Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Наследството на тамплиерите

Преводач: Екатерина Йорданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-124-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1869

История

  1. — Добавяне

14

Петък, 23 юни, 1:30 ч.

Малоун и Стефани излязоха от Копенхаген по магистрала 152. Макар да бе шофирал от Рио де Жанейро до Петрополис и по крайбрежното шосе от Неапол до Амалфи, Малоун смяташе пътя на север към Хелсингьор, по протежение на скалистия източен бряг на Дания, за най-пленителния от всички крайбрежни маршрути. Рибарски селца, букови гори, летни вили и сивата шир на неподвластния на приливите и отливите проток Йоресунд излъчваха дух на неувяхващо великолепие.

Времето не предлагаше изненади. Ситен дъждец пръскаше предното стъкло. Поривите на вятъра превиваха клоните на дърветата. След един от по-малките морски курорти, затворен за през нощта, главният път навлизаше в сушата, пресичайки обширна гориста местност. Малоун тръгна по затревената алея, мина през отворената порта и покрай две бели къщи и паркира насред покрития с чакъл двор. Къщата пред тях бе истински образец на датския барок — триетажна, построена от облицовани с пясъчник тухли и увенчана от изящно извит меден покрив. Едното крило бе обърнато към сушата. Другото гледаше към морето.

Запознат бе с историята на къщата. Носеше името „Кристиангате“ и бе построена преди триста години от предприемчив представител на семейство Торвалдсен, превърнал тонове безполезен торф в гориво за производството на порцелан. През XIX век датската кралица обявила стъкларската работилница за официален доставчик на двореца и до ден-днешен Аделгате Гласверкер, с отличителния си знак от два кръга и черта под тях, бе сред най-големите производители в Дания и Европа. Понастоящем конгломератът се оглавяваше от патриарха на рода Хенрик Торвалдсен.

Отвори им прислужник, който не се изненада при вида им. Което бе любопитно, като се има предвид фактът, че минаваше полунощ, а Торвалдсен живееше самотен като бухал. Поканиха ги в голяма зала, в която дъбовите греди, доспехите и маслените портрети свидетелстваха за благородния произход на обитателите на къщата. Дългата маса бе поне четиристотингодишна, припомни си Малоун думите на Торвалдсен, а тъмната й повърхност блестеше с патината на многовековна употреба. Торвалдсен седеше в единия й край, а пред него бяха сложени портокалов сладкиш и димящ самовар.

— Моля ви, заповядайте. Седнете.

Домакинът се надигна от стола с видимо затруднение и се усмихна. Приведената му от артрита фигура бе висока не повече от метър и шейсет, а развлеченият му пуловер едва успяваше да прикрие гърбицата. Малоун долови блясъка на лъскавите сиви очи. Приятелят му бе намислил нещо. Нямаше съмнение. Малоун посочи сладкиша.

— Толкова си бил сигурен, че ще дойдем, че си ни опекъл сладкиш?

— Не бях сигурен, че ще дойдете и двамата, но за теб знаех.

— И защо?

— Щом разбрах, че си присъствал на търга, ми стана ясно, че е въпрос на време да научиш за участието ми.

Стефани пристъпи напред.

— Искам си книгата.

Торвалдсен я изгледа с непроницаем поглед.

— Няма ли да кажете едно „Здравейте“? Или „Приятно ми е да се запознаем“?

— Не сте ми приятен.

Торвалдсен се настани отново на стола си начело на масата. Малоун реши, че сладкишът изглежда добре, така че седна и си отряза едно парче.

— Не съм ви приятен? — повтори Торвалдсен. — Странно, като се има предвид, че никога не сме се срещали.

— Чувала съм за вас.

— Нима проектът „Магелан“ разполага с досие за мен?

— Името ви изниква на най-необичайни места. Наричаме ви личност от международен интерес.

Лицето на Торвалдсен се сгърчи, сякаш изпитваше агонизираща болка.

— Човек би помислил, че съм терорист или престъпник.

— Кое от двете сте?

Датчанинът я погледна с внезапно любопитство.

— Казвали са ми, че притежавате гениалността да замисляте велики дела и упоритостта да ги довеждате до край. Странно как с тези способности сте се провалили напълно като съпруга и майка.

Очите на Стефани пламнаха от възмущение.

— Въобще не ме познавате.

— Знам, че когато Ларс почина, живеехте разделени от години. И че сте имали безброй недоразумения. Както и че сте били напълно отчуждена от сина си.

Яростна червенина заля лицето на Стефани.

— Вървете по дяволите.

Торвалдсен не показа да се е смутил от думите й.

— Грешите, Стефани.

— За какво?

— За много неща.

 

 

Дьо Рокфор откри имението точно там, където го бе упътила поисканата информация. Само половин час след като бе разбрал самоличността на човека, помогнал на Петер Хансен да закупи книгата, лейтенантът му вече бе съставил пълно досие. И в момента се взираше към величествения дом на победителя в наддаването — Хенрик Торвалдсен. Нещата започваха да се навързват.

Торвалдсен бе един от най-богатите хора в Дания, а корените на рода му стигаха чак до викингите. Авоарите му бяха внушителни. Наред с Аделгате Гласверкер притежаваше акции в британски банки, полски мини, немски фабрики и европейски транспортни фирми. В континент, в който старите пари означаваха милиарди, Торвалдсен оглавяваше повечето списъци на богаташи. Беше особняк, затворен човек, който рядко напускаше имението си. Благотворителната му дейност бе пословична, особено по отношение на оцелелите от холокоста, антикомунистическите структури и международните благотворителни организации.

Беше на шейсет и две години и приближен на кралското семейство, по-точно на кралицата. Съпругата и синът му бяха починали. Съпругата от рак, а синът бе застрелян преди повече от година, докато бе работил в датската мисия в Мексико Сити. Мъжът, ликвидирал един от убийците, бе американски агент и адвокат на име Котън Малоун. Съществуваше дори връзка с Ларс Нел, макар и неприятна, тъй като Торвалдсен имаше заслугата за някои не особено ласкателни публични изказвания относно проучванията на Нел. Един неприятен инцидент отпреди петнайсет години в парижката библиотека „Сент Жьонвиев“, при който двамата шумно се бяха надвиквали, бе широко отразен във френската преса. Което донякъде обясняваше защо Хенрик Торвалдсен се бе заинтригувал от предложението на Петер Хансен, но не съвсем.

А той искаше да научи всичко.

Откъм протока Йоресунд на пориви долиташе свеж океански въздух, а дъждът бе отслабнал до влажна мъгла. Двама от помощниците му стояха до него. Другите двама чакаха в колата, все още замаяни от инжектираното в телата им лекарство. Не можеше да си отговори кой се бе намесил. През целия ден не бе усетил да го наблюдават и въпреки това някой скришом бе проследил действията му. Някой с достатъчно умения, щом използваше упойващи стрели.

Но всяко нещо по реда си. Поведе другите двама през подгизналия двор към редицата храсти, засадени пред елегантната сграда. В стаята на приземния етаж, която вероятно денем предлагаше зашеметяваща гледка към морето, светеха лампи. Не бе забелязал пазачи, кучета или охранителни системи. Любопитно, но не и учудващо. Приближи се към осветения прозорец. Паркираната кола не бе убягнала от вниманието му и той се запита дали съдбата най-после нямаше да му се усмихне. Внимателно се вгледа и видя Стефани Нел и Котън Малоун, които разговаряха с някакъв възрастен мъж.

Усмихна се. Съдбата определено бе благосклонна към него. Направи знак и един от хората му извади найлонова торба. Той смъкна ципа и извади микрофон. Внимателно залепи гумената чашка за влажния прозорец. Сега изключително прецизният приемник в торбата щеше да улови всяка дума. Пъхна миниатюрен говорител в ухото си.

Преди да ги убие, искаше да чуе всичко възможно.

 

 

— Защо не седнете? — подкани ги Торвалдсен.

— Много сте любезен, хер Торвалдсен, но предпочитам да стоя права — натърти Стефани с изпълнен с презрение глас.

Торвалдсен посегна към кафето и напълни чашата си.

— Съветвам ви да ме наричате всичко друго, но не и хер. — Той остави самовара на масата. — Ненавиждам всичко, което дори бегло напомня за Германия.

Малоун погледна към нея, за да види как ще приеме нареждането. Щом Торвалдсен попадаше в графата „личност от международен интерес“ в досиетата на проекта, със сигурност бе наясно, че дядо му, чичовците му, лелите и братовчедите бяха станали жертва на нацистката окупация в Дания. Въпреки това очакваше, че тя ще отговори остро, но изражението й омекна.

— Тогава ще ви наричам Хенрик.

Торвалдсен пусна бучка захар в чашата си.

— Оценявам чувството ви за хумор. — Той разбърка кафето. — Отдавна разбрах, че всички неща могат да се уредят на кафе. Човек е готов да сподели много повече за личния си живот след чаша добро кафе, отколкото след бутилка шампанско или литър вино.

Малоун знаеше, че Торвалдсен обича да разсейва слушателя си с празни приказки, докато оценява ситуацията. Възрастният мъж отпи от димящата чаша.

— Както казах, Стефани, време е да научите истината.

Тя се приближи към масата и седна срещу Малоун.

— В такъв случай ще трябва да разпръснете всичките ми предубеждения спрямо вас.

— И в какво по-точно се изразяват те?

— Мога да говоря дълго по този въпрос. Но ще бъда кратка. Преди три години сте имали контакти с един определен синдикат, занимаващ се с кражба на художествени произведения и свързан с израелци с радикални убеждения. Миналата година сте се намесили в националните избори на Германия, като незаконно сте преливали пари към определени кандидати. По някаква причина обаче и немците, и израелците предпочели да не ви подвеждат под отговорност.

Торвалдсен направи нетърпелив жест в знак на съгласие.

— Виновен съм и по двете обвинения. Тези израелци с радикални убеждения, както ги нарекохте, са заселници, които не смятат, че е редно корумпираното израелско правителство да събори домовете им. За да подпомогнем каузата, им осигурихме средства от богати араби, които се занимават с трафик на крадени произведения на изкуството. Чисто и просто произведенията бяха откраднати от крадците. Може би в папките ви се споменава, че вещите са били върнати на собствениците им.

— Срещу такса.

— Каквато би поискал и всеки частен детектив. Ние просто насочихме събраните пари към по-достойни каузи. Според мен в действията ни имаше определена справедливост. Що се отнася до изборите в Германия, финансирах неколцина кандидати, които бяха изправени пред силната опозиция на радикалната дясна партия. С моя помощ всичките спечелиха. Не виждам причина да се позволява на фашистите да укрепят позициите си. А вие?

— Действията ви са били незаконни и създадоха огромни проблеми.

— Действията ми разрешиха огромен проблем. Което е много повече от постигнатото от американците.

Стефани не остана особено впечатлена.

— Защо се намесвате в моята работа?

— А защо това да е ваша работа?

— Защото засяга труда на съпруга ми.

Лицето на Торвалдсен се изопна.

— Не помня да сте проявявали интерес към труда на Ларс, докато беше жив.

Малоун мълчаливо отбеляза думите не помня, които говореха за добро познаване на миналото на Ларс Нел. А тя сякаш не ги чу, което съвсем не беше типично за Стефани.

— Не смятам да обсъждам личния си живот. Просто ми кажете защо купихте тази книга днес.

— Петер Хансен ме уведоми за интереса ви. Спомена, че и друг човек желае да получите книгата. Но не и преди да направи копие за себе си. Платил на Хансен да се погрижи нещата да се развият по този начин.

— А каза ли ви кой е този човек? — попита тя.

Торвалдсен поклати глава.

— Хансен е мъртъв — вметна Малоун.

— Не се учудвам. — В гласа на Торвалдсен не се долавяше емоция.

Малоун му разказа случилото се.

— Хансен бе алчен — отбеляза датчанинът. — Смяташе, че книгата има огромна стойност, затова искаше да я купя тайно, а той да я предложи на другия клиент на определена цена.

— Което сте се съгласили да направите, какъвто сте човечен. — Стефани явно не смяташе да се церемони с него.

— С Хансен сме работили заедно в доста случаи. Обясни ми каква е ситуацията и аз предложих да му помогна. Опасявах се, че в противен случай ще се обърне към някой друг, който да играе ролята на анонимен купувач. Аз също исках книгата, така че се съгласих на условията му, но без, естествено, да имам намерение да му я давам.

— Нима наистина смятате…

— Как е сладкишът? — попита Торвалдсен.

Малоун усети, че приятелят му се опитва да установи контрол над ситуацията.

— Чудесен е — отговори с пълна уста.

— Престанете да увъртате — настоя Стефани. — Каква е тази истина, която трябва да науча?

— Със съпруга ви бяхме близки приятели.

Лицето на Стефани помръкна от погнуса.

— Ларс не ми е споменавал и дума за подобно нещо.

— Като се имат предвид обтегнатите ви отношения, това е напълно разбираемо. Но както при вашата професия, и в неговата имаше тайни.

Малоун дояде сладкиша си и се загледа как Стефани размишлява над думите, в които очевидно не вярваше.

— Лъжете — заяви тя накрая.

— Мога да ви покажа кореспонденция, която ще докаже правотата ми. С Ларс общувахме често. Имахме общи цели. Аз финансирах първоначалните му проучвания и му помагах, когато имаше затруднения. Платих къщата му в Рен-льо-Шато. Споделях страстта му и ми бе приятно, че мога да му услужа.

— Каква страст? — попита тя.

Торвалдсен я премери с поглед.

— Толкова малко знаете за него. Как ли ви измъчват угризенията?

— Не се нуждая от психологически анализи.

— Така ли? Дошли сте в Дания да купите книга, за която нищо не знаете, само защото е свързана с труда на човек, който е мъртъв от повече от десет години. И твърдите, че не изпитвате угризения?

— Искам си книгата, лицемерен глупак такъв.

— Първо трябва да чуете онова, което имам да ви казвам.

— Побързайте тогава.

— Първата книга на Ларс бе изключително успешна. Няколко милиона екземпляра из целия свят, макар в Америка продажбите да бяха скромни. Следващите не се приеха така добре, но все пак се продаваха — достатъчно, за да финансират начинанията му. Ларс смяташе, че противоположната гледна точка би могла да популяризира легендата за Рен. Затова спонсорирах няколко автори, които отправиха критики към Ларс и издадоха книги, анализиращи заключенията му относно Рен и изтъквайки грешките. Книгите поведоха след себе си и други. Някои добри, други не толкова. Аз самият веднъж също си позволих няколко неласкателни публични коментара за Ларс. И съвсем скоро, точно както искаше той, се появи нов жанр.

Очите й горяха.

— Вие сте луд!

— Полемиката поражда обществен интерес. А Ларс не пишеше за масовата публика, така че трябваше сам да си създаде обществения интерес. След известно време обаче този интерес сякаш заживя собствен живот. Рен-льо-Шато е доста популярно градче. Направиха се телевизионни репортажи, специално списание, интернет е пълен със сайтове, посветени единствено на загадките му. Туризмът е най-печелившият отрасъл в района. Благодарение на Ларс градът сам по себе си се превърна в индустрия.

Малоун знаеше, че съществуват стотици книги за Рен. Няколко рафта в книжарницата му бяха пълни с подобни издания. Но искаше да разбере друго.

— Хенрик, двама души умряха днес. Единият скочи от Кръглата кула и докато падаше, си преряза гърлото. Другия го хвърлиха от прозорец. Тук не става въпрос за стратегия за разпалване на обществен интерес.

— Бих казал, че днес в Кръглата кула си се сблъскал лице в лице с рицар тамплиер.

— Аз пък бих ти казал, че си луд, но мъжът изкрещя нещо, докато падаше. Beauseant.

Торвалдсен кимна.

— Бойният вик на тамплиерите. Тълпа галопиращи рицари с този вик на уста били достатъчни да внушат абсолютен ужас у врага.

Малоун си припомни прочетено в книгата.

— Тамплиерите били смазани през 1307 година. Вече не съществуват рицари.

— Не е така, Котън. Направен бил опит да ги премахнат, но папата променил мнението си. Така нареченият Шинонски пергамент освободил тамплиерите от всички обвинения в ерес. Климент Пети лично издал булата, но тайно, през 1308 година. Мнозина смятат, че документът е изчезнал, когато Наполеон плячкосал Ватикана, но наскоро го откриха. Ларс вярваше, че орденът все още съществува, аз също.

— Ларс доста често споменава тамплиерите в книгите си — отбеляза Малоун, — но не помня да е писал, че все още съществуват.

Торвалдсен кимна.

— Напълно умишлено. Били са, а и още са твърде противоречиви фигури. Бедни според обета си, но богати на авоари и знания. Обърнали взор навътре към душите си, но запознати със светските нрави. Монаси и воини. Холивудският стереотип и истинският тамплиер са съвсем различни неща. Не се поддавайте на романтиката. Били са свирепа пасмина.

Малоун не се впечатли.

— Как са успели да оцелеят цели седемстотин години, без никой да разбере?

— Как успява насекомото или животното да живее, без никой да разбере за съществуването му? А ето че всеки ден описват нови видове.

Добър аргумент, помисли си Малоун, но все още не бе съвсем убеден.

— И за какво всъщност става въпрос?

Торвалдсен се облегна назад.

— Ларс търсеше съкровището на рицарите тамплиери.

— Какво съкровище?

— В началото на управлението си Филип Четвърти девалвирал френската валута, за да стимулира икономиката. Мярката се оказала толкова непопулярна, че под прозорците му се събрали тълпи, готови да го убият. Побягнал от двореца си към Парижкия храм, където потърсил убежище при тамплиерите. Тогава именно за пръв път осъзнал богатството на ордена. Години по-късно, когато отчаяно се нуждаел от средства, изобретил план как да ги обвини в ерес. Знаете, че всички притежания на еретиците ставали собственост на държавата. Но след арестите от 1307 година Филип открил, че не само парижкият, но и всички други трезори в тамплиерските светилища из цяла Франция са празни. Така и не открил нищо от тамплиерските богатства.

— А Ларс е смятал, че съкровището се намира в Рен-льо-Шато? — попита той.

— Не конкретно там, но някъде из Лангедок — отговори Хенрик. — Има достатъчно следи в полза на подобно заключение. Но тамплиерите значително затрудниха намирането му.

— И какво общо има книгата, която купи тази вечер? — попита пак Малоун.

— Йожен Стюблен бил кмет на Фа, съседно на Рен селце. Бил високообразован, музикант и любител астроном. Пръв написал пътеводител за района, а след това написал и „Надгробните паметници на Лангедок“. Необичайна книга, която описва надгробните камъни в и около Рен. Доста странен интерес, признавам, но не бил рядкост. Южна Франция е известна с уникалните си гробници. В книгата има скица на една надгробна плоча, която привлякла вниманието на Стюблен. Тази скица е особено важна, защото въпросната плоча вече не съществува.

— Може ли да погледна за какво точно говориш? — попита Малоун.

Торвалдсен се изправи с усилие от стола и с мъка пристъпи към една странична масичка. Върна се с книгата от търга.

— Доставиха ми я преди час.

Малоун отвори книгата на обозначената страница и заразглежда рисунката.

nadgrobna_plocha.png

— Ларс бе приел, че скицата на Стюблен е точна, и вярваше, че надгробният камък е следа, която насочва към съкровището. Дълги години търсеше тази книга. В Париж би трябвало да има един екземпляр, тъй като Националната библиотека пази копия от всичко, отпечатвано във Франция. Но макар да фигурира в каталога, копието липсва.

— Само Ларс ли е знаел за книгата? — попита Малоун.

— Разговарях с аукционната къща. Била е собственост на железопътен инженер, участвал в строежа на линията от Каркасон на юг към Пиренеите. Инженерът се пенсионирал през 1927-а и починал през 1946 година. Книгата попаднала сред вещите на дъщеря му, която също неотдавна починала. Внукът я предложил на търг. Инженерът се интересувал от Лангедок, особено от Рен, и също колекционирал изображения на надгробни надписи.

Обяснението не прозвуча достатъчно убедително на Малоун.

— Тогава кой е съобщил на Стефани за търга?

— А, виж това е основният въпрос за вечерта — отбеляза Торвалдсен.

— В хотела ми каза, че към дневника си получила и бележка — обърна се Малоун към Стефани. — У теб ли е?

Тя бръкна в чантата си и извади смачкан, подвързан с кожа дневник. Между страниците му бе пъхнат сгънат на две сивкав лист. Подаде го на Малоун и той зачете внимателно посланието.

На двайсет и втори юни на търга в Роскилде ще бъде предложен екземпляр от „Надгробните паметници на Лангедок“. Вашият съпруг усилено търсеше тази книга. Ето ви възможност да успеете там, където той се провали. Le bon Dieu soit loué.

Малоун си преведе последната фраза наум. Слава на Бога. Погледна през масата към Стефани.

— От кого смяташ, че е бележката?

— От сътрудник на Ларс. Реших, че някое от приятелчетата му иска да ми предаде дневника и смята, че ще се заинтригувам от книгата.

— След единайсет години?

— Съгласна съм, доста странно изглежда. Но преди три седмици не ми направи особено впечатление. Винаги съм смятала, че проучванията на Ларс са съвсем безобидни.

— Тогава защо дойдохте? — попита Торвалдсен.

— Както сам казахте, Хенрик, измъчат ме угризения.

— А аз не бих искал да ги задълбочавам. Не ви познавам, но пък познавах Ларс. Беше добър човек и, както казахте, търсенията му бяха безобидни. Но бяха важни. Смъртта му ме покруси. Винаги съм се питал дали наистина е било самоубийство.

— Аз също — прошепна тя. — Опитах се да търся вината навсякъде, само и само да си го обясня, но дълбоко в себе си така и не можах да приема, че Ларс се е самоубил.

— Което обяснява най-добре от всичко защо всъщност сте тук — отбеляза Хенрик.

Малоун усещаше колко неловко се чувства Стефани, затова реши да й помогне да превъзмогне емоциите си.

— Може ли да видя дневника?

Тя му подаде дневника и той набързо прелисти стотината страници, на които видя множество цифри, скици, знаци и написан на ръка текст. След това разгледа гръбчето с опитното око на библиофил и нещо привлече вниманието му.

— Липсват страници.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж тук — показа й той горния ръб. — Виждаш ли миниатюрните пролуки?

Той отгърна на една от пролуките. Там, където листът е бил прикрепен към гръбчето, сега имаше само тънка ивица хартия.

— Срязани са с бръснач. Винаги внимавам точно за такива неща. Нищо не унищожава стойността на книгата така, както липсващите страници. — Той разгледа отново най-подробно дневника и установи, че са изчезнали осем.

— Въобще не бях забелязала.

— Доста неща са ти убягнали.

— Готова съм да призная, че се провалих в много отношения — изчерви се тя.

— Котън — намеси се Торвалдсен, — цялото начинание може да се окаже с много по-голяма стойност. Възможно е сред откритото да се намерят и архивите на тамплиерите. Оригиналните архиви на ордена се съхранявали в Йерусалим, после били преместени в Акр и накрая в Кипър. Според историците след 1312 година документите преминали в ръцете на рицарите хоспиталиери, но няма доказателства, че се е случило точно така. Филип Четвърти ги търсил от 1307 до 1314 година, но не открил нищо. Мнозина твърдят, че тези летописи представлявали една от най-великите колекции на средновековието. Представи си само какво би означавало откриването на този архив.

— Може да се превърне в най-великата книга, създавана някога.

— Ръкописи, които никой не е виждал от четиринайсети век насам, някои от които със сигурност напълно неизвестни на човечеството. Струва си да се проучи перспективата за откриването на подобно съкровище, колкото и да е нищожна.

Малоун бе напълно съгласен.

— Какво ще кажете да сключим примирие? — обърна се Торвалдсен към Стефани. — Заради Ларс. Сигурен съм, че агенцията ви си сътрудничи с много „личности от международен интерес“ за постигане на взаимно изгодни цели. Какво ще кажете да направим същото?

— Искам да видя писмата, които сте си разменили с Ларс.

— Ще ги получите.

Стефани погледна към Малоун.

— Прав си, Котън, наистина ще ми трябва помощ. Съжалявам за предишния си тон. Мислех, че ще се справя сама. Но след като сега сме приятели, хайде да идем до Франция и да видим какво има в къщата на Ларс. Не съм ходила там от доста време. А и в Рен-льо-Шато има няколко души, с които бихме могли да поговорим. Хора, с които Ларс е работил. После ще видим накъде да се насочим.

— Преследвачите ни вероятно също ще дойдат — каза той.

— Добре, че те имам — усмихна се тя.

— И аз бих искал да дойда — намеси си Торвалдсен.

Малоун бе смаян. Хенрик рядко напускаше Дания.

— А с каква цел ще ни удостоиш с компанията си?

— Знам това-онова за проучванията на Ларс. И тази информация може да се окаже полезна.

— Аз нямам нищо против — вдигна рамене Малоун.

— Добре, Хенрик — каза Стефани. — Това ще ни даде възможност да се опознаем. Явно, както сам казахте, ще трябва да науча доста неща.

— Както и всички ние, Стефани, както всички ние.

 

 

Дьо Рокфор с мъка се сдържаше. Подозренията му се потвърждаваха напълно. Стефани Нел бе тръгнала по пътя, отъпкан от съпруга й. Освен това притежаваше дневника му заедно с копие на „Надгробните паметници на Лангедок“, вероятно единственото. Ето къде бе проблемът с Ларс Нел. Беше добър. Много добър. А сега вдовицата му разполагаше с всички следи. Бе сгрешил, доверявайки се на Петер Хансен. Но тогава ходът му се бе сторил уместен. Нямаше да повтори грешката си. Твърде много зависеше от изхода, за да си позволи да повери каквато и да е част от задачата на непознат.

Продължи да слуша, докато обсъждаха какво да правят след пристигането си в Рен-льо-Шато. Малоун и Стефани решиха да отпътуват на следващия ден. Торвалдсен щеше да се присъедини след няколко дни. Когато сметна, че е чул достатъчно, Дьо Рокфор свали микрофона от стъклото и се оттегли с помощниците си под прикритието на гъстите дървета. Тази вечер нямаше да убива.

Липсват страници.

Тази изчезнала информация от дневника на Ларс Нел му бе необходима. Изпращачът на дневника бе хитър. Разделянето на плячката предотвратяваше прибързаните постъпки. Очевидно сложният ребус съдържаше повече неизвестни, отколкото бе предполагал. И засега той изоставаше.

Но нямаше значение. Щом всички играчи се озовяха във Франция, лесно щеше да се справи с тях.