

— Елате да погледнем, и сам ще ми кажеш.