Стив Бери
Наследството на тамплиерите (25)

23

Малоун излезе от къщата през предната врата, без да прави опит да се крие. Двамата мъже, които бе забелязал по-рано, бяха заели позиция в далечния край на улицата, зад един ъгъл близо до кметството, откъдето можеха да наблюдават къщата на Ларс Нел. Проблемът бе, че за да го последват, щеше да се наложи да се върнат по същата безлюдна улица. Аматьори. Професионалистите биха се разделили. По един във всеки край на улицата, готови да тръгнат във всяка посока. Точно както и в Роскилде, това заключение намали напрежението му. Все пак остана нащрек, с изострени сетива, питайки се кой ли се интересува толкова от действията на Стефани.

Възможно ли бе наистина да са съвременните рицари тамплиери?

В къщата тъгата на Стефани го бе накарала да се замисли за Гари. Смъртта на дете му се струваше немислима. Не можеше дори да си представи скръбта й. Може би след пенсионирането трябваше да остане в Джорджия, но Гари не искаше и да чуе. Не се тревожи за мен, беше казал синът му. Ще идвам да те виждам. Беше само на четиринайсет, но разсъждаваше трезво. И все пак, решението му го измъчваше, особено сега, когато отново рискуваше главата си за чужда кауза. Собственият му баща обаче бе същият — бе загинал, когато подводницата под негово командване потъна в Северния Атлантик по време на учения. Тогава Малоун бе на десет години и помнеше, че майка му понесе тежко загубата. По време на възпоменателната служба тя дори бе отказала сгънатия флаг, предложен й от почетния гвардеец. Но той го бе приел и оттогава насам вързопът в червено, бяло и синьо бе останал у него. Тъй като нямаше гроб, който да посещава, флагът бе единственият физически спомен за бащата, когото почти не познаваше.

Стигна края на улицата. Нямаше нужда да поглежда назад, за да види, че единият от мъжете го следва, а другият е останал пред къщата заради Стефани.

Свърна наляво и се отправи към дома на Сониер. Рен очевидно не бе град на нощния живот. От двете страни на улицата се виждаха само залостени порти и затворени капаци на прозорците. Ресторантът, книжарницата и будките бяха затворени. Мракът обвиваше уличката в гъсти сенки. Вятърът шушнеше зад стените като страдаща душа. Сцената бе като от произведение на Дюма, сякаш животът тук говореше само шепнешком.

Бавно тръгна нагоре по склона към църквата. Вила „Витания“ и домът на свещеника бяха плътно затворени, а градината зад тях — осветена от полускритата от препускащите облаци луна.

Портата на църковния двор беше отворена, както бе казала Стефани. Той тръгна право към нея с пълното съзнание, че преследвачът му ще направи същото. Влезе и възползвайки се от сгъстяващия се мрак, се скри зад огромен бряст. Надзърна иззад него и видя, че преследвачът му влиза в гробището със забързана крачка. Когато подмина дървото, Малоун изскочи и заби юмрук в корема му. С облекчение усети липсата на бронежилетка. Нанесе още един удар в челюстта, запращайки преследвача си на земята, след което рязко го дръпна нагоре.

Мъжът бе по-млад, набит, мускулест и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. Гледаше замаяно, докато Малоун го опипа набързо, за да открие издутината от оръжието. Пъхна ръка под сакото му и измъкна пистолета. „Берета Бобкат“. Италианско производство. Малък, полуавтоматичен, предназначен за защита в краен случай. Някога и той бе носил такъв. Опря дулото във врата на мъжа и го притисна плътно в дървото.

— Името на работодателя ви, моля.

Никакъв отговор.

— Разбирате ли английски?

Мъжът поклати глава, продължавайки шумно да си поема въздух и да се мъчи да се съвземе.

— Щом разбрахте въпроса ми, разбирате ли и това? — Той вдигна пистолета.

Лекото вдървяване подсказа, че мъжът схваща посланието.

— Работодателят ви?

Изсвистя изстрел и в дънера на дървото, току над главите им, се заби куршум. Малоун се извърна и зърна силует с пушка в ръка на около трийсетина метра от тях.

Последва нов изстрел и нов куршум, който отскочи от земята на сантиметри от крака му. Той пусна жертвата си и преследвачът му изхвърча през портата на оградата.

Но сега стрелецът представляваше по-сериозният проблем.

Видя фигурата да се отдалечава. Почувства прилив на нови сили. С пистолет в ръка, той хукна от гробището и затича към тясната алея между вила „Витания“ и църквата. Помнеше обстановката. Градината лежеше отзад, заобиколена от повдигната тераса, която се извиваше под формата на буквата П в посока към кула „Магдала“.

Влезе в градината и видя фигурата да тича през терасата. Единственият път нагоре бе по каменно стълбище. Той се втурна към него, вземайки по три стъпала наведнъж. Редкият въздух на върха проряза дробовете му, а силният вятър го заблъска, забавяйки крачката му.

Видя как нападателят му се отправя право към кула „Магдала“. Замисли се дали да не се опита да стреля, но внезапният порив на вятъра го блъсна отпред, сякаш го предупреждаваше да не го прави. Питаше се накъде ли се е отправил нападателят. Надолу нямаше други стълби, а и „Магдала“ със сигурност бе заключена за през нощта. От лявата му страна имаше перила от ковано желязо, зад които бяха дърветата и триметрова пропаст към градината. От дясната му страна, зад ниска каменна стена, бе пропастта, дълбока петстотин метра. В даден момент щеше да се сблъска лице в лице с неизвестния преследвач.

Заобиколи терасата, мина покрай парника и видя мъжа да влиза в кула „Магдала“.

Спря се.

Не бе очаквал такъв развой.

Спомни си казаното от Стефани за геометрията на сградата. Около девет квадратни метра с кръгла куличка, в която се виеше вътрешна стълба към назъбения с бойници покрив. Някога Сониер съхранявал личната си библиотека там.

Реши, че няма избор. Притича до вратата, видя, че е открехната, и застана от едната й страна. Ритна тежката дървена плоскост навътре и зачака изстрела.

Не се чу нищо.

Рискува да надникне и видя, че стаята е празна. Прозорци заемаха две от стените. Нямаше мебели, нито книги. Само голи дървени рафтове и две тапицирани скамейки.

Тухлената камина тъмнееше в ъгъла. Тогава се сети. На покрива.

Приближи каменното стълбище. Стъпалата бяха тесни и къси. Заизкачва се, стигна някаква стоманена врата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Натисна по-силно. Вратата беше заключена от външната страна. Долната порта шумно се затръшна. Той се спусна по стълбите и откри, че единственият му изход вече също е заключен отвън. Пристъпи към двата залостени прозореца, които гледаха към градината, и видя как черната фигура скача от терасата, сграбчва един дебел клон и се спуска на земята с учудваща пъргавина. После изтича между дърветата и се насочи към паркинга, на около двайсет и пет метра, където той по-рано бе оставил пежото.

Направи крачка назад и изстреля три куршума в лявата половина на двойните прозорци. Оловното стъкло се напука, после се свлече на земята. Той се втурна напред, използвайки пистолета, за да разчисти парчетата. Скочи върху скамейката под перваза и се промъкна през отвора. До земята нямаше и два метра. Скочи и се затича към паркинга.

Излизайки от градината, чу рева на двигател и видя черния силует върху мотоциклет. Шофьорът обърна мотора и пренебрегвайки единствената улица, която извеждаше от паркинга, се понесе с грохот надолу по една от страничните алеи към къщите.

Малоун незабавно реши да използва компактността на селцето в своя полза и хукна наляво. Втурна се по една къса алея и зави по главната улица. Наклонът надолу помагаше на движението му. Чу моторът да приближава от дясната му страна. Това щеше да е единствената му възможност, така че вдигна пистолета и забави крачка.

Щом мотоциклетистът се показа, той стреля два пъти. Единият куршум пропусна целта, но другият уцели рамката сред облак искри и рикошира.

Тук-там започнаха да се появяват светлини. Изстрелите явно не бяха обичайно явление тук. Пъхна пистолета под сакото си, отстъпи в друга уличка и тръгна обратно към къщата на Ларс Нел. Зад гърба си чуваше гласове. Наизлизаха хора да видят какво става. След няколко минути щеше да е в безопасност. Съмняваше се другите двама все още да са наоколо, а и да бяха, това едва ли щеше да представлява проблем.

Но нещо го глождеше.

Беше му хрумнало съвсем смътно, когато видя фигурата да скача от терасата и да побягва. Имаше нещо странно в движенията й.

Не беше сигурен, но мислеше, че нападателят му беше жена.